Реймънд Фийст
Възходът на търговеца принц (6) (Разказ за Ру)

3.
Пазарлъци

Бебето заплака.

Ру се засмя, а Ерик бързо подаде детето на Розалин. Бяха му предложили да го подържи, но само след минута той разбра, че няма да се справи с енергично извиващия се малчуган.

Настроението в гостилницата продължаваше да е все същото — смес от щастие и взаимно внимание. Всички се радваха да видят Ерик и Ру живи и здрави, но хората в „Червената патица“ знаеха, че вестта за завръщането на Ерик бързо ще стигне до неговия брат. Принцът на Крондор бе простил на двамата младежи престъплението им срещу Стефан — по-големия син на барон фон Даркмоор, но брат му Манфред едва ли щеше да направи същото. Чувството за мъст и ярост определено бе обхванало и майка му. Между буквата на закона и действителността зееше доста голяма пропаст, когато бяха замесени отмъстителни благородници, и всички знаеха това.

Мило и Натан дръпнаха Ру настрани и ковачът попита:

— Смятате ли да останете по-дълго?

Ру хвърли поглед към мястото, където приятелят му задълбочено разглеждаше малкия си племенник.

— Ерик много искаше да види майка си и вас — каза той. — Аз пък имам малко работа. Ще останем около седмица.

— По-добре тръгнете по-скоро, Ру — тихо каза Натан.

— Знам — каза дребният младеж. — Матилда фон Даркмоор.

Мило кимна, показвайки, че Ру е съвсем прав в предположението си.

— Навремето Фрида заплашваше наследството на момчетата на Матилда — продължи Ру. — Казали сте на всички, че детето е на Рудолф, нали?

— Да, разбира се — отвърна Натан.

— По личицето му е ясно от чия семка е, Ру — каза Мило. — В този град няма тайни. Баронът вече знае за бебето.

— Може би. Но пък аз чух какво каза Манфред на Ерик — отвърна Ру.

— Кога? — попита Натан с тревожен шепот.

— В килията на осъдените на смърт. В нощта преди да бъдем отведени на бесилото. Дойде и каза на Ерик, че нямал лоши чувства към него; заяви му също, че Стефан бил свиня.

— Едно е да кажеш това на човек, когото ще бесят следващия ден — поклати глава Натан, — а съвсем друго е, ако той се окаже съперник за баронската ти титла.

— Не мисля, че това е проблем — каза Ру. — Манфред каза, че имало и други незаконни деца, не е само Ерик. Изглежда, старият барон си е падал по жените.

— Вярно е — кимна Мило. — Чух, че във Волфсхайм имало момче, което много приличало на Ерик.

— Е, добре — обади се ковачът. — Гледай да измъкнеш Ерик от града колкото е възможно по-скоро. Ще направим всичко възможно да опазим малкия Герд, но присъствието на Ерик може да привлече вниманието и към бебето…

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Ру. — Имам малко работа тук и колкото по-скоро я свърша, толкова по-бързо ще си заминем.

— С нещо да ви помогнем? — попита отново майсторът.

— Ами, след като го казваш… — в очите на Ру се мерна пресметливост, — бих искал да разчитам на сигурна каруца. Но не много скъпа, нали разбирате.

Мило вдигна очи към тавана, а Натан се засмя на очевидната хитрост на младежа.

— При Гастон все още е единственото място, където вероятно ще намериш подходяща каруца — каза ковачът.

Ерик погледна към приятеля си, който говореше с Натан и ханджията. И тримата бяха развеселени, а Натан избухна в силен смях на нещо, казано от Ру. Ерик поклати глава с умилена усмивка. Ру го видя и му отвърна със също такова кимване, сякаш казваше:

„Добре е да си си вкъщи.“

 

 

Рано сутринта, още по първи петли, Ру стана и макар да бе малко махмурлия, се запъти към предградията.

— Гастон! — викна той, като стигна до целта на сутрешната си разходка. Сградата приличаше на голям полусрутен обор, превърнат в нещо като склад, с малък навес отпред. Там се поклащаше тенекиена табела, на която грубо бяха нарисувани два чука, кръстосани като благороднически саби.

Когато Ру стигна до входа, оттам надникна мъж с дълго тясно лице, погледна сънено към него и възкликна:

— Ейвъри? Мислехме, че са те обесили!

— Не успяха — отвърна Ру и му подаде ръка.

— То си личи. — Гастон поклати глава. Говореше с лек акцент, характерен за живеещите в по-малките задморски градове на провинцията Батира, но се бе преселил в Рейвънсбърг още преди Ру да се беше родил. Стисна ръката на младежа и попита:

— От какво имаш нужда?

— Имаш ли добра каруца? — попита Ру.

