Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rise of a Merchant Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 1)

Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“, 2009 г.

ISBN: 954-585-344-1

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Възходът на търговеца принц от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Възходът на търговеца принц
Rise of a Merchant Prince
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1995 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
ПредходнаКралицата на мрака
СледващаГневът на демонския крал
ISBNISBN 9545853441

Възходът на търговеца принц (на английски: Rise of a Merchant Prince) е вторият роман от фентъзи-поредицата „Войната на студенокръвните“, написана от Реймънд Фийст. Романът е издаден за пръв път на 19 октомври 1995.

Малцина от заминалите за континента Новиндус се завръщат, но все пак Ерик и Ру се връщат в Островното кралство и така кралството научава за бъдещата инвазия. След завръщането си от Новиндус Ру (Рупърт Ейвъри) има свободата сам да избира съдба и той решава да се посвети на своята мечта да се превърне в един от най-богатите и могъщи търговци на Мидкемия. За да се издигне и да навлезе в средите на най-влиятелните търговци, Ру многократно се сблъсква със съперници, измамници и крадци.

Ерик от своя страна решава да остане в армията на Островното крълство, за да се издигне там и да помогне в предстоящия сблъсък.


2.
Вкъщи

Ру се прозя.

Тялото до него се размърда под белите чаршафи и той си спомни къде се намира. Усмихна се, припомняйки си предната нощ, протегна ръка под чаршафите и помилва гърба на младата жена. Не бе мислил за нея като за курва. Думата подхождаше много повече на онези мърли, които се влачеха след войнишките лагери, или за жените, които се навеждаха и подвикваха от балконите в Бедняшкия квартал на Крондор и подхвърляха гнусни намеци и обиди към работниците и моряците, минаващи отдолу. Но тези тук бяха дами, за каквито не беше си и мислил.

Изглеждаха добре образовани, ласкави и внимателни, с впечатляващо безукорни маниери и освен това — както бе открил Ру през нощта — с фантазия и страстно желание в леглото. Младата жена му показа много неща, които доставиха истинско удоволствие и на двамата, и това бе повече, отколкото бе научил от момичетата, преминали през леглото му досега. От нея се носеше прекрасен аромат — тя миришеше на цветя или на някаква подправка. Почувства, че отново се възбужда, и с усмивка притисна тялото й до себе си.

Момичето се събуди и дори да й беше неприятно, че я будят с нетърпение и страст, го прикри с невероятно умение. Изглеждаше наистина щастлива, че Ру е до нея.

— Добро утро — каза тя с широка усмивка и прокара пръсти надолу по корема му. — Какъв хубав начин за събуждане.

Ру я прегърна и си помисли, че е голям късметлия. Не се самозалъгваше за външния си вид — беше недодяланото момче от Рейвънсбърг, успяло да спи с две от момичетата в града преди да трябва да избяга. Знаеше, че ако има достатъчно време, може и да очарова някое, макар и рядко да опитваше. Но сега беше изпълнен с живот, имаше злато в кесията и жена, която го караше да се чувства красив. Началото на деня беше чудесно.

 

 

По-късно се сбогува с момичето и се сети, че не е сигурен дали се казва Мери, или Мари. Слезе долу и откри Ерик, вече облечен, да го чака в преддверието, погълнат в разговор с изключително красива блондинка.

— Готов ли си да тръгваме? — попита той.

— А другите? — попита Ру.

— Ще се срещнем с тях, когато се върнем от Рейвънсбърг, или поне аз ще направя така. — И стана, без да пуска ръката на момичето.

Нещо в поведението му странно порази Ру и на излизане от публичния дом той подхвърли:

— Изглежда, доста си се сближил с тази красавица.

— А, няма такова нещо — изчерви се Ерик. — Тя е…

— Курва — след кратко мълчание допълни Ру.

В този сутрешен час градът беше пълен с хора и двамата криволичеха из навалицата.

— Да — тихо каза Ерик. — Но мисля, че прилича повече на дама.

— Платени са добре, това е сигурно — вдигна рамене Ру. Сега мислеше за олекналата си кесия и пресмяташе разходите срещу това, което бе получил в замяна. Реши, че трябва да стопанисва капитала си малко по-внимателно и грижливо. Можеше да се намерят и много по-евтини курви.

— Сега накъде? — попита той.

— Трябва да говоря със Себастиан Лендер.

Лицето на Ру просветна. Къщата, където се намираше кафене „Барет“, беше едно от местата, където искаше да отиде, за да почувства атмосферата на предприемачите, които въртяха своя бизнес. За него това беше основателна причина за едно посещение.

Навлязоха в градския район, който наричаха Търговския квартал, макар че тук имаше не повече търговски канцеларии, отколкото в другите части на Крондор. Забележителното в Търговския квартал бяха десетките богатски къщи, издигнати над или зад магазините, осигурили състоянието на собствениците им. Тук живееха най-много влиятелни хора без благороднически титли.

Занаятчиите имаха свои гилдии, крадците — също: тяхната се наричаше Шегаджиите. Но докато благородниците имаха титлите си по рождение, мъжете, преследвали и постигнали богатството си чрез търговия, разполагаха само с разум и воля. От време на време някои от тях се съюзяваха, за да създават търговски синдикати, но повечето бяха независими бизнесмени — без съдружници и с много съперници.

Малко бяха оцелелите в трудната борба. Те трудно намираха съмишленици, поели като тях трудния път на търговията, с които да споделят гордостта от постигнатото и да се похвалят с богатството и търговската си обиграност. Имаше и такива като търговеца Хелмут Гриндъл, когото Ру бе срещнал по пътя за Крондор — хора скромни, които избягваха показността, като че ли вниманието към тях криеше опасност да разруши състоянието им. Но повечето предпочитаха да крещят за успеха си, строяха огромни и богати къщи, съперничещи си с тези на благородниците из града. Така се бе променил през годините и характерът на Търговския квартал.

