Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rise of a Merchant Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 1)

Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“, 2009 г.

ISBN: 954-585-344-1

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Възходът на търговеца принц от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Възходът на търговеца принц
Rise of a Merchant Prince
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1995 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
ПредходнаКралицата на мрака
СледващаГневът на демонския крал
ISBNISBN 9545853441

Възходът на търговеца принц (на английски: Rise of a Merchant Prince) е вторият роман от фентъзи-поредицата „Войната на студенокръвните“, написана от Реймънд Фийст. Романът е издаден за пръв път на 19 октомври 1995.

Малцина от заминалите за континента Новиндус се завръщат, но все пак Ерик и Ру се връщат в Островното кралство и така кралството научава за бъдещата инвазия. След завръщането си от Новиндус Ру (Рупърт Ейвъри) има свободата сам да избира съдба и той решава да се посвети на своята мечта да се превърне в един от най-богатите и могъщи търговци на Мидкемия. За да се издигне и да навлезе в средите на най-влиятелните търговци, Ру многократно се сблъсква със съперници, измамници и крадци.

Ерик от своя страна решава да остане в армията на Островното крълство, за да се издигне там и да помогне в предстоящия сблъсък.


18.
Откритие

Ру кимна.

Дънкан замахна и удари мъжа на стола. Главата му подскочи и от носа му потече кръв.

— Лош отговор — каза Дънкан.

— Нищо не знам — каза отново Хърбърт Маккрейкън.

Дънкан го удари пак.

— Много е просто, Маккрейкън — каза Ру. — Ще ми кажеш кой те накара да ми окрадеш златото и как се казва, а ние ще те пуснем да си вървиш.

— Ако ви кажа, ще ме убият — отвърна онзи.

— А ние ще те убием, ако не ни кажеш — каза Ру студено.

— Ако ви кажа истината — отвърна Маккрейкън, — няма да има с какво да се пазаря. Какво ще ви попречи да ми прережете гърлото, след като вече съм ви казал?

— Няма и какво да спечелиш — каза Ру. — Златото е мое. Това не е като да нарушиш кралския закон. Ако те отведа в Градската стража и подам оплакване, след като намерим съдия, способен да разгадае главоблъсканицата от сметки, която си направил, следващите петнайсет години ще се мъчиш в някоя каторга.

— А ако ви кажа?

— Ще те оставим да напуснеш града… жив.

— Нютон Бригс — каза след известно мълчание пленникът. — Той уреждаше прехвърлянето на сумите.

Ру погледна Язон, който стоеше в сянка зад гърба на Маккрейкън и онзи не можеше да го види. Язон каза тихо:

— Беше партньор в счетоводната къща преди да я купим.

— Беше много ядосан, защото загуби шефското си място — каза Маккрейкън. — Мисля, че някой му бе платил, за да ви окраде. Всичко, което знам, е, че ми обеща достатъчно злато, за да мога да си купя квеганска титла, малка вила и да започна самостоятелен бизнес.

— Защо квеганска? — попита Дънкан.

Луис, който стоеше зад човека на стола, се обади:

— Мнозина в Кралството мечтаят да станат богати квегански благородници и да живеят във вила с десетина млади робини… или с момчета — на кой както му харесва.

— Ти си идиот! — засмя се Ру. — Постъпил си като глупак. Щом стъпиш на пристанището в Квег, след минути ще се окажеш прикован към някоя от галерите. Независимо колко злато си донесъл за хазната им. Ако нямаш могъщи съюзници там, нямаш права, защото не си гражданин на Квег.

— Но на мен ми обещаха… — Маккрейкън примигна.

— Развържете го — каза Ру.

— Просто да го пуснем да си върви ли? — попита Дънкан.

— Къде може да иде?

Още преди четири часа Луис беше открил Маккрейкън да чака в един склад някого — сега знаеха, че е трябвало да дойде Бригс. Дънкан вече беше изпратил бърз куриер да върне хората, пратени към Сарт; ако всичко вървеше по план, щяха да бъдат във фирмата на Ру след час.

— Какво да правя сега? — Мъжът се изправи.

— Върви в Квег и се опитай да си купиш благородническа титла — каза Ру. — Но използвай нечии други пари. Ако останеш в града до утре вечер, твоите съзаклятници сигурно ще те убият.

Мъжът изтри разкървавената си уста с ръка и се повлече навън.

— Дънкан, почакай минутка — рече Ру — и после го проследи. Той е много наплашен, за да се опита да се измъкне сам. Ако има друг играч, може да ни заведе при него. И не му позволявай да се измъкне: сигурно ще имаме нужда от него, за да свидетелства пред съда. Може би той ще е единственото звено между нас и обвинението в грабеж.

— Къде да те намеря? — попита Дънкан.

— На пристанището — отвърна Ру. — Изпрати хора за всеки случай на пристанището, ако някой кораб, плаващ към Квег, е пристигнал сутринта.

Дънкан кимна и тръгна.

— Язон — продължи Ру, — върни се в канцеларията и чакай там. Ние с Луис ще ти пратим съобщение, ако нещо ни потрябва.

Язон също излезе.

— Имаме кораб готов да отплува, както нареди — каза Луис.

