Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rise of a Merchant Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 1)

Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“, 2009 г.

ISBN: 954-585-344-1

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Възходът на търговеца принц от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Възходът на търговеца принц
Rise of a Merchant Prince
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1995 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
ПредходнаКралицата на мрака
СледващаГневът на демонския крал
ISBNISBN 9545853441

Възходът на търговеца принц (на английски: Rise of a Merchant Prince) е вторият роман от фентъзи-поредицата „Войната на студенокръвните“, написана от Реймънд Фийст. Романът е издаден за пръв път на 19 октомври 1995.

Малцина от заминалите за континента Новиндус се завръщат, но все пак Ерик и Ру се връщат в Островното кралство и така кралството научава за бъдещата инвазия. След завръщането си от Новиндус Ру (Рупърт Ейвъри) има свободата сам да избира съдба и той решава да се посвети на своята мечта да се превърне в един от най-богатите и могъщи търговци на Мидкемия. За да се издигне и да навлезе в средите на най-влиятелните търговци, Ру многократно се сблъсква със съперници, измамници и крадци.

Ерик от своя страна решава да остане в армията на Островното крълство, за да се издигне там и да помогне в предстоящия сблъсък.


17.
Бедствия

Ру въздъхна.

Бебето помръдна неспокойно в ръцете му, докато жрецът каканижеше песнопенията си и мажеше с ароматично масло челцето му. Все още поразен от факта, че има син, Ру реши, че нищо на света не може да направи церемонията по кръщаването по-поносима.

— Наричам те Хелмут Ейвъри — каза накрая жрецът.

Ру подаде бебето на Карли и я целуна по бузата. После целуна и малката Абигейл, която се въртеше неспокойно в ръцете на Мари, и каза:

— Трябва да тичам до работата, но ще се върна най-много след два часа. Карли го погледна със съмнение. Напоследък мъжът й работеше много и понякога не се връщаше дори нощем.

— Чакаме гости — напомни му тя.

— Знам — отвърна той, докато излизаха от храма. После подвикна: — Вземете каретата. Аз ще отида пеш.

Закрачи по улицата, видя една наемна карета и я повика. След минути пътуваше към имението на Истърбрук. Чудеше се на гадното си настроение. Силвия беше станала извор на чудеса за него и когато бе с нея, всеки гняв или притеснение оставаха някъде зад гърба му. И по причини, върху които не се замисляше, баща й като че ли никога не си беше вкъщи през тези дни и минути. След като Ру пристигнеше за вечеря, Силвия го посрещаше с отворени обятия и го водеше нагоре по стълбите към спалнята си. Ру беше учуден и възторжен да разбере, че желанието й не е по-малко от неговото. Понякога се питаше кой ли е научил това благоприлично, израснало в охолство и грижи момиче на такива изобретателни любовни номера, но тя никога не споделяше нещо за миналото си, нито пък го питаше за предишните му връзки.

Когато каретата приближи имението на Истърбрук, Ру разбра причината за лошото си настроение. От всички, които бяха присъствали на кръщавката на Хелмут или щяха да дойдат на приема довечера, най-желаният от него човек нямаше да присъства.

 

 

Ерик даде сигнал и колоната конници спря. Със знаци, давани с ръце, мълчаливата заповед за слизане от конете бе предадена назад. Ерик яздеше начело на колоната до Миранда и Боби дьо Лунвил; Калис и един мъж, казваше се Реналдо, бяха избързали напред, за да се ориентират в обстановката.

Корабът беше спрял на планираното от Калис място и капитанът очевидно се успокои, когато след два дни се появиха агентите от Града на Змийската река. Новините от фронта бяха лоши.

Огромната флотилия беше наполовина готова и армиите на Изумрудената кралица имаха вече пълен контрол над континента, с изключение на малки области южно от планините Ратх’Гари и някои места по западния бряг. Съобщенията отвсякъде бяха еднакво нерадостни и тежки. Войнството на Изумрудената кралица беше опустошило целия континент. Бяха оголили земята и използвали всяко дръвце, за да изградят огромната флотилия, необходима им да прекосят океана. Въобще не се интересуваха, че хиляди роби, пленени по време на войната, загиваха в ужасните условия на живот и работа.

Няколкото малки въстания в различни части на войската бяха потушени безмилостно, като бунтовниците бяха разпъвани на кръст или разчеквани пред армията. Като следваща стъпка за въдворяване на дисциплина бе въведено изгарянето на един човек на всеки хиляда пред другарите му — предупреждение, че всяко бъдещо неподчинение може да доведе само до безмилостно унищожение.

Ерик си спомни времето, когато всеки човек в неговото отделение отговаряше за постъпките на други петима. Всеки боец трябваше да внимава какво правят и останалите от групата, защото грешката на един можеше да отведе всичките на бесилото.

Единствената добра новина за дружината на Калис бе, че цялото внимание на Изумрудената кралица беше съсредоточено върху Града на Змийската река, полуразрушеното пристанище Махарта и Речните земи. В района, където щяха да действат Калис и отрядът му, нямаше и следа от армия.

