Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rise of a Merchant Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 1)

Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“, 2009 г.

ISBN: 954-585-344-1

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Възходът на търговеца принц от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Възходът на търговеца принц
Rise of a Merchant Prince
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1995 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
ПредходнаКралицата на мрака
СледващаГневът на демонския крал
ISBNISBN 9545853441

Възходът на търговеца принц (на английски: Rise of a Merchant Prince) е вторият роман от фентъзи-поредицата „Войната на студенокръвните“, написана от Реймънд Фийст. Романът е издаден за пръв път на 19 октомври 1995.

Малцина от заминалите за континента Новиндус се завръщат, но все пак Ерик и Ру се връщат в Островното кралство и така кралството научава за бъдещата инвазия. След завръщането си от Новиндус Ру (Рупърт Ейвъри) има свободата сам да избира съдба и той решава да се посвети на своята мечта да се превърне в един от най-богатите и могъщи търговци на Мидкемия. За да се издигне и да навлезе в средите на най-влиятелните търговци, Ру многократно се сблъсква със съперници, измамници и крадци.

Ерик от своя страна решава да остане в армията на Островното крълство, за да се издигне там и да помогне в предстоящия сблъсък.


7.
Удобен случай

Ру се усмихна.

Мъжът бе дошъл да го потърси към десет сутринта и Маккелър го измъкна от кухнята, където се учеше да вари кафе за голямо удоволствие на господин Хоен. Без да се представя, мъжът каза:

— Ти ли си момчето, което е откраднало каруцата ми?

Ру огледа изучаващо новодошлия. Беше среден на ръст, малко по-висок от него, набит и с кръгло лице. Косата му бе подстригана късо, но намазана с някакво масло за разкрасяване в квегански стил и на челото му имаше завити кичурчета. Носеше блуза с висока яка, доста неподходяща за него, заради дебелия му къс врат, при това с твърде много бродерия. Според Ру беше смешен с късото си сако и тесните си панталони. Зад него стояха двама — не толкова смешни — телохранители с дълги ножове на кръста. Ру веднага разбра, че са убийци — от същия тип хора, с които бе служил в дружината на Калис.

Мъжът, който говореше, беше облечен като градско конте, но присвитите му очи подсказваха на Ру, че е потенциално опасен, както и другите двама.

— А ти кой си?

— Аз съм Тимъти Джейкъби.

— Аха — каза Ру, като показно изтри ръцете си в престилката преди да подаде дясната за ръкуване. — Твоят пиян приятел спомена името ти. Той стигна ли въобще до твоя магазин снощи?

Внезапно гневът бе заменен от притеснение. Очевидно бе, че човекът беше очаквал отказ. Той любезно разтърси подадената му ръка и каза:

— Приятел? Не ми е никакъв приятел, а някакъв моряк, на когото купих няколко питиета и той обеща… да ми направи една услуга.

— Е, сигурно е предпочел да се върне в морето, отколкото да ти обяснява как насмалко да вкара каруцата ти в кафенето.

— Така чух и аз — каза Джейкъби. — Е, ако е избягал, тогава е ясно защо трябваше да купувам информация от търговеца на слухове. Казаха ми, че някой е разтоварил стоката ми пред кафене „Барет“ и е скрил целия товар. Реших, че морякът е бил нападнат от крадци.

— Не. Товарът ти е в безопасност — каза Ру, бръкна в джоба на ризата си, измъкна кожения портфейл и го подаде на Джейкъби. — Това са ти митническите документи. Целият товар е в онази къща отсреща, на сигурно и сухо място.

— Къде са конят и каруцата?

— Конят ти умря и трябваше да го отместим; един колбасар го насече на парчета и го откара.

— Няма да платя и петак за колачите! — изръмжа Джейкъби. — Въобще не съм давал разрешение за това. Можех да изпратя други коне и да се справя сам!

— Не се тревожи — отвърна Ру. — Каруцата се беше счупила, така че трябваше да махнем и нея. Трябваше да я продам на части, за да платя на носачите и на касапите, така че всичко е точно. — Това беше лъжа, но той не се безпокоеше много.

— Счупена ли? — Очите на Джейкъби се свиха. — А ти как разбра?

— Баща ми беше каруцар — отвърна Ру, — а и аз самият съм карал достатъчно, за да разбера, че не е поддържана както трябва. — Това беше вярно. — Хамутите бяха срязани и въобще от нея нямаше нищо здраво освен четирите колелета и дъното. — Нещо, което също беше вярно.

Джейкъби замълча за минута. Черните му очи изучаваха Ру.

— Колко носачи бяха?

— Осем — отвърна Ру. Знаеше, че Джейкъби може да провери в Гилдията на носачите.

— Покажи ми стоката — каза Джейкъби.

Ру погледна назад към Маккелър. Възрастният човек кимна и Ру пресече улицата. Бурята беше спряла, но улиците бяха все още потънали в кал. Джейкъби беше пристигнал с карета и Ру се ухили, когато модните му ботуши потънаха в дълбоките мръсни локви.

Стигнаха до вратата и Джейкъби погледна здравата ключалка.

— Откъде намери ключ?

— Не съм — каза Ру и побутна леко вратата. Болтовете изскочиха и един падна на прага. Ру го вдигна. — Собственикът очевидно си е мислел, че никой няма да тръгне да ограбва къщата му.

Отвори и поведе Джейкъби към мястото, където беше скрита стоката му. Търговецът бързо я провери, после каза:

— Къде е останалото?

— Останалото ли? — попита Ру невинно.

— Имаше още нещо — каза Джейкъби и по бузите му запълзя гневна червенина.