— Имам за продан една отзад. Трябва й малко работа, но иначе е здрава.

Заобиколиха сградата — смесица от дърводелски навес, налбантница и калайджийница. Гастон не беше майстор, но обичаше да поправя всякакъв вид неща и това беше единственото място за хората, които нямаха достатъчно пари, за да идат при местните ковачи или дърводелци. Ако беден фермер имаше коса, която му трябваше поне за още един сезон, носеше я при Гастон, а не в ковачницата, където Ерик беше чиракувал при покойния вече Тиндал и при заместника му Натан. Ру беше чувал приятеля си да казва, че от Гастон можело да излезе добър ковач, но не ставало, защото не се задоволява само с едно нещо. Бащата на Ру също караше каруците си при Гастон за поправка.

Минаха покрай ниска ограда, направена почти изцяло от счупени дъски, довлечени тук от Гастон, и домакинът отвори една паянтова врата. Влязоха в двора, където майсторът по всичко складираше повечето от нещата си. Ру спря за момент и поклати глава. Беше идвал тук безброй пъти и въпреки това бе поразен от огромната сбирка отпадъци на Гастон — метални парчетии, навес, пълен със стари дрехи, и грамаден дървен сандък, в който бяха нахвърляни вещи, известни само на стопанина; но Ру знаеше, че навсякъде цари безупречен ред. Ако Гастон имаше това, което търсиш, знаеше точно къде се намира и моментално можеше да го намери.

— Видях баща ти.

— Къде е? — попита Ру. Не че се интересуваше много.

— Отспива си след поредното пиене. Върна се от пътуване до Саладор. Шест или седем коли, не помня, но ги закарали в добър вид и получили бакшиш, така че натоварил каруцата и се върна в града. Снощи го удари малко на живот.

Гастон посочи с пръст през рамо куп парцали на завет между двете каруци. Ру се наведе и видя, че купът хърка. После видя, че една от двете каруци е на баща му. Беше му толкова позната, колкото собствения му сламеник вкъщи. И наистина, беше спал много пъти в нея. Когато баща му изпадаше в пиянски бяс, Ру често се криеше в каруцата и прекарваше там нощта вместо да рискува да го набият за нищо.

— Толкова ли беше пиян, че да не може да стигне вкъщи? — попита Ру, коленичи и дръпна горния парцал. Смрадта, която го лъхна, го накара да съжали. Не само че баща му не се бе къпал сума време, но тежкият му лъх направо го вцепени.

— Пфу! — Младежът се отдръпна.

Гастон потърка брадичката си и каза:

— Вярно, малко прекалихме. Том черпеше и не можех да го оставя да лежи насред улицата. Домъкнах го дотука — как да го влача, по дяволите, чак до вас?

— Така си е — поклати глава Ру. Вгледа се в баща си. Зачуди се колко се е смалил старецът — но знаеше, че ще изглежда достатъчно едър, ако се събуди преди да е изтрезнял.

Засмя се. Вече не беше дете и баща му не му бе посягал от години. Ру се зачуди дали ако баща му пак посегне да го бие, ще се свие като уплашено дете, или ще действа, без да се замисли, и ще счупи челюстта му за секунди?

Нямаше желание да пробва.

— Нека си спи. Сигурно не съм му липсвал, когато си отидох, така че се съмнявам, че ще се радва много, като ме види — каза той.

— Не говори така, Ру — каза Гастон. — Беше страшно разтревожен, когато чу, че ще те бесят. Смяташе, че е по-справедливо да те осъдят на трийсет години тежка работа, така казваше.

Ру поклати глава и смени темата:

— Това ли е каруцата?

— Ей оная — каза Гастон и посочи колата до тази на баща му. Беше фургон за доставки, макар че се нуждаеше от доста поправки и от много боя.

Ру бързо го огледа и се увери, че осите и колелата са здрави.

— Трябва да се сменят някои от закрепките на теглича, но това може да се оправи. Колко й искаш?

Започнаха да се пазарят и след минута се договориха. Колата беше малко по-скъпа, отколкото Ру смяташе да плати, но цената все пак беше умерена, а и колата беше точно такава, каквато търсеше. Той плати и каза:

— А коне?

— Мартин все още продава най-изгодно здрави коне — отвърна Гастон. — Татко ти си взе допълнителен чифт тези дни. Спечели ги на зарове миналия месец.

Ру го погледна с пресметлив поглед и каза:

— Благодаря ти. Добре е да се знае. — После хвърли поглед към похъркващия и допълни: — Ако се събуди преди да се върна, накарай го да остане тука. Трябва да говоря с него преди да напусна града.

— Къде ще ходиш сега? — попита Гастон.

— В Дома на фермерите и винарите. Трябва да купя няколко бъчонки вино.