Все повече и повече богати търговци търсеха имот в района и цената на земята бе нараснала толкова, че сега малкото магазини в Търговския квартал бяха собственост на онези, които живееха там, защото наемите бяха извънредно високи. Имаше няколко малки магазини и складове — наследствени имоти от поколения, и сегашните им собственици продължаваха да предлагат стоки и услуги за жителите на района — хлебар на едната улица, обущар — на другата. Те отстъпваха все по-бързо място на магазини, специализирани в продажбата на луксозни предмети за богаташите: скъпоценни камъни, бижута, модни и скъпи дрехи, редки стоки. Онези, които живееха сега в Търговския квартал, бяха почти без изключение много богати търговци с финансови империи, широко разгърнати из провинцията и далечните градове. Наближаваше времето, когато и последните скромни занаятчии и търговци нямаше да устоят на изгодните предложения да продадат собствеността си и да се преместят в по-далечни квартали или в предградията, в разширяващата се част извън старите крепостни стени.

Сградата, където се помещаваше кафене „Барет“, беше на ъгъла на улица, известна под името „Пътя на Арута“, кръстена в чест на покойния принц на Крондор, бащата на краля — но местните жители все още я наричаха „Пътя към пясъчния бряг“ или „Мелничарското шосе“, защото някога бе водила до отдавна разрушена мелница. Кафенето беше във високо триетажно здание с широки врати, излизащи на две улици. На всяка от тях стоеше келнер с бяла блуза, черни панталони, ботуши и престилка на синьо-бели райета.

На отсрещните ъгли се намираха кръчма, къща на корабен търговец и диагонално срещу кафенето — изоставен дом. Някога той бе чудесен, може би един от най-хубавите в Крондор, но нещастие бе отнело на собственика почти всичко. Миналата слава вехнеше сред лющеща се боя, изпочупени прозорци, липсващи керемиди и все по-голяма мръсотия.

— Може би някой ден ще купя тази къща и ще я оправя — каза Ру.

— Не се съмнявам, Ру — усмихна се Ерик.

Двамата приятели минаха покрай келнера, застанал на вратата, и влязоха в непретенциозна приемна с няколко красиви тапицирани стола; тя бе отделена от главната зала на кафенето с дървен парапет. В средата, между перилата, седеше мъж, облечен като другите двама пред входа. Неговата престилка обаче бе черна.

Мъжът втренчи поглед в Ерик, после погледна Ру и каза:

— Какво обичате?

— Идваме при Себастиан Лендер — каза Ерик.

Мъжът кимна.

— Последвайте ме, моля. — Обърна се и тръгна през главната зала на кафенето.

Младежите го последваха. Минаха през обширна зала, запълнена с малки масички, някои от които заети от клиенти, пиещи кафе; келнерите сновяха между тях с поръчките. Почти в средата имаше широка стълба, водеща към балкона, който беше нещо като втори етаж. По този начин високо издигащият се таван оставаше открит към главната зала. Ру вдигна глава и видя, че всъщност трети етаж няма — това впечатление по-скоро се създаваше от редицата високи прозорци, намиращи се над балконския етаж. В резултат на архитектурното решение кафене „Барет“ беше една добре построена и много светла сграда. Стигнаха до перилата на балкона, които бяха високи до кръста, и келнерът каза:

— Моля, изчакайте тук.

После мина през част от перилата, окачена на панти, подобно на врата, и се отправи към една маса в дъното на помещението. Ру посочи и Ерик вдигна очи.

Над тях, на втория етаж, седяха няколко мъже.

— Посредниците — каза Ру.

— Откъде знаеш?

— Чух някои неща — каза приятелят му.

Ерик се засмя и поклати глава. Вероятно го бе научил от Хелмут Гриндъл, търговеца, с когото пътуваха, когато пристигнаха за пръв път в Крондор. Ру и Гриндъл бяха обсъждали много търговски въпроси и макар че някои от тях Ерик намираше за интересни, по-често му беше направо скучно.

Миг по-късно приближи внушително изглеждащ човек, облечен в очевидно скъпа риза, със сако и вратовръзка. Огледа внимателно двамата младежи, застанали пред него, и възкликна:

— Не може да бъде! Младият фон Даркмоор и господин Ейвъри, ако не се лъжа.

— Да, господин Лендер — отвърна Ерик, а Ру кимна. — Получихме помилване.

— Доста необичайно — каза Лендер и кимна на келнера да отвори вратата между перилата, за да минат. — Само на членове на „Барет“ е позволено да минават през този вход. — Той посочи с ръка на Ерик и Ру да седнат на една празна маса наблизо, после нареди на келнера:

— Три кафета. — Погледна младежите и попита: — Днес яли ли сте нещо?

Леко притеснени, те му отвърнаха отрицателно и той добави:

— Донеси и кифлички, сладко, мед и едно плато със сирена и наденици. — Келнерът забързано се отдалечи, а Лендер продължи: — След като сте помилвани, очевидно се нуждаете от правните ми услуги или може би ме търсите в качеството ми на нотариус?

— Не съвсем — отвърна Ерик. — Идвам да ви платя хонорара.

Лендер запротестира, но Ерик каза:

— Преди отказахте да вземете златото, но макар че загубихте делото, отново сме тук, живи и здрави, и смятам, че сте заслужили възнаграждението си. — Той извади кесията си и я сложи на масата. Чу се плътният звук на златни монети.

— Вие сте забогатели, млади господа — каза Лендер.

— Това е заплата за службата ни при принца — каза Ру.

Лендер повдигна рамене, отброи петнайсет златни монети и върна кесията на Ерик.

— Достатъчно ли е това? — попита Ерик.

— Ако бях успял, щяхте да ми дължите петдесет — отвърна Лендер. В този момент донесоха кафето.

Ру никога не бе харесвал кафе, така че сръбна само от учтивост и остави чашата встрани, като се готвеше да я забрави. Но за негова изненада, вместо горчивия вкус, който бе опитвал преди, черната течност бе вкусна и много ароматична.

— Добро е! — измърмори той.

— Наистина — засмя се Ерик, докато отпиваше.

— Кешийско е — обясни им Лендер. — Много по-добро от това, което се отглежда в Кралството. По-ароматично и не толкова горчиво. — Махна с ръка. — „Барет“ е първото заведение в Крондор, специализирано в различни видове хубаво кафе, и твърде далновидно основателят предпочете да направи първото си заведение тук, в сърцето на Търговския квартал, и се отказа от традицията да го продава само на благородниците.