Ру разбра какъв е бил планът. Коприната беше пренесена контрабанда от Кеш до пристанището на Крондор. Оттам бе трябвало да стигне до канцеларията на търговеца. Морякът беше подлъган да управлява колата срещу няколко лесно спечелени монети. Ако служителите на Кралската митница го бяха арестували, Джейкъби щеше да твърди, че не е знаел нищо за топа коприна и че морякът го е набутал в каруцата му без негово разрешение. Каруцарите от гилдията и независимите колари като баща му щяха да настоят да прегледат предварително товара, за да не бъдат обвинявани после, че са откраднали нещо. Но един пиян моряк, който беше излъгал, че може да управлява кола, теглена от уморен кон, никога не би се замислил какво кара.

Ру погледна мъжа и спокойно каза:

— Е, ако искаш да идем до констабъла, за да заявиш, че нещо ти е откраднато, спокойно бих дошъл с тебе. Сигурен съм, че ще се заинтересува, както и службата на Кралските митници. Защо се безпокоиш за нещо, което не е отбелязано в протокола за разтоварената от кораба стока?

Джейкъби измери Ру с мрачен поглед, но разбра, че не може да направи нищо. И двамата знаеха какво се е случило, но в момента Джейкъби имаше само две възможности — и направи очевидния избор.

Кимна на мъжа от дясната си страна и онзи измъкна ножа си.

— Кажи ми какво направи с коприната или ще му наредя да ти изтръгне сърцето — изръмжа Джейкъби.

Ру пристъпи към центъра на стаята, за да има пространство за действие. Той също имаше кама, скрита в ботуша, но не бързаше да я вади. Двамата биячи на търговеца можеха да бъдат опасни за неподготвен човек в кръчмарски спор или при внезапно нападение, но Ру познаваше собствените си възможности и ако тези двамата не бяха специално обучени като хората, с които се бе сражавал, щеше да може да се защити.

— Прибери това преди да си се порязал — бавно каза Ру.

Джейкъби беше очаквал всякаква реакция, само не такава.

— Порни го! — извика той.

Първият телохранител се хвърли напред, докато вторият измъкваше ножа си. Ру хвана ръката на мъжа и натисна чувствителното място до лакътя му — внезапната болка блокира цялата ръка на нападателя. Ру бързо му издърпа ножа и го хвърли встрани. После го изрита силно в слабините и онзи се просна със силен стон на земята.

Вторият телохранител беше повален също така бързо. Джейкъби извади собствения си нож. Ру поклати глава.

— Наистина не трябваше да правиш това.

Джейкъби не се сдържа, гневът му избухна с цялата си сила и той с глух рев се нахвърли върху Ру. Младежът лесно избегна атаката му, хвана го за ръката по същия начин, по който бе уловил и първия си нападател, и натисна така, че да причини възможно най-силна болка. Джейкъби изплака, коленете му омекнаха и от очите му потекоха сълзи. Ру отслаби натиска и ножът се изплъзна от омекналите пръсти на търговеца.

Джейкъби клекна и се хвана за десния лакът. Ру спокойно вдигна ножа, обърна го с дръжката напред и му го подаде.

— Изпусна си нещо. — Първият негодник се опитваше да се надигне, но Ру знаеше със сигурност, че ще трябва да седи доста време в хладна баня, за да намали болките в слабините си. Вторият телохранител гледаше разколебано Джейкъби.

— Кой си ти? — попита търговецът.

— Казвам се Ейвъри. Рупърт Ейвъри. Приятелите ми ми викат Ру. Ти можеш да ме наричаш „господин Ейвъри“. — Той поклати ножа.

Джейкъби го взе и стисна дръжката.

— Не се безпокой — каза Ру. — Мога да ти го отнема всеки миг.

— Що за келнер си ти? — Търговецът бавно се изправи.

— Бивш войник. Казвам ти го, за да не пращаш тия двама дебелаци с други приятелчета да ми „дават урок“. Следващия път ще трябва да ги избия. И после ще се наложи да обяснявам на градските власти защо ти е притрябвало да ми даваш урок. Сега ти предлагам да се върнеш в канцеларията си, да вземеш друга кола и коне и да си вдигнеш стоката. Собственикът на сградата може да реши да ти иска наем за склад, ако открие нещата в дома си.

Джейкъби махна на охранителите си да излизат и ги последва. На вратата спря, погледна Ру и попита:

— А каруцата?

— Да виждаш някъде наоколо каруца? — попита Ру.

Джейкъби дълго мълча и накрая каза:

— Създаде си враг, господин Ейвъри.

— Няма да си ми първият, Джейкъби — каза Ру. — Сега изчезвай, преди да съм почнал да се ядосвам, и благодари на Рутия, Богинята на късмета, че някой не ти е взел целия товар и не е изчезнал с него.

— Какви хора! Дори не ти благодарят — поклати глава Ру, след като Джейкъби си тръгна.

Затвори вратата и пресече улицата. Маккелър го посрещна с думите:

— Доста се забави.

— Господин Джейкъби смяташе, че част от стоката му липсва — каза Ру, — и беше готов да твърди, че кафене „Барет“ е отговорно за загубите. Внимателно проверихме всички стоки по митническия списък и той си тръгна доволен.

Маккелър може би не беше напълно убеден, но прие лъжата и нареди на Ру да се върне към обичайните си занимания. Младежът тръгна към кухнята и видя Язон, застанал на следващата врата.

— В почивка ли си?

Язон кимна.

— Направи ми услуга, моля те: иди в службата за наемане на работници и виж дали братовчед ми Дънкан е все още в града.

