Реймънд Фийст
Възходът на търговеца принц (17) (Разказ за Ру)

14.
Изненада

Конникът дръпна юздите.

Фермерите, прибиращи се след жътва, се изненадаха, когато той препусна към тях, и без да кажат дума, се пръснаха и зачакаха, защото макар да бе мирно време, конникът очевидно беше въоръжен, а не се знаеше какво може да се очаква от непознати.

Ездачът свали шапката си и се видя, че е младолик мъж, почти момче, с къдрава кестенява коса. Той се усмихна и ги поздрави.

Фермерите отвърнаха на поздрава с нещо подобно на сумтене и пак тръгнаха по пътя си — бяха уморени и нямаха излишно време за бърборене с някой очевидно скучаещ благороднически син, излязъл на вечерна езда.

— Как върви жътвата? — попита конникът.

— Добре — отвърна един от селяните.

— Вече определихте ли цената? — отново запита младежът.

При този въпрос всички фермери спряха. Младежът говореше за две неща, от които тия хора се интересуваха най-много: зърното и парите.

— Не още — отвърна същият фермер. — Посредниците от Крондор и Илит ще бъдат тук чак след две или три седмици.

— Колко искате за зърното? — попита отново младежът.

Внезапно селяните замълчаха и почнаха да се споглеждат. Един се обади:

— Не ми приличаш на търговците, който съм виждал. Да не си син на мелничар?

— Малко трудно ще ми е — засмя се младокът. — Дядо ми навремето е бил крадец, ако казва истината. А баща ми… служи на херцога на Крондор.

— Защо тогава се интересуваш? — попита друг фермер.

— Представям човек, който търси да закупи пшеница, но се затруднява да предложи цена.

Отговорът накара селяните да зашушукат. След минута мъжът, който се бе обадил пръв, каза:

— Това не е редно. Още не сме съвсем сигурни в добива.

Младежът ги изгледа подред. Накрая посочи един мъж и го запита:

— Откога обработваш земята си?

— Цял живот — дойде отговорът. — Преди мен баща ми работеше земите ни.

— Тогава значи знаеш с точност до една крина колко зърно ще има в година като тази, нали?

— Ами, да си кажа истината, знам — отвърна мъжът.

— Всички можете да кажете, нали? — рече младият човек. — Имам едно предложение. Определете цената сега и ще ви бъде платено незабавно. След жътвата ще пренесем стоката.

— Да ни се плати веднага? — Фермерите изглеждаха поразени.

— Да.

Внезапно всички започнаха да казват цените си — толкова високо и толкова бързо, че конникът не можа да разбере нищо.

— Чакайте! — каза той и вдигна ръка.

Слезе от коня, подаде поводите на един фермер и извади перо и лист. След всяко постигнато споразумение за цената и количеството ги караше да поставят своя отличителен знак и им броеше уговорените златни монети.

Когато конникът си тръгна, фермерите не можеха да повярват на щастието си. Макар че цената не беше възможно най-добрата, сделката беше почтена и те разполагаха с парите си предварително.

Даш препусна на север. Гърбът и раменете го боляха.

Беше посетил вече дузина села като това през последните три дни и знаеше, че Дънкан, Ру и Луис правят същото. Даваше си сметка, че ако препуска здраво, ще стигне последното селище преди Сарт чак след мръкване, което означаваше, че след известни пазарлъци с местните хора ще може да изпрати съобщение за Ру чрез Джон Винси и да прекара една спокойна нощ в някой хан преди да се върне в Крондор на другия ден.

Пришпори кобилата си и тя пое в уморен тръс. Слънцето клонеше на запад.

 

 

В края на седмицата четиримата уморени конници се завърнаха в Крондор и се срещнаха в склада на Ру.

— Ако има зърно оттук до Сарт, което не е наше, сигурно е скрито в торбата за зоб на някой кон — ухили се доволно Даш.

— Същото е и оттук до Далечните земи — обади се Луис.

— Не знам дали съм закупил всичкото зърно на път към Долината — каза Дънкан, — но изразходвах всичкото злато, което ми дадохте.

И подаде на братовчед си списъка на фермите и цените.

— Почти същото направих и аз към планините — каза Ру. — Погледна сметките и допълни: — Ако това не проработи, сигурно ще трябва да станем наемници.

— Има и други възможности — каза Даш и с усмивка добави: — Надявам се.

— Трябва да ида у дома да се преоблека — каза Ру. — Довечера съм на вечеря при Джейкъб Истърбрук.

Даш и Дънкан се спогледаха. Лицето на Дънкан остана непроницаемо, но Даш продължи да се хили.

— Мислиш ли, че Силвия ще бъде там? — попита Язон.

— Разчитам на това — усмихна се Ру.

Луис се понамръщи, но не каза нищо.

Ру забърза за вкъщи. Намери Карли във всекидневната да люлее бебето и да му пее. Ру спря за миг на прага, после тихо влезе.