— Добре — отвърна Ру. — Ако открием, че крадецът на златото се опитва да побегне от града, искам да го заловим преди да напусне района на пристанището. Въпросът трябва да се реши преди да се появи кралската брегова охрана. Бих искал златото да е в наши ръце, ако ни притисне някой митнически кораб. Тогава ще ни е по-лесно да обясним нещата.

— Защо ще им трябва да пренасят златото? — поклати глава Луис. — Могат просто да го скрият някъде и да чакат, докато компания „Горчиво море“ рухне.

— Защото са едновременно умни и рискови играчи — каза Ру. — Ако знаят, че тези момчета са избягали от града и няма опасност да проговорят, ще да са по-спокойни — това би било най-умното. Но ако ги е страх, че сме ги заловили и сме ги принудили да говорят, тогава тази нишка би ни отвела направо към мозъка на измамата. При това положение — той щракна с пръсти — отиваме с мечове и решаваме въпроса на място.

Той въздъхна.

— Но ако златото благополучно е изнесено и пътува с кораб към някое пристанище или с фургон към някое планинско местенце…

— Който е планирал това, сигурно добре е разчел времето на акцията — каза Луис.

— Точно това ме безпокои — каза Ру. — Освен това са замесени онези копелета от счетоводната къща, но те сигурно знаят и доста за компанията „Горчиво море“ и за нейните финанси — повече, отколкото биха научили от хора като Маккрейкън и Бригс. На първо място, трябва да им е известно, че Язон или някой друг скоро ще разкрие измамата. Това не би могло да продължава дълго. Второ, би трябвало да знаят, че на нас ни трябват няколко седмици, за да покрием такава голяма загуба.

Той поклати глава и продължи:

— Днес пристигат кервани от изток и кораб, натоварен със зърно в Илит. Нашата флота от Далечния бряг трябва да е в Карс и да се приготвя за връщане. Всеки от тези канали ще донесе достатъчно злато, за да покрием недостига. Но след време! — Той удари с юмрук по дланта си. — Не и днес!

— Намекваш за шпионин ли?

— Да — каза Ру и тръгна към вратата. — Освен Дънкан ти си единственият човек, на когото напълно вярвам, Луис. Ти беше с мен в килията на смъртниците и заедно с теб преплувахме река Ведра. Заедно сме гледали смъртта в лицето и като изключиш Джедоу и Грейлок, няма мъж в Крондор, който бих искал сега да е до мен.

— Дори и с една ръка? — Луис го изгледа развеселено.

— Ти си по-добър с кама в едната ръка, отколкото повечето мъже, държащи меч с две ръце. Хайде с мен да проверим пристанището.

Щом се отдалечиха от къщата, една фигура се спусна от покрива и леко скочи на уличните камъни. Неизвестният проследи с поглед Луис и Ру, които изчезваха в тъмнината, после се обърна, подсвирна и ги посочи. Още две фигури се появиха от мрака и бързо се приближиха до него. Той им каза нещо, после тръгна нанякъде. Другите двама последваха Ру и Луис към пристанището.

 

 

— Засада! — викна Реналдо.

— Клин! — заповяда Калис и всеки от бойците веднага зае съответното място. Колоната беше навлязла в сводеста галерия, почти седемдесет метра широка, към която имаше шест входа. Както бяха обучени, четиридесет от мъжете веднага образуваха клин — щит до щит, с насочени напред мечове, готови да отблъснат атакуващите. Другите двайсет свалиха от раменете си къси лъкове. Тъмната галерия се изпълни с нечовешко ръмжене и пищене.

От трите тунела пред тях изскочиха потоци пантатийци и ги атакуваха. Ерик се опита да прецени силите на противника, но скоро се отказа да брои. Първата вълна нападатели започна да пада от изстрелите на бойците с лъкове. Атакуващите налетяха и се удариха в стената от щитове.

Ерик замахваше пред себе си с могъщи удари. На два пъти усети как чупи стомана, но пантатийските войници все така налитаха. Не бяха много умели бойци. Без да чака напътствия от Калис, Ерик викна:

— Втори ред! С мечовете напред, след мен!

Двайсетте стрелци измъкнаха мечовете. Ерик ги поведе отдясно и удари пантатийците откъм фланга. Както и очакваше, те бързо се огънаха, объркани от тази маневра.

Но вместо да бягат, те просто се хвърлиха срещу воините на Кралството, докато не паднаха и последните. Галерията потъна в тишина.

— Като съчки за подпалка са — каза пренебрежително Гневливия.

Ерик погледна странния наемник и забеляза, че кръвта се стича по бронята му, като че ли не може да се задържи на белезникавата й повърхност. Пое си дъх и отбеляза:

— Бяха смели, но не са бойци. — После даде знак на хората си да наблюдават тунелите, за да са сигурни, че няма да се появят други пантатийци.

— Не са смели — каза Гневливия. — Те са фанатици.

— Никога не сме чували да се бият лице в лице с противника — каза Миранда и погледна Калис. — Предпочитат да използуват хитрини и измами.

— Защото са дребни — отбеляза Калис. — По-малки са от онези, които открихме вчера.

— Дали пък не изпращат срещу нас младежи? — попита Ерик.

— Може би — отвърна дьо Лунвил. — Ако са нападнати и другите люпилни, както ония, които намерихме вчера, може би отчаяно се опитват да запазят останалото.

Ерик огледа хората си. Калис й Миранда провериха мъртвите пантатийци. Никой от отряда на Калис нямаше сериозно нараняване.