След като разбиха каруците им с вино, Дънкан бе решил, че плановете на Ру за бързо забогатяване са приключили, и отиде да си търси работа като охрана на керван, заминаващ на изток.

— И ако е там, какво? — попита Язон.

— Кажи му, че отново подхващаме търговията.

 

 

Дори да мислеше за отмъщение, Джейкъби очевидно не бързаше да го осъществи. Ру прекара нощта нащрек в малката стаичка, която бе наел над кухнята на кафенето.

Дънкан бе дошъл — оплака се, че току-що щял да потегли с един керван за Кеш, и сега спеше тихо до братовчед си. Ру подозираше, че лъже, защото Дънкан обичаше да преувеличава собствените си неудобства и да омаловажава тези на останалите хора, но това не го вълнуваше много. Ру реши, че коприната, която бе скрил в необитаваната сграда, има по-голяма стойност, отколкото бе предположил първоначално. Иначе защо Джейкъби щеше да я търси така отчаяно? Ру си даваше сметка, че е хубаво някой надежден човек да пази гърба му, докато влиза в света на бизнеса, така че беше важно Дънкан да е до него.

На разсъмване Ру стана и се облече. Излезе в предутринната свежест и се заслуша в звуците на събуждащия се град.

Той беше провинциално момче от мъничко селище в планините и странните звуци на Крондор му харесваха: крясъкът на чайките, долитащ откъм пристанището, скърцането на каруците и фургоните по каменната настилка на улиците; беше часът, когато хлебарите палеха фурните, а млекарите и продавачите на зеленчуци докарваха стоката си в големия град; стъпките на занаятчиите, забързани в сутрешния здрач за работа.

Още беше пусто, когато Ру отиде до старата сграда — още от първия момент, когато я бе зърнал, беше изпитал странно влечение към някога богатата къща. Представяше си как стои пред големите прозорци на втория етаж, загледан към оживеното кръстовище между къщата и кафенето. По някакъв начин тази запустяла сграда се бе превърнала в негова цел, символ, чрез който щеше да покаже на света, че е станал важен и заможен човек.

Влезе в полутъмната къща и се огледа. Бледата светлина, идваща от вратата, позволяваше да се види стълбището, под което бе скрил коприната. Внезапно любопитство го подтикна да погледне горните стаи и той бавно изкачи стъпалата.

Стълбата извеждаше на широк балкон, издаден над голямото входно помещение. Погледна сянката, хвърляна от големия полилей, и си представи как би изглеждал с ярко пламтящи свещи.

Обърна се и тръгна към сгъстяващата се тъмнина. Едва напипа дръжката на първата врата вдясно и я отвори.

Помещението беше празно, с изключение на няколко парцала и парчета от порцеланови съдове по пода. Младежът погледна навън — в синкавата светлина на изгряващия ден се очертаваше входът на „Барет“. Ру потръпна, протегна ръка и се подпря на стената. Слънцето се издигаше на изток и улицата се изпълваше с граждани, бързащи по своите дела. Делничният шум го накара да се отърси от мислите си.

Бързо обиколи другите стаи — любопитството го караше да види всеки сантиметър от голямата градска къща. Отзад откри кабинет, няколко други стаи, гардеробна и задна стълба за прислугата. Третият етаж очевидно бе за складови помещения и стаи на слугите; имаше парченца хубави тъкани и един напръстник, които убедиха Ру, че е открил къде домакинята се е срещала с кроячите си.

Мина обратно през помещенията и когато стигна до изхода, изпита необяснимо чувство на съжаление. Затвори внимателно вратата и си обеща, че някой ден ще се върне — но вече като собственик.

Стигна до средата на улицата и осъзна, че държи парченце плат. Разгледа го внимателно. Беше останка от фина копринена тъкан, сега съсипана от годините и мръсотията. Без да знае защо, го мушна в джоба на ризата си и тръгна към входа на кафенето.

Още докато пресичаше улицата, видя, че голямата врата е широко отворена, и разбра, че е закъснял. Трябваше да бъде между тези, които отварят кафенето.

Влезе, отиде до шкафа си, сложи си престилката и забърза към кухнята, където се смеси незабелязано с другите келнери. Дънкан още не се бе събудил, а топът коприна беше на сигурно място под стълбището на старата къща.

Предстоеше му дълъг ден. А вечерта, след като се освободеше, възнамеряваше да се захване със собствения си бизнес.

 

 

Дънкан го намери по време на обедната почивка. Отидоха в задния двор на кафенето и Ру го попита:

— Какво има?

— Не е много забавно да стоиш в оная дупка, братовчеде. Може би трябва да потърся дали ще се намери купувач за…

Предупредителният поглед на Ру го накара да млъкне.

— Вече имам планове. Ако наистина искаш да свършиш нещо, иди до оная къща насреща и провери каруцата. Кажи ми какво трябва да се направи, за да й нагласим такъмите. Ти не си каруцар, но си се движил край много коли, така че имаш представа. Кажи ми, ако трябва да купуваме нещо. А ако можем да оправим старото, още по-добре.

— После какво? — попита Дънкан.

Ру бръкна в джоба си и извади златната монета, която беше изкарал от Маккелър предния ден.

— Хапни нещо и купи нужното за поправка на каруцата. И сбруя за два коня.

— Защо? — учуди се Дънкан. — С тази монета не може да се купят нужните неща, че и два коня допълнително. Освен това какво толкова ще превозваме?

— Имам си план — отвърна Ру.

— Плановете ти, изглежда, не водят доникъде, братовчеде — поклати глава Дънкан. Лицето на Ру потъмня и Дънкан добави: — Все пак златото си е твое, а и нямам с какво по-добро да се захвана.