— Беше нещо неспокойна — прошепна Карли. Ру я целуна по бузата. — Добре ли вървят нещата ти?

— Ще узнаем до седмица.

— Бих искала да ми разкажеш, докато вечеряме. Тя може да поспи малко и сама.

— Страшно напрегнато е — каза Ру и се изчерви. — Пропуснах да ти кажа, че тази вечер трябва да изляза. Съжалявам.

— Но ти току-що се прибра — каза Карли.

— Знам, но е много важно. Във връзка с търговията.

— Официална вечеря? — попита съпругата му.

Умората, тревогата и нетърпението на Ру да види час по-скоро Силвия Истърбрук се сляха и го накараха да отвърне по-остро, отколкото възнамеряваше.

— Да! Търговия по нощно време! Ще вечерям с един от най-значителните инвеститори в Кралството!

Абигейл се събуди и се разплака. В очите на Карли проблесна яд, но тя се овладя и шепнешком каза само:

— Тихо. Събудихме дъщеря ти.

— Съжалявам. — Ру махна с ръка. — Оправи се с нея. Трябва да се измия и да се преоблека.

Обърна се и викна:

— Мари! Вана с гореща вода!

Викът му накара бебето да зареве още по-силно. Лицето на Карли беше неподвижна маска, но очите й не изпускаха съпруга й, който изчезна по стълбите нагоре, за да се подготви за вечерните си ангажименти.

 

 

Ру бързаше и въпреки банята беше потен под новите си дрехи. Спря за момент пред прага на Истърбрук. „Трябваше да наема карета, вместо да яздя дотук“ — помисли си. Вместо да се появи на прага на Истърбрук спокоен и отпуснат, бе останал почти без дъх.

Почука и почти незабавно малката врата, изрязана в голямата предна порта на къщата, се отвори и един прислужник подаде глава навън.

— Да?

— Аз съм Рупърт Ейвъри. Поканен съм на вечеря от господин Истърбрук — отвърна Ру.

— Да, сър — каза слугата, изчезна през малката врата и след момент високата порта се разтвори широко.

Ру влезе с коня си във владенията на Истърбрукови и бе истински впечатлен. Къщата беше разположена на хълм в източния край на града, достатъчно високо над съседните постройки, което я превръщаше почти в имение, макар че Ру трябваше да язди само половин час през града. Високата каменна стена криеше дома на големия търговец и отвън се виждаше само някаква куличка или нещо подобно.

Сега Ру можа да установи, че кулата е всъщност солидна наблюдателна платформа със заострен връх и с прозорци, през които можеше да се гледа и в четирите посоки. Зачуди се защо е притрябвала тази наблюдателница, но после си даде сметка, че това е превъзходно място за проследяване на идващите и потеглящи фургони и кервани, и корабите в пристанището. Такива кули имаха и кервансараите в югоизточната част.

Бяха изгрели двете луни и на тяхната светлина Ру мярна някакъв блясък и се усмихна, докато слизаше от коня и подаваше поводите на прислужника. Истърбрук сигурно разполагаше с някое от хитроумните стъклени приспособления, с които се виждаше надалеч.

Иначе къщата беше такава, каквато беше очаквал. Двуетажна, разположена на голяма площ, но в никакъв случай не и пищна. Имаше обширна градина и Ру усети аромата на цветята. В няколко прозореца се виждаше светлина. Зад тях се долавяше движение на хора.

Ру почука на вратата и тя се отвори. Очакваше да види някой слуга и остана почти без дъх, когато пред него застана самата Силвия Истърбрук.

— Господин Ейвъри? — каза тя с усмивка, която накара стомахът му болезнено да се присвие.

Носеше дълбоко изрязана дълга рокля, която показваше, че не е толкова слаба, колкото Ру си бе мислил. Десенът на тъканта беше бледосин, за да подчертае цвета на очите й.

Носеше огърлица от диаманти и никакво друго украшение. Ру можа да каже само „здравейте“ и вдървено пристъпи напред.

— Мога ли да взема наметката ви? — попита тя.

Ру се забави, като се опитваше да развърже връзката на новото си наметало. Накрая успя.

— Татко ви очаква в личния си кабинет. Към хола и после наляво — каза тя и му посочи пътя. — Ще закача дрехата ви и ще отида да видя какво става с вечерята.

Ру я изгледа как изчезна зад една врата вдясно и се насили да поеме дълбоко дъх. Бе опиянен от вида на момичето, но все пак си даваше сметка, че предстоящият разговор с баща й е опасен.

Закрачи към хола, погледна през две врати към скромните стаи с единични легла, маси и нощни шкафове. Дали не бяха помещенията за слугите?

Стигна до голяма врата в края на хола, която едва се виждаше в полутъмното помещение — само един свещник, поставен на масата в средата на просторното помещение, осветяваше пътя му. Отвътре се чу глас:

— Влезте, моля.

