Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rise of a Merchant Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 1)

Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“, 2009 г.

ISBN: 954-585-344-1

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Възходът на търговеца принц от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Възходът на търговеца принц
Rise of a Merchant Prince
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1995 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
ПредходнаКралицата на мрака
СледващаГневът на демонския крал
ISBNISBN 9545853441

Възходът на търговеца принц (на английски: Rise of a Merchant Prince) е вторият роман от фентъзи-поредицата „Войната на студенокръвните“, написана от Реймънд Фийст. Романът е издаден за пръв път на 19 октомври 1995.

Малцина от заминалите за континента Новиндус се завръщат, но все пак Ерик и Ру се връщат в Островното кралство и така кралството научава за бъдещата инвазия. След завръщането си от Новиндус Ру (Рупърт Ейвъри) има свободата сам да избира съдба и той решава да се посвети на своята мечта да се превърне в един от най-богатите и могъщи търговци на Мидкемия. За да се издигне и да навлезе в средите на най-влиятелните търговци, Ру многократно се сблъсква със съперници, измамници и крадци.

Ерик от своя страна решава да остане в армията на Островното крълство, за да се издигне там и да помогне в предстоящия сблъсък.


1.
Завръщане

Корабът влезе в пристанището.

Черен и страховит, той напредваше бавно като притаен ловец, уловил дирята на жертвата си. Издутите величествено платна на трите високи мачти насочваха военния кораб към пристана на големия град. Другите платноходи му правеха път. Макар че приличаше на голям пиратски кораб от далечните Острови на залеза, на предната мачта се вееше кралският флаг и всеки, който го зърнеше, разбираше, че братът на краля се завръща у дома.

Високо на мачтата един млад мъж работеше бързо и ловко, като обираше горното платно. Ру спря за момент да завърже и последната част към реята и погледна към Крондор.

Градът на принца се простираше край доковете, изкачваше се по хълмовете на юг и продължаваше на север, докъдето поглед стига. От приближаващия се кораб се разкриваше впечатляващ изглед. Младият човек — щеше да навърши осемнайсет на идущия Средлетен празник — мислеше за многобройните случки през изминалата година и най-вече за това, че не се бе надявал да види града отново. Но беше тук и привършваше вахтата си на високата мачта на „Фрийпорт Рейнджър“ — кораб под командуването на адмирал Николас, брат на краля на Островното кралство и чичо на принца на Крондор.

Крондор беше вторият по значение град в кралството, столица на Западните владения и седалище на принца на Крондор, наследника на трона на Островното кралство. Ру гледаше множеството малки постройки, плъзнали по хълмовете около пристанището, над които изпъкваше дворецът на принца, издигнат върху стръмен хълм точно над водите на залива. Величествената постройка се открояваше на фона на грубите сгради около пристана — складове, магазинчета, дърводелски и въжарски работилници и моряшки кръчми. Дворцовият комплекс над бедния квартал придаваше на панорамата величествен вид.

Ру наистина се радваше да види отново Крондор, защото сега беше свободен човек. Погледна за последен път към мачтата, увери се, че платното е здраво прикрепено към реите, и бързо се спусна по въжената стълба с уверени движения, придобити по време на близо двегодишното прекосяване на враждебни морета.

Струваше му се странно, че тук е пролет — за него това бе трета подред пролет без зима. Обърнатите с главата надолу сезони в земите от другия край на света бяха дали на Ру и на неговия приятел Ерик тази възможност и сега те намираха това за доста забавно и същевременно малко смущаващо.

Спусна се още по-надолу, до началото на въжената стълба на бизанмачтата. Ру не обичаше особено работата нависоко, но понеже беше един от най-дребните и ловки в екипажа, често му нареждаха да се качва горе да смъква или изпъва платната на бомбрамстенгите и на брамселите. Той сръчно се спусна по въжената стълба и леко скочи на палубата.

Приятелят му от детските години Ерик фон Даркмоор привърза нок-реята и забърза към перилата, за да разгледа корабите, с които се разминаваха. Беше почти с две глави по-висок и два пъти по-едър от Ру.

Ерик беше по-як от всички младежи в родния им Рейвънсбърг, а Ру — от най-дребните. Ерик не можеше да бъде наречен красавец — имаше открито и дружелюбно лице, което другите считаха за приятно, но и Ру не се заблуждаваше относно собствената си външност — беше най-обикновен по всички стандарти: тясно лице с близко разположени очи, бягащи неспокойно, сякаш в очакване на някаква опасност, с почти неизменен потаен израз. Но в редките случаи, когато се усмихнеше или се разсмееше на глас, от него лъхаше непосредственост и топлота и това му придаваше доста по-привлекателен вид.

„Фрийпорт Рейнджър“ се отправяше към кралския кей, разположен близо до двореца. Ерик гледаше корабите. Един от по-старите моряци се засмя и Ру го попита:

— Какво има?

— Принц Ники пак ще подразни началника на пристанището. — Ерик вдигна глава — косата му беше избеляла от слънцето — и погледна моряка, който имаше сини очи, странно контрастиращи с почернялото му от слънцето лице.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е баркасът на началника на пристанището. — Морякът посочи. — Не намаляваме, за да ни поеме лоцман!

— Адмиралът е добър ученик — разсмя се морякът. — Учителят му, старият адмирал Траск, правеше същото, но поне позволяваше на лоцмана да се качи на палубата, че да може да го дразни лично, като не му разрешава да поеме руля до пристана. Адмирал Ники е брат на краля, така че въобще не се интересува от тези формалности.