Усмивката му изпари яда на Ру. Глупостите на Дънкан винаги го разсмиваха.

— Хайде, изчезвай — каза Ру. — Някои от нас трябва и да работят.

После се върна в кухнята, защото се налагаше да поеме отново сервирането, и съжали, че е прекарал почивката в разговор с Дънкан, вместо да хапне, както правеха всички. Внезапно се почувства гладен и при тази мисъл следващите часове му се сториха още по-мъчителни.

 

 

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита Дънкан.

— Не, но смятам да опитам — отвърна Ру и понамести топчето коприна, което носеше под мишница.

Стояха пред скромен дом, разположен на възможно най-отдалеченото място от кафене „Барет“, но все пак в границите на Търговския квартал. Дънкан носеше другата част от големия топ копринен плат, покрит с брезент и завит отдолу в покривката за маса. Тази част на града не бе съмнителна, но все пак не беше и най-сигурната. Само на пряка по-нататък човек би открил много по-неугледни къщи, заети от работнически семейства, по няколко в едно жилище, като в една стая живееха по четирима или петима. Ру поклати глава. Разбираше, че от срещата в този дом зависи всичко, което бе намислил във връзка с Хелмут Гриндъл.

Почука на вратата и след минута се чу женски глас:

— Кой е?

— Казвам се Рупърт Ейвъри — отвърна младежът. — Търся господин Хелмут Гриндъл, търговеца. Познаваме се.

Забеляза тъничък лъч светлинка и разбра, че ги наблюдават през хитро поставена шпионка във вратата. След момент отвориха.

На прага застана твърде обикновена на вид млада жена, пълничка, със светлокестенява коса, прибрана в скромна прическа.

— Заповядайте, господа. — Сините й очи гледаха подозрително.

Ру и Дънкан прекрачиха прага. Момичето се обърна и Ру забеляза, че носи семпла, но добре ушита рокля. Обмисли една възможност и лицето му помръкна.

— Какво има? — попита Дънкан, когато останаха сами.

— Надявам се това да е прислужницата — каза Ру.

След няколко минути влезе попрегърбен мъж с тесни рамене, погледна Ру и възкликна:

— Ейвъри! Чух, че са те обесили.

— Бях помилван лично от краля — каза Ру, — и който не вярва може да се осведоми сам в двореца. Кажи им да търсят моя добър приятел херцог Джеймс.

— Имам кой да го направи. — Очите на Гриндъл проблеснаха и той махна към една врата, закрита със завеса. — Заповядайте.

Напуснаха антрето, подредено в обичайния за тези къщи стил, и влязоха в луксозно обзаведена всекидневна. Обстановката беше такава, каквато Ру очакваше, и съответстваше на това, каквото бе разбрал за Гриндъл, докато пътуваха с него към Крондор.

Гриндъл бе делови човек, специализирал се в търговия с луксозни стоки, малки и леснопреносими, които разнасяше из кралството с обикновени каруци, пълни уж с нищо и никаква стока. В действителност превозваните предмети струваха много повече, отколкото всички стоки, които Ру бе виждал да се товарят и разтоварват в юношеските си години.

Младата жена се върна и Гриндъл каза:

— Карли, донеси вино. — После покани с жест двамата младежи да седнат.

Ру представи братовчед си на търговеца и добави:

— Надявам се, че не сме ви обезпокоили.

— Разбира се, че ме обезпокоихте — каза Гриндъл без следа от такт и учтивост, — но подозирам, че си намислил нещо, което би ме заинтересувало, а такива неща обикновено се оказват любопитни.

После погледна вързопа, който Дънкан и Ру бяха оставили на пода, и допълни:

— Предполагам, че това там има нещо общо с посещението ви, нали?

Момичето, за което Ру с вътрешна въздиша на облекчение реши, че е прислужница, се върна с поднос, три сребърни чаши и гарафа вино. Ру сръбна и се усмихна:

— Не е най-доброто, но не е и най-лошото, нали, майсторе?

— Да де, ти беше от Даркмоор, нали? — Гриндъл се усмихна. — Винарска област. Добре, ако ми покажеш нещо наистина ценно, може да отворя вино с рядко качество. Какъв ти е планът и колко злато ти трябва?

Тонът му беше любезен, но Ру виждаше подозрението в очите му. Гриндъл беше ловък хитрец, може би най-големият, който Ру бе срещал, и надушваше печалбата. Да опитва да будалка такъв човек беше просто загуба на време.

Ру кимна и Дънкан разтвори вързопа, развърза ленената покривка и показа коприната. После отстъпи крачка назад.

Гриндъл бързо клекна, изследва плата, като внимателно пипаше ъгълчето и пробваше с пръст тъканта. После разви част от топа и попита:

— Знаеш какво е това, нали?

— Кешийска коприна — спокойно каза Ру.

— Да — съгласи се Гриндъл. — Имперска работа. Тази коприна е специална. От нея се правят дрехи за Истинската кръв на Кеш.

В очите му се мерна пресметливост.

— Как се добра до това нещо?

— Нещо като спасено имущество — каза Ру. — Никой не се появи, за да претендира за собственост.

Гриндъл се засмя и седна на стола си.

— Разбира се, че няма да се появи. Води се за углавно престъпление, ако изнесеш тайно такава коприна от империята. — Той поклати глава. — Не е най-умното нещо на света, нали разбираш, но хората, числящи се към Истинската кръв, имат странно чувство за собственост, нещо, свързано с историята и традициите им. Просто не харесват мисълта, че някой друг би могъл да притежава вещите им. Което ги прави още по-ценни за суетните благородници, които искат да си набавят и това, което не би трябвало да имат.