— Няколко минути почивка и тръгваме — нареди дьо Лунвил.

— По кой тунел? — попита Ерик.

— Мисля, че трябва да тръгнем по централния. Ако трябва, ще се върнем — каза капитанът.

Ерик си помисли, че така и ще стане, но не каза нищо.

 

 

Ру приклекна зад една голяма бала, докато групата въоръжени мъже мина с бърза стъпка покрай тях. Падаше мъгла и в ранния утринен здрач човек трудно можеше да се ориентира и на една ръка разстояние.

Ру и Луис разглеждаха пристанищната зона, когато един от техните хора им съобщи, че голяма група охранители и един фургон идват към доковете.

Внезапно Ру чу звук зад себе си, обърна се и бързо извади меча си. Зад него Дънкан вдигна ръка и прошепна:

— Аз съм! — Ру прибра меча и се обърна да проследи фургона, който се приближаваше към кея. Дънкан клекна до братовчед си и каза:

— Маккрейкън тръгна насам. За момент го загубих в мъглата, но смятам, че всеки момент ще го видим.

— Това във фургона несъмнено е нашето злато — каза Ру.

— Ще ги ударим ли?

— Не и преди Луис да дойде с хората ни — отвърна Ру. — Да се надяваме, че дотогава няма да успеят да натоварят сандъците на кораба. Всички наши мъже са или на борда на „Кралицата на Горчивото море“, или в склада, в очакване на заповеди.

Фургонът спря и един глас прозвуча в тъмнината.

— Смъквайте сандъците в лодката.

Светна фенер и започнаха да разтоварват няколко малки сандъчета. Внезапно в малкия осветен кръг се появи друга фигура. Мъжете измъкнаха мечове, а един разтревожен глас извика:

— Това съм аз! Маккрейкън!

Един мъж скочи от капрата и грабна фенера, двама охранители хванаха Хърбърт за ръцете. Мъжът вдигна фенера и пристъпи напред.

Ру пое дълбоко дъх. Беше Тим Джейкъби. До него забеляза брат му Рандолф.

— Какво правиш тук? — попита Тим.

— Бригс не дойде — каза Маккрейкън.

— Глупак! — викна Тим Джейкъби. — Беше ти наредено да чакаш, докато не се появи, независимо колко време ще мине. Сега сигурно е в склада и те търси.

— Какво ти е на лицето? — попита Рандолф.

— Паднах и се ударих в един сандък. — Хърбърт опипа лицето си.

— Изглежда, като че ли са те били — каза Тим Джейкъби.

— Никой не ме е бил — каза Маккрейкън високо. — Кълна се!

— Говори по-тихо — каза Тим. — Да си видял някой да те следи?

— В тази мъгла ли? — попита Маккрейкън. — Трябва да ме вземете със себе си. Бригс трябваше да дойде снощи по залез-слънце с моето злато. Чаках досега, но не дойде. Беше ми обещал петдесет хиляди жълтици за участието ми в тази работа. Трябва да изпълните обещанието си.

— Или какво? — попита Тим.

— Ами аз… — почна Маккрейкън внезапно и спря.

Нито един от мъжете около фургона не беше помръднал.

— Продължавай да говориш — прошепна Ру напрегнато. Знаеше, че всяка минута приближава Луис и неговите хора. Да ги докара тук беше много по-лесно, отколкото да предприема морско сражение. Трябваше до свечеряване да изплати полицата и ако не можеше да надвие мъжете на Джейкъби на доковете, трябваше да организира преследване в морето и да залови кораба на Тим преди пладне.

— Ако стане нужда, смятам да ги задържа, докато дойде Луис — прошепна той на Дънкан. — Можеш ли да ги заобиколиш?

— Какво? — прошепна Дънкан. — Искаш да ги нападнем само ние двамата ли?

— Не. Само да ги забавим. Просто ми пази гърба.

— Надявам се на боговете, че няма да ни убият, братовчеде. — Дънкан погледна към небето с въздишка, после се обърна и изчезна в мъглата.

— Ако не изпълните обещанието си — каза Маккрейкън, — ще свидетелствам пред съда. Ще призная, че ти и Бригс ме накарахте да фалшифицирам сметките.

— Ти си голям глупак, Маккрейкън. Не трябваше да се срещаме. Това беше работа на Бригс.

— Но Бригс така и не се появи! — викна Маккрейкън почти истерично.

Тим кимна и двамата охранители, които държаха ръцете на Маккрейкън, стегнаха хватката си. Джейкъби ловко извади кама и я заби в корема му.

— Трябваше да стоиш в склада, Маккрейкън. Бригс е мъртъв, а сега и ти.

После кимна на хората си и двамата охранители слязоха по каменната стълба и хвърлиха тялото във водата. Един труп, намерен във водите на пристанището на Крондор, едва ли щеше да привлече особено внимание.

Ру изчака, докато пресметна, че почти всичкото злато е натоварено в лодката, после пристъпи напред и извика високо:

— Не мърдайте! Обградени сте!

Надяваше се, че нито хората при лодката, нито тези при фургона могат да видят ясно в мъглата кой е застанал пред тях и че това ще му даде предимство. Защото ако го нападнеха, колкото и добър да беше с меча, сигурно щяха да го убият.