Ру отвори голямата врата и пристъпи напред. Джейкъб Истърбрук се надигаше иззад огромно бюро в стаята, която Ру можеше да определи само като библиотека. В двореца на принца веднъж беше виждал помещение с толкова книги и сега се учуди, че някой извън кралския двор също притежава такова нещо.

Стаята се осветяваше от два свещника — един на бюрото на Истърбрук и другият — до наклонен чин за четене до стената срещу вратата. Само два кръга светлина в иначе тъмното книжно хранилище.

Ру приближи към бюрото и забеляза в полумрака до стената още една фигура. После видя, че всъщност са двама души. Те направиха крачка напред и Ру несъзнателно посегна към хълбока си, където обикновено висеше камата му.

— Хайде стига — каза Истърбрук, като че ли усмиряваше деца. Към светлината пристъпи Тим Джейкъби и един по-млад мъж, който доста му приличаше и можеше да бъде само брат му.

— Господин Ейвъри, вярвам, че вече сте се срещали с Тимъти Джейкъби. Другият господин е брат му — Рандолф. — Той погледна към вратата. — Току-що се готвеха да си тръгнат.

Ру стоеше неподвижно, готов за отбрана. Тим не каза нищо, но брат му се обади:

— Приятно ми е, господин Ейвъри.

— И на мен, господин Джейкъби — отвърна Ру. Нито един от младите мъже не протегна ръка за поздрав.

Двамата братя тръгнаха към вратата. Тим поспря и каза през рамо:

— Ще държим връзка, Джейкъб.

— Надявам се, Тимъти — любезно отвърна Истърбрук. — Предай поздравите ми на баща си.

— Непременно — сухо отвърна Тим.

— Трябваше ни повечко време, за да завършим деловия си разговор, отколкото предполагах — обясни възрастният мъж. — Съжалявам, че присъствието им тук ви разтревожи.

— Беше малко неочаквано — отвърна Ру.

— Седнете — каза Истърбрук и посочи на Ру елегантен стол от другата страна на широкото бюро. — Имаме малко време, докато Силвия ни покани за вечеря.

— Поразучих някои неща за вас, млади Ейвъри — продължи Истърбрук, отпусна се на креслото си и скръсти ръце върху корема си. Ру никога не го бе виждал без шапка и сега забеляза, че е плешив, а оредяващата посивяла коса се спуска назад към яката му. Имаше дълги рунтави бакенбарди, но иначе беше гладко избръснат. На лицето му се изписа весело любопитство.

— Вашата идея да доставяте наливно вино в бъчонки от Даркмоор заслужава похвала. Мисля, че в това начинание има бъдеще. Лошо е станало, че сте се спречкали с Шегаджиите. Ако знаех за вас, щях да се опитам да спестя както вашите загуби, така и живота на Сам Танерсън.

— Впечатлен съм, че знаете нещата в подробности — каза Ру.

— Информацията е ценно нещо, — махна небрежно Истърбрук, — но до нея се стига лесно, ако имаш източници.

После се наведе напред и допълни:

— Запомнете това: от всичките стоки, с които търгуват хората, информацията е най-ценната.

Ру кимна. Не беше съвсем сигурен какво иска да му намекне възрастният мъж, но все пак реши, че това не е спор или разговор, а по-скоро лекция.

— Сега, повтарям отново, надявам се вие и Тим Джейкъби да забравите старите си несъгласия, колкото и дълбоки да са чувствата ви, защото може би ще разберете, че трудно се прави бизнес с двама мъже, които всеки момент са готови да се избият.

— Не бях предупреден, че ще водим делови разговори — сдържано каза Ру.

Истърбрук се усмихна, но в усмивката му нямаше нищо приятелско.

— Мисля, че съдбата е благосклонна към вас, Ейвъри. Напреднали сте забележително, и то доста бързо. Сватбата с дъщерята на Хелмут Гриндъл ви е дала парични възможности, на които доста ваши връстници биха завидели, но сте напреднали далеч над тези рамки. Бащата на господин Джейкъби беше много ядосан, че именно вашата фирма е получила договора за пренасяне на стоки в двореца; той си мислеше, че неговата фирма е логичният избор в това отношение. Освен това сте го порязали лошо на два пъти, струва ми се, в областта на не толкова почтената търговия.

— Въпреки младостта си, господин Истърбрук — насили се да се усмихне Ру, — аз съм научил едно — никога да не признавам нищо.

Истърбрук се засмя и този път в тона му се долавяше искрено одобрение.

— Добре казано — въздъхна той. — Както и да е, надявам се, че в бъдеще ще успеем да работим в мир и съгласие.

— Имам да си връщам дълг, господин Истърбрук — рече младият човек. — Но вие нямате нищо общо с това.

— Да, засега нямам — каза Истърбрук.

На вратата се почука и надникна Силвия.

— Вечерята е сервирана.

— Не трябва да караме домакинята да чака, нали? — каза Истърбрук.