Ру и Ерик погледнаха нагоре и видяха, че старите моряци чакат да спуснат последните платна по команда на адмирала. Обърнаха се към палубата на кърмата и видяха Николас, бивш принц на Крондор и настоящ адмирал на Кралската флота на Запада да подава сигнал. Незабавно старите опитни ръце дръпнаха тежките платнища и ги привързаха към реите. След секунди Ру и останалите на палубата усетиха как скоростта намалява. Приближаваха кралския пристан, разположен точно под двореца на принца.

Скоростта на „Рейнджър“ продължи да намалява, но Ру смяташе, че все още се движат доста бързо. По-старият моряк като че ли прочете мислите му.

— Сега ще тласнем много вода към кея и тя ще ни отблъсне обратно, докато приближаваме пристана, като ни забави почти до пълно спиране, макар че сглобките ще изскърцат малко. — Той се приготви да хвърли дебелото въже към хората на кея. — Хайде помагайте!

Ру и Ерик грабнаха други две въжета и зачакаха командата.

— Хвърляй! — викна Николас и Ру метна дебелото въже на един мъж на пристана, който ловко го овърза за голям железен кнехт. Както ги предупреди старият моряк, когато приближиха борд до пристана, железните планки започнаха да скърцат и дървеният обков подаде, но носът се отдръпна от каменния кей и грамадният кораб спря с едно-единствено движение и като че ли въздъхна с облекчение, че се е прибрал у дома.

— Чудя се — обърна се Ерик към Ру — какво ли ще каже началникът на пристанището на адмирала.

Ру погледна замислено към Николас, който бе тръгнал към главната палуба. За пръв път беше видял принца на процеса, който се водеше срещу него и приятеля му за убийството на природения брат на Ерик — Стефан. За втори път го беше видял, когато те двамата, заедно с другите оцелели от наемническата дружина, се бяха качили на командвания от него кораб в крайбрежните води до град Махарта. Бяха служили на адмирала по обратния път за дома.

— Може би няма да каже нищо — сподели мнението си дребният младеж. — Просто ще се прибере и ще се напие.

Ерик се засмя. Той също бе разбрал, че принц Николас е мъж със спокоен и твърд характер, с авторитет. Би могъл да притесни до сълзи подчинените си само с поглед, без нито една дума, черта, присъща и на Калис — капитана на дружината „Пурпурните орли“, където бяха служили приятелите.

От големия първоначален военен отряд, наброяващ стотици воини, бяха оцелели по-малко от петдесет. Шестима избягаха с Калис и се качиха на кораба още при Махарта, други се бяха пръснали безразборно и някак си бяха успели да се доберат до Града на Змийската река преди „Фрийпорт Рейнджър“ да отплува за Крондор. Другият кораб на Николас — „Тренчард Отмъстителя“ — беше останал в пристанището на Града на Змийската река още месец — в случай, че и други хора от дружината на Калис успеят да стигнат до сборния пункт. Когато корабът вдигнеше котва, щяха да смятат неявилите се за мъртви.

Спуснаха трапа и Николас и Калис слязоха първи. На пристана ги чакаше принц Патрик — владетел на Крондор, чичо му принц Ерланд — брат на Николас, както и няколко представители на благородническия двор на Крондор.

— Не са достатъчно за едно шумно посрещане, нали? — рече Ерик.

Ру само кимна. Мнозина загинаха, за да може да се пренесе у дома важната информация, която Николас съобщаваше на племенника си. И в най-добрия случай, доколкото Ру знаеше, това беше ограничена информация. Той отново насочи вниманието си към царственото семейство.

Николас, бившият принц на Крондор, предал короната на племенника си, който бе дошъл от столицата на Островното кралство, за да поеме властта, не изглеждаше като брат си. Косата на Ерланд беше почти сива, но все още червенееше достатъчно, за да напомня първоначалния цвят. Николас, който все още не се бе прошарил, беше чернокос мъж, с характерно, волево лице. Патрик, новият принц на Крондор, беше нещо средно между двамата си чичовци — с по-тъмна кожа от тях, но косата му беше кестенява. Имаше нещо от могъщото тяло на Ерланд, а също и от гъвкавостта на Николас.

— Да — съгласи се Ру, — прав си; няма да има много церемонии.

— Скоро ще разберат, че оттук нататък трудно ще печелят слава и победа — каза Ерик. — Принцът и чичо му може би с еднаква тревога очакват да чуят какво ще им съобщят Калис и Николас.

— Нищо добро и утешително — въздъхна Ру. — Това е кървава работа и ще става още по-лоша.

Приятелско шляпване по гърба ги накара да се обърнат. Зад тях стоеше Робер дьо Лунвил, усмихнат по начин, който доскоро ги караше да очакват най-лошото. Но вече знаеха, че е израз на най-нежната страна от характера му. Беше подстригал почти до кожа оредяващата си коса, но имаше нужда и от бръснене.

— Накъде, момчета?

Ру разтърси кесията със злато на колана си.

— Бих искал чаша хубава бира, милувка на лоша жена, а грижата за утрешния ден ще оставя за утре.

— Размислих и приемам предложението ви, сержант — каза Ерик.

— Добре. Ела утре по обяд в канцеларията на лорд Джеймс — каза дьо Лунвил, сержантът на дружината. Той бе предложил на Ерик място в армията — в специалната дружина, ръководена от Калис, загадъчния получовек, съюзника на принц Николас. — Ще кажа на стражата при дворцовата порта да те пусне.

— Нашият принц е внушителен човек — каза Ру, загледан в хората, събрани на пристана.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Ерик. — Той и баща му изглеждат така, както подобава на величия.

