Дороти Гарлок
Завинаги твоя (4)

Четвърта глава

Когато на следващата сутрин Мейсън, следван от Дуни и близнаците, влезе в общата готварна, около дългите, покрити с омазнени покривки маси бяха насядали около тридесетина мъже. По-голямата част от нощта той бе прекарал в изучаване на различни документи. Преди всичко искаше да узнае какво беше купил, а то се оказа доста. Тридесет хиляди глави добитък, ако се съдеше по прилежно водените сметки. Това беше много повече от петте хиляди, за които му бе казал Робърт. Вместо да го зарадва, откритието само прибави още едно към и без това дългия списък от съмнения около законността на сделката.

— Добрутро. — Руби постави на масата чиния с пържено месо. — Зимайте си кафето и сядайте. Гофър, донесе ли другата тава с бисквити?

— Мъжете около масата се хранеха с удоволствие, като отпиваха големи глътки кафе след всяка хапка. Безцелните разговори бяха секнали внезапно при появата на мъжете от семейство Махафи и сега всички бяха заболи погледи в чиниите си.

— Айде, поразмърдайте се. Никой няма да ви чака — обърна се Руби към новодошлите.

Стоунуол кимна към Мейсън, но продължи да отдава дължимото на храната, движейки челюстта си равномерно нагоре-надолу.

— Люд, има да се свърши много работа — каза той, като преглътна. — Вземай Келсо и още четирима и тръгвайте към Потърс Блъф. Там има много наш добитък. Всичко с нашия знак трябва да се докара отсам реката.

Един червендалест мъж от другия край на масата започна да спори яростно:

— Потърс Блъф? Та туй е на север!

— Знам къде е — спокойно отвърна Стоунуол.

— Там е най-хубавата трева в целия проклет район! Защо правиш това? Кво си намислил, Стоунуол? — Малките очички обходиха лицата на насядалите мъже, търсейки подкрепа.

Стоунуол се облегна на стола.

— Говорех на Люд, Келсо. Не си ти този, дет ще ми казва как да си гледам работата.

— Да не би да се отказваме от онази земя?

— От нищо няма да се отказваме. — Погледът на управителя се плъзна покрай червендалестия. — Останалите ще работите по билото на платото откъм Блек Хоул Дидж. Свалете добитъка оттам. Няма да ви отнеме повече от седмица. Гофър ще ви докара фургон с храната. Кенън, ти ще останеш тук. Аз ще отсъствам един-два дни и ще мога да преценя как се оправяш. — Стоунуол привърши закуската си, допи кафето и се изправи. — Всички сте добре дошли на таз трапеза, но за да си го заслужите, можете да идете и да нацепите за мис Виктори малко дърва.

Мейсън проследи погледа на Стоунуол, който се спря на мъж с избеляла от слънцето коса и тясно, насмешливо лице. Не сведе очи дори когато забеляза, че в погледа на мъжа пламна опасен блясък.

— Не съм ли те виждал някъде? — попита той Мейсън.

В стаята настъпи тишина.

— Може би. Често обикалям наоколо. — В ръката на Мейсън се появи нож с тънко острие, с което той набоде една бисквита.

— Ти си рейнджър, нали? — Мъжът се изправи и подпря ръце на масата.

— Айк! Можеш да останеш в „Дабъл М“, докато не създаваш проблеми. Нямаш право да задаваш въпроси. Теб никой нищо не те пита!

— Не съм представител на закона — отвърна Мейсън и отстъпи крачка назад.

— Аз пък викам, че си.

С бързо и силно движение Мейсън се извърна и замахна с ръка. Юмрукът му попадна в тънкия врат и изхвърли мъжа, просвайки го на пода с вдигнати към тавана ръце и крака.

Със светкавична бързина Мейсън отскочи назад, извади пистолета си и го насочи към останалите около масата. Знаеше, че веднага щом главата на Айк се избистри, той ще посегне към оръжието си, но сега бе важно да следи реакцията на другите.