Ру поклати глава, но не каза нищо. Последва домакина към вратата. Истърбрук любезно му даде път. Ру тръгна след Силвия през огромния хол и когато стигнаха отново до преддверието, където беше главният вход на къщата, още веднъж установи колко очарователно играят светлините на свещниците върху златистата й коса.

Стигнаха до трапезарията. Сърцето му заби учестено, когато се насочваха към масата. Настаниха го в един стол с висока облегалка, като домакинът му беше отляво, а Силвия — срещу него. До тях имаше места за още седем души.

— Никога не съм виждал подобна стая — каза Ру.

— Това е една идея — отвърна Истърбрук, — която открих в описанието на трапезарията в далечен двор в едно от кралствата, някъде в края на Кешийската конфедерация. Кралят им предпочитал интимните вечери пред обичайния дворцов хаос и настоявал да седне в средата на масата, което означава на два стола през вас отдясно, а всички останали се нареждали покрай него от двете му страни, така че да може да разговаря спокойно с всеки от присъстващите.

— Свикнали сме с тази голяма маса — обади се Силвия, — макар че понякога се налага да викаш, за да може да те чуе седящият срещу теб.

— Харесва ми — усмихна се Ру. И си обеща, че непременно ще има същата маса. Но осъзна, че в малката му къща няма достатъчно място за такава обемиста мебел.

После се замисли за хазартната игра, която бе започнал с партньорите си, и осъзна, че ако спечели, ще е в състояние да си построи къща, която ще може да се сравнява с тази. Отпъди мисълта какво можеше да стане, ако не успееха.

Разговорът вървеше бързо и Ру не беше в състояние да си спомни и половината от това, което беше казал. Нощта напредваше и той упорито се мъчеше да не се зазяпва в Силвия, но не можеше да устои на изкушението. Тя привличаше очите му като магнит. Към края на вечерята бе запомнил чертите й завинаги, като че ли бяха някаква скъпоценна и съкровена карта. Познаваше всяка извивка на грациозния й врат, овала на устните й, леката неправилност на единия й преден зъб — единственото петънце в зашеметяващата й красота.

На вратата, докато той пожелаваше на домакините лека нощ, Силвия хвана ръката му, стисна я здраво и я придърпа така, че дланта му докосна леко гърдите й.

— Беше чудесно, господин Ейвъри. Надявам се да ни посетите отново, и то скоро.

Ру почти заекваше, докато обещаваше, че ще се обади пак. После яхна коня си и се насочи към голямата порта. Можеше само да се чуди на вълшебното чувство, което го изпълваше, и беше поразен да разбере — по редица дребни признаци, че Силвия Истърбрук намира компанията му за приятна.

 

 

Силвия изчака вратата да се затвори, после се обърна към баща си и попита:

— Какво мислиш?

— Един много обещаващ млад човек — отвърна Джейкъб Истърбрук.

— Определено не е привлекателен, макар че в него се долавя сила и дух, които са доста чаровни на фона на глупавата му физиономия — каза тя. — А и ръцете му са изненадващо здрави.

Тя почука по зъбите си с нокът.

— Тези жилави младежи разполагат с голяма… сила и енергия.

— Силвия — озъби се баща й, — знаеш, че не харесвам такива разговори.

Тя се плъзна покрай него и тръгна към спалнята си.

— Татко — подхвърли тя от стъпалата, — знаеш каква съм. Ти си ме възпитал такава. — Усмихна се лукаво. — Смяташ ли да го убиеш?

— Надявам се, че не — отвърна Истърбрук. — Много е жизнен и от някои неща, които чух за войнишкия му живот, има способността да оцелява. Би бил по-добър за съюзник, отколкото за противник.

— Но това все още не ти пречи да се опитваш да го разориш.

— Да разориш някого — каза баща й и тръгна към библиотеката — не е равносилно на това да го убиеш. Ако се разори с тази зърнена спекулация, бих могъл да му предложа, място в някоя от моите фирми. Тогава няма да се безпокоя за издигането на още един конкурент, а ще разполагам с ценен сътрудник.

Силвия изчезна на горния етаж, а Джейкъб влезе в библиотеката и каза на глас:

— Освен това, ако потрябва, винаги мога да накарам Тим Джейкъби да го ликвидира.

 

 

Ру сръбваше от чашката с кафе. Това беше петото или шестото му за деня — вече пиеше кафе по-скоро по навик, отколкото за удоволствие.

Даш дотича по стълбите до масата, където Ру седеше с партньорите си, и каза:

— Има съобщение за вас.

И подаде на Ру една бележка. Купувачът на скъпоценности в Саладор беше предложил цена, по-ниска от тази, на която Ру се надяваше, но не и толкова лоша, че да го накара да търси нова, по-добра сделка. Ру бързо пресметна и каза:

— Отговор по бърз ездач. Да изпрати незабавно златото, после ще получи стоката.

— Дънкан съобщава за някакво вълнение сред хората по кръчмите — добави Даш. — Нощес някакъв пиян мелничар разправял, че нямало какво да мели, защото фермерите не носели нищо в града.