Ру веднага наостри уши; историите за успех го привличаха.

— И защо е решил така? — полюбопитства той.

— Защото благородниците трудно допускат някого до себе си, очакват големи намаления и рядко плащат навреме.

— Чувал съм за това от търговците на вино у дома — засмя се Ру.

— Господин Барет разбираше, че местните богати търговци — продължи Лендер — често се нуждаят от място извън домовете или канцелариите си, където да обсъждат сделките си по време на обеда или вечерята си, без да ги смущава кръчмарска шумотевица.

Ерик кимна в знак на съгласие — бе прекарал доста години в кръчмата на хана, където беше живял и работил като хлапак.

— Така се появи кафене „Барет“, което процъфтя още от първата седмица на откриването си. Отначало като по-скромно заведение, то съществува вече седемдесет и пет години, а на това място — вече шейсет.

— Какво ще кажете за посредниците, за синдикатите и… за вас? — попита Ру.

Лендер се поусмихна. В това време донесоха поднос с горещи кифли, шунка, сирене и плодове, заедно с панички конфитюри, мед и масло.

Внезапно огладнял, Ру взе една кифличка, намаза я с масло и мед и лакомо започна да се храни, докато Лендер обясняваше:

— Някои от хората, които нямат канцеларии, използуват това място по цял ден, за да въртят бизнес, и за да е доволен господин Барет, постоянно поръчват кафе и храна. Това като че ли е по-добре, отколкото да се гледат през празните маси между обяда и вечерята. Някои от масите господин Барет е запазил за постоянните си гости.

— Така се създаде първия синдикат и предприемачески съюз. Те се нуждаят от представител — той сложи ръка на гърдите си и се поклони леко, — така че юристите и хората, занимаващи се с различен вид дела в съда, са добре дошли в това заведение. Когато стана многолюдно, синът на основателя се премести в това помещение, остъкли третия етаж и направи зона, запазена изключително за членове, и нещата продължиха своя ход. — Той посочи втория парапет. — Някои членове се принудиха да използуват този край на основния етаж, като поставиха допълнителна бариера. Сега новодошлият трябва да купи място в залата за някой синдикат или посредническа фирма, или рискува да не намери маса за сядане, когато дойде за разговор по работа.

— Намирате се — добави той — в сърцето на един от най-значителните търговски центрове в Кралството и несъмнено най-важният в Западните владения, на който съперничат само онези в Риланон, Кеш или Квег.

— Как може да се стане посредник? — попита Ру.

— Първо имате нужда от средства — каза правникът на любознателния младеж. — Голяма сума пари. Точно затова има толкова много синдикати — защото цената на сделките е много висока, независимо дали са сключени тук, в „Барет“, или някъде другаде.

— А как може да започне човек — продължи да разпитва Ру. — Разполагам с известна сума, но не съм сигурен дали да я вложа тук, или да се опитам да започна търговия сам.

— Никое сдружение не приема вложител без сериозна причина — каза Лендер, сръбна от кафето си и продължи: — С годините е изграден сложен правилник. Благородници често идват в „Барет“, за да вложат богатства или да вземат заеми, затова интересите на тези тук, на обикновените граждани, трябва да бъдат добре защитени. Така че за да се присъедини човек към някое от сдруженията, са необходими много пари — макар и не толкова, колкото да се започне като индивидуален посредник — а и човек все пак се нуждае от спонсор.

— Какво е това? — попита Ру.

— Някой, който вече е член на „Барет“ или има тесни връзки с хората, които ще гласуват приемането. Човек може да има капитал, но трябва и някой да го представи.

— Може ли да направите това? — попита Ру, очевидно запален.

— Не — отвърна Лендер с малко тъжна усмивка. — С всичкото ми влияние и положението, което заемам, тук съм само гост. Моят офис е тук от близо двайсет и пет години, но само защото представям близо трийсетина различни посредници и синдикати и никога не съм влагал и петак от капитала си срещу оферта за някакво рисковано начинание.

— Какво е оферта? — попита Ерик.

— Има много въпроси, но времето е недостатъчно, млади фон Даркмоор — вдигна ръка Лендер. После махна на един от неотлъчно присъствуващите келнери. — В моя личен бокс ще намериш дълга синя чантичка от кадифе. Моля те, донеси я тук. — После се обърна към Ерик и Ру. — Радвам се, че прекарах приятно с вас, но времето не ми позволява да говоря безкрайно за бизнеса си.

— Смятам да стана посредник — каза Ру.

— Наистина ли? — попита Лендер и лицето му светна от възбуда. Не изглеждаше да се подиграва, но видът му очевидно показваше, че му е забавно. — Какво е начинанието, което ще обсъждаме?

— Това е план — наведе се Ру напред. — Ще отнеме дълго време, за да ви го разкажа, съжалявам.

Лендер се засмя, а Ерик почервеня пред наглостта на приятеля си.

— Добре казано — вметна Лендер.

— Освен това — допълни Ру — държа много на дискретността.

— Често е така — съгласи се Лендер, докато келнерът се връщаше с поисканата вещ. Юристът отвори кадифената чанта и измъкна една кама — майсторски изработено оръжие с кания, украсена със слонова кост и с малък рубин, покрита със злато на върха. Той я подаде на Ерик. — Това беше другата част от завещанието на баща ти.

Ерик взе камата и я измъкна от канията.

— Впечатляващо — рече той. — Може би не съм свикнал толкова много с оръжията в ковачницата, както с конете и подковите, но това е изящна работа.

— Смятам, че е от Родез — каза Лендер.

— Най-добрата стомана — съгласи се Ерик. Острието беше гравирано с фамилния знак на фон Даркмоор, деликатно ецван върху стоманата, и освен това оръжието беше балансирано — едновременно красиво и смъртоносно. Ръкохватката беше от обработена кост, може би от рог на елен или лос, и завършваше със злато там, където опираше в ножницата.

Лендер се облегна назад в креслото.

— Млади господа, връщам се към своите дела, но моля ви, продължавайте спокойно и прекарайте приятно. Ако някога ви потрябва правник или нотариус, знаете къде да ме намерите. — Той махна с ръка към мястото, откъдето беше дошъл, и добави: — Беше ми приятно да се срещна с вас.