Висок широкоплещест мъж с дълги крака и тесен ханш се изправи бавно. По-голямата част от тежестта му бе съсредоточена в масивния гръден кош и силните рамене. Скулите му бяха високи и придаваха на чертите му някаква ъгловатост. Очите, леко присвити от светлината на лампата, бяха сини и се открояваха рязко на потъмнялото му като на индианец от слънцето и вятъра лице.

— Нямам намерение да се карам с теб, но не отговарям за човек, който ме предизвиква. — Говореше с типичен южняшки акцент.

— Ти с него ли си? — кимна Мейсън към проснатия на пода Айк.

— Трябваше да си седиш в леглото, Сейдж — смъмри го Руби. — Та аз едва вчера си мислех, че вече няма да те бъде.

Младият мъж я погледна бързо и отново се обърна към Мейсън.

Мейсън забеляза погледа, който хвърли към останалите, и лекото отрицателно поклащане на главата му.

Айк разтърси глава и бавно се изправи. Стоунуол застана пред него.

— Търсеше си го, кат нарече тоз човек лъжец. За къде по-малко съм виждал да убиват. Той не е представител на закона. Или поне не е тук като такъв.

— Като къв е тогаз? — изръмжа Айк и разтърка гърлото си.

— Да, кат къв е тук? — повтори въпроса Келсо, червендалестият.

Стоунуол се поколеба и Мейсън заговори бързо:

— Изобщо не ви влиза в работата като какъв съм тук, но ще ви кажа, за да сме наясно. Купих дял от това ранчо. Имам намерение да се настаня в него и да се погрижа за интересите си. Нещата могат да си продължават постарому, но могат и да се променят. Всичко зависи от вас.

В помещението настъпи гробна тишина. Първоначалното изумление на Келсо бързо отстъпи пред надигналия се гняв.

— Купил си?… — изкриви лице в гримаса той. — Мис Виктори никога не би продала…

— Келсо! По дяволите! — извика Стоунуол. — Ти си само работник тук, също като мен и другите. Не е твоя работа кво продава или не продава мис Виктори.

— Аз ще се оправя, Стоунуол. — Мейсън съсредоточи цялото си внимание към Келсо, сигурен, че Клей и Пит ще държат Айк под око. — Нещата стоят точно както ти казах, Келсо. Подкрепям всяко решение на управителя и ако те чуя още веднъж да оспорваш нарежданията му, ще се наложи отново да гълташ праха по пътя. Ясно?

Лицето на Келсо бе застинало в гневна маска. Той тръсна глава и се вторачи в Мейсън.

— Аз дойдох тук, когато бях не по-голям от онуй там хлапе. — Посочи към Дуни. — Дойдох много преди сички други. Познавам мис Виктори още когат ходеше права под масата. Тя няма да ти даде да ме изхвърлиш.

— Върши си работата и ще останеш. Тук Стоунуол е управител. Той ще прави онова, което реши, а не което му кажеш ти. Всеки, който му пречи, ще трябва да се разправя с мен. Сега ела на себе си, Келсо. Тук няма място за хора, които създават проблеми. — Въпреки че говореше само на Келсо, погледът му обходи лицата на останалите мъже и всеки един от тях схвана смисъла на думите му. — Хващай се на работа или си събирай багажа и се махай.

За миг Келсо остана неподвижен, после се обърна към вратата. Преди да излезе, поспря и повтори думите, които беше казал преди малко:

— Мис Виктори няма да ти даде да ме изхвърлиш.

Когато в стаята останаха само мъжете Махафи, Стоунуол и Сейдж, Руби се засмя с дълбокия си, сърдечен смях.

— Струваше си да те изтърпим само да можем да видим лицето на Келсо. В главата му е влязла някаква муха да ухажва…

— Миличка, ти пак се разприказва — меко, но сериозно я прекъсна Стоунуол.

— Амчи туй не е тайна. Сички знаят, че Келсо мисли да се ожени за Виктори. Мисли си, че…

— Да се ожени за мис Виктория? — извика изумен Пит. — Та той не е достоен да докосне ръката й!