— Дръж ме в течение — кимна Ру.

— Започва се — обърна се към партньорите си младият търговец, когато Даш побягна обратно.

Мастерсън кимна, повика един келнер, надраска една бележка и му я подаде.

— Занеси това до първия етаж. За господин Аместед.

— Какво правите? — попита Ру.

— Сега сме длъжници — каза Мастерсън — и за да се освободим, трябва да заплатим шестстотин хиляди жълтици — стойността на зърнените опции. Ние извършихме най-голямата покупка на едро на зърно в историята… на света!

Прокара ръка по лицето си.

— Съмнявам се, че има зрънце жито между Малаково средище и Далечния бряг, което през следващите две седмици да не се появи пред вратите на града на наше име. Дано сме обмислили нещата добре, Ру.

— Никой от вас — усмихна се младият мъж — не би се съгласил с моя план, ако не беше сигурен, че ще проработи. — Той посочи с пръст към долния етаж на общата зала. — Ясно ми е едно, Джеръм. Всеки човек тук е гадно алчно копеле, и ние не правим изключение.

— В това има повече истина, отколкото в каквото и да е друго, Ру — разсмя се Мастерсън и се наведе напред. — Да ти кажа право, когато бяха малък, режех кесиите на хората, за да преживявам. Получих възможност да вляза в правия път и го направих в армията по време на Голямото въстание. Бях още почти момче, но като всеки служил в армията, получих кралска прошка. Реших да се посветя на честен бизнес и открих, че разликата между почтената търговия и непочтената кражба е в начина, по който постигаш целта си. — Той се облегна в креслото си. — О, не взимам всичко, което притежават другите, и ако работим добре заедно, ще натрупаме пари, но понякога това ми се струва също толкова нечестно, колкото и да отмъкнеш някому кесията и да побегнеш през пазара.

— Къде стигнахме с цените? — попита Ру.

— Вдигаме постепенно до три сребърни монети за двайсет крини срещу шестпроцентова гаранция.

— Омръзна ми да пресмятам — каза младежът. — Колко ще изкараме при това положение?

— Нямам представа — отговори Мастерсън. — Все още зависим много от купувачите от Свободните градове, за да започнат да се вдигат цените.

— Надявам се, че няма да се забавят повече от няколко дни — каза Ру. — Трябва да закупим още малко евтини опции. Дънкан съобщава, че започва да се носи мълва, че зърното от далечните ферми не пристига. След няколко дни никой няма да предлага оферти. Трябва да свършим с това днес, най-късно утре.

— Нямам пукната пара и съм вложил всичко, което притежавам, като залог при лихварите — каза Мастерсън. После се засмя. — Би трябвало да съм изплашен до смърт, но истината е, че не съм се чувствал така щастлив от времето, когато бях момче и тичах през града, а градската стража ме гонеше по петите!

— Разбирам какво искаш да кажеш — рече Ру. — Това е като… да заложиш живота си на едно хвърляне на заровете.

— Никога не съм се интересувал от зарове — отвърна Мастерсън. — Винаги съм предпочитал картите. Лин-лан или покийр. Ти срещу другите на масата.

— Очаквам да пристигне злато от Саладор — каза Ру. — Още десет хиляди златни монети, ако ни потрябват.

— Ще ни потрябват — каза Хюм, който току-що се бе появил. — Толкова сме се охарчили, че нямаме дребни да си платим кафетата. — После добави тихо: — Може да се наложи всички да бягаме бързо.

— Не мисля — засмя се Ру. — Надявам се, че всяка минута ще чуем това, което се надяваме и чакаме да се случи…

След няколко минути се появи келнер с две бележки. Мастерсън отвори първата и рече:

— Това е съгласието на Аместед. Ще участва с десет хиляди. Просто много му се иска да знае какво правим.

— Какво означава това? — попита Кроули, който тъкмо сядаше. — Какво каза за Аместед?

— И той участва — каза Мастерсън.

— А другата бележка? — полюбопитства Ру.

— Предложение — каза възрастният търговец доволно. — Едно сдружение ни предлага шейсет хиляди крини по сребърник за три крини, гарантирани с десетпроцентова опция.

— Това са те! — Ру удари с длан по масата. — Сигурен съм. Алчните копелета не можаха да устоят. Паднаха ни в ръцете.

— Не съвсем — каза Мастерсън. — Нямаме достатъчно злато.

— Колко не ни стига? — изръмжа Ру.

— Бихме могли да използваме тези десет хиляди жълтици, които очакваш от Саладор.

— Достатъчни ли са?

— Почти — каза Мастерсън. — И все пак няма да ни стигнат две хиляди.

— Трябва да изляза — каза Ру и стана. — Имам нещо предвид.

Слезе по стълбите в общата зала, излезе навън и видя, че улиците са относително спокойни. Зърна къщата, където бе скрил топчето скъпа коприна, с което бе започнал кариерата си, и пресече улицата, като избягваше локвите. Предната нощ бе валяло силно, което донякъде обясняваше слабото движение из града.