От задната част на фургона се чу приглушен вик и един мъж падна на каменната настилка. После Дънкан извика:

— Беше ви казано да не мърдате!

Един мъж погледна падналия и каза:

— Това е кама! Това не са хора от Градската стража!

В следващия миг го повали друга кама и се чу глас:

— Никога не сме казвали, че сме от Градската стража. — Откъм отсрещната страна на сградата, зад която се прикриваше Ру, сред кълбата мъгла се появи фигура. Ру позна гласа. Дашел Джеймсън спокойно пристъпи напред.

Чу се чаткане на подкови и Даш каза:

— Както чувате, пристига и подкреплението ни. Свалете оръжията.

Някои от мъжете се колебаеха. Трета кама изсвистя от мъглата покрай Дашел и се заби с тъп звук във фургона.

— Каза ви се да свалите оръжията! — викна друг познат глас.

Ру благодари на Рутия, Богинята на късмета; това беше Луис с хората си. Охранителите на Джейкъби бавно приклекнаха и оставиха мечовете си на каменната настилка.

Ру изчака още момент, после излезе напред и каза спокойно:

— Добро утро, Тимъти. Добро утро, Рандолф.

— Ти? — възкликна Джейкъби.

Точно в този момент Луис и хората му бързо заобиколиха мъжете около фургона. Някои носеха арбалети и ги насочиха към фургона и към лодката.

— Мислиш, че щях да те оставя да избягаш с моето злато?

— Какво искаш да кажеш с това „моето злато“? — викна Тим.

— Стига, Тим. Маккрейкън и Бригс ни разказаха всичко — каза Ру.

— Бригс ли? Как е възможно? — каза Джейкъби. — Ние…

— Млъкни, глупако!

Ру погледна към залива където плуваше Маккрейкън.

— А ти изпрати Хърбърт да придружи Бригс, нали?

— Ще те изпратя да ги придружиш в ада! — изсъска Тимъти Джейкъби и измъкна меча си въпреки стрелите, насочени към него.

— Не! — изкрещя Рандолф и бутна брат си встрани. В същия момент изсвистяха няколко стоманени стрели.

Две удариха Рандолф в гърдите, трета се заби във врата му. Кръвта бликна и опръска мъжете, застанали до Рандолф. Той изпъшка и се свлече на земята.

Тим Джейкъби се изправи с меч в едната ръка и кама в другата. В очите му светеше лудост. Луис извади камата си, за да я хвърли, но Ру го спря.

— Не! Остави го на мен.

— Ти си се забил като трън в мен, от деня, в който се срещнахме — ревна Тим. — А сега уби и брат ми!

— А ти уби Хелмут — каза Ру, измъкна меча си и кимна към Джейкъби да пристъпи напред. — Хайде, ела! Какво чакаш?

Мъжете отстъпиха крачка назад и Тим се нахвърли върху Ру. Дребният търговец беше опитен воин, а Джейкъби не беше нищо повече от един престъпен убиец, но сега беше обхванат от страшен гняв и жажда за мъст.

Той притисна Ру по-бързо, отколкото дребният млад мъж бе очаквал, и това го принуди да отстъпи.

— Светлина! — изкомандва Дънкан и бързо отвориха капаците на един фенер, който пръсна бледа светлина в мъглата. Един от конниците скочи на земята и извади от дисагите на коня си сноп къси факли. След секунди кръг от светлина обгради двамата сражаващи се мъже.

Ударите на стомана в стомана отекваха далеч по пристанището. На закотвените кораби започнаха да палят фенери, чуха се викове.

Един пазач се показа между два склада, видя лежащия в локва кръв Рандолф, видя и двамата размахали мечове, а също и двете групи мъже, и бързо се скри. Извади свирка и я наду. След малко дотичаха трима стражи.

Ру почувства, че ръцете почват да го болят. Макар че му отстъпваше по умение, Джейкъби компенсираше това с двете оръжия и стила на нападение, срещу който бе трудно да се защитаваш с едно-единствено острие.

Джейкъби направи лъжливо движение, последвано от замах с лявата ръка, и Ру едва се отърва с разрязана блуза.

В следващия миг Ру приклекна и го прободе от дясната страна — под ребрата и право в сърцето.

Очите на Тим Джейкъби се разшириха, той изхълца и пръстите му се разтвориха. Мечът и камата паднаха от ръцете му. После коленете му се подгънаха и той падна на земята още преди Ру да измъкне оръжието си от тялото му.

В нощта се чу глас.

— Никой да не мърда.

Ру вдигна очи и видя старшия на стражите — приближаваше се и разсеяно потупваше дланта си с палката. Изпита истинско възхищение от поведението на офицера от Градската стража на принца, който се осмеляваше да се изправи срещу двайсет въоръжени мъже без нищо освен значката си и едно дръвце.

— Въобще нямаме такова намерение — отвърна Ру.

Чу се как приближават още конници и офицерът каза:

— Какво става тук?

— Просто е — започна Ру. — Тези двама мъртъвци са крадци. Онези мъже там — той посочи разоръжените охранители на фургона — са наети бандити. А този фургон и лодката са натоварени с откраднато от мен злато.

Като видя, че никой не се опитва да създава нови безредици, стражът пъхна палката под мишницата си и попита:

— А кой е онзи мъртвец, който плува до кея?

Ру пое дълбоко дъх.