Мейсън погледна строго брат си. По лицето на Пит се четеше учудване, примесено с гняв. По гърба на по-възрастния брат премина неприятна тръпка. Пит беше готов да се влюби във Виктория. Не можеше да позволи това. Тя никога нямаше да приеме момчето на сериозно и това щеше да го нарани.

— Мисля си, че някой ден ще претрепя тоз негодник. — Сейдж седна отново на стола. С неразгадаемо изражение притисна едната ръка към гърдите си, а с другата придърпа кафената чашка.

Боже мой! Нима всички мъже в това ранчо са влюбени във Виктория Маккена?, помисли си Мейсън.

— Ние с братята ми сме готови да поемем своя дял от работата — обърна се той към Стоунуол. — Разбира се, в случай че Дуни е приключил със закуската си.

— Оставете момчето да си хапне колкото му душа иска — обади се Руби от другия край на масата. — То има нужда от здрава храна. Как ти е името, момче? Дуни? Божке, таквоз име досега не съм чувала. Е, Дуни, кво щъ каиш за малко сладко с тез бисквити?

— Ще ми дойде много добре. — Момчето погледна големия си брат и додаде: — Мадам.

— Пък вий, другите, ха вървете да си вършите квот имате да вършите. Дуни и Сейдж ще останат да си хапнат. Ти кво прайш, Гофър? Ха донеси малко вода, преди да тръгнеш, та да оправя таз тук бъркотия.

Нощта се бе оказала отчайващо дълга. Застанала до прозореца на кухнята, Виктория наблюдаваше първите лъчи на зората на новия ден, които прогонваха мрака откъм изток, и чу кукуригането на ранобуден петел, което отекна по склоновете на платото на север. Беше се опитвала да намери отмора за тялото и съзнанието си, но натрапчивите мисли я бяха принудили да стане от леглото. Дори и сега се опитваше да се отърси от тях, но те продължаваха да напират и да терзаят мозъка й. Как бих могла да понеса присъствието на тези непознати хора в дома ми? Как бих могла да разсъждавам трезво под непрекъснатия им натиск?

Отиде до готварската печка и премести кипящия чайник. Днес щеше да работи в зеленчуковата си градина. Но можеше ли да остави къщата в разрушителните ръце на Дора? Въздъхна отчаяно. Налагаше й се да излезе, за да може да подреди мислите си насаме. Беше ужасена от факта, че бе позволила на Мейсън да я държи в прегръдките си и още повече от това, че й бе харесало.

Погледна часовника на камината и се намръщи. За бога! За първи път от толкова години насам бе забравила да го навие и стрелките му стояха, застинали и безжизнени. Очите върху нарисуваното на циферблата лице сякаш я обвиняваха за небрежността й. Внимателно отвори стъкления капак и постави ключа. Шест превъртания щяха да го накарат да върви до вечерта, без значение дали е верен. В момента даже нямаше представа колко е часът. По дяволите!

— Пет и половина!

Гласът идваше откъм вратата и тя се обърна бързо, за да види Мейсън със златния си часовник в ръка. По дяволите! Защо чувствам такава слабост в коленете? Облегна се на камината, търсейки опора. Искаше й се да му каже нещо остро, но гласът й изневеряваше. Вдигна малката стрелка нагоре, изчака да чуе удара на кръглия час и постави голямата на цифрата шест. Тиктакането отекна силно в тихата стая. Усети погледа на Мейсън и го изгледа сконфузено.

— Ние с момчетата вече закусихме в готварната. Дуни все още е там. Руби се опитва да го натъпче с бисквити и сладко.

— Как им обясни присъствието си тук?

— Нямах намерение да давам никакви обяснения, но те ме принудиха.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да имаше някакви проблеми?

— Не, никакви. Един мъж на име Келсо си придаваше важност. Опитваше се да спори със Стоунуол. Казах му, че имам дял в ранчото и заставам твърдо зад управителя.

— И това ли е всичко?

— Това е всичко.