Стигна до вратата на изоставената къща и забеляза, че никой не е сменил счупените панти. Вътре нямаше нищо ценно за крадене — но къщата може би беше надеждно укритие.

Разходи се из нея и отново усети, че мястото го привлича по някакъв необясним начин. Не бе казал нищо на Карли, но когато забогатееше, възнамеряваше да купи този дом. Привличаше го да има къща близо до кафене „Барет“, защото вече бе решил, че транспортната фирма ще бъде сърцето на неговата бизнес империя, но ще е само част от многобройните му начинания.

Търгуването в „Барет“ беше нещо, което не бе изпитвал никога досега; беше страшна комарджийска игра, която никой войник, загубил цялата си заплата на зарове в някоя долнопробна пивница, не би могъл и да си представи. Беше опияняващо и Ру се замайваше от откриващите се възможности.

Седя в къщата дълго, заслушан в звуците на града и шума на дъжда — отново бе почнало да вали. Постепенно светлината на деня угасваше. Когато реши да си тръгне, почти се бе свечерило.

Даш го чакаше в кафенето.

— Луис съобщава, че първият товар зърно пристига. В едно от селата от района на Далечните земи са ожънали по-рано.

— Има ли място в склада ни?

— Трудно. Само ако извадим всичко на двора или на улицата.

— Може да стане зле — каза Ру. — Нямаме средства, за да плащаме складовете на пристанището, а още нито един кораб не е пристигнал от Свободните градове.

— Пристигна — спокойно каза Даш.

— Какво? — почти извика Ру.

— Видях един търговец, който товареше днес на обяд. Търся ви от часове, за да ви съобщя новината.

— Тогава да тръгваме бързо!

И почти затича към пристанището. Даш го следваше плътно. Когато стигнаха кея, Ру попита:

— Къде е корабът?

— Ето там — каза Даш и посочи.

— Собственикът би трябвало да е в митницата — каза Ру. — Хайде!

В митницата намериха един муден чиновник, който проверяваше някакви документи. Двама изнервени мъже го чакаха прави.

— Тук ли е собственикът на кораба от Свободните градове? — попита Ру още от вратата.

— Какво? — вдигна глава чиновникът.

— Аз съм — каза единият от двамата мъже. — Все още съм тук и чакам тази дървена глава да подпише документите, за да мога да предам товара на купувача.

И посочи човека до себе си.

— Имам товар за Свободните градове, ако още нямате заявки от Крондор — бързо каза Ру.

— Съжалявам, момче — каза капитанът, — но вече съм ангажиран. Имам кредитни писма и разрешение да застраховам товара. Моят работодател се е погрижил предварително. — Но добави тихо: — Ако е нещо дребно, бих могъл да го скътам някъде в трюма, но ми е наредено да напълня кораба със зърно и да се връщам с максимална бързина.

— Със зърно ли? — ухили се Ру.

— Точно така, младежо. Трябва да закупя висококачествена пшеница на прилична пазарна цена и да отплувам по най-бързия начин. — Той изпепели с поглед чиновника. — Ето защо бих искал да свърша тая работа колкото се може по-бързо, така че да пусна момчетата на брега. В морето са от три седмици, а тук ще останем само ден или два.

— С кого си се свързал за закупуване на пшеница? — попита Ру.

— Още с никого. Какво ти влиза това в работата?

— Капитане, забравих добрите обноски. — Ру му подаде ръка. — Извинете ме. Мога ли да ви се представя, както и моя съдружник?

Той се обърна към Даш и допълни.

— Това е съдружникът ми Дашел Джеймсън, внук на херцога на Крондор.

И постави ръка на гърдите си. Другите двама направиха същото при споменаването на името на херцога.

— А аз съм Рупърт Ейвъри от Асоциацията на зърнотърговците в Крондор.

После, неспособен да се въздържа, мина направо към въпроса.

— Колко зърно ви трябва?

— Толкова, колкото да се напълни един кораб, господин Ейвъри.

— Това, което пристига днес, достатъчно ли е, за да напълни трюма му? — обърна се Ру към Даш.

— Мисля, че да — отговори младежът.

— Добре — каза Ру. — Сега относно цената. Какво предлагате?

— Разполагате със зърното тук, в Крондор? — запита капитанът.

— Да. Мога да го докарам на пристанището утре рано сутринта.

Капитанът го изгледа пресметливо. Ру знаеше какво си мисли. Можеше да грабне пшеницата преди да се е разпространила мълвата за острия недостиг и да изкара толкова добра печалба за собственика на кораба, че би могъл заради това да накара екипажа да се откаже от слизане на брега.

— Предлагам две сребърни монети от средна тежина — обичайния размер на монетите, приемани при търговията със Свободните градове — за шест крини зърно, доставени на пристанището утре сутринта.

— Искам една за две крини — каза Ру.

— Три сребърника за осем — каза на свой ред капитанът.