— Хърбърт Маккрейкън. Беше писар в счетоводната ми къща. Той е помогнал на тия двамата да откраднат златото ми.

— Хм. — Констабълът очевидно не беше много убеден. — А кой трябва да сте вие, сър, за да имате счетоводна къща и цял товар злато? — Той погледна надолу към братята Джейкъби. — И освен това два трупа.

— Аз съм Рупърт Ейвъри. Партньор съм в компанията „Горчиво море“.

Констабълът кимна. Конниците вече завиваха зад близкия ъгъл и приближаваха площадчето.

— Това е име, което малцина не са чували в Крондор през последната година и нещо. Има ли някой тук, който да потвърди самоличността ви?

— Аз съм готов да го направя. — Даш пристъпи напред. — Той е мой шеф.

— А кой сте вие?

— Това е внук ми — каза водачът на конниците.

— А вие сте? — попита констабълът, като се опитваше да различи фигурите в предутринната мъгла.

Лорд Джеймс се появи в кръга от факли и фенери и рече:

— Казвам се Джеймс. И за да не си губим повече времето, съм ваш шеф.

Появиха се и другите конници — воини от личната гвардия на принца, придружени от дворцовия съдия Уилям, който каза:

— Защо не откарате тези мъже — той посочи охранителите на Джейкъби — в затвора, констабъл? Ние ще се разберем с другите джентълмени.

Офицерът от Градската стража почти онемя в присъствието на херцога на Крондор и дворцовия съдия. Поколеба се за миг, после отвърна високо:

— Да, сър! Титус! — извика той някъде към сенките.

Оттам се появи друг констабъл, значително по-млад и с арбалет в ръка.

— Да, сержант?

— Арестувай онези типове там.

— Слушам, сър! — високо рече младият стражник и насочи заплашително арбалета към тях. — Хайде с мен и без номера.

Появиха се и други стражници и обградиха дванайсетте пленници.

Ру се обърна към лорд Джеймс и каза:

— Не предполагах, че сте излезли на толкова ранна утринна езда, милорд.

— Не, не сме — отвърна Джеймс. — Проследихме ви.

От сенките излязоха Катерина и Джими.

— Следили сте ни? — изуми се Ру — И защо?

— Трябва да поговорим — каза Джеймс. Обърна коня си и добави: — Изчисти тук и отнеси златото си на безопасно място, после ела в двореца на закуска.

— Веднага, милорд — кимна Ру и се обърна към Луис и Дънкан. — Извадете златото от лодката и се върнете в канцеларията.

После спря поглед на Даш:

— Я ми кажи ти чий служител си? Мой или на дядо си?

— Донякъде и на двама ви — усмихна се Даш и вдигна рамене.

— Тогава си уволнен — отсече Ру.

— Не мисля, че можете да го направите — каза Даш.

— Защо не? — поинтересува се Ру.

— Дядо ще ви обясни.

Ру вдигна рамене. Внезапно се почувства прекалено уморен, за да мисли, и само каза:

— Бих хапнал нещо и бих пийнал кафе. Много кафе.

Мъжете започнаха да товарят златото във фургона на Джейкъби, после двамина качиха телата на убитите братя до сандъчетата със скъпоценния метал. Ру прибра меча си. Питаше се какво следва по-нататък. В крайна сметка бе успял да опази компанията си от фалит. Закле се, че никога повече няма да оставя фирмата така уязвима.

 

 

Ру отпи от кафето и въздъхна:

— Превъзходно е.

— Джими ми го купува от „Барет“ — каза лорд Джеймс.

— Най-доброто кафе в града — усмихна се Ру.

— Какво да правя с тебе? — попита херцогът на Крондор.

— Не разбирам за какво говорите, милорд.

Седяха в частните покои на херцога около кръгла маса. До лорд Джеймс беше дворцовият съдия Уилям, а компанията се допълваше от Джими, Даш и Катерина. В стаята влезе Оуен Грейлок и седна.

— Добро утро — поздрави той с усмивка. — Какво става?

— Тъкмо обяснявах на твоя стар приятел тук, капитан Грейлок, че съм затруднен от въпроса какво да правя с него — каза Джеймс.

— Какво да правите с него ли? — Грейлок изглеждаше притеснен.

— Ами има няколко трупа край доковете и много злато, а обясненията защо се е оказало там, са твърде оскъдни.

— Милорд — обади се Ру, — позволете, но с най-голямото ми уважение към вас, вече обясних как стоят нещата.

— Така казваш ти — отвърна Джеймс. Наведе се напред и посочи Ру с пръст. — Но си закоравял убиец и няколко от твоите бизнес сделки в близкото минало граничат с престъпното.

Умората правеше Ру заядлив.

— Да граничиш с престъпното, не е същото като да бъдеш престъпник… милорд.

— Добре, можем да задържим златото и да направим разследване — каза съдията Уилям.

— Не може! — Ру рязко се изправи. — Ако не предам златото на моите кредитори до края на деня, ще бъда разорен. Това беше крайната цел на плана на Джейкъби.

— Бихте ли ни оставили насаме с господин Ейвъри? — каза Джеймс. — Закуската привърши.

Грейлок погледна със съжаление храната на масата, но стана и излезе заедно с другите.

Херцогът стана, приближи се и седна на празния стол до Ру.