Ерик стана, Ру също, и се сбогуваха с домакина си. После се спогледаха. Като стари приятели, споделяха една и съща мисъл.

— Хайде вкъщи — каза Ру.

Промъкнаха се през препълнената обща зала на кафене „Барет“, място едновременно странно и вълнуващо за Ру, което щеше и в бъдеще да го привлича силно. Ерик се обърна към един от келнерите на входа го попита:

— Къде човек може да купи добър кон?

— И изгодно! — намеси се Ру.

— При Търговската порта — не се поколеба младият човек и посочи по Пътя на Арута. — Ще намерите няколко търговци. Повечето са свестни, но на Морган със сигурност може да се вярва. Кажете му, че ви изпраща Язон от „Барет“, и няма да ви излъже.

Ру погледна втренчено младежа. Беше луничав, с кестенява коса.

— Ще те запомня, ако не стане така — каза му Ру.

Младият келнер се понамръщи, но рече само:

— Той е честен човек, сър.

— А да ни кажеш къде да намерим добро облекло? — попита Ерик.

— Кроячът при кръстовището на Пътя към Новата порта и Голямата улица ми е братовчед, сър — отвърна Язон. — Кажете му, че аз ви изпращам, и ще ви предложи приемлива цена.

Ру не изглеждаше много убеден, но Ерик благодари на младия човек и поведе приятеля си по улицата. След около час стигнаха до шивача и след още един си избраха подходящи дрехи за път. Ерик взе наметало за езда, което покриваше униформената му куртка, а Ру си купи риза и панталони, наметало и шапка с широка периферия. Ерик намери и обущар, който му даде чифт ботуши за път, а той остави бащините си за поправка. Ру беше свикнал да ходи бос, докато беше на кораба, но сега също си купи ботуши.

После отидоха при Търговската порта и за около час намериха добри коне. Оказа се, че келнерът е казал истината — Морган бе почтен търговец. Ерик подбра две здрави кобили, червеникава за себе си и сива за Ру. Заведоха ги до следващия ъгъл, където един седлар им даде всичко, каквото им трябваше.

Ру се метна на седлото и каза:

— Не знам как се справям с язденето, но никога няма да го обикна.

— Въпреки твоите оплаквания ти си по-добър от среден конник, Ру — засмя се Ерик. — А и сега ще яздим без да ни е грижа дали ще трябва да се сражаваме.

Лицето на Ру помръкна.

— Какво има? — попита Ерик.

— Какво означаваше това „без да ни е грижа“?

Ерик се засмя още по-силно.

— Няма никакви гаранции в този живот, приятел. — Пришпори коня си, насочи се към Търговската порта и оттам — по пътя на изток.

— Към Рейвънсбърг — викна възторжено той.

Ру само се засмя на въодушевлението, обзело приятеля му, и го последва учуден, че конят му е склонен да се противи на всяка команда. Придърпа здраво юздите със съзнанието, че колкото по-скоро започне схватката, толкова по-бързо ще дойде победата, и се понесе след Ерик.

 

 

Бяха подгизнали от непрестанния дъжд. Нощта бързо приближаваше и по пътя се срещаха само търговци и фермери, забързани за вкъщи. Примирен каруцар ги погледна за момент, докато водеше мудните си коне през калта. Кралският път можеше да се оприличи на артерия, пренасяща кръвта на търговията от едната граница до другата, но когато дъждовните облаци се спуснеха откъм баронството на Даркмоор, кръвта спираше да тече и се процеждаше едва-едва.

— Светлини! — извика Ерик.

Ру погледна изпод измокрената периферия на шапката си.

— Това Вилхелмсбърг ли е?

— Така мисля — отвърна Ерик. — Утре следобед сме вкъщи.

— Няма да мога да те убедя да спим в нечий обор, нали? — каза Ру. Пътуването бе по-дълго, отколкото се бе надявал.

— Не — отвърна намусено Ерик. — Аз съм за сухо легло и горещо ядене.

Тази представа победи желанието на Ру да спести някоя и друга пара и той последва приятеля си към светлините на града. Откриха скромен хан с табела с изрисуван палешник, която се поклащаше от вятъра, и се отправиха към вратата на конюшнята. Един слуга, увит презглава заради лошото време, се затече да поеме конете им. Изслуша възпитано указанията на Ерик и кимна, но младият човек реши, че ще е по-разумно да се върне тук след вечерята и да види дали момчето се грижи за животните както му е наредено.

Влязоха забързано в кръчмата и вече вътре изтръскаха водата от плащовете си.

— Добър вечер, господа — каза им едно младо момиче с кафява коса и също така кафяви очи. — Ще ви трябват ли стаи за нощувка?

— Да — каза Ру, очевидно неприятно изненадан от цената, но топлината отново се връщаше в тялото му и той бе доволен, че няма нужда да излиза пак навън.

— Тази нощ като че ли се надига силна буря — каза ханджията и взе наметалата и шапките им. — Ще вечеряте ли? — Подаде дрехите на момичето, което ги отнесе някъде, за да ги изсуши.

— Да — каза Ерик. — Какво вино имате?

— Става и за лордове — отвърна човекът с усмивка.

— Нещо от Рейвънсбърг — допълни Ерик, докато отиваше към една празна маса.

В дъното на помещението бе седнал някакъв мъж, запасал дълъг меч; имаше и двама търговци, които очевидно се наслаждаваха на уюта пред камината, но иначе ханът беше празен. Собственикът ги последва.

— Имаме, сър. Рейвънсбърг е наблизо — минавате следващия град, после още един и сте там.

— Значи сме във Вилхелмсбърг — каза Ру.

— Да — отвърна ханджията. — Познавате ли района?

— Ние сме от Рейвънсбърг — отвърна Ерик. — Известно време не бяхме тук и в тъмнината не разбрахме в кой град влизаме.

— Донеси ни вино — подхвърли Ру. — От най-качественото.

Ако не изключителна, храната беше вкусна, а виното — по-добро от очакваното; вкусът му бе познат на двамата приятели. Беше обикновено вино от Рейвънсбърг, но сравнено с това, което бяха пили през изминалата година и нещо, им се струваше като бутилка, предназначена за кралската маса. И двамата изпаднаха в приятно настроение и започнаха да обсъждат прибирането си на следващия ден.