Калис отбеляза, че едва ли ще е точно така, когато приближат целта си. Шестима от агентите му откараха кораба до едно рибарско селце — там трябваше да го скрият под един голям навес за сушене на риба, докато им потрябваше, за да се върнат в Кралството.

Никой не спомена, че малцина смятаха това за възможно.

Сега навлизаха в планините. Бяха се движили цяла седмица през хълмовете и все още не се бяха сблъсквали с някаква реална опасност. Ерик беше един от малцината, участвали в миналия поход, когато избягаха от сааурците, като минаха през тунелите на пантатийците, и знаеше какво ги чака. Навремето враговете бяха решили, че Пурпурните орли на Калис — за тях пантатийците смятаха, че са единствената въстанала наемническа част — са потънали в планините, и бяха окупирали цялата област. Тогава се спасиха по чудо — бяха се престорили на наемници на служба при сааурците и се придвижиха дръзко право срещу фронта, в посока, противоречаща на всякаква логика. И това ги бе спасило.

Реналдо се появи запъхтян и съобщи на дьо Лунвил:

— Капитанът намери безопасно място за лагеруване и каза, че за днес спираме похода.

Ерик погледна слънцето. До залез оставаха още няколко часа. Дьо Лунвил забеляза погледа му и попита:

— Приближаваме ли се вече?

Реналдо кимна и посочи към дърветата.

— Там има нисък скален хребет и отгоре може да се види устието на реката и мостът. Така поне каза капитанът.

Ерик разбра. Зрението на Калис беше много по-остро от това на всеки човек. Щом вече виждаха клисурата, значи се намираха на един ден езда от моста, а оттам до входа на мините имаше още толкова път. Ако решаха да изоставят конете, им трябваха два дни, за да стигнат от моста до пещерите.

Ерик скочи от коня си със смесени чувства; ако продължаха да яздят, щеше да е по-лесно за хората, но ако изоставеха конете край тунелите, това означаваше смъртна присъда за животните. За момент Ерик се учуди, че се е загрижил повече за безопасността на конете, отколкото за своята собствена.

Потръпна при тази мисъл и даде заповед за изграждане на лагера. Мъжете се подчиняваха на здраво втълпената им дисциплина, която се изискваше от тях. Наскоро Алфред отново беше произведен в чин ефрейтор и напомняше с всеки изминат ден все повече на Чарли Фостър — ефрейтора, който превръщаше първите дни на Ерик в истински ад по нареждане на Боби дьо Лунвил. Сега, години по-късно, Ерик разбираше, че като накара тези мъже да се подчиняват, без да се колебаят или разсъждават, може да им даде най-добрата възможност да оцелеят и нещо още по-важно — така се осигуряваше и постигането на целите на похода им.

Когато лагерът бе готов, уточниха постовете и се нахраниха със сухи дажби и без да палят огън, защото не искаха да рискуват някой да ги забележи. Зимата бързо се приближаваше, така че това щеше да бъде още една нощ, пълна с несгоди.

Докато мъжете се хранеха, Ерик провери конете и се увери, че всички са здрави. Освен това провери дали всеки мъж е на мястото, където трябваше да е, после се отправи към полянката, където бяха седнали дьо Лунвил, Калис и Миранда.

— Конете са наред — каза Ерик.

Калис му махна да седне до тях.

— Добре — рече капитанът. — Трябва да намерим място, за да ги оставим — някъде наблизо.

— Защо да се безпокоим за това? — попита Миранда.

— Не отхвърлям възможността да ни потрябват отново. Може да се наложи да се изтегляме бързо, когато напуснем планините. Ако наблизо има каньон с достатъчно паша за седмица-две, бих искал да оставя конете там. Големите снегове няма да завалят скоро и конете биха могли да се задържат там.

— Когато заобикаляхме онзи връх по обед — обади се Ерик, — забелязах малка долина под нас. — Той посочи с ръка. — Не съм сигурен, но може би има някакъв път в онази посока. Най-малкото козя пътека.

— Тук ще отдъхнем няколко дни — каза Калис, — така че утре разузнай какво е положението. Ако има път, ще отведеш конете.

Ерик все още не се чувстваше удобно в присъствието на капитана, за да изказва мислите, които го вълнуваха, макар че вече беше прекарал достатъчно време с Боби. Но капитанът оценяваше прямите приказки, когато ставаше дума за целта им, и това го окуражи.

— Капитане, защо да се бавим? С всяко закъснение увеличаваме риска да бъдем открити.

— Трябва да изчакаме един човек — отвърна Калис.

— Имам един агент — обади се Миранда, — който се опитва да открие някои от местните и да разговаря с тях.

Никой не каза нищо повече, така че Ерик разбра, че трябва да се въоръжи с търпение, за да изчака и да разбере кой е тайнственият агент на Миранда и кои са тези местни хора. Той се извини и стана, за да види какво правят мъжете от отряда.