— Нещата стоят така — бавно каза той. — Ти се справи много добре. Забележително бе и как се възстанови и стигна до такъв възход, млади Ейвъри. По едно време си мислех, че ще имаш нужда от нашата помощ, за да преодолееш атаките на враговете си, но се справи и без нас. Така спечели още точки.

— Но моята заплаха не е само на думи — продължи той. — Бих искал да разбереш нещо и то е, че независимо колко могъщ можеш да станеш, ти не си над закона. Не повече, отколкото беше навремето, когато с Ерик убихте Стефан фон Даркмоор.

Ру не каза нищо.

— Няма да се опитвам да задържам златото ти, Рупърт. Плати на кредиторите си и напредвай в бизнеса, но помни, че винаги можеш да бъдеш отстранен толкова бързо, колкото първия път, когато се озова в килията на смъртниците.

— Защо ми казвате всичко това? — попита Ру.

— Защото не си свършил със службата си за нас, млади Ейвъри. — Джеймс стана и закрачи из стаята. — Съобщенията отвъд океана са по-лоши, отколкото предполагахме; много по-лоши. Доколкото знаем, твоят приятел Ерик може би е вече мъртъв. Може би всичките, които отидоха с Калис, вече са загинали. — Той спря да се разхожда и погледна Ру. — Но дори и да постигнат целите си, ти пак ще си ни нужен. Войската на Изумрудената кралица идва и ти не по-лошо от мен знаеш, че ако тя спусне котва на нашите брегове, богатството ти, завоювано с толкова труд, няма да значи нищо. И ти, и твоята жена, и децата ти няма да бъдете нищо повече от предмети, които тя ще отстранява безмилостно по пътя към целта си: да унищожава всичко живо на този свят.

— Какво искате от мен? — попита разтревожено Ру.

От теб ли? — повтори херцогът. — Защо мислиш, че искам нещо?

— Защото нямаше да седнем на тази закуска, ако не се опитвахте да ми припомните, че винаги сте в състояние да ме обесите или за ужасните неща, които преживях, когато служих с Калис. — Гласът на Ру се издигна гневно. — Разбира се, че много добре осъзнавам всичко! — Удари с юмрук по масата и чиниите подскочиха и задрънчаха. Замълча и после добави: — Милорд.

— Ще ти кажа какво искам — каза лорд Джеймс. — Трябва ми злато.

— Злато ли? — примигна Ру.

— Повече злато, отколкото дори такова алчно малко копеле като теб може да си представи, Рупърт. — Херцогът се изправи. — На тези брегове ще пламне най-голямата война в историята на този свят.

Той отиде до прозореца, откъдето се виждаше пристанището, и махна с ръка.

— Ако в Кралството не дойде някой с огромна магическа мощ и интелигентност и не предложи някакво неочаквано решение, до три години ще видим как в пристанището ни влиза най-голямата флотилия в историята. А с нея и най-голямата армия, сформирана някога. И всичко, което сега виждаш през прозореца, ще бъде превърнато в пепел. Това включва къщата ти, твоя бизнес, кафене „Барет“, твоите докове, складове, кораби, съпругата ти, твоите деца и любовницата ти.

При последното Ру почувства как гърлото му се стяга. Мислеше си, че никой не знае за отношенията му със Силвия. Джеймс говореше спокойно, но начинът, по който се държеше, издаваше сдържан гняв.

— Никога няма да разбереш любовта, която изпитвам към този град, Рупърт. — Той се заразхожда из залата. — Никога няма да разбереш защо този дворец ми е по-скъп от всичко друго на света. Ще ти кажа. Защото един човек видя в мен нещо, което никой друг не бе забелязал. Протегна ръка и ме издигна до ранг, за който никой с моя произход не би могъл и да мечтае. — Ру забеляза лека влага в очите на лорд Джеймс. — Кръстих сина си на името на този мъж, за да го почета.

Херцогът обърна гръб на Ру и отново погледна през прозореца.

— И нямаш представа колко бих искал той да е с нас сега и да ми каже какво да правим, когато ужасният ден приближи.

Пое дълбоко дъх и се овладя.

— Но той вече не е тук. Мъртъв е и както ми казваше, да мечтаеш за неосъществими неща е чиста загуба на време. — Той отново впери поглед в Ру. — И тъкмо времето е това, което най-много ни липсва. Казах, че флотилията ще бъде тук след по-малко от три години. Може да пристигне и след две. Няма да разберем това със сигурност, докато не се появи един кораб от Новиндус.

— Две години ли? — повтори Ру.

— Да — отвърна Джеймс. — Ето защо ми трябва злато. За да финансирам най-голямата война в историята на Кралството, война, пред която бледнеят всичките ни досегашни военни стълкновения. Разполагаме с постоянна армия от около пет хиляди мъже във владенията на принца. Когато развеем знамената на Кралството, може би ще сме в състояние да съберем четиридесет хиляди войници, опитни ветерани и запасняци. А колко хора ще изпрати срещу нас Изумрудената кралица?

Ру се облегна назад, като си спомни бройката на бойците на срещата на наемниците.

— Двеста, двеста и петдесет хиляди, ако успее да ги превози през океана.

— Според последните ни съобщения разполага вече с шестстотин кораба — каза херцогът. — Всяка седмица произвежда по два нови. За да поддържа такива темпове на производство, е опустошила целия континент, но е стъпила на врата на цялото население и работите продължават.