Отново настъпи тишина, докато Мейсън си наливаше кафе, застанал на мястото, където беше вечерял снощи. Наля една чаша и за нея, без да си направи труда да я попита дали иска. Седна и я погледна крадешком. Тя изглеждаше прекрасно в розово, много по-добре, отколкото в синьо, както бе облечена предишния ден.

В гърдите му нещо се стегна. Искаше му се да разплете тази тежка плитка и да усети косите й да се стелят по пръстите му. Все още усещаше нежния допир на деликатните й форми. Около тъмните й очи имаше кръгове, което му подсказа, че бе прекарала безсънна нощ. Носът й бе обсипан с лунички. Не бе забелязал тази подробност досега.

Тя също седна до масата и започна решително:

— Утре ще отида в града, за да се срещна с адвоката си. Всичко трябва да се реши, преди да настъпи зимата.

Гласът й изтръгна Мейсън от мечтите му.

— Ще дойда с теб.

— Искаш да кажеш, че ще дойдеш и повече няма да се връщаш тук?

— Не, Виктория, казах само, че ще дойда с теб. Братята и сестрите ми ще останат в ранчото. — Говореше меко, но решително. Загледа се в тънките пръсти, обвити около чашата. Дългите сенки, хвърляни от ресниците, придаваха на лицето й особено уязвим вид. Страданието й го накара да изпита прилив на неочаквана нежност. Обзе го желание да не я наранява, да я защити от болката и нещастието, но редом с това усещаше и отговорността към собственото му семейство. В гърдите му се бореха противоречиви чувства и той помисли, че ще се разпадне на хиляди парченца. Беше спал много неспокойно, ако това изобщо би могло да се нарече сън, и нервите му бяха много напрегнати.

— Върви по дяволите! Ще отида сама!

— Виктория, не бих могъл да направя онова, което искаш. — Лицето му бе тъжно и очите му излъчваха нежност, каквато тя не бе очаквала. Протегна се през масата и покри ръката й със своята.

Ядосана на собствената си безпомощност, Виктория се дръпна рязко.

— Би могъл, но вече видя какво е построил тук татко. Колкото и да си платил на Робърт, то не е истинската стойност на това място, нали? — обвинително извика тя. — Изобщо не трябваше да те водя тук. Трябваше да отида при мистър Шулър още докато бяхме в града!

— И защо не го направи? — попита той и се изправи.

Тя избягваше погледа му.

— Не зная.

— Трябва да се примириш, Виктория. Ние дойдохме, за да останем. — Направи кратка пауза. — Мислех много, докато се опитвах да намеря някакво решение, и стигнах до два възможни изхода. Ти би могла да се омъжиш за мен и да останеш да живееш тук или да се преместиш някъде другаде из долината и да си построиш нов дом. Признай си, че ти беше приятно, когато те прегръщах снощи. Бихме могли да си изградим чудесен живот заедно.

За момент тя остана като вкаменена, после скочи на крака.

— Да се преместя в собствената си земя? Да се омъжа за теб, за да мога да живея в бащината си къща? Махай се! Вън! — Стоеше изправена, стиснала ръцете си в юмруци, и въпреки че очите й плуваха в сълзи, в позата й имаше някакво особено достойнство. — Ти си копеле, Мейсън Т. Махафи!

— Наричали са ме и с по-лоши имена, мис Маккена — отговори той и мина покрай нея.

Дълго след като бе напуснал стаята, Виктория остана неподвижна, опасявайки се, че ще се разпадне. Отиде отново до часовника и се загледа в махалото, което се движеше напред-назад, както бе правило, откакто се помнеше, и постепенно се поуспокои.

Мога да го направя. Бих могла да се примиря с тях за известно време, шепнеше тихо, уверена в собствената си сила. Налагаше се — или в противен случай щеше да й се наложи да напусне всичко, което й беше познато. А това със сигурност не би могла да понесе.