Ру не можеше да каже нещо много за миналото си; семейството му се състоеше само от баща му, Том Ейвъри, пиян каруцар, дал на Ру единствено побоища и умението да управлява товарна каруца. Ру беше много по-заинтересуван да се срещне с някои дребни търговци на вино, които познаваше, и да уреди това, което се надяваше да бъде начало на кариерата му.

За Ерик това беше завръщане към изгубените детски мечти и при майка му, ковачницата и семейството му. Години наред беше чиракувал при стария ковач Тиндал, а след смъртта му — около година при Натан, човека, който най-много се приближаваше до представата му за баща. Но животът му се бе развил по свой начин и нищо не изглеждаше така, както си го бе представял преди, като момче в Рейвънсбърг.

— За какво се замисли? — попита Ру. — Само мълчиш.

— Няма да ми дърпаш ушите за това, нали? — отвърна Ерик с усмивка. — Мислех си за вкъщи и за живота преди.

Не искаше да изрече преди кое, но Ру го разбираше — преди сбиването между Ерик и природения му брат Стефан, завършила с това, че Ру заби камата си в гърдите на Стефан, докато Ерик го държеше. След това бяха избягали от Рейвънсбърг и оттогава не бяха виждали нито старите си приятели, нито семействата си.

— Чудя се дали някой им е казал, че сме живи — каза Ру.

— Ако не са — засмя се Ерик, — пристигането ни утре ще бъде хубава изненада.

Вратата се отвори и поривът на вятъра накара двамата младежи да се обърнат. Четирима войници в униформи на баронството влязоха шумно, като проклинаха мръсното време.

— Ханджия! — викна ефрейторът, докато смъкваше подгизналия си от дъжда сив плащ. — Гореща храна и греяно вино с подправки! — Огледа се, видя Ерик и Ру и се ококори.

— Фон Даркмоор! — възкликна той. Другите трима извърнаха глави — несигурни защо ефрейторът им бе изрекъл името на барона, но разтревожени от тона му.

Ерик и Ру се изправиха. Двамата търговци станаха от креслата си пред камината и се долепиха до стената. Единственият друг присъстващ в кръчмата, човекът с меча, гледаше с интерес, но не се помръдна.

Ефрейторът извади меча си, Ру също, но Ерик му кимна да го върне в ножницата си.

— Не искаме неприятности, ефрейторе — каза той.

— Чухме, че сте обесени — каза ефрейторът. — Не знам как ти и твоят хитър приятел сте избягали, но скоро ще уредим нещата. Хванете ги.

— Чакайте малко — каза Ру.

Мъжете се нахвърлиха върху тях, но Ерик и Ру бяха по-бързи и първите двама войници, които скочиха към тях, бяха проснати на пода. Двамата търговци се промъкнаха покрай стената и се изнизаха гологлави и без връхни дрехи на дъжда. Мъжът, който седеше на масата, се засмя и викна:

— Браво!

Ефрейторът замахна с меча си, но Ерик го сграбчи за китката преди онзи да може да реагира. Ерик бе много силен и бе специално обучен в ръкопашна борба — желязната му хватка измъкна меча от пръстите на ефрейтора, който зина от болка.

Ру замахна отсечено с ръка и нанесе саблен удар под брадичката на другия войник, който се строполи до останалите като повален с чук.

— Спрете! — изкомандва Ерик с глас, който беше отработил като ефрейтор на Робер дьо Лунвил по време на завръщането им от Новиндус. Двамата войници, които бавно се надигаха, се поколебаха, но Ерик отново изкрещя командата: — Мирно, дяволите ви взели!

Пусна китката на ефрейтора, изрита меча му настрани и разпери ръце, за да покаже, че няма оръжие.

— Имам документи. — Той бавно бръкна под куртката си, извади листа, даден му предния ден от службата на Дворцовия съдия в Крондор, и го подаде на ефрейтора.

— Има печат от Крондор в долния край — промърмори той, като се взираше дълго в документа. Все още седеше на пода. После наведе очи и каза: — Не знам да чета.

Човекът, който досега не се намесваше, стана и спокойно се приближи към тях.

— Ако мога да помогна, ефрейторе — каза той и протегна ръка.

Ефрейторът му подаде документа и мъжът го прочете на глас:

— Да се знае, потвърдено с моята ръка и печат, че Ерик фон Даркмоор се е заклел да ми служи… — очите му пробягаха до края на документа. — Има много канцеларски подробности, ефрейторе. Важното е, че току-що се опита да арестуваш воин от личната охрана на принц Николас. Според написаното в документа, той е ефрейтор като теб.

— Наистина? — Очите на седналия мъж се разшириха.

— Да, този документ е подписан не само от Дворцовия съдия на Крондор, но и от самия принц.

— Наистина? — попита пак ефрейторът и бавно се изправи.

— Наистина — отвърна непознатият. — И по начина, по който ти отне меча, мисля, че има сериозни основания да бъде в личната охрана на принца.

Ефрейторът бавно си разтри китката.

— Да, може би. — Очите му се присвиха. — Но не сме чули нищо за това и последния път, когато бе споменато името на Ерик, се чу, че бил обесен заради убийството на младия барон.

— Принцът ни помилва — въздъхна Ерик.

— Така казваш ти — отвърна ефрейторът. — Но мисля бързо да отидем с моите хора до Даркмоор и да разберем какво ще каже по въпроса лорд Манфред.

Прибра меча си и махна на хората си да тръгват. Един от тях поклати глава недоволно заради пропуснатата топла вечеря, а другият погледна през рамо Ерик и Ру, докато помагаше на приятеля си да се вдигне от пода.

Мъжът още беше замаян.

— Тръгваме ли? Ядохме ли? Вече се е съмнало, така ли?

— Млъквай, Блюи — каза другият. — Малко дъждец ще те освести, бързо при това.

Войниците напуснаха хана, Ерик се обърна към странника и каза:

— Благодаря ви.

— Ако не им го бях прочел, щеше да го направи ханджията или някой друг — повдигна рамене мъжът.

— Аз съм Ерик фон Даркмоор — каза младежът.