Ру не каза нищо. Просто гледаше Гриндъл. Накрая старият мъж рече:

— Е, какво общо има тази рядка контрабандна стока с плана, който се върти в главата ти, Рупърт?

— Всъщност нямах истински план — отвърна Ру. После обясни плана си да внася на едро вино от Даркмоор и за голяма изненада Гриндъл се изказа одобрително за идеята. Когато му разказа за срещата си с Шегаджиите и фаталния изход за Сам Танерсън, Гриндъл му махна да замълчи.

— Вече си налучкал проблема, момче. — Той отпи глътка вино. — Когато си имаш работа с подобен вид стоки — той посочи топчето коприна, — трябва да се свържеш с Шегаджиите или с търговци, занимаващи се постоянно с подобни работи.

Потупа брадичката си с костеливия си пръст.

— Има и шивачи, които биха платили скъпо и прескъпо за коприна с такова качество.

— Какво я прави толкова скъпа освен особените забрани в Империята? — попита Дънкан.

— Говори се — вдигна рамене Гриндъл, — че се произвежда от гигантски червеи, паяци или някакви други фантастични същества, а не от обикновени копринени буби. Нямам представа колко истина има в тези приказки, но едно е вярно: издържа години, без да загуби нито лъскавината, нито формата си. Никоя друга коприна не притежава подобни качества.

В стаята отново настъпи тишина и Гриндъл допълни:

— Все още не си казал какво искаш от мен.

— Вече ми помогна много — каза Ру. — Право да ти кажа, имам каруца, но нямам коне и смятам да продам плата. Мислех, че ще можеш да ме насочиш към вероятен купувач, който да ми предложи добра цена.

Търговецът го погледна за миг с пресметлив поглед.

— Бих могъл — каза той и добави: — Наистина, бих могъл.

Дънкан отново зави топа коприна, а Гриндъл викна:

— Карли! — Девойката се появи и той й каза: — Дъще, донеси ми бутилка от Оверсбрук, реколта… коя година беше?

— Знам коя, татко.

Ру погледна бащата, после дъщерята и се насили да се усмихне. Имаше две причини за това. Първата бе, че момичето се оказа не слугиня, а дъщерята. Въздъхна скрито и се обърна с усмивка към нея. Втората причина беше изборът на виното. Знаеше какво точно предлага Гриндъл: да пият едно от вината на Адвария, узряло в студения климат на страната, където бяха живели предците на търговеца. Ру имаше ограничен опит с десертните вина и само веднъж беше пробвал такова — бе го откраднал от каруцата на баща си. Това бе последният път, когато рядкото вино, произвеждано от ръчно събирани дребни плодове, беше превозвано до Рейвънсбърг. После бе измъчван от най-лошия махмурлук в юношеството си, защото бе изпил доста, но си даваше сметка, че сега се нуждае повече от всичко от одобрението на Хелмут Гриндъл, и ако трябваше, щеше да изпие и цялата бутилка. Погледна отново пухкавото обикновено момиче — знаеше, че се нуждае и от нейното одобрение, за да изпълни набелязания си план.

Настойчивият му поглед накара девойката да се изчерви. Когато тя излезе от стаята, Гриндъл каза сериозно:

— Не си прави илюзии, млади мошенико.

— Е, трудно е да не забележиш едно хубаво момиче — отвърна Ру ухилено.

— Навремето ти казах, Ейвъри — избухна в смях Гриндъл. — Най-голямата ти грешка е, че смяташ другите за по-глупави от теб.

Ру бе споходен от великата милост да се изчерви и когато момичето се върна със сладкото бяло вино, не каза нищо. Вдигнаха наздравица, Дънкан предложи някакъв безсмислен тост за добрата вяра и надежда, и за добър късмет, и накрая Ру се обади:

— Все пак ще направим някаква сделка, нали?

Изражението на Хелмут Гриндъл се промени от слаба усмивка в каменна студенина и той отвърна:

— Може би. Мога да те разчета като пергамент, забоден на вратата на кръчма, Ру Ейвъри, така че нека ти кажа някои неща направо. Прекарах доста време с теб и приятеля ти Ерик по пътищата и добих представа що за човек си. Умен си и мислиш бързо — това не са едни и същи неща; хитър си по природа, но мисля, че би искал да се изучиш. — Той понижи глас. — Аз съм възрастен човек с дъщеря за задомяване и никой не я ухажва, без да гледа към кесията ми.

Той спря и тъй като Ру не се опита да му противоречи, кимна и продължи:

— Не ми се иска да обикалям вечно Кралството и когато почина, бих желал край смъртния ми одър да има внуци, които да пролеят по някоя сълза. Ако цената за моята суета е да открия зет между хората, вперили поглед в кесията ми, а не в дъщеря ми, нека бъде така. Но ще подбера най-добрия. Искам мъж, който ще се грижи истински за внуците ми и за майка им. Имам нужда от човек, който да поеме търговията ми и да се грижи за момичето ми. Не знам дали ти си подходящият човек, но може и да си.

Ру погледна стария мъж в очите и видя в тях твърда и непреклонна воля, каквато не бе срещал досега дори и у Боби дьо Лунвил. Успя само да каже:

— Ако мога, ще се опитам.

— Добре тогава — отвърна Гриндъл. — Картите са на масата, както казват комарджиите.

Дънкан гледаше и като че ли не беше съвсем сигурен в това, което чува, но продължи да се усмихва, като че ли се водеше обикновен приятелски разговор на чашка вино.

— Какво трябва да правя с коприната? — попита търговецът.