— Никога не позволявайте да ви подведе рангът им, момчета — каза дьо Лунвил. — Ерланд и нашият крал, а и синовете им, са прекарали доста време на северните граници, за да се сражават с таласъмите и Братството на Тъмната пътека — той употреби нарицателното име за моределите — тъмните елфи, живеещи в далечната част на планините, наречени Зъбите на света. — Чувал съм, че веднъж кралят имал сериозни премеждия долу в Кеш, схватка с търговците на роби или нещо такова. Както и да е, у обикновените хора кралят е оставял само добро впечатление.

— Не сме имали разглезен крал от времето на Родерик, преди старият крал Луам да се качи на трона, а това е станало преди да се родя — продължи той. — Това са корави мъже, прекарали доста време във войни, и трябва да минат няколко поколения преди някой от династията да бъде отново мек и изнежен. Може би капитанът ще може да види това. — Нещо в гласа му издаваше силни чувства; Ру вдигна поглед към сержанта и се опита да проумее на какво се дължи това, но истинското настроение на дьо Лунвил отново бе скрито зад широка усмивка.

— Какво си се замислил? — попита Ерик най-добрия си приятел.

— Колко странни могат да бъдат понякога семействата — отвърна Ру като посочи малката група на пристана, заслушана внимателно в думите на Николас.

— Виж капитана ни — посочи Ерик.

Ру кимна. Знаеше, че приятелят му има предвид Калис. Приличащият на елф мъж стоеше малко встрани, така че да има малко дистанция между него и останалите, но все пак достатъчно близо, за да може да отговаря на зададени въпроси.

— От двайсет години сме приятели — каза Робер дьо Лунвил. — Той ме откри, когато служех при Даниел Тровил, господаря на Висок замък, и ме измъкна от пограничните войни, за да се озова на най-странното място, което човек би си представил. Бил съм по-дълго с него от всеки друг в дружината, споделял съм коравите пътни дажби, спал съм до него, гледал съм как мъже умират в ръцете му, дори ме носи два дни след падането на Хамса, но все пак не мога да кажа, че го познавам добре.

— Наистина ли отчасти е елф? — запита Ерик.

Дьо Лунвил потърка брадичката си.

— Не мога да кажа, че знам цялата истина. Казвал ми е, че баща му произхожда от Крудий; твърди, че бил кухненски прислужник. Не говори много за миналото си. Обикновено гради планове за бъдещето, взима новобранци и ги превръща във воини, като вас двамата. Но това е нещо много важно. И аз не бях нещо повече от кирлив новобранец, когато ме откри. Работи върху мен, докато ме превърна в такъв ценен човек. — Последното изрече с още по-широка усмивка, като че ли беше повече от обикновен сержант, и с това подчерта шегата си, но както Ру, така и Ерик знаеха, че освен военния си пост дьо Лунвил има висок дворцов ранг. — Така че никога не съм задавал много лични въпроси.

Гласът на дьо Лунвил се сниши, като че ли Калис можеше да дочуе нещо от кея, и лицето му стана сериозно.

— И ушите му са заострени. Преди да го видя не бях чувал за подобно същество — получовек, полуелф — способно да върши неща, които никой друг смъртен не би могъл да стори. — Ухили се отново и добави: — Но е спасявал кожите ни безброй пъти, така че защо да мисля за произхода му? Фактът на рождението не означава нищо. Един истински мъж може да промени нещата. Важното е как живееш. — Той ги потупа по гърбовете. — Когато ви открих, бяхте евтино месо за кучетата или годно само за гладните врани, но я се вижте сега!

Ерик и Ру се спогледаха, после се разсмяха. И двамата бяха облечени в дрехите, с които бяха избягали от град Махарта — покрити с кръпки, безнадеждно зацапани, създаващи им вид на обикновени улични скитници.

— Ние сме двама мъже, нуждаещи се от нови, чисти дрехи — каза Ру. — Ако не се броят ботушите на Ерик, сме истински парцаливци.

— А и те се нуждаят от поправка — каза Ерик, като погледна към краката си. Ботушите му бяха всичко, оставено му в наследство от барон фон Даркмоор, измъчено признание за това, че е баща на Ерик, заедно с факта, че не беше отрекъл правото му да се нарича „фон Даркмоор“. Бяха ботуши за езда, но Ерик ги бе носил достатъчно, за да изтрие токовете им почти напълно, а кожата бе овехтяла и сбръчкана.

Шо Пи, исаланецът от империята Велики Кеш, излезе на палубата, понесъл пътната си торба. След него вървеше Накор, също исаланец, човекът, който според Шо Пи трябваше да му бъде „учител“. Изглеждаше възрастен, но се движеше с енергична, широка крачка и притежаваше бързина, добре позната и на двамата младежи. Бе ги обучил в ръкопашен бой и знаеха, че странният дребен мъж, също както и Шо Пи, е опасен дори и без оръжие. Ру беше убеден, че никога не е виждал Накор да се движи с пределната си бързина, и беше сигурен, че подобна демонстрация би му доставила удоволствие. Ру беше надарен ученик в школата за ръкопашни схватки, практикувани в исаланските провинции на Кеш и в дружината на Калис. Само Шо Пи и Накор го превъзхождаха, но той знаеше, че всеки от тях би могъл да го победи само с един бърз, убийствен удар.

— Не искам да се влачиш подире ми, момче! — викна късокракият Накор през рамо. — Не съм бил в града от двайсет години и възнамерявам да се позабавлявам. После ще се върна на Острова на чародея.

