Реймънд Фийст
Възходът на търговеца принц (24) (Разказ за Ру)

Епилог
Спасение

Ерик посочи с ръка.

— Виждам го — кимна Калис.

Петимата останали воини седяха на върха на скален нос, надвиснал над океана, пред грубо направена колиба, която наричаха свой дом вече два месеца.

Един рибар им съобщи, че бил видял кораба на хоризонта предната вечер. Каза, че плавал много по на юг, отколкото обикновено патрулират корабите на кралицата, и твърде близо до пътя на айсбергите за някой, който познава местните крайбрежни води.

— Кралски кораб ли е? — попита Реналдо, като се обърна към Миша, другия боец, слязъл с Калис, Ерик и Алфред от планините.

— Може би — каза Калис и с мъка се изправи на саморъчно направената си патерица. Бе преживял мъчителни дни, когато трябваше да се спускат от планините преди три месеца. След шест дни в пещерата, когато не им остана вече нищо освен факли и топлината на съседното тяло, започнаха спускането. Калис бе набрал малко сила през това време, но я изразходи още през първите два дни.

Стигнаха до една пещера под линията на снеговете и Ерик напали огън и улови няколко заека. Там останаха още два дни. След това започна дългото пътуване, като Ерик не само че не откри долината с конете, но почти се обърка и пое към грешния бряг на река Дии и нямаше как да се прехвърлят на южния бряг на морето.

Въпреки всичко успяха да стигнат някак си до брега и да открият рибарското село. Но то беше нападнато от сааурски патрул, а навесът и корабът — изгорени. Шестимата мъже, оставени да го пазят, бяха убити. Сааурците били оставили засада и пазили още две седмици, но след като никой не се появил, си бяха тръгнали.

Когато разбраха всичко това, Ерик и другите оцелели бяха обхванати от страшно отчаяние, но след един напразно изхабен ден Ерик организира останалите трима здрави мъже и направиха скромен лагер на известно разстояние от селището.

Селяните им помагаха с желание, защото разбираха, че са врагове на техните потисници, и нито един жител на малкото селце не предложи да ги предадат на армията на Изумрудената кралица.

Наблюдаваха кораба, който се очертаваше все по-ясно на хоризонта. Накрая Калис рече:

— Това е кралски кораб.

Алфред и Реналдо въздъхнаха с облекчение, а Миша отправи кратка благодарствена молитва към Тит-Онанка, бога на войната.

— По-добре да слезем в селото — каза Калис.

Ерик крачеше до капитана в случай, че му потрябва помощ. Той имаше повече наранявания, отколкото би могъл да понесе всеки смъртен, но все още беше жив и дори бавно оздравяваше. Щяха да му останат белези от изгаряния по лявата страна на лицето, но косата му вече порастваше. За такива сериозни рани белезите не бяха нищо особено — Ерик бе почиствал раните ежедневно и редовно бе прилагал рейки. Забелязваше се известна слабост в лявата му страна и капитанът все още понакуцваше, но Ерик бе сигурен, че стигнеха ли до Кралството, с известна помощ от хирурзите на принца или от жреците-лечители в някой от храмовете, Калис бързо ще възвърне предишната си форма. Избягваха да споменават Боби дьо Лунвил, оставен сам в ледения гроб високо в планините. Ерик знаеше донякъде, че нежеланието да се говори за мъртвите е част от елфското наследство на Калис. Той също чувстваше случилото се като лична загуба: Боби беше нещо повече от приятел на Калис. Той беше първият зачислен в Пурпурните орли и беше издържал по-дълго от всеки друг в отряда.

Изведнъж Ерик осъзна с известно чувство на пълна изненада, че сега само Джедоу Шати е служил по-дълго при Калис от него, а той бе изкарал близо три години. Поклати замислено глава.

— Какво има? — Капитанът бе забелязал жеста му.

— Тъкмо си мислех — отвърна Ерик, — че дълголетието не е отличителен белег на тази служба.

— Вярно е — каза Калис. — Но смятам, че клането тепърва започва. От нас петимата може би никой няма да е жив, когато всичко това свърши.

Ерик не каза нищо. Стигнаха селото, където един от по-старите рибари, Раджис, попита:

— Искате да посрещнете този кораб ли?