Излезе от двора и пое към центъра на града, започнал да се събужда за сутрешните си дела. Занаятчиите вече бяха отворили дюкяните си, жените, тръгнали на пазар, за да сготвят обяда на семействата си, също бяха на крак. Ру кимна разсеяно за поздрав на няколко познати, но бе погълнат от мисли за следващия етап на плана си.

Стигна централния площад, където се издигаше Домът на фермерите и винарите, и долови чаткане на копита по калдъръма, издаващо приближаването на конници. По звука разбра, че се движат бързо. Миг по-късно отрядът се показа иззад ъгъла на същата сграда, към която се бе запътил Ру — петима конници, движещи се в лек галоп. Пешеходците се отдръпваха, докато ездачите, облечени в униформи с цветовете на барон фон Даркмоор, яздеха по улицата. Ру забеляза водача им — същия ефрейтор, когото бяха срещнали предния ден — и внезапно разбра къде отиват: в хана на Мило. Поколеба се за миг, но реши да не ходи там веднага. Трябваше да свърши започнатото, а освен това беше сигурен, че това е лична работа между Ерик и Манфред. Ако баронът искаше да говори с Ру Ейвъри, можеше да го намери, след като откриеше Ерик.

 

 

Ерик стоеше и се възхищаваше на новата наковалня и огнището. Натан и чиракът му Гюнтер показваха промените, направени след като Ерик бе напуснал. Бяха малки, но той се наслаждаваше на добрата работа на младежа. Очевидно бе добре обучен от Натан и се отнасяше към майстора си по същия начин, по който и Ерик гледаше на ковача — отношение на момче към пастрок. Собствените деца на Натан бяха убити в една почти забравена война и той полагаше особени грижи за чираците си.

— Изглеждаш във форма — каза Натан. — Хареса ли ти в армията?

— Има много неща, които не одобрявам, но… да, мисля, че харесвам реда. Чувството, че знаеш какво се очаква от теб.

Натан кимна на Гюнтер да си намери работа навън и да ги остави насаме.

— Ами убийствата?

— Не ме притесняват много — повдигна рамене Ерик. — Има мигове, когато се чувстваш, като че ли сечеш дърва за огъня. Нещо, което трябва да направиш. Понякога се плаша, като мисля за това. Но в повечето случаи е… как да кажа… грозно.

— Работил съм с много войници в живота си — кимна Натан. — Внимавай с онези, който изпитват удоволствие от касапницата. Те са подходящи, когато битката е тежка, но са като кучета пазачи — по-добре е да ги държиш на къс синджир.

Ерик вдигна очи към Натан и погледите им се срещнаха. После младежът се усмихна.

— Обещавам ти, никога няма да ми хареса.

— Тогава ще се справиш — каза Натан и на свой ред се усмихна на Ерик. — Макар че несъмнено щеше да станеш добър ковач.

— Ковачеството е нещо, което още ми доставя удоволствие. Ще ми позволиш ли да опитам…

— Натан! Ерик! — извика Ру от вратата.

— Как е тайнственият ти бизнес? — попита Ерик.

— Почти свърших — отвърна Ру и се ухили. — Още няколко нещица и съм готов да тръгваме. — Той сбърчи нос. — Из града обикалят войници. Търсят те.

Звукът от конници, влизащи в двора на хана, прекъсна отговора на Ерик. Тримата излязоха от ковачницата тъкмо когато петимата стражи на барона слизаха от конете си.

Ерик позна водача им — ефрейтора, с когото се бяха сблъскали преди два дни.

— Вие — каза той, като посочи Ру и Ерик. — Баронът иска да си поговори с вас.

Ру погледна към небето и потупа джоба на куртката си, за да се увери, че кралският документ за помилване е у него.

— Това не може ли да почака?

— Не! Но ви предлагам избор: да яздите собствените си коне или ще се радвам да ви влача зад моите.

— Ще си взема коня — каза Ру.

След няколко минути Ру и Ерик се качиха на седлата и преминаха край групата войници.

— Ей, чакайте! Къде отивате?

Те се забавиха, та ефрейторът да ги настигне, и Ерик каза:

— Пристигнахте на галоп, а конете ви са само леко запъхтени и почти не са потни. Така че едва ли сте минали и два километра, за да дойдете тук. Манфред очевидно ни очаква в старото пасище в края на града.

Ефрейторът го изгледа учудено, но преди да може да каже и дума, Ерик пришпори коня си и препусна в галоп. Ру беше на секунда след него. Отрядът потегли зад тях и седмината ездачи профучаха през града.

След няколко минути минаха между крайните постройки на източния градски квартал и както бе предположил Ерик, откриха палатката на Манфред, издигната на старото пасище, където Кралският път се пресичаше с пътя от юг.