Шо Пи, с една глава по-висок от Накор, с дълга черна коса и много по-млад от войнствения дребен мъж, отвърна:

— Както кажеш, учителю.

— Не ми викай „учителю“ — настоя отново Накор, като преметна торбата си през рамо. После тръгна към перилата и попита: — Ерик, Ру, вие накъде сте?

— Да пием по чаша, да грабнем по курва и да си купим нови дрехи — ще действаме по този ред — каза Ру.

— После отивам вкъщи да видя майка си и приятелите — обади се Ерик.

— А ти? — попита Ру.

— Идвам с вас. — Накор нагласи торбата си по-удобно. — До частта „вкъщи“. После ще наема кораб да ме отведе до Острова на чародея. — Той погледна надолу към трапа, без да обръща внимание на по-младия си сънародник, застанал на крачка зад него.

Ерик погледна Шо Пи и рече:

— Трябва да слезем в трюма да си вземем нещата, после ще дойдем при вас на пристана.

Ру беше с крачка напред пред приятеля си — забързаха да се сбогуват с моряците, с които се бяха сприятелили, и откриха Джедоу Шати, другия член на дружината на „отчаяните“, който привършваше с прибирането на вещите си.

— Какво ще правиш? — попита Ру, докато припряно грабваше малката си вещева торба.

— Мисля си за едно питие.

— Ела с нас — предложи Ерик.

— Ще го направя веднага, след като кажа на господин Робер дьо Лунвил, това прасе, че приемам предложението да му стана ефрейтор.

— Ефрейтор ли? — примигна Ерик. — Той предложи този пост на мен.

— Излиза, че се нуждае от повече от един човек — намеси се Ру преди двамата да се сдърпат.

Двамата здравеняци се спогледаха, после едновременно се разсмяха. Когато лицето на Джедоу светваше в усмивка, ослепително белите му зъби изпъкваха на тъмната кожа и изразът му ставаше толкова щастлив, че винаги караше Ру също да се усмихва. Както и другите „отчаяни“, Джедоу беше убиец и престъпник, но в братството на дружината на Калис бе срещнал мъже, за които беше готов да умре и които биха направили същото за него.

Ру често се хвалеше, че бил много самолюбив, и мразеше да си признава, че е обикнал оцелелите от дружината бойни другари почти колкото Ерик. Пълни грубияни, опасни от всякаква гледна точка, те бяха минали заедно през кървави схватки и всеки знаеше, че може да разчита на другия.

Замисли се за тези, които бяха загубили: Биго, огромния засмян бандит със странни изблици на милосърдие; Джером Хенди, гигантът с буен характер, способен да разкаже история като истински актьор и да разиграва като живи сенки на стената; Били Гудуин, иначе благороден младеж, но с гневлив характер, който беше загинал при една от безкрайните злополуки, преди да разбере нещо от живота; Луис де Савона, родезийският главорез, който беше остър като камата си — буен мъж, но изключително верен. Ру върза торбата си, обърна се и видя, че Ерик и Джедоу го наблюдават.

— Какво има? — попита той.

— Отнесе се някъде — каза Ерик.

— Мислех си за Биго и за другите…

— Разбирам — кимна Ерик.

— Възможно ли е още някои да се появят преди „Тренчард Отмъстителя“ да поеме за насам? — обади се Джедоу.

— Би било добре — каза Ру. — И като нарами торбата, добави: — Но Били и Биго няма да се появят.

Ерик кимна. Двамата с Ру бяха видели как Биго умира в Махарта, а Ерик — как Били пада от коня и си чупи главата в една скала.

Тримата мълчаливо се изкачиха на палубата, забързаха надолу по трапа и намериха Робер дьо Лунвил да си бъбри с Накор и Шо Пи.

— Хей ти, гаден завързак! — каза Джедоу безцеремонно на мъжа, който близо три години беше командвал живота му.

— На кого говориш така бе, отрепка от Вейл такава!

— На теб, Боби дьо Лунвил, сержант, сър! — излая Шедоу, но Ерик лесно можеше да забележи подигравателното му изражение. Битките го бяха научили да различава всяко настроение на другарите си и той знаеше кога се майтапят. — И на кого викаш „отрепка“? Ние, мъжете от Вейл, сме най-добрите бойци на света, не знаеш ли? И обикновено си чистим ботушите с такива като теб. — Той помириса шумно и се наведе напред, като че ли да се увери, че от дьо Лунвил се носи неприятна миризма. — И от такива като теб.

Дьо Лунвил сграбчи една от бузите на Джедоу и го ощипа както майка детето си:

— Толкова си прекрасен, че искам да те целуна. — Плесна го игриво по лицето и допълни: — Но не днес.

— Накъде сте тръгнали? — обърна се той към групата.

— За пиячка! — ухили се Накор.

— Добре, не убивайте никого. — Дьо Лунвил вдигна очи към небето, после попита Джедоу: — Ще се върнеш ли?

— Не знам защо, но да — усмихна се Джедоу.

Усмивката му угасна, когато дьо Лунвил тихо каза:

— Знаеш съвсем точно защо.

Внезапно настроението им пропадна. Всеки знаеше защо и всички осъзнаваха, че отвъд моретата набира сили ужасен враг и независимо от това, какво се бе случило през последните няколко месеца, битката тепърва предстои. Можеше да измине десетилетие или повече преди решителния сблъсък с армиите, събрани под знамето на Изумрудената кралица, но тогава всеки мъж, живеещ в Кралството, трябваше да се изправи и да се сражава.

След кратко мълчание дьо Лунвил им махна с ръка към улицата.