Не се учуди, като видя, че всеки се занимава с това, което трябва да върши, и че не е нужно да нарежда никому нищо. Това беше най-добрата група воини в историята на Кралството според лорд Уилям и дьо Лунвил и Ерик почувства силна гордост, че и той е в тази бройка. Все още подценяваше ролята си в създаването на специалната бойна част, но същевременно ставаше все по-уверен.

Беше прекарал много часове в четене на всякакви книги за водене на военни действия и за тактиката на бойното поле и бе имал възможността да обсъжда военните проблеми с всекиго в двореца. Понякога бъбреха за прочетеното по време на храна във войнишката столова, понякога — на официална вечеря в двореца на принца или на учебния плац, където някой барон от граничните земи или херцог от Източните области наблюдаваше подготовката на Пурпурните орли на Калис.

Ерик не мислеше, че е особено надарен в стратегията, въпросите на доставките или разположението на силите, но чувстваше, че е способен да води хора, или най-малкото да ги кара да вършат това, което трябва, без да има нужда да прибягва до обиди и заплахи, както правеха други офицери. Наистина му беше приятно, че ако ги поведеше, мъжете щяха да го последват. Не беше сигурен как точно го правеше: просто го можеше.

Като свърши проверката, седна и разопакова един пакет сухар. Разтвори восъчната хартия, като гледаше всички парченца восък да падат върху разстланата кърпа; знаеше, че след като вдигнат лагера, трябва да мине и да провери дали не е останало някъде парченце восък, разкриващо, че са били тук. Ако не го направеха, дьо Лунвил със сигурност щеше да го направи. Макар че отношенията им се бяха променили много от съдбовния ден, когато Боби нареди да обесят Ерик, той все още не бе освободен от опасността да го бичуват пред строя, ако старши сержантът сметнеше, че пренебрегва задълженията си.

Калис и Миранда приближиха и Ерик се изправи.

— Капитане?

— Ще отидем да се разходим малко — каза Калис. — Обиколи караулите и им кажи, че опознавателният сигнал са две щраквания с пръсти и думата „сврака“. Ясно ли е?

— Ясно — кимна Ерик.

Който и да се покажеше около лагера, щеше да бъде предупреден с две щраквания от караулите. Ако не отговореше веднага с думата „сврака“, щеше да бъде посрещнат от смъртоносни удари. Ерик се надяваше, че случайни търговци или странстващи свещенослужители няма да се появят на пътя през следващите няколко дни.

— Капитане? — попита Ерик, докато Калис се готвеше да тръгне.

— Да?

— Защо „сврака“?

Калис кимна към Миранда.

— Защото — каза тя — това е думата, която моите агенти знаят като пропуск и освен това на този континент няма свраки, така че никой друг няма да се сети да използва такава дума.

Ерик вдигна рамене и наведе глава да довърши студената си вечеря.

 

 

— Трябва да обсъдим някои неща — каза Калис.

— Какво например? — попита Миранда. Беше седнала на ствола на едно повалено дърво.

— Ако оцелеем, имаме ли бъдеще? — каза Калис и седна до нея.

— Трудно е да се каже. — Миранда хвана ръката му и въздъхна. — Не, за това е невъзможно дори да се мисли. — Тя се наведе и го целуна. — Ние винаги сме значели много един за друг, откакто се срещнахме, Калис.

Той не отвърна нищо.

— Изпитваме чувства един към друг, каквито малцина познават… — И след минута мълчание допълни: — Но бъдещето? Не знам дали ще сме живи дори следващата седмица.

— Помисли все пак — усмихна се Калис. — Предвиждам да оцелеем.

Миранда изучаваше лицето му в златистата светлина на късния следобед — лъчите на слънцето пробиваха зеления покров на клоните. След малко се засмя.

— Какво смешно има? — попита той.

— Аз съм смешната — каза тя, стана и се протегна, за да развърже роклята си. — Винаги съм била влюбена до глупост в едно красиво русо момче. Хайде, ела ме стопли. Денят е студен.

Когато дрехите й паднаха до глезените, те се изпъна и прибра ръце до тялото си, дланите й прилепнаха за хълбоците. Той я вдигна с такава лекота, сякаш бе дете, целуна гърдите й, игриво я завъртя в кръг, после внимателно я постави на земята и каза:

— Момче ли? Аз прехвърлих половинвековна възраст, жено.

— Майка ме предупреждаваше — засмя се Миранда, — че по-младите мъже са ентусиазирани любовници, но често се взимат много на сериозно.

Калис се вгледа изучаващо в лицето й.

— Никога не си говорила за майка си.

Миранда мълча известно време, после се разсмя.

— Свали дрехите си, момче! — каза тя с шеговито командирски глас. — Земята е студена!

— Баща ми винаги казваше да проявявам уважение към жените — засмя се Калис.

Любиха се забързано и страстно, забравяйки за тревогите си, за това какво можеше да донесе утрешният ден, отдадени напълно на най-важното и жизнеутвърждаващо действие на света. За броени минути чувствата им бяха само чиста, споделена радост и щастие, истинско отрицание на страха и смъртта.

 

 

Щракнаха два пъти с пръсти и се чу думата „сврака“, произнесена с някак странен акцент. Ерик стигна до поста секунди преди дьо Лунвил и Калис.