Ерик слезе от коня и подаде юздите на войника, застанал до входа на палатката. Когато петимата конници пристигнаха, Ерик погледна ефрейтора и попита:

— Как се казваш?

— Алфред — отвърна той. — Защо?

— Просто исках да знам — усмихна се Ерик. — Наглеждай ми коня.

Двамата приятели тръгнаха към палатката. Един от войниците дръпна платнището, закриващо входа.

Вътре седеше братът на Ерик барон Манфред фон Даркмоор.

— Да си призная, мислех си, че никога повече няма да ви видя вас двамата — каза баронът и им посочи да седнат. — Особено като се имат предвид обстоятелствата на последната ни среща.

— Навремето и аз мислех така — каза Ерик.

Ру наблюдаваше природените братя. Манфред никак не приличаше Ерик, който бе впечатляващо копие на баща им. Тази прилика подтикваше още повече майката на Манфред да иска смъртта на Ерик, заради убийството на по-големия й син. Манфред се бе метнал на майка си. Тъмнокос, гъвкав и красив по някакъв особен, невротичен начин. Имаше грижливо подстригана брада — ново модно увлечение — и Ру си помисли, че изглежда малко глупаво с нея, но запази мнението си за себе си.

— Моят господар, херцогът на Саладор, който, както знаете, се пада братовчед на краля, заповяда да изпратя конен отряд в Крондор за специална задача. Без подробности за това колко дълго ще стои там и какво ще прави. Знаете ли нещо по този въпрос?

— Да, знам някои неща — кимна Ерик.

— Ще ми кажеш ли?

— Не мога.

— Не можеш или не искаш?

— И двете — отвърна Ерик. — Аз съм човек на принца и се подчинявам на заповедите му да не приказвам преди да ми е наредено.

— Добре, ако не възразяваш, бих искал да ги пратя в Крондор с теб приятеля ти.

— Като ескорт ли? — попита Ерик.

Манфред се усмихна и в изражението му се появи нещо, по което заприлича на Ерик.

— Донякъде може и така да се каже. Тъй като сте хора на принца, ще ги поставя под ваше командване. И ти — като изпълнителен войник, не съмнявам, ще ги заведеш при нашия благороден принц по най-бързия начин.

— Ако можех да ти кажа, Манфред, щях да го направя. — Ерик се наведе напред. — Никога няма да разбереш какво означава за мен това, че дойде да ме видиш в затвора. Беше много любезно от твоя страна — усетих разликата. Но когато разбереш защо принцът издава подобни заповеди ще проумееш защо сега не бих могъл да ти кажа нищо. Всичко е от изключителна важност.

— Чудесно — въздъхна Манфред. — Мисля, че никой от вас двамата няма да се размотава дълго в Рейвънсбърг, нали?

— Трябва да се върна в Крондор в края на месеца — каза Ерик. — Но Ру е свободен човек и може да реши да остане.

— Може да прави каквото си иска — усмихна се Манфред. — Но ако приятелят ти е разумен мъж, ще си тръгне бързо. — Той впери поглед в Ру. — Майка ми не ви е простила и дори да не искам да ви причиня зло, няма начин да ви защитя от хората й. Ако искаш да доживееш до старост, по-добре иди другаде, Ру. — Той отново се наведе към Ерик и каза сериозно: — С тази униформа си солидно защитен, Ерик. Дори и тук, в заспалия Даркмоор, знаем за Орела на Крондор. Ти си човек на човека на принца. Но Ру няма покровителство и много приятели. По-добре ще е за всички ни, ако го вземеш със себе си.

— Събирам стока и ще напусна града след ден-два с братовчед ми — каза Ру.

— Гледай да е така. — Манфред се изправи. — По-добре би било да не сте в града, когато майка ми разбере, че сте живи и отново сте близо до нея.

Погледна ги и допълни:

— И дори и в Крондор си пазете гърбовете.

— Какво ще стане с детето? — попита Ерик.

— Майка ми все още не подозира за съществуването му — отвърна Манфред — и ще се помъча тази вест да стигне до ушите й възможно най-късно.

Изглеждаше притеснен.

— Но тази история е малко по-различна от твоята, Ерик — продължи той. — Детето е на Стефан — нейния син, а не на влюбчивия й мъж. Това е собственият й внук. Но е копеле и тъй като предстои да се женя…

— Разбирам.

— Присъствието ти в Рейвънсбърг може да я настрои срещу детето, нали разбираш?

— Не съвсем — повдигна рамене Ерик. — Да ти кажа истината, Манфред, не се упражнявах много в мислене през последните две години. Имаше много работа за вършене. Но не е излишно да отделиш и минути за размисъл.

— Променил си се — поклати глава Манфред. — Последния път, когато се срещнахме, беше момък от малкия град… сега си станал корав мъж.