— Изчезвайте. И не вдигайте голяма веселба. — Когато тръгнаха, викна подире им: — Ерик, двамата с Джедоу бъдете утре тук, за да си вземете документите. На следващия ден сте дезертьори! Знаете, че бесим дезертьорите!

— Този човек — каза Джедоу, когато закрачиха по улицата да намерят някаква кръчма — винаги си служи със заплахи. Има вродена любов към бесенето, не знаеш ли?

Ру се засмя, другите се присъединиха към него и настроението им се оправи, още повече че като по чудо видяха на ъгъла кръчма.

 

 

Ру се събуди. Главата го цепеше, устата му бе пресъхнала. Все едно някой бе сложил пясък под клепачите му, а дъхът му миришеше отвратително. Размърда се. До него Ерик изстена. Обърна се на другата страна и докосна стенещия Джедоу, който го отблъсна инстинктивно.

Понечи да седне и незабавно съжали, че не продължава да спи. Опита се да се стегне и да не повърне червата си. После се огледа.

— Ужас — каза и незабавно съжали, че си е отворил устата. Собственият му глас накара сърцето му да се обърне.

Намираха се в килия. И Ру чудесно я познаваше. Дълго помещение, отворено от едната страна към по-голяма зала, преградено с решетки от пода до тавана и с врата с тежка желязна брава. На другата страна, точно срещу решетките, имаше дълъг прозорец, висок около седемдесет сантиметра, по цялата дължина на килията. Знаеше че затворническото помещение е под нивото на земята и че прозорецът е само на десетина сантиметра над повърхността, за да дава възможност на затворниците да виждат ешафода, издигнат във вътрешния двор. Той беше в килията на смъртниците, под двореца на принца на Крондор.

Побутна Ерик и неговият приятел изръмжа като човек, когото измъчват. Ру продължи да го разтърсва настойчиво и накрая го събуди.

— Какво има? — попита Ерик, като се взираше неуверено в лицето на Ру. — Къде сме?

— Пак в килията на смъртниците.

Ерик се намръщи, огледа се и видя Накор — беше се свил в ъгъла и хъркаше. До него лежеше Шо Пи.

Разбудиха и останалите. Някои бяха изцапани със засъхнала кръв; всички имаха рани, охлузвания и следи от удари.

— Какво е станало? — попита Ру прегракнало.

— Онези моряци от Квег, не помниш ли? — каза Джедоу.

Шо Пи и Накор, които изглеждаха най-трезви от групата, се спогледаха и Накор каза:

— Един от тях се опита да измъкне девойчето от скута ти, Ру.

— Сега си спомням — кимна младежът, макар че предпочиташе да не си спомня.

— Ударих някого със стол — каза Джедоу.

— Може пък и да сме ги убили — обади се Накор.

Ерик се опита да се изправи и се подпря на стената — коленете му се огъваха от махмурлука.

— Боговете си правят черна шега! Преминахме през огън и вода и пак сме тук да чакаме реда си за ешафода.

Ру изпитваше вина, както винаги, когато беше пил много предната нощ. Беше слаб младеж, а се опитваше да пие наравно с такива огромни мъжаги като Джедоу и Ерик; наистина беше глупаво. Но и Ерик не носеше много на пиене.

— Ако бях убил някого, щях да си спомням — обади се отново Ру.

— Добре де, какво правим пак в килията на смъртниците бе? — попита Джедоу, очевидно притеснен от разсъжденията им. — Не преплувах целия свят напред и назад, за да може накрая Боби дьо Лунвил да ме обеси.

Докато идваха на себе си, вратата на голямото помещение се отвори и се блъсна в стената и всички се смръщиха от силния шум. Появи се дьо Лунвил и изкрещя:

— Стани, свине такива!

Без да мислят, всички, с изключение на Накор, се изправиха и секунда по-късно всеки изстена. Джедоу Шати се наведе и повърна в кофата за нечистотии, после се изхрачи. Другите стояха неуверено на краката си. Ерик се хвана за железните решетки, за да се задържи прав.

— Каква прекрасна сбирщина сте ми вие — каза дьо Лунвил и се ухили.

— Какво правим тук, сержант? — попита Накор.

Дьо Лунвил отиде до вратата на килията и я отвори — не беше заключена.

— Не можахме да измислим друго подходящо място. Знаете ли, че по-голямата част от часовите на Градската стража и отряд дворцови пазачи бяха необходими, за да ви арестуват? — Засия като горд баща. — Какво меле! И ви стигна умът да не убиете никого, макар че понасинихте добре доста от стражата.

После махна с ръка да го последват.

— Принц Патрик и чичовците му решиха, че е добре да сте по-близо през остатъка от нощта — допълни той и ги изведе от килията.

Ру се огледа и си припомни предния път, когато бе минавал по тези коридори — тогава го водеха към фалшивото бесене. Не вярваше, че върви отново по същия път. Преживяното премеждие като че ли бе много отдавна — изпитанието бе толкова ужасно, че умът му почти го бе погребал.

Двамата с Ерик бяха избягали от родните си домове в Рейвънсбърг, след като бяха убили природения брат на Ерик — Стефан, наследника на барон фон Даркмоор. Ако бяха останали и бяха изчакали процеса, може би щяха да убедят съдията, че е било самозащита, но бягството беше натежало значително срещу тях и бяха осъдени на смърт.

Стигнаха стъпалата, водещи към вътрешния двор, където се издигаше ешафодът, но този път минаха покрай тях. Дьо Лунвил, човекът, който бе разполагал с живота им от момента, в който се бяха строполили на дървеното скеле на бесилката с въжените примки, закачени само привидно на напречната греда, до вчерашния ден, когато бяха слезли от кораба, каза:

— Вие сте раздърпана пършива пасмина, така че трябва да ви лъснем добре преди аудиенцията.