— Дънкан Ейвъри. — Мъжът стисна протегнатата му ръка.

Очите на Ру се разшириха.

— Братовчедът Дънкан?

Очите на мъжа, който се бе представил с фамилното име Ейвъри, се присвиха, докато разглеждаше дребния младеж. След момент той каза:

— Рупърт?

След секунда вече се смееха високо и мъжът, който Ру бе нарекъл братовчед, го тупаше по гърба.

— Не съм те виждал, откакто беше попова лъжичка, младежо. — Широка усмивка смекчи чертите му.

Ерик гледаше ту единия, ту другия, но не можеше да открие и най-малка прилика. Докато Ру беше нисък, жилест и определено непривлекателен, Дънкан Ейвъри беше висок, елегантен, с широки рамене и симпатичен. Нещо повече, беше облечен по модата, с изключение на меча, който очевидно бе доста използуван и добре поддържан. Имаше тънък мустак, но иначе беше гладко избръснат и косата му висеше, подрязана до раменете и може би леко накъдрена.

Дънкан дръпна един стол и кимна на момичето да му донесе храната и каната с вино.

— Не знаех, че имаш братовчед, Ру — обади се Ерик.

— Разбира се, че знаеш. — Очите на Ру се свиха.

— Исках да кажа, знаех за роднините ти в Саладор, — продължи Ерик, като подмина забележката на приятеля си — и на други места на изток, но никога не си ми споменавал за този господин.

Дънкан благодари на девойката за виното и й намигна, което я накара да се отдалечи с хихикане. После каза:

— Поразен съм, Рупърт. Твоят млад приятел твърди, че никога не си споменавал за мен?

— Не бяхме много близки, Дънкан — отвърна Ру и се облегна назад. — Колко пъти съм те виждал? Може би три пъти в живота си?

— Нещо такова — засмя се мъжът. — Опитвах се да уча каруцарския занаят като момче — каза той на Ерик. — Пътувах с бащата на Ру от Рейвънсбърг до Малаково средище — точно там ги оставих. Тогава Ру беше не повече от петгодишен. — Лицето му помрачня. — Само тогава можах да видя майка му.

— Кога за последен път сме се виждали? — попита Ру.

— Не мога да си спомня точно. — Дънкан потърка брадичката си. — Помня само, че край фонтана имаше едно прекрасно момиче: тънко кръстче, широк ханш и обли гърди, приятно държане… коя беше тя?

— Гуен — отвърна Ру. — И това трябва да е било преди четири или пет години. — Ру посочи с вилицата си към Дънкан. — Ти й беше първият. — После се усмихна. — Мнозина от местните момчета ти дължат благодарности; ти събуди… известен ентусиазъм у Гуен, който оценяваме.

— Не съм един от вас — разсмя се Ерик.

— Може би си единственият в Рейвънсбърг — вдигна рамене приятелят му.

— Каква ви е роднинската връзка? — запита Ерик.

— Баща ми е братовчед на бащата на Ру — каза Дънкан. — И нито един от тези достойни господа не ми е бил от голяма полза, Ерик.

После се обърна към Ру.

— Как я кара старият?

— Всъщност не сме се виждали близо две години — отвърна замислено Ру. — Сега се връщаме в Рейвънсбърг. Накъде пътуваш?

— Поел съм на изток, да си търся късмета, както обикновено. Опитах като наемник в Долината на сънищата, но там работата е твърде опасна, а и жените също… — При тази забележка и тримата се разсмяха. — А и парите не стигат. Сега съм тръгнал към източните благороднически дворове, където знанията на мъжа струват повече от меча му.

— Бих имал полза от знанията ти — каза Ру.

— Какво си намислил? — попита Дънкан, внезапно заинтересуван.

— Нищо нередно. Малко почтена търговия, но предполагам, че ще се нуждая от човек, който знае да се държи във възпитана компания.

— Добре, мога да яздя с вас до Рейвънсбърг — вдигна рамене Дънкан — и да си говорим по пътя. Пък и разпалихте любопитството ми.

— Защо? — поинтересува се Ерик.

— Начинът, по който се бихте… невероятно! Когато последния път видях Рупърт, беше тарикатче, което едва стоеше право, докато пикае, но сега изглежда опасен, щом с един удар повали онзи войник. Къде се научихте на тези хватки?

Ерик и Ру се спогледаха. На никой от двамата не трябваше да се напомня за вече изградената мрежа от шпиони в Кралството, докладващи на Изумрудената кралица. Далечен братовчед или не, Ру нямаше излишни илюзии за почтеността на този мъж.

— Къде ли не — небрежно отвърна той.

— Това трябва да е вид исаланска ръкопашна борба или съм новородено теле — каза Дънкан.

— Къде си я виждал? — заинтересува се Ерик.

— Нали ви казах, току-що се връщам от Долината на сънищата. Там се срещат исаланци, както и някои, родени в Кеш, които знаят тези номера.

Той се наведе напред и допълни с по-тих глас:

— Чувал съм, че може да се разцепи черепа на мъж с един удар, ако знаеш как да го направиш.

— Това е лесно — каза Ерик. — Просто си мисли, че държиш ковашки чук, когато удряш.

Дънкан се вгледа за момент в Ерик, после избухна в смях.

— Добре казано, момче — подхвърли той и гребна от чинията си. — Мисля, че почвам да ви харесвам.

Продължиха да си бъбрят, докато се нахраниха. След това Ерик отиде да провери конете и когато се върна, тримата се оттеглиха да спят в общото спално помещение на горния етаж, за да поемат рано сутринта на другия ден.

 

 

Селището изглеждаше непроменено, но някак си смалено.

— Нищо ново — каза Ру. Яздеха бавно и след един завой пред тях се откри гледка към Рейвънсбърг. През последния час бяха минали край познати ферми, покрай лозя и ниви, покрай царевица и зеленчукови градини. Но сега в далечината се виждаха нисичките постройки в края на града.

Ерик се умълча, а Дънкан каза:

— И на мен не ми изглежда различен, все същият си е.

Пътуваха из познатия край и Ру си мислеше, че грешат. Всичко беше променено, или най-малкото се бе променил той и начинът, по който гледаше нещата. Стигнаха до хана „Червената патица“ и Ерик каза:

— Малко неща се променят в Рейвънсбърг, но ние не сме същите. — Като че ли повтори на глас мислите на приятеля си.