— Минимум петдесет седмици — пресмяташе Ру. — Тя се нуждае от най-малко още сто кораба, за да прекара провизии за толкова хора. Това значи година. Ако е предпазлива, ще строи още две години.

— Да си видял нещо, което да говори за предпазливост в нея?

— Не — отвърна Ру. — Но от друга страна, дори някой готов да убие всеки човек насреща си, трябва да пресметне какво ще му трябва, за да постигне целта си.

— След две или три години ще бъдат в това пристанище — каза Джеймс.

— Какво мога да направя? — попита Ру.

— Бих могъл да те облагам с данъци — отвърна херцогът, — докато не те изцедя, за да финансирам войната. Но дори и да изпратя армията да грабне всяка монета от Зъбите на света до Кеш и от Островите на залеза до Ролдем, пак няма да е достатъчно. — Джеймс отново се наведе напред и заговори тихо, като че ли се опасяваше някой да не ги подслуша. — Но в рамките на тези две-три години с наша подкрепа ти би могъл да набереш достатъчно пари, за да финансираш войната.

— Милорд? — Ру като че ли не разбираше казаното достатъчно добре.

— През следващите две години — допълни Джеймс — трябва да изкараш достатъчно злато, за да можеш да заемеш на Короната сумата, необходима за разходите по предстоящите бойни действия.

— Ами, това е малко неочаквано — пое дълбоко дъх Рупърт. — Искате от мен да забогатея до такава невероятна степен, че да осигуря достатъчно средства на Короната да води война, която може и да не спечели?

— В общи линии, да. Това ти предлагам — каза херцогът.

— От вашите думи разбирам, че Короната може да не е в състояние да възстанови средствата, ако оцелеем от идващото изпитание.

— Зависи от много неща — каза лорд Джеймс.

— Разбрах — кимна Ру и се надигна от мястото си. — Ако трябва да стана най-богатия човек, седнал върху купчина пепел след три години, по-добре е да се заема с изкарването на повече пари. За тази цел трябва да платя на кредиторите си до залез исканата от тях сума.

— Има още едно нещо — каза Джеймс.

— Какво е то, милорд?

— Проблемът със семейство Джейкъби. Остана бащата.

— Трябва да се опасявам от още нападения ли?

— Възможно е — каза херцогът. — Най-справедливо е да отидеш още сега при него, преди да е научил, че си убил синовете му. Изкови мир, Рупърт, защото са ти необходими съюзници, а не врагове за следващите години, а аз не мога да ти помагам във всички неща; дори и моето влияние си има граници.

— След като се споразумея с Фредерик Джейкъби — каза Ру, — ще трябва да обясня всичко това на партньорите си.

— Предлагам ти да се освободиш от тях, като изкупиш дяловете им — каза херцогът. — Или най-малкото да вземеш контролния пакет на компанията „Горчиво море“.

Джеймс се усмихна и Ру можа да види сянката на момчето крадец, което някога е бягало по улиците на Крондор, както и отражението на внуците му в неговото лице.

— Ти си обмислял и предвиждал това, нали?

— Може би — разсмя се Ру.

— По-добре сега, отколкото по-късно. Ако се нуждаеш от неголяма сума за тази цел, Короната може да ти отпуснете заем; сигурно ще си ги вземем обратно и то с много голяма лихва.

Ру каза, че ще държи херцога в течение, и тръгна. Когато напусна двореца, се замисли за това как животът отново го свързва с короната и че колкото и да се опитва, не може да се измъкне от съдбата, която го водеше от момента, когато двамата с Ерик бяха убили Стефан.

Не го очакваше нито кон, нито карета. Реши да отиде пеша до канцеларията, а по пътя да се опита да прецени какво би трябвало да каже на Фредерик Джейкъби и как да му съобщи, че синовете му са мъртви.

 

 

Ерик изпрати съгледвачи да проверят тунела пред тях. От десетина минути дочуваха слаби звуци, но произходът им беше неясен. Имаше странични проходи и разклонения към други галерии и звуците отекваха по странен и объркващ начин.

След няколко минути те се върнаха.

— Пълно е с влечуги — прошепна един от съгледвачите. Ерик даде сигнал на мъжа да го последва до мястото, където чакаха Калис и другите. Мъжът бързо начерта схема на разположението на галериите пред тях.

Това беше почти идеален полукръг с един дълъг корниз, започващ от входа и отиващ надясно, и един плосък ръб, завиващ наляво. Бойците с мечове трябваше да се спуснат от рампата надолу, а стрелците с лъкове трябваше да се разположат вляво на горния ръб, за да изсипят дъжд от стрели върху змиехората.

Калис даде заповеди и Ерик и дьо Лунвил ги предадоха на хората си. Ерик чу как Калис нарежда на Гневливия да остане с Миранда и да я охранява; после капитанът мина напред — настояваше лично да води атаката.

Всеки мъж знаеше точно какво трябва да прави, а в галерията щяха да се включат в битката всички заедно. Но Ерик бе научил от собствен опит, а и от книгите, които му даваше Уилям, че щом битката започне, предварителните планове обикновено отиват на вятъра.

Тези пантатийци бяха възрастни и почти два пъти по-едри от младите воини, с които се бяха сражавали по-рано през деня. Най-високите стигаха почти до брадичката на Ерик. Вярно, и най-добрите им воини не можеха да се сравняват с хората на Калис, но на тяхна страна бе численото превъзходство.