— Аудиенция ли? — попита Ерик, който все още не можеше да се оправи от снощното преживяване. Един от най-силните мъже, които Ру бе познавал — и несъмнено най-здравият в родния им Рейвънсбърг, — Ерик беше хвърлил един страж през прозореца тъкмо преди друг да счупи кана с вино в главата му. Ру не беше сигурен от какво бе пострадал повече — от удара или от изпитото вино преди да започне сбиването; Ерик не държеше много на пиене.

— Едни важни мъже искат да си поговорят с вас. Не може да се показвате в такъв вид в двореца. — Той отвори една врата и викна: — Събличайте се!

Очакваха ги вани с гореща сапунена вода и мъжете бързо изпълниха нареждането. Двете години непрекъснато подчиняване на заповедите на дьо Лунвил бяха изградили навик, труден за забравяне, и скоро петимата седяха във ваните, а дворцови пажове ги изтриваха с гъби.

Донесоха големи кани със студена вода и мъжете ги изпразниха на един дъх. След горещата баня и голямото количество студена вода, която изпи, Ру отново започна да мисли, че може би си заслужава да се живее.

Изкъпаха се и откриха, че старите им дрехи са изчезнали. Дьо Лунвил посочи две черни куртки с познатата емблема на гърдите. Ерик взе едната и рече:

— Пурпурните орли.

— Николас ги смята за подходящи и Калис не възрази — каза дьо Лунвил. — Това е емблемата на новата ни армия, Ерик. Ти и Джедоу сте първите ми ефрейтори, така че бързо се обличайте.

После се обърна към другите:

— Има чисти дрехи и за вас.

Накор и Шо Пи изглеждаха еднакво странно в чистите наметки и панталони вместо обичайните роби, които носеха, но Ру откри, че видът му коренно се е променил. Ризата като че ли бе малко широчка за тесните му рамене, но бе от най-фината тъкан, която бе носил, а панталоните му станаха идеално. Все още беше бос, но месеците в морето го бяха научили да не мисли много за това.

Ерик обу износените си ботуши, но Джедоу, както и останалите, бяха боси.

След като се облякоха, последваха дьо Лунвил в познатата зала; тук хората от отчаяната дружина на Калис бяха стояли пред съда на Николас — тогава принц на Крондор. Просторното помещение не се беше променило, помисли си Ру, но осъзна, че предния път умът му беше толкова завладян от преживяния ужас, че не бе имал време да го разгледа достатъчно добре.

От всяка греда на тавана се спускаха древни щандарти и засенчваха светлината, идваща от прозорците, вградени високо под дъговидния таван. В специални железни поставки покрай стените горяха факли, защото въпреки огромните прозорци на отсрещната стена залата беше достатъчно голяма и светлината не стигаше до всеки ъгъл. Ру си помисли, че ако е принц, ще нареди да махнат знамената.

Покрай стените стояха придворни и пажове, готови незабавно да изпълнят всяко нареждане. Официално облеченият церемониалмайстор удари по пода с железния край на жезъла си и обяви появата на Робер дьо Лунвил, барон при двора и специален агент на принца. Ру поклати глава развеселен, защото възприемаше дьо Лунвил като сержант на дружината им и да мисли за него като за барон бе твърде странно и непривично.

Придворните наблюдаваха как малката група приближава към трона. Ру пресметна наум стойността на златото, използувано за изработка на свещниците, вградени в близката стена, и реши, че принцът би могъл да използува по-добре богатството си, като ги замести с медни — много ефектни и много по-евтини, и така да освободи достатъчно средства за някое подходящо начинание. После си помисли дали някога би могъл да говори с него по подобен въпрос.

После насочи вниманието си към мъжа, който някога бе произнесъл смъртната му присъда. Николас, сега адмирал на Западната флота на своя племенник принц Патрик, стоеше вдясно от неговия трон. От другата му страна бяха Калис, Джеймс, херцогът на Крондор, и чичото на Патрик принц Ерланд, когото бяха видели на кея. Той бе застанал точно до своя брат близнак, седнал на трона. Ру внезапно почервеня, когато разбра, че са пред самия крал!

— Ваше величество — каза дьо Лунвил и се поклони, — имам честта да ви представя петима мъже, които се държаха смело и достойно.

— Само петима ли оцеляха? — попита крал Боррик. Той и брат му бяха еднакво едри, но у краля се чувстваше острота, твърдост и още по-могъщо излъчване. Ру не можеше да разбере в какво точно се състои разликата, но инстинктивно осъзна, че кралят е по-опасен от принц Ерланд.

— Има и други — каза дьо Лунвил. — Някои от тях ще бъдат представени пред двора този следобед — войници от различни ваши гарнизони. Но това са единствените оцелели измежду осъдените.

— Това е известно — каза Накор.

Дьо Лунвил се обърна, раздразнен от нарушаването на протокола, но Боррик само се усмихна:

— Накор, и ти ли участвува в рискованата акция?

— И аз, ваше величество. Заминах с тях и се върнах благополучно. На следващия кораб са Грейлок и малцина други оцелели, които са стигнали до Града на Змийската река, и пътуват насам.

Дьо Лунвил премълча това, което се готвеше да каже на дребния мъж. Очевидно бе, че кралят и Накор се познават. Накор кимна и на Ерланд, който се усмихна при вида на нисичкия исаланец.