Бяха чакали вече три дни и капитанът реши, че ако агентите на Миранда не се появят скоро, въпреки всичко ще поеме напред. Конете бяха отведени в една тучна долина. Ерик знаеше, че ако никой не се завърне, конете сами ще си намерят пътя извън долината и надолу към по-ниските ливади, когато приближеше зимата. Това го караше да се чувства по-спокоен, макар че не разбираше защо е точно така. Ерик познаваше планините, макар че планините на Даркмоор не бяха толкова впечатляващи като тези, към които приближаваха сега. Той вече усещаше ледения полъх на зимата. Нощем температурата падаше под нулата, а със следващата буря щеше да дойде и снегът.

Мъжът, който се показа на пътеката, беше облечен в странна белезникава броня и Ерик незабавно разбра, че е от напълно непознат метал. Огромната броня например трябваше да дрънчи силно, но не беше така; освен това трябваше да кара мъжа да се движи бавно и тромаво, а той крачеше съвсем леко. Главата му беше напълно затворена в шлем с два тесни процепа за очите, а на гърба си носеше нещо като арбалет със съвсем непозната форма. Освен това навсякъде по него святкаха мечове, ками и ножове.

Другите двама, които идваха след него, бяха стари познати на Ерик и той ги поздрави тихо още щом се приближиха:

— Праджи! Вая! Радвам се да ви видя!

Двамата стари бойци отвърнаха на поздрава му.

— Чухме, че си между успелите да се изтеглят от Махарта, фон Даркмоор — каза усмихнато Праджи.

Двамата възрастни мъже бяха облечени и въоръжени като наемници, но Ерик се чудеше как ли се сражават, като имаше предвид възрастта им. Наистина, преди две години с очите си бе наблюдавал здравината и силата на Праджи и Вая в сраженията и нищо не показваше, че сега са по-малко опитни — но очевидно бяха много уморени.

Праджи беше най-грозният мъж, когото бе срещал, но бе симпатичен и приятен човек. Вая беше застаряващ паун, все още много суетен въпреки напредващата си възраст. Но въпреки всички различия мъжете бяха верни един на друг като братя.

— Гневливия, имаше ли някакви трудности? — попита Миранда.

Подвижният арсенал махна шлема си и се видя младолико лице, луничаво и бледо, с червеникавокестенява коса и сини очи. Единствено ситните капчици пот издаваха умората му.

— Никакви — каза Гневливия. — Трябваше ми известно време, за да открия двамата ти приятели, Калис.

Капитанът погледна въпросително Миранда и тя обясни:

— Описах му как изглеждаш. Трябваше да дойде тук и да те намери дори и ако ме няма.

Калис очевидно не беше очарован от думите „ако ме няма“.

— Как вървят нещата на изток? — попита той Праджи.

— Лошо. По-лошо, отколкото очаквахме. Тази кучка, Изумрудената кралица, се оказа още по-гадна, отколкото я помнехме при Хамса и другите места, където се сблъскахме с нея. — Той изу ботушите си и размърда краката си. — Помниш ли генерал Гапи? Беше изпратен срещу джешандите в северната степ — голяма грешка — и те го размазаха в кърваво сражение. Само един на десет души се завърна от степите. И тогава Изумрудената кралица се зае лично с него — завързаха Гапи гол над един мравуняк и му намазаха топките с мед. Накара всички генерали да гледат, докато той не престана да пищи.

— Не можеш да се провалиш в нейната армия — поклати глава Вая и се усмихна. — Изразът „изпълни или умри“ е придобил ново значение.

— Значи джешандите още се държат, така ли? — попита Калис.

— Вече не — отвърна Праджи с тъга. — След неуспеха на Гапи в степите бяха изпратени пет хиляди сааурци. Джешандите се бориха дълго — пуснаха на хората-гущери повече кръв от всеки друг, — но накрая бяха смазани.

Ерик мълчеше. Само веднъж се бе изправял срещу сааурците и техните чудовищни коне, но знаеше, че нито едно човешко същество не може да им излезе в открит бой; необходими бяха трима-четирима конници, за да обезвредят един сааурец. В моменти на скука Ерик бе градил планове за победа над сааурците в открито сражение, но впоследствие ги намираше за трудно осъществими.

— Все още има останали от тях — каза Праджи. — Извършват набези тук-там за храна, но като сила Свободните хора вече не съществуват.

Калис остана смълчан за момент. От всички общества в далечния континент при джешандите имаше най-голям брой елфи. За елфите всеки убит беше загуба, която човешките същества не можеха да си представят. Народът на майка му щеше да оплаква загиналите десетилетия наред.

Той се отърси от връхлетелите го мисли и попита:

— А какво е положението при клановете на юг?

— Точно там — каза Праджи и посочи Гневливия — ни откри той. Снощи лагерувахме с Хатонис на едно място…

— Били сте в Източните земи тази сутрин? — невярващо попита Ерик.

— Това момче — каза Праджи — знае как да ни преведе бързо.

Гневливия извади някакъв предмет и го завъртя в ръцете си. Беше сфера с редица стърчащи ключове.