Ерик погледна замислено брат си и после каза:

— Мисля, че и двамата сме се променили.

— Казал съм, че съм на лов — каза Манфред и се надигна — и ще е добре да покажа на майка някакъв дивеч, когато довечера се върна в замъка. Свърши си работата и очаквай войниците да се появят пред хана, който считаш за свой дом.

— Надявам се някой ден да се срещнем при по-благоприятни обстоятелства — каза Ерик и последва барона навън.

Манфред се изсмя и приликата помежду им отново пролича.

— Съмнявам се. Нашите съдби и житейски пътища са много различни, братко. Докато си жив и аз нямам деца, майка ще се отнася към теб като към заплаха за наследствената си линия. Това е обяснимо.

— Тогава ожени се и си народи няколко — сухо каза Ру.

— Де да беше толкова просто — отвърна Манфред. — Служа на прищевките на краля и на целите на херцога на Саладор. Те ще ми покажат коя благородническа дъщеря според тях е подходяща за булка. — Той въздъхна. — Но честно казано, не ги притискам много да решават. Намирам женските компании за… трудни.

— Някоя жена ли има? — попита Ерик, почувствал, че природеният му брат, когото почти не познаваше, крие някаква мъка.

— Нищо, за което да си струва да се говори — каза Манфред някак прекалено спокойно.

Ерик нямаше какво да добави, а брат му не му стисна ръка за довиждане. Той отдаде чест и се върна при коня си. Преди да го яхне, се обърна към брат си.

— Онзи ефрейтор, Алфред.

— Да?

— Прати ми го заедно с другите.

— Имаш някакви сметки с него ли? — Манфред поклати глава и леко се усмихна.

— И така може да се каже — отвърна Ерик.

— Не бих могъл да ти го препоръчам много — каза Манфред. — Той е скандалджия. Заради това никога няма да стане сержант.

— Имаме нужда от скандалджии — каза Ерик. — Като ги поочупим, стават хора, каквито ни трябват.

— Можеш да го вземеш. — Манфред се обърна и влезе в палатката.

Приятелите яхнаха конете си. Ерик погледна Алфред и каза:

— Довиждане, ефрейторе.

— С нетърпение ще чакам да се срещнем, копеле — каза Алфред злобно.

— Е, разчитам на това. — Ерик също го изгледа мрачно.

— Ще стане по-скоро, отколкото си мислиш — додаде Ру с мръснишка усмивка.

 

 

— Казвам ти, натовариш ли още нещо на тази каруца, ще й счупиш оста! — кресна Том Ейвъри.

Ру стоеше пред баща си, който беше малко по-висок от него. Помисли за момент и каза:

— Прав си.

— Разбира се, че съм прав — каза доволно Том.

Двете каруци стояха в стопанския двор зад магазина на Гастон, натоварени с бъчонки вино. Дънкан проверяваше за трети или четвърти път дали всяка е привързана добре, но все още се съмняваше, че толкова много бъчонки могат да бъдат закрепени стабилно.

Ру прекара деня си в правене на сделки и бе похарчил парите си до стотинка, дори и сумата, която Ерик му беше дал, за да закупи известно количество вино от средно качество, което се надяваше да продаде с голяма печалба, когато стигнеха Крондор.

Макар че не беше специалист, Ру беше от Рейвънсбърг и знаеше за виното повече от мнозина търговци в Крондор. Знаеше, че високата цена на виното в града на принца се дължи на факта, че го превозват бутилирано. Само най-обикновените и некачествени вина пристигаха там, превозвани в големи бъчви. Неголемите бъчонки вино от средно качество често се използуваха в кръчмите из района, но не ги превозваха по-надалеч, защото виното не носеше големи печалби в област, където беше нещо нормално то да е висококачествено. Това, което бяха натоварили, не беше толкова добро, колкото вината, поднасяни на благородниците, но веднага щеше да направи впечатление в обикновените кръчми на Крондор. Ру бе закупил сортове вино, за които беше уверен, че са два пъти по-хубави от това, което обикновено се сервираше в града на принца. Бе пресметнал, че ако успее да продаде виното в хановете и кръчмите, посещавани от деловите хора в Търговския квартал, може да реализира почти тройна печалба, дори след като приспадне разходите за каруците и конете.

— Сигурен ли си, че знаеш как се кара такова нещо? — попита Дънкан.

Том се обърна да погледне племенника си и каза:

— Ру е първокласен каруцар, какъвто щеше да станеш и ти, ако не се беше затичал след оная фуста…

— Алиса. — Дънкан се усмихна. — Това не продължи дълго. Освен това — той сложи ръка на меча си — така си изкарвах хляба през последните петнайсет години.