Кралят се обърна към четиримата затворници:

— Вашите престъпления са опростени и присъдите ви — отменени. — Впери поглед в Ерик и Джедоу и допълни: — Виждам, че вече сте започнали и служба.

Ерик само кимна, а Джедоу отсече:

— Тъй вярно, ваше величество.

После кралят се обърна към Шо Пи и Ру:

— А вие не сте.

Шо Пи склони глава и каза:

— Ще следвам моя учител, ваше величество.

— Престани да ме наричаш „учител“ — бързо каза Накор. — Момчето ме мисли за някакъв мъдрец и настоява да се мъкне след мен и да ми досажда.

— Чудя се, защо ли? — каза принц Ерланд. — Може би си му показвал своята „мистична прозорливост“? Не е ли така, Накор?

— Или трика със „странствуващия монах“? — попита кралят.

Накор се ухили и потри брадичката си.

— Всъщност не съм прилагал тия неща наскоро. — После настроението му помръкна. — Пък и въобще не съм ви говорил за това на вас двамата, като се връщахме от Кеш.

— Е, добре, вземи го тогава със себе си — рече кралят. — Сигурно ще ти са от полза две допълнителни ръце по пътя.

— По пътя ли? — зачуди се Накор. — Аз се връщам на Острова на чародея.

— Не за дълго — каза кралят. — Искаме да заминеш за Звезден пристан от името на Короната, за да говориш с ръководителите на Академията.

— Боррик — лицето на Накор потъмня, — известно ти е, че съм скъсал със Звезден пристан, и не се съмнявам, че знаеш защо.

— Знаем — отвърна кралят, без да показва, че е засегнат от толкова неофициално обръщение — но си видял лично срещу какво трябва да се изправим и си бил два пъти в Новиндус. Необходим си ни, за да разкажеш на магьосниците от Звезден пристан за това, което се задава. Нуждаем се от помощта им.

— Намерете Пъг. Те ще го послушат — каза Накор.

— Ако успеем, ще го направим — каза кралят и въздъхна. — Оставил е тук-там съобщения, но още не успяваме да го открием и да говорим лично с него.

— Опитайте се пак и упорствайте — обади се Накор.

— Ти, приятелю — усмихна се Боррик, — си най-доброто, с което разполагаме. Така че, ако не искаш да съобщим на всяка игрална зала из Кралството как се отнасяш с картите и заровете, направи тази услуга на старите си приятели.

Накор направи гнуслива гримаса и махна с ръка.

— Ей! Повече те харесвах, когато беше още момче. — Лицето му запази още малко киселия си вид, а Боррик и Ерланд се спогледаха развеселени.

Кралят се обърна към Ру:

— А ти какво ще кажеш, Ру Ейвъри? Също ли не можем да разчитаме на помощта ти?

Това, че кралят се обърна лично към него, смути Ру и му попречи да отговори веднага; след малко той преглътна с мъка и промълви:

— Съжалявам, ваше величество. Обещах си, че ако живея достатъчно дълго, ще се върна и ще стана богат. Това и смятам да направя. Възнамерявам да се занимавам с търговия, а това не може да се върши в армията.

— Търговия? — Кралят кимна. — Предполагаме, че този занаят е по-добър от много други, които можеше да избереш. — Той избегна по-нататъшните забележки за миналото на дребния младеж. — Все пак си видял много неща, които хората извън нашите среди не знаят. Разчитаме на твоята дискретност и ако смисълът на думите ни е неясен, настояваме за мълчанието ти!

— Чудесно разбирам, ваше величество — усмихна се Ру. — И обещавам, че когато му дойде времето, ще помогна с всичко, на което съм способен. Ако онези змии дойдат тук, ще се бия. — После с лукава физиономия добави: — Освен това събитието може да настъпи, когато ще съм в състояние да помогна с повече от една сабя.

— Може би, Рупърт Ейвъри — каза крал Боррик. — Очевидно не страдаш от липса на амбиция. — Той махна на лорд Джеймс и допълни: — Ако това не уронва достойнството ви, вижте дали можете да помогнете в началото на господин Ейвъри. Може би едно препоръчително писмо или нещо подобно. — После махна към един дворцов служител, който донесе пет торби и ги раздаде на всеки от петимата. — Благодарност от вашия крал.

Ру пое торбата, веднага разбра, че вътре има злато, и дори успя грубо да пресметне стойността по тежестта му. Бързо съобрази, че сега е с година по-напред в плановете си да забогатее. После забеляза, че другите се покланят и се оттеглят, така че след бърз поклон към краля хукна подир останалите.

Когато излязоха, дьо Лунвил се усмихна и каза:

— Е, сега отново сте свободни хора. — Обърна се към Джедоу и Ерик. — Пазете се от неприятности и бъдете тук в първия ден на новия месец.

На Накор и Шо Пи каза:

— Посланието на краля ще бъде готово утре. Срещнете се със секретаря на херцог Джеймс и той ще ви даде пътни заповеди и пари. А ти, Ейвъри, си мръсен гризач, но обикнах сплесканото ти лице. Ако промениш решението си, с радост ще използвам още един опитен воин.

— Благодаря, сержант — поклати глава Ру, — но смятам да открия един търговец с мома за женене и да започна да трупам богатство.

— Ако искате да се порадвате на плътски удоволствия преди да се приберете у дома — каза дьо Лунвил, — отидете в „Следата на Бялото крило“, близо до Търговската порта. Това е публичен дом от висока класа, така че не внасяйте кал вътре. Кажете на дамата, която ви посрещне, че аз ви изпращам. Тя може би никога няма да ми прости, но ми дължи услуга. И не вдигайте скандал и там, защото втори път няма да мога да ви измъкна от такава бъркотия.