В галерията се бяха събрали двеста или повече змиехора. Ерик успя да забележи, че някои имат скорошни рани, но нямаше време да разсъждава с кого са се били. Предположи, че е третият играч, за когото бе споменал Калис.

Всеки в отряда знаеше, че само изненадата им дава предимство и че трябва бързо да го използуват и да избият колкото се може повече пантатийци. Чу се заповед и Ерик се втурна напред; в първите две минути на сражението един змиечовек умираше при всеки негов замах на меча.

После противниците почнаха да организират защитата си и да отблъскват нападателите. Но тъкмо когато приливите на атаката като че ли започнаха да отслабват, двайсетте стрелци, заели позиция на ръба над пещерата, обсипаха пантатийците с дъжд от метални остриета.

— Напред! — изрева Ерик, хвърли се върху един умиращ противник и чу, че другите повтарят заповедта. И онези змиехора, които се опитваха да се съпротивляват, скоро намериха смъртта си от стрела или от удар с меч.

После настъпи тишина.

Ерик се огледа и видя около себе си само изкривени в агония тела. Неколцина от загиналите бяха негови хора, но повечето бяха от зеленокожите. Отново разгледа района на сражението, след това преброи наум и се обърна към дьо Лунвил, който бе застанал недалеч от него и жадно поемаше дъх.

— Имаме седем загинали, старши сержант.

Дьо Лунвил кимна. Ерик нареди на останалите да вземат ранените и да ги вдигнат до скалния ръб, където бяха стрелците. После се присъедини към дьо Лунвил, Калис и Миранда, за да разгледат огромната пещера. В близките галерии и ходове, които едва се виждаха в полумрака, изпратиха съгледвачи.

Въздухът беше влажен и горещ. Дишаше се трудно. Една пукнатина в пода бълваше непрекъснато силни струи пара. Няколко от пантатийците бяха все още живи и хората на Калис бързо ги доубиха. Заповедта беше категорична: ако е пантатиец — убий го. Нямаше да бъдат жалени нито мъже, нито жени или деца. Ерик не се интересуваше много от тази заповед, но другите мъже я обсъждаха.

— Сержант! Насам! — викна един съгледвач.

Ерик се обърна и затича към мъжа, който го викаше.

— Какво има?

Погледна в галерията и видя в центъра на помещението бълбукащ басейн с гореща вода. Сигурно беше изсечен от змиежреците, защото по скалите се забелязваха следи от сечива. Повече от дузина големи яйца бяха наредени около басейна, достатъчно близо, за да се измътят, но не толкова, за да се свари бъдещото змийче.

Едно от яйцата мърдаше.

Ерик се приближи до него тъкмо когато черупката се разполови с леко изпукване. Малкото тяло, което се измъкна оттам, не беше по-голямо от кученце. Създанието примигна, като че ли бе притеснено, и изплака като човешко бебе.

Ерик вдигна меча си, но се поколеба. А после бебето пантатиец се обърна и го погледна.

Детските очички се присвиха и Ерик забеляза омразата в тях. С живост, граничеща с ярост, малкото създание изсъска и се хвърли върху сержанта.

Като по рефлекс Ерик замахна с меча и отнесе главата от раменете му.

Почувства как му се повдига и като преглъщаше трудно, изкрещя:

— Унищожете ги!

Бързо смазаха останалите яйца. Дребните телца се гърчеха по пода и сержантът пожела да не беше стъпвал на това място. Смрадта, която се разнесе от създанията, беше по-отровна от всичко, което бе мирисал досега.

Когато напуснаха помещението, Ерик забеляза други мъже, които се занимаваха със същото в съседни галерии. Не един мъж напускаше тунелите повръщайки.

— Има нещо… — каза след няколко минути Миранда.

— Какво? — попита я Калис.

— Не знам… но е наблизо.

Калис постоя неподвижно за момент, после каза:

— Мисля, че знам какво е. — Посочи един тунел, водещ надолу. — Давайте натам.

— Двама мъртви, пет ранени, само единият е в по-тежко състояние и не може да се движи — докладва дьо Лунвил.

Само потрепването на мускулите на челюстите на Калис показваше болката му, докато слушаше доклада. Капитанът погледна към мястото, където бяха занесли ранения.

— Ще го попитам — каза дьо Лунвил.

Ерик знаеше какво ще попита ранения Боби — дали предпочита бърза смърт от ръцете на другарите си, или ще рискува да остане сам и да се надява на съдбата си, като очаква, че отрядът на Калис ще се върне по същия път и ще могат да го вземат със себе си. Знаеше и какъв ще е вероятният избор на боеца и се чудеше как дьо Лунвил доброволно се заема с тази задача.

После, докато стрелците слизаха от корниза, Ерик разбра, че знае защо Боби може да направи това. Бе виждал ужасите на пантатийците със собствените си очи. Един надежден удар с нож и моментната пареща болка беше за предпочитане пред продължителната агония, ако заловяха ранения.

Приглушен вик на болка подсказа на Ерик какво бе избрал раненият. Минута по-късно дьо Лунвил се върна. Лицето му бе безизразна маска.

Не каза нищо, само нареди:

— Оформи колоната.

Скоро бойците бяха готови да тръгнат.