— Виктория?…

Обърна се, засрамена, че някой бе станал свидетел на слабостта й. Лицето й омекна, когато забеляза Нели. Момичето, несигурно застанало пред вратата, изглеждаше така, сякаш щеше да се прекърши, ако някой се отнесе грубо с него. На устните му играеше слаба усмивка, а големите изразителни очи молеха за малко нежност. Изпитото красиво лице събуди в гърдите й състрадание.

— Недей да гледаш така, сякаш ще те ударя — почти извика тя.

— Съжалявам…

— И не е нужно да съжаляваш! — тросна се Виктория. — О, Нели, извинявай! Нямах намерение да се нахвърлям върху теб. Дори мисля, че бихме могли да станем приятелки… при други обстоятелства.

— Не чух ли гласа на Мейсън тук?

— Да, но той вече излезе. — Тя отиде до печката и сложи няколко подпалки. Разсъждаваше по-трезво, когато ръцете й бяха заети. — Братята ти са закусили в готварната. Ще направя каша за нас и Дора.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не. Свикнала съм да работя сама. Тази сутрин по-добре ли си?

— Много по-добре, благодаря. О, Виктория, ти не знаеш колко е хубаво да се чувстваш отново близо до братята и сестрите си! Мислех си, че ще умра в онази таванска стая, преди да имам възможност да ги видя отново. — Гласът й започна да трепери и Нели се отпусна на един стол.

Виктория не можеше да измисли нищо подходящо, затова попита:

— Дора стана ли вече?

— Още спи. Мейсън снощи й даде добър урок. Плака, докато заспа. Тя нямала намерение да счупи купата. Искала само да ми я покаже. Каза, че много й харесала, но след като направила белята, не събрала сили да се извини.

— Бих искала да ти кажа, че всичко е наред и това няма значение, но не е така. За мен тя означаваше много. Донесли са я родителите на майка ми, когато дошли на Запад, и аз много я ценях. — Виктория наля кафе за себе си и за Нели и седна да изчака, докато заври водата за кашата.

— Ще наглеждам Дора. Обещавам ти.

Виктория се чудеше как е възможно да се чувства толкова близка с Нели, толкова да я харесва, след като знаеше, че тя е дошла, за да се настани в дома й.

— Знаеш ли, Нели, понякога просто не мога да се овладея. Защо трябва да се разстройвам за някаква си купичка, когато съществува опасност да изгубя родния си дом? — Струваше й се невероятно, че седи тук и говори подобни неща.

— Не зная какво да ти кажа. — Нели изглеждаше така, сякаш ще заплаче. — За нас това беше като сбъдната мечта. Мейсън дойде да ни отведе в нов дом, където всички отново ще заживеем заедно, като едно семейство. Каза ни, че ще трябва да работим много, за да го изградим. Изобщо не очакваше да намери това. Нито пък е предполагал, че ще срещне тук човек като теб.

— Да, но аз съм тук — уморено каза Виктория. Стана и заля сместа със заврялата вода. Трябваше да съществува решение, различно от онова, което бе намерил Мейсън. Цялата настръхна при спомена за предложението му да се омъжи за него. Наистина ли си мислеше, че тя би могла да се съгласи на подобно нещо? Но колко удобно би било за него! Чрез женитбата си с нея щеше да се добере до ранчото. Значи, помисли си тя със задоволство, мистър Мейсън Т. Махафи не беше много сигурен в правата си на собственик на „Дабъл М“.

Тази мисъл я споходи и по-късно същата сутрин, когато отиде в малката стая, която баща й бе използвал за кабинет. Преди да влезе, се поколеба за миг до вратата. Миризмата на цигари, закачените на закачалката дрехи, ботушите, оставени до тясното легло, което баща й бе използвал след смъртта на майка й — всичко говореше за присъствието на Мейсън и за твърдото му решение да остане в „Дабъл М“ по един или друг начин.