— Предлагам — рече Ру — по сребърна монета и една медна за две крини.

— Чакай малко! — избухна капитанът. — Току-що предложи цена от една сребърна монета. Защо сега я вдигаш?

— Защото така — отвърна Ру. — След минута ще я вдигна още.

Наведе се към събеседника си и съвсем тихо добави:

— Заради скакалците.

Лицето на капитана пламна. Той се огледа втрещено, после протегна ръка и каза:

— Дадено! Една сребърна и една медна за две крини, натоварени при първи зори.

Ру се обърна, сложи ръка на рамото на Даш и докато излизаха от митницата, каза:

— Да идем да поработим.

 

 

Рано в зори каруците се подредиха на пристана и разтовариха зърното в лодките, които го откарваха до кораба. Капитанът и Ру стояха и сравняваха сметките си, докато хамалите нарамваха чувалите със зърно и ги отнасяха по скърцащите дървени мостчета до лодките.

Към обяд бройките бяха сметнати и двамата мъже свериха числата си. Ру знаеше, че капитанът нарочно бе изброил дванайсет крини по-малко. На стойност това беше някъде по-малко от половин жълтица и Ру си помисли, че би могъл да достави това удоволствие на капитана.

— Приемам вашите изчисления, капитане.

Чужденецът махна на един от своите матроси, който донесе сандъче, от което той измъкна торбичките със злато. Позволи на Ру да провери съдържанието на всяка. Плащането приключи и Ру подаде златото на Дънкан, който бе застанал наблизо с друго сандъче, с което щеше да отнесе сумата в счетоводната къща, където Ру имаше открита сметка.

Подкараха празните каруци от пристана. Ру седна в първата до Дънкан. Почувства облекчение и възторг, какъвто не бе изпитвал никога през живота си.

— Планът ни проработи — каза той.

— Какво? — попита Дънкан.

Ру не можеше да се сдържа повече. Смя се дълго и силно, после извика радостно.

— Ще стана богаташ, братовчеде!

— Това е много добре за теб — сухо каза Дънкан.

Ру не забеляза, че в гласа му няма никакъв ентусиазъм.

 

 

В залата на кафенето цареше истински хаос. Мъжете крещяха и на няколко пъти келнерите трябваше да предотвратяват юмручни битки. Чуваше се и гласът на Маккелър:

— Господа, господа, успокойте се!

Един мъж се хвърли през масата срещу Ру. Бойната му подготовка му послужи и мъжът срещна само въздух там, където преди секунда стоеше младият мъж. Удари се тежко и главата му дрънна в един стол.

Като взимаше по две стъпала наведнъж, Ру намери двама келнери, които защитаваха горния етаж от онези, които нямаха право да се качват горе. Не че в горната галерия бе по-спокойно, но поне нямаше опити за спречквания.

Възрастни мъже бяха на прага да се разплачат или разпищят от притеснение. Ру разбута неколцина и видя разгневения Мастерсън.

— Не ме интересува какво казвате — изкрещя Мастерсън на двама, които се бяха навели над масата, с ръце, плътно опрени в полираната й повърхност. — Вие сте се подписали, значи доставяте зърното или плащате пазарната цена! Имате три дни!

Единият от мъжете изглеждаше разярен, но другият бе склонен да го удари на молба.

— Не мога. Моля ви. Трябва да продам всичко, което имам. Ще остана без пукната пара!

— Да сте мислили преди да ми продавате зърно, което не сте осигурили! — отвърна Мастерсън.

Ру го хвана за ръката и го дръпна встрани.

— Извинете ме, господа, ще се върнем след момент.

— Какво има? — запита Джеръм, все още много нервен.

Ру се опита да запази сериозна физиономия, но когато вече беше с гръб към останалите, се ухили победоносно.

— Колко?

— Дължат ни четиристотин хиляди крини зърно, а нямат нито една — каза Мастерсън. После внезапно разбра на кого говори и се разкикоти, като след миг прикри с ръка устата си и се престори, че кашля. — Мийни не ме интересува, нито пък братовчед му Мийкс, който е същата стока. Все пак исках да ги поизпотя малко.

— Свързани ли са с Джейкъби? — тихо попита Ру.

— Доколкото знам, не — отвърна Джеръм. — Направих както поиска и проверих всяко сдружение или синдикат, в които смятах, че има участие Джейкъби, но тия не са между тях.

— Мислих по въпроса — каза Ру. — Можем да разпилеем на пух и прах всеки инвеститор в Крондор, но тогава няма да имаме с кого да въртим търговия. С какво се занимават тия двамата?

— Мийни има чудесна малка мелница, която управлява зле — каза Мастерсън, — а Мийкс — пекарна. Спекулират, но в умерени мащаби. — После прошушна: — Някой трябва да им е пуснал мухата, че ще има голяма криза. И двамата ми дадоха разписки на стойност два или три пъти по-голяма от всичко, което притежават.