— Добре, ще ни потрябваш — каза Том, като разтриваше наболата си брада. Ру го бе цапардосал, когато старият мъж се събуди след пиянството си и се нахвърли върху него. Три пъти се бе опитвал да хване ръцете на младежа и три пъти се бе оказвал долу, в прахта, гледайки нагоре към сина си. Последния път на Ру не му стигна търпение и нанесе къс силен десен удар в челюстта на баща си. След това Том Ейвъри гледаше на сина си с новопоявило се уважение.

— Сигурен ли си, че познаваш пътя? — попита той сина си.

Ру кимна. Това беше западнал второстепенен път, на места само за една каруца, пътят, на който той и Ерик бяха срещнали Хелмут Гриндъл, търговеца от Крондор. Ру беше научил, че има маршрут от Рейвънсбърг до Крондор, по който можеше да се мине, без да се плаща пътна такса. Ерик имаше документи от принца, които им бяха спестили всякакви пътни разходи на идване към Рейвънсбърг, но Ерик и мобилизираният отряд от Даркмоор бяха поели тази сутрин към Крондор и щяха да са там цяла седмица преди да пристигнат тромавите каруци.

Ру знаеше, че и двете коли са пренатоварени и че всяка грешка крие опасност половината от товара да се разбие по горските друмища между Даркмоор и крайбрежието. Но ако планът му сполучеше, щеше да събере капитал за нещо още по-амбициозно и смело и бе уверен, че ще изкара достатъчно от пътуването, за да започне желаната кариера.

— Добре — отсече Ру, — няма какво да се мотаем. Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще пристигнем.

Не спомена нищо за предупреждението на Манфред във връзка с майка му. Не вярваше много на Дънкан, но той можеше да научи, ако някой благородник пратеше хора след тях. Знаеше, че може да довери на баща си едната каруца: за Том Ейвъри можеха да говорят всичко, но беше много печен в занаята, когато бе трезвен. В битка обаче би бил безполезен, независимо от хвалбите му, когато се напиеше.

— Давай с мен — каза Ру на Дънкан. — Ще те науча как се кара впряг от четири коня.

Дънкан завъртя отегчено очи, но скочи на капрата до него. Беше продал коня си за малко пари, с което си осигури дял в начинанието на Ру, и сега беше собственик на малка част от едната каруца, четирите коня и на значително количество от виното. Бащата на Ру беше поискал за себе си само обичайното заплащане, нито стотинка повече или по-малко, което наистина впечатли Ру, макар и да не го показа. Радваше се, че баща му се отнася към него като към всеки друг търговец.

Гастон им махна за сбогом, докато излизаха от двора и завиваха по павираните улици на Рейвънсбърг. Колите скърцаха и пукаха под голямата тежест и конете цвилеха недоволно, че ги карат да работят — но вече бяха поели по пътя. Ру се почувства приятно, в очакване на нещо хубаво.

— Гледайте да не се пребиете — викна им Гастон, докато затваряше портите.

 

 

Ру се смъкна зад каруцата, когато долетя следващата стрела; първата се бе забила на сантиметри от главата му. Той кресна предупредително към баща си и Дънкан, докато се привеждаше до колата. Извади меча си и се опита да отгатне откъде е долетяла стрелата. Трето острие блесна в светлината на залеза и той забеляза посоката, от която бе изстреляна стрелата. Посочи на Дънкан, че трябва да се промуши между каруците и да заобиколи отстрани тези, които бяха устроили засадата. Дънкан му даде сигнал, че е разбрал, притича бързо около мястото, където лагеруваха, и се насочи към нападателите.

Пътуваха вече почти седмица. Бяха отбили от Кралския път малко след Рейвънсбърг и бяха поели по тесния западен път, който преди две години Ру и Ерик бяха използували, за да избягат от преследвачите си.

Пътуването досега бе минало без особени проблеми — каруците се оказаха надеждни, а конете здрави, което допълнително бе допринесло за нарастващия оптимизъм на Ру. Може би баща му не одобряваше решението да вози големия товар, без да го покрие, но той очевидно пазеше мнението си за себе си. Беше стар и препатил каруцар и много пъти бе превозвал и по-странни товари от тези бъчонки.

Правеха лагер всяка вечер по залез-слънце, като оставяха конете да пасат наоколо и допълваха храната им с малко зърно, смесено с мед и орехи. Това ги поддържаше енергични и силни. Всеки ден Ру ги проверяваше дали са здрави, доколкото разбираше, и неведнъж му се искаше Ерик да е с тях, защото приятелят му можеше да забележи нещо, което той е пропуснал. Но с учудване разбра, че баща му разбира също колкото Ерик или най-малко знае доста за уморените коне. Всеки ден старият мъж ги гледаше заедно със сина си и редовно преценяваше дали са годни да продължат пътя си на следващия ден.