Всички книжа и документи бяха на бюрото и по малкото количество газ в лампата разбра, че той бе прекарал част от нощта да ги преглежда. Вместо да изпита раздразнение, тя се изпълни с гордост. Поне бе разбрал, че не е някаква празноглава глупачка. Беше водила счетоводните книги няколко години преди смъртта на баща си и знаеше, че в тях всичко е наред. Те бяха нейни. Поддавайки се на някакъв импулс, тя ги събра, отнесе ги в спалнята си и ги заключи в скрина.

Когато излезе от стаята, Нели и Дора седяха до прозореца в другия край на коридора и гледаха към оградения за добитъка двор.

— Отивам да поговоря с Руби. Чувстваш ли се достатъчно добре, за да дойдеш с мен? — Не можеше да се отнася по друг начин с Нели, освен приятелски, въпреки нетърпимостта, която чувстваше към Мейсън.

Очите на Нели блеснаха развълнувано.

— Да, разбира се. Чудесно, нали, Дора?

Без да продума или да се усмихне, детето вдигна очи към Виктория и кимна леко. Нели бе измила лицето му и луничките се открояваха ясно на малкото чипо носле. Имаше по-скоро обиден, отколкото сърдит вид и Виктория се запита какво ли толкова бе казал Мейсън в онези изпълнени с напрежение минути, когато бе счупило купата и се бе държало толкова лошо.

Неколцина от работниците бяха насядали по гредите на оградата и наблюдаваха онова, което ставаше вътре. Докато се приближаваха, момичетата чуха мъжете да крещят и Виктория забеляза един сиво-кафяв мустанг да се освобождава от въжето, което го задържаше, и да се втурва към средата на корала. Отведе Нели и Дора до оградата, където и двете последваха примера й и се качиха на първата греда.

Единият от близнаците бе възседнал животното, но не за дълго. В един момент беше на гърба му, а в следващия вече се валяше в прахта. За секунди скочи на крака и прескочи оградата, осигурявайки си защита и достатъчно разстояние между себе си и развилнелия се мустанг. Някой, обвит в облак прах, улови освободеното въже и поведе животното към другия край, докато злополучният ездач посрещаше добронамерените подигравки на брат си и изтупваше мръсотията по панталона и шапката си.

— Това Пит ли беше или Клей? — запита Виктория.

Нели присви очи срещу слънцето.

— Не мога да ти кажа оттук. Обикновено Пит носи червена кърпа около врата си, но днес никой от двамата не си е вързал никаква.

— Вижте! И Мейсън ще се опита! — Във възбудата си Дора бе забравила решението си да бъде сдържана.

Виктория наблюдаваше с нарастващ интерес как близнаците уловиха главата на мустанга, докато по-големият им брат се настаняваше на седлото.

— Не искам да гледам! — прошепна Нели, без да откъсва поглед от тях.

Мейсън се настани здраво върху седлото и придърпа шапката си. Издълженото му тяло беше напрегнато, избелялата работна риза бе разкопчана почти до кръста и разкриваше мускулестите му гърди, покрити с гъсти черни косми. Той обви юздите около облечения си в ръкавица юмрук и постави крака в стремената. За момент вдигна глава и улови напрегнатия поглед на Виктория. Тя не можеше да откъсне очи от него, докато той най-сетне се наведе да каже нещо на близнаците. Тя чу гласа му:

— Сега!

Близнаците отскочиха встрани и единият от тях дръпна кърпата, с която бяха завързани очите на коня. Изненаданото животно се поколеба за момент, след това отскочи във въздуха. И четирите му крака се отделиха едновременно от земята, мощното тяло се изви и отново се стовари долу. Работниците на оградата крещяха окуражително, учудени, че ездачът бе успял да се задържи след тази първа проява на ярост. За няколко секунди мустангът остана неподвижен, сякаш не можеше да повярва, че все още усеща чуждата тежест върху гърба си. Ала ведно с прозрението дойде и взривът от яростен гняв.