— Пристигнахме тук за един миг — продължи Праджи — Прекарахме почти целия ден в обиколки из планините, за да ви открием.

— Ние сме почти безпомощни, стари приятелю — каза Праджи на Калис. — Изумрудената кралица тези дни разположи войските си по двата бряга на реката. Едва можем да се приближим на изстрел до нейните шлепове, пренасящи трупи. Най-доброто, което успяваме да направим, и то рядко, е да атакуваме от засада, да притеглим някоя баржа до брега и да я разрушим. Така стоят нещата. Последния път, когато се опитахме да атакуваме Града на Змийската река, загубихме половината от хората си и нанесохме само незначителни загуби. — Той въздъхна. — Войната тук свърши, Калис. Каквото и да правите тук, в западните земи, по-добре да е нещо специално, защото флотилията, която тя строи, ще е готова за отплуване идущата година, най-късно по-другата. Мислехме, че ще разполагате с десетина години, но изглежда, че няма да са повече от три-четири.

— И две от тях вече са минали — кимна Калис и предложи на двамата уморени възрастни мъже: — Идете да хапнете нещо.

Докато подаваха студените дажби на Праджи и Вая, Миранда се обърна към Гневливия и попита:

— Донесе ли го?

Младоликият гигант смъкна торбата от гърба си, бръкна вътре и извади малък амулет.

— Струваше бая скъпичко, но не повече, отколкото си мислех. Ще добавя стойността му към онова, което ми дължиш.

— Какво е това? — попита Калис.

Миранда му го подаде и капитанът внимателно го пое. Изглеждаше като най-обикновена златна огърлица.

— Това е преграда срещу проследяваща магия — обясни Миранда. — Отсега нататък никой магьосник не може да открие нито теб, нито хората, застанали на десет крачки около теб. Това може да спаси живота ни, когато тръгнем да се измъкваме.

Калис кимна и подаде огърлицата на Миранда, но тя завъртя глава.

— Не ми трябва. Ти я вземи.

Калис се поколеба, после окачи амулета на шията си. След това се обърна към Боби дьо Лунвил и каза:

— Тръгваме в зори.

Ерик стана и започна обиколките си. Нямаше нужда дьо Лунвил да му нарежда какво трябва да прави или че тъкмо сега е времето да го направи.

 

 

Язон нахлу в „Барет“, стиснал лист хартия и един пергамент. Огледа се, видя Ру на стълбите, викна му и се спусна покрай двама слисани келнери.

— Какво има? — попита Ру. Под очите му имаше тъмни кръгове, защото не бе спал две нощи. Беше си обещал да стои няколко дни далеч от Силвия. Смяташе да прекара известно време с жена си и децата и да поспи — нещо, от което наистина се нуждаеше. Имаше чудесна възможност да се наспи, тъй като Карли спеше с бебето в детската стая. Но последните две нощи не издържа и каза на кочияша да го откара до имението на Истърбрук.

— Някой — тихо каза Язон — е убедил Юргенс да протестира нашата полица.

Умората на Ру веднага изчезна и той поведе Язон към масата, която сега се използваше от хората на компания „Горчиво море“. Там бяха Мастерсън, Хюм и Кроули. Седнаха и той им каза:

— Юргенс е протестирал полицата ни.

— Какво? — възкликна Мастерсън. — Нали се съгласи на разсрочка! — Погледна Язон и попита: — Как стана?

Язон разгъна документите и каза:

— Това е много по-лошо от решението за незабавно изплащане на дълг, господа. Някой от нашата счетоводна къща е бил… не мога да намеря по-точна дума… е разхищавал средства.

При това известие Хюм и Кроули едновременно скочиха.

— Какво? — изкрещя Кроули.

Язон започна търпеливо и внимателно да разяснява, независимо от честите прекъсвания. С две думи, някой много хитро бе изгребал не само богатството им — десетки хиляди златни монети — чрез преводи от сметка на сметка, но също бе успял да прикрива това месеци наред. Сега имаше едва двеста и петдесет хиляди жълтици, които все още не бяха дошли в тяхната сметка. Язон бе разкрил злоупотребата само поради предявяването на полицата.

— Най-лошото е, господа — обясни той, — че поради една или друга причина искането за осребряването на тази полица идва в най-критичния момент за компания „Горчиво море“, откакто е основана. Ако изплатим сметката, предявена от Юргенс, губим опцията за компанията „Синя звезда“, а без нейните кораби не сме в състояние да изпълним няколко изключително важни договора.

— Кое е най-лошото? — попита Ру.

— Най-лошото ли? Ако тази полица не бъде изплатена, можем да загубим всичко.

— Ти си виновен, Ейвъри! — избухна Кроули. — Казах ти, че действаме много прибързано. Трябваше ни време да се консолидираме, да натрупаме капиталов резерв, но ти настояваше да завземаме позиции. Щастието се обръща, Рупърт! И този път ни е изоставило!

— За колко е полицата? — попита Мастерсън.

— Шестстотин хиляди жълтици — отвърна Язон.