— Нужен ми е старт — отвърна Ру след кратък размисъл. — Вземи коприната. Дай ми коне, помогни ми да поправя каруцата и ми дай стока и място, където да я откарам. Остави ме да се докажа пред теб.

— Няма съмнение, че коприната е добра във всяко отношение. — Гриндъл потърка брадичката си и помаха с ръка във въздуха, сякаш правеше някакви изчисления. После допълни: — Има и още нещо преди да кажа „да“ или „не“. Кой ще те преследва заради загубата на тази коприна?

Ру погледна Дънкан, който повдигна рамене — беше чул за спречкването му с Джейкъби и изглежда, не мислеше, че си струва да се пази в тайна.

— Предполагам — каза бавно Ру, — че Тим Джейкъби е превозил стоката нелегално от Велики Кеш или поне е бил човекът, който е трябвало да я получи. Във всеки случай никак не бе доволен вчера, като разбра, че коприненият плат липсва.

— Джейкъби? — Гриндъл се усмихна. — Ние с баща му сме стари врагове. Израснахме заедно и някога бяхме приятели. Чух, че единият му син — Рандолф, е възпитано и прилично момче, но Тимъти бил нещо съвсем друго. Лош човек. Да, май няма да си спечеля нови врагове, ако те подкрепя в това начинание.

— Значи почваме, така ли? — попита Ру.

— Изглежда, така ще стане — отвърна Гриндъл и доля още вино. — Да пием по едно.

Изпиха по още една чаша и Дънкан каза:

— Дали нямате още една дъщеря? Малко по-красивичка?

Ру притвори очи попарен, но се отпусна, когато чу как старият търговец се разсмя.

Изпиха бутилката до дъно и разговаряха за много неща, но главно обсъждаха планове. Хелмут Гриндъл и Рупърт Ейвъри обмисляха различни търговски стратегии и стоки, спореха по кои пътища е по-добре да се пътува и обсъждаха други подробности. След известно време двамата мъже откриха, че Дънкан е заспал в стола си, а Карли Гриндъл е слязла, за да отнесе празната бутилка, заменила я е с нисък димящ свещник и се е оттеглила, оставяйки ги да си говорят.

 

 

— Изглеждат наежени — каза Ру.

— Видях ги — кимна Дънкан.

Караха каруцата по крайбрежния път малко на юг от град Сарт, следващото солидно и безопасно пристанище на север от Крондор. Каруцата бе поправена за радост на Ру и закупените коне бяха добри, а Гриндъл го бе уверил, че ще му изплати дела от сделката с коприната отделно от участието му в това търговско начинание.

Край пътя се беше събрала група въоръжени мъже, заети в някакъв спор. Когато колата се приближи към тях, единият я посочи и мъжете преградиха шосето.

— Кой оспорва правото ми да пътувам по Кралския път? — попита Ру.

— Никой — каза водачът им. — Но сега дните са трудни и искаме да ви запитаме дали не сте забелязали въоръжени мъже да препускат на юг.

— Не, не сме видели никого — отвърна Дънкан.

— Кои са те? — попита на свой ред Ру.

— Бандити, които ни нападнаха тази нощ. Цял отряд — каза един мъж.

Водачът хвърли мрачен поглед през рамо към онзи, който се беше обадил, и пак се обърна към Ру.

— Да, бандити. Нощес ограбиха двама търговци — отнесоха им стоката. После нападнаха и двата хана в града.

Ру погледна Дънкан, който, изглежда, се забавляваше. Беше почти пладне, а наблизо имаше каса бира, така че Ру беше убеден, че „войниците“ са обсъждали още от сутринта как най-добре да действат.

— Вие да не сте градската милиция? — попита Ру.

— Да, такива сме! — поизпъчи се водачът им. — Служим на херцога на Крондор, но доброволно охраняваме и града си.

— Ами хубаво — каза Ру и дръпна поводите на конете. — Тръгнете тогава да преследвате бандата.

— Точно там е въпросът — каза мъжът. — Не знаем накъде са отишли. Не сме сигурни накъде е най-добре да поемем, за да не ги изпуснем.

— На север — каза Ру.

— Така ви казвах и аз! — побърза да се обади другият мъж.

— Защо на север? — попита водачът на групата.

— Защото ние вървим по това шосе, откакто напуснахме Крондор. Ако нападателите са побягнали на юг, щяхме да ги срещнем. Не сме се разминавали с никого тази сутрин, така че е по-разумно да се предположи, че са поели на север към Ястребово гнездо или към Квесторско око.

Ру не беше учил география, но знаеше достатъчно за търговските пътища, за да познава разклоненията, водещи на североизток — към източния дял на планините Каластий, а за натам нямаше по-лесен път от този през южната част на областта Сарт.

— А защо не на запад или на изток? — попита един от по-пийналите войници.

Ру поклати отрицателно глава, после се обърна към водача им:

— Сержант? — Мъжът кимна. — Сержант, ако се бяха насочили на запад, щяха да вземат лодки, а не коне. А какво се намира на изток?

— Само пътят към абатството на Сарт и после планини.

— Значи са отишли на север — заключи Ру. — И сигурно са поели към Илит, защото къде другаде биха могли да пласират откраднатата стока?

Това беше достатъчно убедително за водача на малката пийнала групичка и той изкомандва:

— Строй се! На конете!

Представителите на градската милиция се строиха в нещо като права линия, обърнаха се в колона и тръгнаха към града, за да вземат конете си.

— Мислиш ли, че ще открият бандитите? — попита Дънкан.

— Само ако ония нямат никакъв късмет — каза Ру.

— Къде е армията на принца? — попита отново братовчед му.