Докато наблюдаваше как Мейсън се мята напред-назад, Виктория усещаше, че не й достига въздух. В един миг животното едва не се преобърна през гърба си, но веднага отскочи във въздуха и посрещна земята само с предните си крака. Колкото по-дълго ездачът се задържаше на седлото, толкова повече се усилваше яростта на коня. Виктория успяваше да прикрие вълнението си, докато мустангът не се насочи към оградата. Тя изкрещя и скочи, повличайки Дора със себе си. Точно когато й се струваше, че и конят, и ездачът ще се размажат в гредите, Мейсън успя да го обърне. Очите на животното бяха диви и пъпни със злост. Отново отскочи във въздуха сред облак прах и момичето не успя да види почти нищо. Някой бе помогнал на Нели да се качи на оградата и сега тя стоеше на най-ниската греда.

— Скачай, Мейсън! Той ще се преобърне!

Виктория чу пукането на дървото, когато копитата се удариха в оградата.

— Ще прескочи! Проклетият звяр ще прескочи оградата! — изкрещя някакъв глас.

Обзета от ужас, Виктория закри уста с ръка точно в момента, в който конят и ездачът се хвърлиха към дървената ограда, сякаш за да я разбият на парчета. Мейсън се наведе към шията на мустанга. Неопитоменото животно се бореше за свободата си. Двамата отново сякаш увиснаха във въздуха. Въпреки че всичко бе продължило само няколко секунди, гледката щеше да остане завинаги запечатана в паметта й, сиво-кафявият мустанг — с развята грива и черна опашка, с разширени, изпускащи пара ноздри и искрящи от ярост очи, и Мейсън — изгубил шапката си, с разрошени коси и с мускулеста фигура — за миг се откроиха на фона на синьото небе.

— Укроти го! Укроти проклетото животно! — крещяха един през друг мъжете, хвърляха шапките си и се тупаха по гърбовете.

Обвити в облак прах, конят и ездачът изчезнаха в далечината към северната част на хълма. Ала Виктория стоеше като закована, заключена в мига, в който хоризонтът ги беше погълнал. Тези ли ръце, здраво хванали юздите, я бяха прегръщали снощи, докато бе плакала? Този ли мъж й бе шепнал нежно: „Недей да плачеш, златокосото ми момиче“?

— Сега можете да погледнете, мис. На кончето ще му се наложи да потича малко. Веднъж озовал се на свобода, той няма да се съпротивлява повече.

Виктория чу думите и се огледа. Сейдж бе застанал до Нели, която бе закрила лицето си с ръце.

— Сейдж! Нали Руби ми каза, че си бил ранен? — Зарадва се на възможността да откъсне мислите си от Мейсън Махафи.

— Нищо сериозно. Само няколко драскотини. — Сейдж отново погледна към Нели, която в момента се взираше в далечината, и запита направо: — Това мъжът й ли беше?

Виктория го погледна учудено.

— Брат й. Нели, това е Сейдж Харингтън. През последните пет години той непрекъснато си тръгва, но всеки път се връща. Наистина ли мина толкова време, Сейдж?

Той вдигна ръка към шапката си и кимна към Нели, преди да й отговори.

— Сигурно, мадам. Но сега смятам да поговоря със Стоунуол да ме назначи на постоянна работа.

Виктория се разсмя.

— Никога не съм очаквала да чуя тези думи от твоите уста. Винаги си казвал, че досега не си намерил място, което толкова да ти хареса, че да не ти се иска да го напуснеш.

Сейдж се усмихна.

— Сигурно съм се шегувал. Смятах да се установя някъде, но само тук ми изглежда подходящо. — Лицето му отново стана сериозно. — Вий май си имате вече съдружник, мадам? С него ли да поговоря или със Стоунуол?

— Съдружник? — В гърдите й се надигна познатият гняв. — Стоунуол е управителят тук, Сейдж. Само от него зависи дали ще те наеме на постоянна работа.

— Да, мадам.

Това беше може би най-дългият разговор, който Виктория някога бе водила с този младеж, но той продължаваше да се навърта около тях. Не откъсваше поглед от Нели, която бе застанала свенливо, с пъхнати под престилката си ръце.