Сега Ру пълзеше на лакти и колене между каруците и гледаше да са между него и посоката, откъдето идваха стрелите. Стана и изтича между дърветата. Двете години сражения и усилено обучение спасиха живота му, защото един от бандитите се бе придвижил от противоположната страна и се опита да го прониже с меча си. Единственото, което успя да направи, бе да умре тихомълком — Ру го повали, без да забавя крачка, продължи напред и се огледа за други противници.

Посрещна го тишина. Спря, за да обмисли следващия си ход. Успокои дишането си и се огледа. Слънцето бе залязло преди малко повече от час и небето на запад още светлееше, но под гъстите дървета бе тъмно, като че ли беше полунощ. Ру се ослуша. След момент чу свистенето на друга стрела и смени посоката на движението си.

Заобиколи с възможно най-тихи стъпки и затича в тъмнината към мястото, където се криеше предполагаемият стрелец. Вече бе убеден, че са нападнати от двама окаяни бандити, опитващи се да повалят пазачите, за да разграбят каруците, тръгнали по изоставения път, далеч от кралското правосъдие.

Застина в очакване. След няколко минути чу, че някой шава в храстите пред него, и се хвърли напред. Бърз като котка срещу мишка, разтвори храстите и скочи върху бандита. Битката свърши бързо. Като разбра, че някой се приближава зад него, мъжът остави лъка и посегна към ножа си.

Загина преди да е успял да измъкне оръжието от пояса си.

— Край — каза Ру.

Минута по-късно Дънкан и Том се появиха запъхтени — приличаха на призраци в тъмното.

— Само двама ли бяха? — попита Дънкан.

— Ако е имало и трети, той е преполовил пътя до Крондор — каза Том. Очевидно беше паднал зле — бе кален от главата до петите от лявата страна и имаше голяма драскотина на лявата буза. Държеше дясната си ръка през гърдите, стискаше се за рамото и размърдваше пръстите на лявата си ръка.

— Какво има? — попита Ру.

— Май паднах лошо — отвърна баща му. — Ръката ми се е вцепенила и боли. — Задъхваше се. — Отдавна не ми се бе случвало. Не ме е срам да си призная, че се изплаших.

Дънкан коленичи, преобърна бандита и каза:

— Тоя прилича на просяк.

— Малко почтени търговци и още по-малко престъпни смелчаци се отправят по този път — обясни Том. — Не съм чувал за богат бандит и сигурно наоколо няма такива.

Поклати глава и продължи да разтрива вдървените си пръсти.

Дънкан се изправи с една кесия.

— Може да не е бил богат, но все пак не е бил и беден. — Отвори кесията и извади няколко медни монети и един полускъпоценен камък. Приближи се към лагерния огън, разгледа го и каза:

— Нищо особено, но може да се вземат малко пари за него.

— По-добре да видим дали и другият е мъртъв — каза Ру.

Другият лежеше в калта и когато го преобърна, той видя, че го гледат безжизнените очи на момче. Поклати глава с отвращение, пребърка го и откри, че загиналият няма дори и кесия.

Върна се при каруците. Дънкан тъкмо бе донесъл лъка на първия бандит.

— Нещастен голтак — каза той и хвърли оръжието встрани. — Свършили са му стрелите.

Ру седна и въздъхна.

— Какво ли щяха да правят с толкова много вино? — попита Дънкан.

— Е, щяха да пийнат малко — каза Том — и щяха да отмъкнат конете и каквито монети намерят, а също така и мечовете и въобще всичко, годно за продан.

— Ще ги погребваме ли? — попита Дънкан.

— Не биха направили същото за нас — поклати глава Ру. — Освен това нямаме лопата. А нямам намерение да рия гробове с ръце.

Въздъхна отново.

— Ако бяха сериозни бандити, утре заран ние щяхме да храним гаргите, а не те. По-добре е да сме по-внимателни.

— Добре тогава, застъпвам — каза Дънкан.

Том и Ру седнаха край огъня. Заради възрастта му, Ру и Дънкан даваха на Том първата смяна след вечеря. Втората беше най-лоша, защото трябваше да се разбудиш след няколко часа сън, да изкараш поста си и да се опиташ отново да поспиш. Ру знаеше, че малко преди разсъмване е най-опасното време за нападение: стражите в тези часове бяха сънливи и най-малко внимаваха, защото мислеха, че всеки, замислил сериозно нападение, ще изчака първата поява на слънчевите лъчи. Ако Том дежуреше при изгрев-слънце, шансовете да ги убият, докато спят непробудно, бяха големи.

— Имах такъв камък някога, като този, който намери Дънкан — каза Том.