— Някъде по задачи — каза Ру. — Сарт се намира в границите на владенията на Крондор, така че тук няма местен барон или херцог, който да отговаря за защитата на хората и да я организира. Войниците от Крондор сигурно редовно патрулират между владенията на принца, херцогството на Ябон и до самия Крондор на север. Но за местните проблеми се грижи милицията, пазачите или градски констабъл, който преди всичко има задача да пази спокойствието, докато не пристигне патрулът.

Ру и Дънкан бяха започнали пътуването си приятно. Ру си подаде оставката при „Барет“ и бе изненадан да чуе нещо като съжаление от устата на Маккелър. Обеща на Язон, че ако съдбата е благосклонна, ще му намери служба, която би отговаряла на неговите съкровени желания.

Хелмут Гриндъл го вкара директно в търговския бизнес. На няколко пъти бе подметнал, че Ру трябвало да се поопознае с дъщеря му. Отделни дочути реплики бяха накарали Карли да се изчерви, но Гриндъл нямаше време да разпитва дъщеря си какво мисли по въпроса.

Ру често се беше шегувал с Ерик, че ще се ожени за грозната дъщеря на Хелмут Гриндъл, и сега, когато имаше такава възможност, се чудеше на собствените си хитроумни предположения. Момичето не беше грозно, само че не бе и много привлекателно. Но тъй като и Ру не беше такъв, не се замисляше много върху въпроса. Знаеше, че като стане достатъчно богат, може да си позволи красиви любовници, защото основното обещание към Гриндъл беше да запази дъщеря му все така пълничка и да осигури на стария мъж внуци, които също да бъдат добре нахранени и осигурени.

Гриндъл беше богат и Карли щеше да го наследи. Това откриваше пред Ру безоблачно бъдеще и засилваше желанието му да работи упорито.

Ру често бе споделял с Дънкан различните си планове, но интересът на братовчед му към търговията беше повърхностен — започваше и свършваше с въпроса кога ще му бъде платено и къде може да бъде открита най-близката курва или достъпна келнерка. Пътуването с Дънкан беше школа за Ру и той откри, че под влиянието на братовчед си е по-склонен да прекарва нощта в кръчмата с някоя повлекана, отколкото сам. Все още се впечатляваше как Дънкан успяваше да омайва хубавичките ханджийски щерки. Жените неотразимо привличаха Дънкан — нещо, което далеч надхвърляше нормалния мъжки апетит на Ру.

От друга страна, Дънкан нямаше такова влечение към парите като Ру. Беше пътувал и воювал, беше се любил, пил и гулял и никога не бе гонил излишни миражи. Привличаха го лесните пари; средствата, изкарани с тежък труд, не го блазнеха много.

Ру караше колата по южния път на Сарт и скоро видя магазин с разбита врата. Дръпна поводите, скочи от каруцата и каза на Дънкан:

— Наблюдавай внимателно.

Влезе в помещението и веднага разбра, че е напълно разграбено.

— Добър ден — каза той на търговеца, който го погледна с израз, колебаещ се между гнева и безнадеждността.

— Добър ден, сър — отвърна му мъжът. — Както виждате, не съм в състояние да върша обичайната си работа.

— Така чух — каза Ру и го огледа: мъж на средна възраст с малко шкембенце. — Аз съм пътуващ търговец и се казвам Рупърт Ейвъри — каза младежът и протегна ръка. — Отправил съм се към Илит, но може да опитам да ви помогна с нещо.

Търговецът поклати глава обезверено.

— Аз съм Джон Винси. Какво имате предвид?

— Както казах, занимавам се с търговия и може би съм в състояние да ви доставя стоки, с които да заредите изпразнените си лавици.

Лицето на човека се промени веднага и той погледна Ру с изучаващ поглед, като че ли се колебаеше дали да заложи всичките си останали пари.

— Какви стоки имате предвид?

— Само най-добрите. Предприех това пътуване до Илит, за да закупя подобни стоки и да ги прекарам в Крондор, но мога да променя малко плана си и ако се интересувате от нещата, които смятам да закупя, можем да се споразумеем.

— Какъв вид стоки? — попита мъжът.

— Леснопреносими и в малки количества, но достатъчно скъпи, за да носят съответната печалба.

Търговецът го погледна за миг изучаващо, после кимна.

— Разбрах. Търгувате със скъпи дрънкулки за благородниците.

— Нещо такова.

— Ами как да ви кажа, не се нуждая много от луксозни стоки, но сигурно ще ми влязат в работа десетина комплекта качествено и здраво бельо, малко игли и други нещица, търсени от градските хора.

— Мога да взема списък на това, което ви трябва от Илит, и да се върна в рамките на две седмици. Може ли да предложите нещо за продажба там?

— Имах малко скрито злато — повдигна рамене търговецът, — но копелетата го откриха бързо.

Ру се усмихна. Очевидно мъжът беше оставил малка касетка със злато, не много хитро укрита, и нападателите бяха решили, че това е единственото богатство, с което разполага, но беше почти сигурно, че някъде наоколо търговецът има много по-голям запас пари.

— Ценни предмети?

— Няколко по-хубави вещи, но едва ли биха могли да се нарекат уникални.

— Уникалното е за много редки клиенти — рече Ру и потри брадичката си. — По-скоро нещо, което е чакало тук дълго, за да си намери купувач, и би могло да се пласира по-бързо в Крондор.

Търговецът постоя неподвижно за момент, после каза:

— Елате с мен.

Заведе Ру в задната част на магазина и през малък вътрешен двор отидоха до жилището му. Бледа жена готвеше в кухнята, а две малки дечица се бореха за една играчка.