— С колко сме олекнали?

— Точно толкова тайно са измъкнати — усмихна се горчиво Язон. — Ако продадем набързо няколко холдинга, може би ще стигнем до четиристотин хиляди. Но пак ще ни трябват още двеста хиляди.

— Кой е направил това? — попита Хюм.

— Сигурно са замесени доста хора — каза Язон и потърка брадичката си. — Неприятно ми е да го кажа, но целта явно е да се разори компанията „Горчиво море“.

— Точно така е станало — каза Ру. — Тази счетоводна къща беше доста зрял плод за всеки от нас, за да можем да се откажем от нея. — Той вдигна пръст към Кроули. — Това включва и теб, Брандън.

— Вярно е — отчаяно каза Кроули.

— Някой ни е подхлъзнал, господа. Кой?

— Истърбрук — каза Мастерсън. — В крайна сметка той е един от хората с финансови възможности.

— Но по този начин той нанася удар и на себе си — възкликна Ру. — Той е обвързан с дузина договори с „Горчиво море“.

— Но ние сме вече достатъчно големи, за да го плашим — каза Хюм.

— Има и други — продължи Мастерсън. — Братята Уендъл, търговска фирма „Джаланки“, големите търговски къщи в Свободните градове, Кирлейн и други места; всички те имат причини да искат да се отърват от нас.

— Язон — каза Ру, — доведи Луис, Дънкан и всички, на които може да се има доверие и знаят как се държи меч. После отидете в счетоводната къща и поставете служителите под охрана. Ще стигнем до дъното на тази история преди този, който е действал против нас, да подуши, че сме открили нещо.

— Веднага тръгвам. — Язон стана.

— Ако това е грижливо подготвено предателство, ще открие, че счетоводната къща е празна — каза Мастерсън. — Хващам се на бас, че ще стане така.

— Не бих се хващал на такъв бас. — Ру бутна назад стола си и поклати глава. Яростта заплашваше да се надигне и да го залее. Можеше да усети жестокия страх, че отново може да се превърне в безпаричен голтак, толкова бързо, колкото бе израснал до сегашното си положение. Пое дълбоко дъх. — Добре, грижите няма да нахранят конете, както казваше баща ми. Предлагам да се съсредоточим върху това как да съберем бързо четвърт милион златни монети — той погледна полицата на масата — през следващите два дни.

Другите не казаха нищо.

 

 

Влязоха в кръчмата и Дънкан посочи с късо кимване човека, когото бе открил. Ру отиде и седна срещу него, а Луис и Дънкан се изправиха от двете страни на непознатия.

— Какво искате? — започна мъжът и понечи да стане.

Дънкан и Луис поставиха по една ръка на раменете му и го натиснаха на мястото му.

— Ти си Роб Маккрейкън, нали? — каза Ру.

— А ти кой си? — отвърна човекът. Очевидно не беше толкова смел, колкото се опитваше да се изкара. Лицето му пребледня и той се заозърта уплашено.

— Имаш братовчед Хърбърт Маккрейкън, нали?

Мъжът отново понечи да стане, но откри, че го държат здраво.

— Може би.

Внезапно Луис мушна камата си под брадичката на мъжа и каза:

— Задават ти въпроси, които изискват по-ясен отговор, приятел. „Да, това е братовчед ми“ или „Не, това не е братовчед ми“. И бъди сигурен, че лъжливият отговор ще е много болезнен.

— Да — тихо каза мъжът. — Хърбърт ми е братовчед.

— Кога го видя за последен път? — попита Ру.

— Преди няколко дни вечеря вкъщи. Той е ерген, така че често идва на гости.

— Каза ли ти, че заминава?

— Не — каза Роб Маккрейкън. — Но си взе довиждане по доста странен начин.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… спря на прага и ме прегърна. Наистина си помислих, че може да е сбогуване за по-дълго.

— Твърде вероятно — каза Ру. — Ако е решил да напусне Крондор и да живее другаде, къде би могъл да отиде?

— Не знам — отвърна Маккрейкън. — Не съм мислил за това. Имаме роднини на изток, но не са ни много близки. И братовчед в Саладор, когото не съм виждал десет години.

Ру забарабани с пръсти по масата…

— Ако братовчед ти се окаже изведнъж с много злато, къде смяташ, че би могъл да отиде?

— Достатъчно пари, за да си купи квеганска титла ли? — Очите на мъжа се присвиха.

Ру погледна Луис, който рече:

— Мисля, че биха му стигнали за малка титла.

— В Сарт. — Ру се обърна към Дънкан: — Вземете възможно най-точното описание на външността на този Хърбърт Маккрейкън и пратете хора в Сарт. Ако вземат коне за смяна, ще могат да го заловят до десет часа.

После погледна Луис.

— Иди на пристанището и започни да разпитваш. Не са регистрирани кораби от и към Квег, но никога не се знае дали някой не се е промъкнал под флага на Свободните градове или Дърбин. Провери дали някой, отговарящ на описанието на Маккрейкън, се е опитвал да се качи на борда на кораб, отплуващ от града. Имаме достатъчно очи и уши, така че би трябвало да го открием. Имам още много работа, но ще бъда в канцеларията рано сутринта. Ако не открием този човек утре до обяд, сме разорени.