И като ги огледа подред, добави.

— В крайна сметка се справихте добре, момчета.

Никой не проговори. Накрая Ерик каза:

— Благодарим, сержант.

Дьо Лунвил се обърна към Джедоу и Ерик:

— Отбийте се в службата на Дворцовия съдия, за да получите документите си. Вие сте хора на принца и от днес отговаряте само пред Патрик, Калис и мен.

— Къде е това? — попита младежът.

— Надолу по стълбите през тази зала, после надясно, втората врата отляво. Сега изчезвайте — рече сержантът — преди да съм си променил решението и да ви арестувам отново.

И изпрати Ру по стълбите с шеговито плясване по тила.

Петимата заслизаха по широката стълба.

— Гладен съм — обади се Накор.

— Ти си винаги гладен — каза Джедоу със смях. — Главата ми още ми напомня, че не бях най-големият умник снощи. А и стомахът не ми е простил. — После замълча и добави: — Но с удоволствие бих хапнал нещо след всичко това.

— И аз огладнях — засмя се Ерик.

— Тогава да намерим някоя странноприемница — каза Накор.

— Някое спокойно място — намеси се Ру.

— Да, някое спокойно място — повтори Накор, — и да хапнем.

— После какво, учителю? — попита Шо Пи.

Накор направи гримаса, но каза само:

— После отиваме в „Бялото крило“, момче.

Поклати глава, посочи Шо Пи и каза на другите:

— Тоя има още много да учи.

 

 

„Следата на Бялото крило“ не беше това, което Ру бе очаквал. После осъзна, че въобще не беше знаел какво да очаква. Беше си имал работа с курви, но по време на похода — жените следваха лагерите и можеха да се търкалят с някого до другаря му, а после да се прехвърлят на следващия — веднага след като получеха таксата си.

Но това тук беше съвсем различен свят. Петимата пийнали мъже трябваше да питат два-три пъти, докато открият мястото. След няколко неуспешни опита накрая видяха скромна сграда близо до края на Търговския квартал. Табелата отпред почти не можеше да се види, защото беше просто метално крило, боядисано в бяло, и се губеше между по-големите и натрапващи се търговски надписи.

Вратата им отвори слуга, който ги пусна да влязат, без да каже дума. Кимна им да изчакат и излезе от тясното преддверие, в което нямаше никаква мебелировка — украсата му се състоеше само от два гоблена, провесени на двете по-дълги стени. Срещу входа имаше друга врата от обикновено боядисано дърво. Тя се отвори и добре облечена жена с вид на зряла матрона се приближи към тях и каза:

— Да?

Мъжете се спогледаха и накрая Накор отвърна:

— Казаха ни да дойдем тук.

— Кой? — попита тя със съмнение.

— Робер дьо Лунвил — тихо каза Ерик, като че ли се плашеше от гласа си.

— О, Боби дьо Лунвил! — Внезапно изражението на жената се преобрази от подозрително в радостно. — Богове, щом сте приятели на Боби, сте добре дошли!

После плесна с ръце и вратата, през която се бе промъкнала, се отвори широко, откривайки тесен коридор, почти задръстен от двама яки въоръжени пазачи. Те се отдръпнаха и Ру разбра, че са охрана на жената.

— Казвам се Джамила и съм вашата домакиня, а оттук — каза тя, като стигнаха до вратата, която сега бе широко отворена — влизаме в Дома на Бялото крило.

Петимата зяпнаха. Дори Накор, който беше виждал разкошния двор на императрицата на Велики Кеш, стоеше като гръмнат. Помещението, разбира се, не беше толкова блестящо; даже беше твърде далеч от това. Тук липсваха лъскавите признаци на богатство и именно това правеше залата толкова впечатляваща. Всяко нещо беше деликатно и подбрано с вкус, макар Ру да не можеше да определи какво точно създава това впечатление. Креслата и диваните в залата бяха разположени така, че влезлите се виждаха, но оставаха с чувството, че всеки кът е отделен от другия. Това личеше от вида на богато облечения мъж, изтегнат на един диван — сръбваше си вино от широка стъклена чаша, докато две прекрасни млади жени го обсипваха с ласките си. Едната беше седнала на пода, като му позволяваше да милва раменете и врата й, а другата се бе надвесила над него и му предлагаше вкусни хапки от позлатен поднос.

Иззад няколко завеси, като по магия, се появиха момичета. Всички бяха облечени скромно, като другите две, които се грижеха за мъжа в залата — с широки роби от лека материя. Това, че бяха покрити от глава до пети, никак не криеше сладострастните извивки на телата им, докато пристъпваха, за да поздравят гостите.

Всеки се оказа между две момичета, които го водеха към кресло или диван, като му позволяваха да избере къде ще му е по-приятно и удобно, за да се отпусне — седнал или полегнал. Преди да разбере, Ру беше заведен до близкия диван и леко побутнат върху него, главата му бе положена удобно на високата мека облегалка, а едно от момичетата му подаде бокал с искрящо вино; другото започна да разтрива енергично мускулите на раменете му.

— Когато сте готови — каза Джамила, — момичетата ще ви покажат стаите ви.

Джедоу, прегърнал с могъщата си ръка една млада жена през кръста, я притегли към себе си и шумно я целуна.

— Хора и богове, умрял съм и съм се пренесъл в рая!

Това предизвика силен смях. Ру се отпусна напълно и позволи лекият допир на женските ръце да го освежи — не се бе чувствал така добре от години.