Ру не отвърна нищо. С баща си говореше рядко — навик, който беше придобил още през детството. Като момче бе пътувал много с баща си, за да учи каруцарския занаят, но дори по време на най-дългите пътувания от Рейвънсбърг до Саладор и обратно си разменяха най-много по десетина думи. Като се върнеше у дома, Том се напиваше до безпаметство, но докато работеше, беше трезвен и не слагаше грам алкохол в устата си.

— Бях го взел за майка ти — додаде тихо той.

Ру го погледна с внимание. Когато беше трезвен, баща му бе спокоен човек, но никога — нито пиян, нито трезвен, не говореше за майка му. Младежът знаеше за майка си само това, което бе научил от други в селището, защото бе починала при раждането му.

— Беше крехка и слабичка — каза Том. Ру знаеше, че дребният му ръст е нещо, наследено от майка му: майката на Ерик го бе споменавала неведнъж. — Но беше здрава и издръжлива — допълни Том.

Ру се изненада.

— Имаше твърд характер — продължи баща му с очи, блеснали от лагерния огън. — Много й приличаш, да знаеш.

Държеше дясната си ръка върху гърдите й разсеяно разтриваше удареното си място. Впери поглед в огъня, като че ли търсеше нещо в танцуващите пламъци.

Ру само кимна, защото се страхуваше да говори. Откакто бе ударил баща си и го бе свалил на земята, старецът се отнасяше към него с някакво уважение, което никога преди не бе усещал. Том въздъхна:

— Тя искаше да те роди, момче. Лекуващият жрец й каза, че ще е късметлийка, ако може да роди толкова слабичка. — Той избърса с дясната си ръка лицето си, после погледна загрубелите си мазолести ръце. — Знаеш ли, плашех се да я докосна, защото беше толкова дребна, а в мен нямаше нежност. Страхувах се да не я счупя. Но бе по-силна, отколкото изглеждаше.

Ру преглътна, внезапно почувствал буца в гърлото си. Накрая прошепна:

— Никога не си говорил за нея.

— Имах толкова малко радости в този живот, момче — каза Том. — Тя беше всичко за мен. Срещнах я на един фестивал — тя изглеждаше като подплашено птиченце, застанала встрани от тълпата на Средлетния празник. Тъкмо се бях върнал от Саладор; карах един фургон за чичо ми, дядото на Дънкан. Бях пийнал и много горд със себе си и тогава тя застана пред мен, светла като лъсната мед, и ми каза: „Танцувай с мен“.

Той въздъхна.

— И аз го направих.

Том замълча. Дишаше трудно. Трябваше да преглътне, за да продължи да говори.

— Изглеждаше точно като теб — не много привлекателна и с малко криви зъби, докато не се засмееше — тогава светваше и ставаше хубава. Камъка, за който ти говорих, й го донесох за сватбата. Един златар го постави в пръстен.

— Като за благородничка — каза Ру, като се насили да говори небрежно.

— Като за кралицата — отвърна Том със задавен смях. Пак преглътна. — Тя каза, че съм луд и че трябвало да спестявам за нова каруца, но аз настоях да запази пръстена.

— Никога не си ми казвал — тихо каза Ру.

Том повдигна рамене и замълча. Пое дълбоко дъх и продължи:

— Сега вече си мъж. Доказа ми го — събудих се и открих, че стоиш над мен, в двора на Гастон. Не бях си и помислял, че толкова си заякнал — станал си много жилав, щом си надвил личните палачи на краля и си се научил да се биеш така, че и аз не можах да те надвия. Реших, че ще можеш да се справяш добре и по пътищата.

Том се усмихна:

— Ти си като нея — по-здрав, отколкото изглеждаш.

Ру мълчеше — не знаеше какво да каже. След малко все пак каза:

— Защо не поспиш малко, татко? Имам да обмисля някои неща.

— Да, така ще направя — кимна Том. — Боли ме много вратът.

Помръдна лявото си рамо, за да разпусне скованите си мускули.

— Сигурно съм се изкълчил при падането, когато ония момчета започнаха да ни обстрелват. Боли ме от кръста до челюстта. — Той изтри челото си с ръка. — И ме избива пот.

Пое дълбоко въздух и въздъхна, като че ли бе много изморен.

— Остарях вече. Когато забогатееш, ще си спомниш за стария си баща, нали, Ру?

Ру се засмя и отвори уста да каже нещо, но очите на баща му се подбелиха и той падна по очи в огъня.

— Дънкан! — викна Ру и с едно-единствено движение измъкна баща си от пламъците.

Дънкан дотича и погледна восъчно бледото лице на Том, бялото на очите му и обгорените места по бузата и врата. После каза:

— Мъртъв е.

Ру стоеше неподвижен, загледан мълчаливо в мъжа, който му беше баща, а се бе споминал като чужд за него човек.