— Е, винаги е така — допълни Дънкан. Ерик беше почнал да харесва приветливия мъж, а и Ру беше доволен, защото братовчед му му се нравеше, макар че не изпитваше голямо доверие към него. Той беше Ейвъри и Ру знаеше какво означава това. Имаше някакъв далечен дядо — Джон, който си беше спечелил ужасната репутация на жесток пират много преди Ру да се роди, а и повече от половината роднини на младежа бяха вече мъртви, обесени или убити по време на грабежи. Все пак неколцина от рода Ейвъри бяха пробвали да се занимават с почтена работа и Ру мислеше, че това му дава шанс да забогатее, без да търси пари от убийства или кражби.

Докато слизаха от конете, едно момче изтича от обора и попита:

— Да се погрижа ли за конете ви, господа?

— Кой си ти? — попита Ерик.

— Гюнтер — отвърна момчето. — Аз съм чирак на ковача, господине.

Ерик хвърли поводите на момчето и попита:

— Тук ли е майсторът ти?

— Хапва си в кухнята, господине. Да му съобщя ли за вас?

— Сам ще го намеря — каза Ерик. Момчето взе юздите на конете и ги поведе.

— Твоят заместник, така ли? — каза Ру.

— Така изглежда — отвърна Ерик и поклати глава. — Сигурно няма и дванайсет години.

— Ти беше по-млад, когато започна да помагаш на Тиндал при наковалнята — припомни му Ру.

Ру последва приятеля си и тръгнаха към задната врата, водеща направо в кухнята. Ерик я бутна и влезе вътре.

Майка му седеше на кухненската маса и говореше с ковача Натан. Погледна влезлите, очите й се разшириха и лицето й пребледня. Тя понечи да стане; после очите й се подбелиха и тя се свлече. Ковачът я подхвана навреме, за да не падне на пода.

— Проклет да съм — каза Натан. — Това си ти! Наистина си ти!

Ерик се хвърли към масата и хвана ръцете на майка си.

— Донеси малко вода — нареди той на Ру.

Ру взе едно канче и го напълни от помпата, после намокри един чист парцал, изстиска го и го подаде на Ерик, който го сложи на челото на майка си.

Ерик погледна над все още неподвижното тяло на майка си и видя, че ковачът го гледа със страшна изненада и че очите му се пълнят със сълзи.

— Жив си значи — каза той. — Не знаехме.

— Аз съм идиот — изруга младежът.

Ру свали пътната си пелерина, седна и махна на Дънкан също да седне. После викна:

— Розалин! Вино!

— Розалин не е тук — поклати глава Натан. — Ще ви донеса една бутилка. — И докато ставаше, допълни: — Изглежда, има много да си разказваме.

Момент по-късно се върна с ханджията Мило, който викна:

— Богове! Ерик! Ру! Живи сте!

Ерик и Ру се спогледаха и Ру попита:

— Е, каква е все пак тайната?

— Преследват ли ви? — попита Натан.

— Не, майсторе — засмя се Ру. — Ние сме свободни хора, с личното разрешение на краля. И доста се позамогнахме. — И разтърси многозначително кесията си.

Натан измъкна тапата на бутилката, която бе донесъл, и наля на всички. Фрида дойде на себе си. Мигна няколко пъти и с тих глас попита:

— Ерик?

— Да, мамо.

Тя обви с ръце врата му и започна да плаче.

— Казаха ни, че сте обвинени в убийство и сте осъдени на смърт.

— Бяхме — тихо каза Ерик. — Но си издействахме помилване и сега сме свободни.

— Защо не се обадихте, защо не пратихте два реда? — попита тя с лека нотка на обвинение, докато докосваше лицето му с невярващи пръсти.

— Нямахме възможност — каза Ерик. — Служихме на принца — той се огледа наоколо — и не ни беше разрешено да се обаждаме на никого. Но сега всичко това е минало.

Тя поклати изумено глава. Галеше страните му и го целуваше. После склони глава на рамото му и въздъхна облекчено:

— Молбите ми са били чути.

— Тя се молеше за теб, момче — обади се Натан и избърса една сълза. — Молеше се непрекъснато.

Ерик също бе много развълнуван, но успя да се овладее — той никога не показваше открито чувствата си. Ру също пое дълбоко дъх и внезапно се почувства под влиянието на дълбоко избликнали емоции.

— Как сте вие? Как вървят нещата? — попита Ерик.

— Много работи се промениха. — Фрида седна и хвана ръката на Натан.

— Вие двамата… — Ерик погледна майка си, после ковача.

— Оженихме се миналото лято — усмихна се ковачът. — Надявам се, че нямаш нищо против?

Ерик го грабна в мечешката си прегръдка, като за малко не разля бутилката вино — само бързата реакция на Ру я спаси.

— Възражения ли? Натан, ти си най-добрият мъж, когото познавам, и с удоволствие бих те наричал баща. — Пусна ковача, погледна майка си и една сълза се търколи по бузата му, после отново разтвори мечешките си лапи и я прегърна. — Толкова съм щастлив за теб, майко!

Фрида почервеня като млада невеста.

— Той беше толкова мил, когато избягахте, Ерик. — Тя докосна бузата на Натан с повече нежност, отколкото младежът можеше да си спомни да е проявявала някога, включително и към него.

— Той ме върна към живота.

Ерик плесна с ръце по масата и каза:

— Ще празнуваме! — После се обърна към Мило. — За довечера искам от най-хубавото ти вино и ястия, ама такива, че да засрамят и масата на императрицата на Велики Кеш!

— Дадено! — отвърна ханджията. Очите му блестяха от вълнение. — И ще ти прихвана само цената, никаква надценка.

— Не си се променил — разсмя се Ру.

— Къде е Розалин? — попита Ерик.

Мило и Натан се спогледаха и ковачът каза:

— Тя е при семейството си, Ерик.

— Семейство ли? — Младежът го погледна неразбиращо. — Нали ти си й баща…

— Искат да кажат, че е омъжена, Ерик — каза Ру и хвана ръката на приятеля си.

— Така ли?