— Да — каза Ерик. — Това е един от нашите. Ще ни отведе у дома.

Селянинът кимна и се ръкува с младия сержант, после с Калис и с останалите.

— Можем само да ви благодарим — каза капитанът.

— Ако това помогне за поражението на Изумрудената кралица, не искаме благодарности.

Качиха се на една лодка, избутаха ги зад прибоя и двама рибари започнаха да гребат. Приближиха кораба и Ерик учудено възкликна:

— Това не е кралски кораб!

— Да, издигнали са търговски флаг — каза Калис.

— Какво? — попита Алфред. — Това търговски кораб ли е?

— Така изглежда — отвърна Калис.

След няколко минути Ерик се поколеба.

— Не знам… — почна той, изправи се и започна да маха с ръце. Платноходът се приближи и няколко души на борда започнаха да им махат в отговор. Внезапно Ерик позна единия.

— Това е Ру! — извика той радостно. — Това е Ру!

Минута по-късно добави.

— С него е и Накор! И Шо Пи!

Скоро опряха до борда на кораба и отгоре пуснаха въжена стълба. Двама моряци провесиха допълнителни въжета и помогнаха на Калис да се изкатери. Ерик остана последен и си взе сбогом с двамата рибари.

Щом стъпи на борда, видя Накор, Шо Пи и Ру. Ру пристъпи напред и двамата приятели се прегърнаха.

— Толкова се радвам, че те виждам — каза Ерик. — Повече, отколкото можеш да си представиш.

Като гледаше петимата изгорели от слънцето, недохранени, парцаливи и мръсни мъже, Ру поклати глава.

— Само вие петимата ли сте?

— За тези знаем — отвърна Калис. — Миранда поведе дузина с нея.

— Ако не са се появили досега — каза Накор, — няма и да дойдат. Тя дойде в Елвандар с един странен мъж на име Гневливия. Пъг ме изпрати до Ру и успяхме да дойдем дотук.

— Има много да приказваме — каза Калис. — В планините има неща, които все още не мога да разгадая. Може би твоята странна гледна точка ще ми помогне да стигна до някои изводи.

— Предстои ни дълго пътуване — каза Накор. — Ще имаме достатъчно време, за да си говорим. Сега първото, от което имате нужда, е да хапнете и да поспите. След това ние с Шо Пи ще прегледаме раните ви.

Останалите трима мъже поеха към трюма, а Ерик попита Ру:

— А защо ти?

— Херцог Джеймс беше затруднен да намери кораб за Накор — вдигна рамене Ру. — Видях се с малко пари и разполагах с няколко кораба в пристанището, така че реших да му дам един.

Загледа се в гърба на отдалечаващия се исаланец, засмя се и допълни:

— После реших, че ще е по-сигурно, ако дойда и аз, за да съм сигурен, че корабът ми ще се върне, като го знам какъв мошеник е.

Ерик се разсмя.

— А дьо Лунвил? — попита Ру.

— Остана там горе. — Усмивката на Ерик изчезна и той посочи с брадичка далечните планини, чиито върхове се губеха високо над облаците.

Ру замълча за момент, после се обърна към квартердека:

— Капитане!

— Да, господин Ейвъри?

— Поемай към вкъщи.

— Слушам — каза капитанът, даде заповед и корабът започна да завива, отдалечавайки се от Новиндус.

Ерик прегърна Ру през рамото и попита:

— Имахте ли някакви проблеми в тези води?

— Надбягвахме се с един от по-малките кораби на кралицата — засмя се Ру. — Доведох с мен неколцина от най-гадните биячи, които можах да наема набързо, така че оставихме корабчето им да се приближи до нас, после скочихме на борда му и го потопихме. Мисля, че в тия води нямат особено богат опит с пирати.

Ерик се разсмя.

— Значи вече си най-богатият човек в Кралството, така ли?

— Може би — отвърна Ру. — Ако не, поне работя по въпроса.

И се разсмя весело.

— Да идем да похапнем нещо.

Слязоха на долната палуба. Корабът зави и пое обратния път към далечното пристанище, което двамата мъже наричаха дом.