— Почакайте тук — каза мъжът, без да си направи труда да представи жена си на Ру, и се изкачи по тесните стълби. След минута се върна с кутия, покрита с кожа.

Ру я взе и я отвори; вътре имаше само едно-единствено бижу — изумрудена огърлица, оформена като тясна яка, с притиснати един до друг камъни. Златният обков беше фина изработка, а тук-там имаше разположени неголеми, но добре шлифовани диаманти. Ру нямаше представа колко може да струва това украшение, но беше сигурен, че е от високо качество и може да заинтересува и най-претенциозния продавач на скъпоценни камъни и бижута.

— Колко искате за нея?

— Пазех я като резерва при голямо нещастие — каза търговецът, — но сега май ще имам нужда от нея.

Той потръпна.

— Трябва да заредя магазина, и то бързо. Ще се разоря, ако не разполагам със стоки за жителите на града.

— Знаете ли какво ще направим? — каза Ру. — Пригответе списък на необходимите ви стоки, ще го разгледаме заедно и ако се споразумеем за цената, ще ви карам поръчаното от вас от Илит до две седмици, а може би и до десет дни, и тогава ще можете отново да завъртите търговията.

— Има един квегански търговец, който доставя стоките за по-малко от седмица.

— А каква ви е сигурността за доставените вещи? — бързо каза Ру. — Какво добро очаквате от един търговец на роби?

— Никакво — съгласи се мъжът. — Но по тези краища рядко се срещат търговци на роби.

Търговията с хора беше забранена в Кралството, с изключение на осъдени престъпници. Незаконен бе и вносът на роби от Велики Кеш и Квег.

— Знаете какво имам предвид — каза Ру. — Срещу малка комисиона ще ви донеса точно това, от което се нуждаете.

Мъжът все още се колебаеше и Ру допълни:

— И децата ще имат какво да ядат.

— Съгласен съм — каза търговецът. — Отидете в хана в края на улицата и си наемете стая. Ще се срещнем там за вечеря и ще обсъдим списъка.

Стиснаха си ръцете и Ру забърза навън. Братовчед му бе задрямал и когато Ру се качи до него на капрата, попита сънено:

— Какво има?

— Към хана — каза Ру. — Ще си намерим стая и ще сключим договор.

— Щом казваш — повдигна рамене Дънкан.

— Точно така — усмихна се Ру. — Казвам.

 

 

— Е, как се справи, млади Рупърт? — попита Хелмут Гриндъл, когато Ру влезе в кабинета му.

Ру седна и кимна с благодарност, когато Карли му поднесе чаша вино. Отпи глътка и рече:

— Мисля, че добре.

— Мислиш? — попита Гриндъл и надзърна през прозореца, където Дънкан пазеше каруцата. — Не виждам кола, пълна със стока, така че май си открил нещо дребно, но много ценно.

— Нещо такова — каза Ру. — Откарах нашите стоки до Илит и след три дни предлагане сключих сделки и купих според мен много изгодно нови стоки.

— Какъв вид стоки? — присвиха се очите на Гриндъл.

— Двайсет комплекта фино бельо — ухили се Ру, — два сандъка пирони, десет дузини игли, дузина чукове, пет коси, една гроса макари с тънки конци…

— Какво? — прекъсна го Гриндъл и вдигна ръка. — Говориш ми за най-обикновени неща! Какво остана от дългите разговори, които водехме с теб за ценните неща за богати клиенти?

— Е, донесох и малко злато — каза Ру.

Гриндъл се отпусна на мястото си и разхлаби малко яката си.

— Нещо криеш. Какво е то?

— Взех упоменатите неща и ги продадох в Сарт за това. — Той му подаде кожената кутия.

Гриндъл я взе и я отвори. Мълча доста дълго и накрая каза:

— Много е изящна. — Почна да пресмята наум. — Но не струва толкова, колкото е изхарчено за пътуването.

Ру се засмя, бръкна под ризата си, извади тежка кесия и я пусна на масата. Тя иззвънтя глухо.

— Както ти казах, нося и малко злато.

Гриндъл отвори кесията, бързо преброи монетите, облегна се назад и се усмихна.

— Това е печалба, заслужаваща похвала, моето момче.

— Имах късмет — отвърна Ру.

— Щастието идва, когато си готов да се възползваш от момента — каза Гриндъл.

Ру повдигна рамене и се опита да изглежда скромен, дори непохватен.

Старият мъж се обърна към вратата и извика:

— Карли!

След момент девойката се появи.

— Да, татко.

— Карли, току-що позволих на младия Ейвъри да те ухажва. Той ще ти кавалерства следващия шестък.

Карли погледна баща си, после Ру, и на лицето й се изписа колебание.

— Да, татко. — После вдигна очи към Ру. — До следващия шестък, сър.

Ру седеше. Беше му страшно неудобно и не знаеше какво да каже. Кимна и рече само:

— Ще дойда следобед.

Момичето изчезна зад завесите, в задната част на къщата, и Ру си помисли, че би било добре, ако беше казал нещо по-приятно, например че ще очаква този ден или че днес тя изглежда особено хубава. Освободи се от раздразнението, причинено му от несигурността, и реши да попита братовчеда Дънкан какво се казва на девойка в такива случаи. После се върна към деловата си работа.

Гриндъл наля по чашка от скъпоценното си вино и каза:

— Сега разкажи как се справи с това, момчето ми. Всяка подробност.

Ру се усмихна — радваше се на одобрението, изписано в очите на Гриндъл, който го гледаше със светнал поглед, като от време на време хвърляше поглед и към скъпото колие.