Ру стана, Дънкан зае току-що освободения стол и започна разпита:

— Опиши ми братовчед си, Роб, и не спестявай никаква подробност. Как изглеждаше Хърбърт?

— Ами… на ръст е колкото мен…

Без да чака да чуе още нещо, Ру излезе от кръчмата и тръгна към каретата си. Качи се и нареди на кочияша да кара към имението на Истърбрук.

 

 

Калис даде сигнал в мрака и Ерик се обърна да предаде назад. Шейсетте и седем души вървяха почти слепешком, разтеглени в дълга колона по двама. Водеше Калис, способен да вижда и при най-слабата светлина. Гневливия завършваше колоната и твърдеше, че също е способен да вижда в тъмното, което изглеждаше твърде невероятно на Ерик, но досега наемникът не бе направил нито една грешна стъпка. Младият сержант предполагаше, че шлемът му има някаква магическа особеност.

Миранда крачеше до Калис, защото и тя виждаше в тъмнината достатъчно добре. Останалите от отряда бяха принудени да се движат както могат.

Съобщението, че има нещо или някой опасен пред тях, бе предадено по колоната. Всеки мъж от отряда тихо приготви оръжията си, а Боби дьо Лунвил пристъпи напред. На крачка го следваха Праджи и Вая. Ерик не искаше старите наемници да идват с тях, но двама възрастни мъже на коне, сами из планините, нямаха голяма възможност да достигнат населени места в този див и негостоприемен край.

Ерик също се придвижи напред и усети лек полъх по бузата си. Стигна до капитана и Калис му прошепна:

— Нещо се движи там долу.

„Там долу“ означаваше дълбокия кладенец между най-високо равнище и планинските недра. Ерик и оцелелите от дружината на Калис познаваха мястото, защото преди две години бяха изкачили спиралоподобния път, изсечен в огромния кладенец — а сега бяха готови да се спуснат в него. Ерик се ослуша, но не чу нищо.

После долетя съвсем слаб звук.

Приличаше много на шум от хвърлени камъчета. След няколко секунди звукът се повтори. После настъпи тишина.

Стояха неподвижни почти пет минути, после Калис даде знак петима бойци да тръгнат с него. Ерик се огледа, подбра четирима от челото на колоната и измъкна меча си.

Запалиха фенер с капаци, прикриващи светлината — той им позволяваше да виждат, но трудно можеше да бъде забелязан отстрани.

Тръгнаха. Ерик носеше фенера. Заслизаха в страничния тунел, леко наклонен надолу, и скоро се озоваха в огромния кладенец. Както беше и при другите изходни точки на тунелите, спираловидният път, вкопан в каменните стени на кладенеца, се разширяваше леко, като оставяше достатъчно място да се разминат влизащите и излизащите. Спряха, ослушаха се и отново дочуха слабото шумолене, идващо отдолу.

Заслизаха бавно по скалната издатина, като спираха на всяка четвърт обиколка. Накрая шумът престана и те продължиха още по-внимателно напред.

Ерик прецени, че с всяко пълно завъртане около кладенеца се смъкват със седем-осем метра надолу. Вече бяха изминали три пълни обиколки, откакто бяха излезли на спираловидния път.

И тогава откриха тялото. Беше с роба и когато Калис дръпна качулката, Ерик не можа да сдържи ахването си. Това беше пантатиец.

Ерик никога не се беше приближавал толкова близо до врага. Беше зървал пантатийци отдалеч в същите тези тунели и друг път от каменния рид при голямата среща на наемниците, когато един от тях бе дошъл да инспектира дружините.

— Обърни го — прошепна Калис и младият сержант превъртя тялото, така че да легне по гръб. Грамадна зейнала рана беше лишила създанието от половината му вътрешности и част от червата му се бяха проточили по измачканата накъсана роба.

Калис посочи нещо в ръцете на съществото и нареди:

— Вземи го.

Ерик се подчини, но когато докосна предмета, му се прииска да не го бе пипал. Странна енергия пробяга по ръцете му и кожата му настръхна. Веднага му се дощя да си свали дрехите и да се изжули до кръв от сърбежа.

Като че ли Калис също реагира на въздействието на предмета, макар че само Ерик го бе докоснал. Ерик завъртя намереното в ръце и видя, че е шлем. Понечи да го сложи на главата си, но Калис бързо каза:

— Недей.

— Какво да правя?

— Сложи го на земята — каза Калис и се обърна към един от войниците. — Доведи останалите.

Войникът взе фенера и се скри от погледа им. Ерик изживя няколко много странни минути в тъмното. Явиха му се странни картини на черни мъже в непознати брони и жени с невероятна красота, но нито едно от тези видения не беше човешко. Той разтърси глава и успя някак да освободи съзнанието си от виденията.

— Какво става? — попита Миранда, щом дойде до тях.