Виктория винаги бе подозирала, че Сейдж е наемник, въпреки че не бе чувала да е изпълнявал такива поръчки, нито че по някакъв начин е свързан с хората, които кръстосваха из района. Той просто беше един самотник, който бе дошъл в ранчото. Руби много го харесваше, непрекъснато се суетеше около него и го караше да върши дребни неща в дома й, за които Стоунуол упорито отказваше да се захване. От индианците Сейдж бе усвоил някои грънчарски умения и често правеше за старата жена различни неща. Бе добър и в дърворезбарството. Понякога часове наред седеше и дялкаше парче дърво с тънко дълго острие. Беше подарил на Руби няколко съвършени фигурки, изобразяващи кон, куче или човек, но най-често хвърляше недовършената още работа в огъня.

— Добре ли си, сестричке? — попита Клей и се вгледа в очите на сестра си. Само по сериозното изражение на лицето му Виктория се досети, че този не беше Пит.

— Добре съм, но се безпокоя за Мейсън — отвърна момичето.

Сейдж погледна изпитото личице на Нели и почувства, че се задушава. Очите й имаха цвета на безоблачно небе и бяха обградени с гъсти дълги мигли. Косите й, разделени на път по средата, му напомняха водопад от кафява коприна. Никой не би могъл да устои на очарованието на бледата кожа, на малкото право носле и нежната розова уста. Той продължи да я съзерцава няколко минути, докато тя не вдигна лице към него, но мигом го сведе отново, сякаш се страхуваше от този мъж.

— С Мейсън всичко ще бъде наред — говореше й Клей. — Ще прогони всички демони от проклетото животно. Не искаш ли да поседнеш?

— Просто малко се задъхах. Къде е Дора?

— Руби я отведе със себе си — отговори Виктория. — Видях ги да вървят към готварната. — Обърна се, смеейки се, към Сейдж: — Струва ми се, че Руби се чувства най-щастлива, когато има кого да нахрани. Не мислиш ли така?

— Да, мадам. — Нежният глас не съответстваше на огромната му фигура. — Май ще е най-добре, ако отида да потърся Стоунуол.

— Тоз да не е някой от работниците? — раздразнено попита Клей.

— Не работи тук постоянно, ако това имаш предвид. Не е много добър. Татко много го харесваше, а също и Стоунуол и Руби — рязко отговори Виктория, но не изглеждаше Клей да се е стреснал от тона й.

— Не ми харесва как гледа Нели.

— Клей… — запротестира сестра му.

— Нели е красиво момиче. Защо да не я погледа и да не й се възхити?

— Няма да позволя някакъв си престъпник да се навърта около сестра ми!

— Сейдж не е престъпник!

— Клей, моля те, не създавай неприятности.

— Добре. Но ще те отведа обратно в къщата. Изглеждаш така, като че ли всеки момент ще припаднеш. — Той обви ръка около раменете й и я поведе обратно.

Каква късметлийка е Нели, помисли си Виктория. Има си братя, които да се грижат за нея!

Видя как Сейдж влезе в пристройката за работниците. Никога не му бе обръщала особено внимание. Той беше само един от многото пришълци, които идваха и си отиваха. А ето че сега се бе загледал по Нели. Е, може би „забелязал“ беше по-подходяща дума, но си беше ясно, че не може да откъсне очи от нея! Откъде ли беше дошъл? Дрехите му бяха съвсем обикновени, но някак по-чисти от тези на останалите. Винаги носеше оръжието си така, че да му е подръка, винаги добре почистено и смазано.

Когато го бе видяла за първи път преди около пет години, той беше на около двадесет — доста по-млад от скитниците, които Руби вземаше под покровителството си. Спомняше си, че бе забелязала баща й да разговаря с него, но не бе разбрала защо младежът бе останал тук.

Тропот на конски копита откъм изток я изтръгна от мислите й. Забеляза сиво-кафеникавия мустанг да се връща в ранчото и забърза към къщата, отказвайки да признае дори пред себе си, че съвсем умишлено се бе забавила навън, само за да се увери, че Мейсън Махафи не е бил изхвърлен на земята.