— Аха, вече съм и дядо — кимна ханджията.

— Тя има бебе, така ли? — Ерик се облегна назад. Главата му се замая.

— Да — каза Мило.

— И за кого се омъжи? — попита Ерик.

Мило се огледа и каза:

— За Рудолф, калфата на пекаря. Знаеш го. — Ерик кимна. — Сега е кандидат-майстор и скоро ще открие собствена фурна. Живее със семейството си зад площада.

— Знам къде. — Ерик стана. — Ще ида да я видя.

— По-леко, сине — намеси се Фрида. — Тя също те мисли за мъртъв.

Ерик се наведе, целуна пак майка си и каза:

— Знам. Ще се помъча да не я изплаша до смърт. Искам да бъде довечера тук. — И добави: — С Рудолф.

— Ще дойда с тебе — обади се Ру.

— Не се бавете много, защото ще си помисля, че е само сън.

— Трудно ще ти е — засмя се синът й. — Братовчедът на Ру, Дънкан, ще те забавлява с чудесни и невероятни истории.

Натан погледна красивия Дънкан и каза:

— Мисля, че няма да я омайва твърде дълго.

— Скоро ще сме тук — разсмя се Ерик.

Двамата припряно излязоха от кухнята през празната зала на кръчмата и минаха през главния вход. Закрачиха бързо по улицата, водеща към главния площад, като почти не забелязваха малкото жители, които спираха и изумено ги гледаха. Един мъж изпусна глинена кана с вино и остана с ококорени очи при вида на двамата млади мъже, за които се знаеше, че отдавна са мъртви. Един-двама се опитаха да кажат нещо, но Ерик и Ру бяха далеч още преди те да отворят уста за поздрав.

Стигнаха до градския площад, завиха и тръгнаха към пекарната, където работеше и живееше Рудолф. Когато стигнаха до вратата, Ру видя, че Ерик се колебае. Той знаеше за обърканите чувствата на Ерик към Розалин. Тя му беше като сестра, но в същото време имаше и нещо повече. Ру, както и всички в града, знаеше, че Розалин е влюбена в Ерик, макар той да беше толкова тъп, че не можеше да го разбере. Накрая, точно преди бягството им от Рейвънсбърг, бе разбрал, че чувствата са й повече от сестрински. После си бяха говорили с Ру неведнъж и приятелят му си даваше сметка, че Ерик все още не може да разбере какво точно изпитва към нея.

Внезапно преодолял колебанието си, Ерик прекрачи прага на пекарната. Рудолф стоеше зад тезгяха и когато го видя, започна:

— Какво ще же… — После се ококори и можа да каже само: — Ерик? Ру?

— Здрасти, Рудолф — отвърна му с приятелска усмивка Ерик и му подаде ръка.

Навремето Рудолф не беше сред тези, които Ерик и Ру смятаха за приятели, макар че в градец като Рейвънсбърг всички момчета на една и съща възраст се познаваха.

— Чух, че сте мъртви — почти прошепна той, като че ли се страхуваше да не го чуят.

— Е, това е общото мнение — каза Ру. — Но бяхме помилвани и освободени лично от краля.

— От краля! — повтори Рудолф, очевидно впечатлен. Хвана ръката на Ерик и я стисна здраво, после се здрависа и с Ру.

— Да — потвърди Ерик, — и затова можах да се върна. — Лицето на Рудолф помръкна и Ерик бързо добави: — Само за няколко дни. Сега съм на служба при принца на Крондор. — Той посочи герба на куртката си. — Трябва да се върна там преди края на месеца.

Рудолф се отпусна.

— Ами тогава, добре сме се видели. — Огледа Ерик отгоре до долу. — Дошъл си да видиш Розалин, нали?

— Тя ми беше като сестра — каза Ерик просто.

— Разбирам — кимна Рудолф. — Тя е отзад, елате с мен.

Ерик и Ру минаха зад тезгяха и последваха Рудолф покрай изстиващите вече пещи, които щяха да бъдат напалени отново след полунощ, за да има топъл и пресен хляб в ранните часове на утрото. Големите маси, сега чисти, очакваха хлебарите и тестото, което щеше да втасва до късните вечерни часове. Редици чисти пекарски форми очакваха да бъдат напълнени, а в ъгъла двама чираци спяха в очакване на предстоящата нощна работа.

Излязоха от фурната, минаха по къс коридор и спряха пред една врата.

— Почакайте тука — каза им Рудолф и влезе вътре.

След няколко минути Розалин се появи на прага с бебе на ръце. Рудолф стоеше зад нея.

— Ерик? — прошепна тя. — Ру?

Ерик се засмя, а Розалин пристъпи напред, прегърна го през врата и го притисна до себе си. Той я придържаше внимателно, като внимаваше да не уплаши неспокойно мърдащото бебе — и внезапно разбра, че тя плаче.

— Хайде, успокой се — каза й тихо. — Нищо не се е случило. Жив съм. Направих услуга на принца на Крондор и той ми прости извършеното деяние.

— Защо не ми писа? — прошепна тя горчиво.

Ру беше изненадан от яда в думите й. Но якият младеж погледна към Рудолф, който само кимна.

— Не можехме — каза Ерик, посочи емблемата на куртката си и каза: — Сега съм човек на принца на Крондор, заклех се да му служа и съм положил клетва да не говоря след освобождението си.

Не искаше да споменава изнасилването, убийството и съдебния процес в Крондор.

— Взех си отпуск и сега съм тук.

Детето на Розалин започна да мърда и да мрънка и тя се опита да го успокои:

— Тихо, Герд.

— Герд? — учуди се Ерик.

— Така се казваше баща ми — обясни Рудолф.

Ерик кимна и погледна детето. В следващия миг очите му се разшириха и той се олюля и се подпря на рамката на вратата.

— Какво има? — попита Ру, после погледна бебето. И изведнъж разбра. Рудолф беше набит, нисък мъж с червеникавокафява коса. Детето изобщо не приличаше на него. По външния вид и по големината на детето Ру веднага разбра какво е станало.

И плахо зададе въпроса, който Ерик не можеше да изрече.

— На Стефан ли е?

Розалин кимна. И без да вдигне очи, каза:

— Герд е твой племенник, Ерик.