Калис безмълвно посочи. Миранда клекна и изследва както трупа, така и шлема. Вдигна го и дори да се беше повлияла от него, не го показа. Най-накрая рече.

— Трябва ми торба.

Един от войниците извади платнена торба и тя сложи шлема вътре. После се обърна към Гневливия.

— Носи го ти. От всички тук на теб шлемът ще ти причини най-малко неудобства.

Странният наемник вдигна рамене, взе торбата и я набута в огромната си раница.

Миранда отново погледна трупа и каза:

— Изглежда, нещата са се развили по неочакван начин.

— Този, изглежда, е бягал, за да спаси шлема — каза Калис.

— Или го е откраднал — каза Миранда замислено и поклати глава. — Разсъжденията няма да ни доведат доникъде. Да продължаваме.

Закрачиха отново надолу по спираловидния път, покрай тунели и широки площадки. Извървяваха кръг след кръг, докато не слязоха до средата на кладенеца. При един с нищо незабележим вход на тунел Калис им даде сигнал да завият.

Колоната пое по тунела, който се спускаше под доста остър ъгъл. Колкото по-навътре навлизаха, толкова температурата се покачваше. Вечер в планината бе студено и в тунелите също навлизаше студ, но като че ли всяка стъпка напред ги водеше към топлинен източник. Заедно с горещината започна да се чувства и неприятна миризма. Смърдеше на сяра и се долавяше сладникав мирис на печено месо.

Влязоха в едно уширение на тунела и Калис даде сигнал; всеки мъж измъкна меча си. Бяха обсъждали многократно тази част от задачата, така че всеки член на отряда можеше да повтори отделните заповеди и насън.

Това беше първата от пантатийските галерии и тук щяха да открият змиежреците и снасящите женски. Яйцата и младите бяха на друго място — в нещо като люпилни. Заповедите бяха прости: да се влезе и да се избие всичко живо.

Калис даде сигнал и нападението започна.

Смрадта в галерията беше много по-ужасна, отколкото в тунелите. Проникваше навсякъде и караше хората да се превиват и да повръщат. Накъдето и да погледнеха, виждаха разхвърляни мъртви тела. Повечето бяха пантатийци, някои още на детска възраст, имаше и други, по-различни — сааурци. Но нямаше никой оцелял. Самотният пантатиец, когото бяха видели в кладенеца, беше почти незасегнат в сравнение с тези в залата. Части от телата им бяха разхвърляни навсякъде.

Калис посочи трона. Пред него лежеше една фигура. Преди време той беше видял как фигурата — мумифицирано тяло на пантатиец — бе разположена царствено върху големия трон. А сега лежеше в прахта на парчета.

Миранда и Гневливия, на които, изглежда, вонята не влияеше тръгнаха към съсухреното тяло. Миранда огледа мумията, после се обърна и каза:

— Имаше ли предмети наоколо?

— Броня, меч, шлем — всичко, каквото би могла да очакваш — отвърна Калис.

— Разбрах — каза тя. — Някой ги е взел. — Обиколи с поглед огромната зала, като оглеждаше клането — един от войниците бе запалил фенер, за да освети всичко. — Тези тук са загинали, отбранявайки се.

Ерик взе двама мъже и огледа съседните галерии. В един голям басейн с топла вода имаше няколко смачкани яйца, под черупката се виждаха полуоформени пантатийци. В друга галерия откриха мъртви бебета. Между тях бяха разхвърляни кости, някои от тях човешки.

След като изследваха всичко, Ерик докладва:

— Капитане, навсякъде е едно и също. — Той понижи глас. — Но не видях и една-единствена рана, причинена от оръжие. — Той посочи тялото на един мъртъв сааурски воин. — Този пък изглежда, като че ли нещо го е разполовило.

— Малко създания са способни да направят това — обади се Гневливия. Лицето му бе скрито зад странния му шлем. — Но са много редки и не са от този свят.

— Нещо е минало оттук като огън през суха трева и е избило всичко живо — каза Калис.

— Да, някой ни е спестил малко клане — обади се дьо Лунвил.

Калис изглеждаше притеснен — за първи път, откакто Ерик го познаваше.

— Боби — каза той, — някой е излязъл оттук с предмети с невиждана сила, предмети като бронята на баща ми.

— Значи има и трети играч, така ли? — попита дьо Лунвил.

— По всичко личи — потвърди Миранда.

— И сега какво? — попита сержантът.

— Слизаме още по-надолу — каза Калис без колебание. — Трябва да разберем кой е нападнал тази люпилня и дали и другите са унищожени.

После се обърна към отряда.

— Заповедите се променят. — Незабавно всички впериха очи в него. — Пред нас има нова загадка. Ще продължим да навлизаме в леговищата и ако открием някъде живи пантатийци, незабавно ги избиваме до крак. Но би било хубаво да открием кой ги е избил. Може да се окаже, че врагът на нашия враг не ни е приятел. Трябва да разберем кой е третият играч.

Калис понижи глас.

— Неизвестните, които са направили това тук, сега са много могъщи, защото притежават едни от магическите предмети на валхеру, Господарите на драконите. Трябва да сме много предпазливи.