— Добре — каза Ру. — Ако превърнем „Крондорските зърнотърговци“ в постоянен синдикат, бихме могли в бъдеще да имаме различни предприятия, които да ни носят злато. Какво ще кажеш да се спазарим за дялове в пекарна и мелница?

— Предложението не е лошо — каза Мастерсън и замислено потърка брадичката си. — Ти, аз, Кроули и Хюм трябва да седнем и да го обсъдим. Можем да пренебрегваме онези, които се присъединиха по-късно, но Кроули и Стенли Хюм са с нас от началото.

— Съгласен — каза Ру, обърна се, върна се до масата и каза:

— Господин Мийни?

По-ядосаният от двамата отвърна:

— Да?

— Доколкото разбирам, не разполагате със зърното, което сте договорили да ни доставите по предварително уточнената цена?

— Знаете, че нямам! — викна Мийни. — Някой е минал и е изкупил всяко зрънце пшеница оттук до Велики Кеш! Всички закупчици ми съобщиха, че в цялата провинция никъде не се продава зърно! Как да изпълним договорите си, като не можем да закупим нищо?

— Попаднали сте в много неблагоприятна обстановка — каза Ру.

Другият мъж, Мийкс, се намеси:

— Моля ви. Ако трябва да се издължим до определената дата, ще бъдем разорени. Имаме семейства!

— Ще обсъдим това, което казвате. — Ру се направи, че се замисля.

Едва го бе казал и Мийкс вече забъбри оживено:

— О, благодаря ви, сър! — От облекчение почти се просълзи.

— Ще го направите ли? — попита Мийни.

— При една разумна лихва бихме могли да се задоволим с активи като… — Ру погледна Мастерсън и прошепна: — Как му се казваше на това?

— Допълнителна гаранция.

— Да, допълнителна гаранция — каза Ру. — Пригответе списък на това, което притежавате, и елате тук на определената дата. Ще измислим нещо. Не можем да оставим семействата ви на улицата, нали?

Двамата излязоха и Ру се зае с хората, които бяха дошли преди договорените дати, за да искат по-дълъг срок, защото нямало пшеница за купуване. Прегледа бързо разписките, които Мастерсън бе оставил настрана, и запомни имената. Никой от тези мъже не бе дошъл да се срещне с тях.

В края на деня Ру, тримата му съдружници и Себастиан Лендер се отпуснаха уморени в креслата си.

— Господа — каза Ру, — предлагам да създадем постоянна компания.

— И защо? — попита Кроули.

— Според Джеръм ни трябва още доста време, за да завършим най-поразяващата спекулация в историята на Западните владения и на кафене „Барет“.

— Мисля, че това е разумно предложение — каза Лендер.

— Е, разбира се — каза Джеръм, — никой от нас не е очаквал, че нещата ще се развият така.

— Имам предвид — поде отново Ру, — че се справихме толкова добре, защото всички действувахме много бързо и отговорно. По-слаби мъже биха се огънали и побягнали.

Кроули не изглеждаше много уверен, но Хюм бе очевидно приятно изненадан от тези думи.

— Бил съм войник две ужасни години — продължи Ру — и разбрах, че е неоценимо богатство да имаш зад гърба си хора, на които може да се довериш.

Той ги изгледа подред.

— Вярвам на всички ви.

Кроули изглеждаше истински развълнуван.

— Предлагам — допълни Ру — да запазим нашето ново богатство обединено и да създадем компания с разнообразна дейност и с много различни клонове — такава, каквато не е съществувала досега.

Знаеше, че всъщност предлага ново обединение, което да съперничи на могъщия холдинг на Джейкъб Истърбрук.

— И ти ще станеш президент на новата компания, така ли? — попита Кроули. В гласа му имаше нотка на подозрение.

— Не — каза Ру. — Аз съм доста нов в тези неща и макар че си мисля, че имам усет към бизнеса, си давам сметка, че имахме и късмет.

Той се разсмя.

— Съмнявам се, че в близко време някой би подписал договор за зърно в Кралството, без предварително да е закупил пшеницата.

Другите се разсмяха искрено.

— Мислех си, че вие трябва да председателствате, Брандън — каза Ру. — За пръв път наричаше Кроули с малкото му име.

— Аз ли? — попита Кроули, очевидно изненадан.

— Ами… — Ру погледна Джеръм. — Господин Мастерсън и аз имаме, така да се каже, малко непредставителни биографии.

Мастерсън се засмя.

— И колкото и да уважавам господин Хюм, мисля, че вие сте по-старшият член. Вашата възраст и опит ще ни служат добре. Предлагам вие да председателствате, а господин Хюм би могъл да работи като втори служител в компанията. За мен е достатъчно да бъда един от четиримата съдружници. Извън фирмата ще се занимавам и със своя бизнес. Управлението на „Ейвъри и синове“ ми отнема доста време. Мисля, че всички ние бихме желали да работим и извън новата компания. Но да не забравяме, че ще се срещнем с много, наистина много мъже, които няма да са в състояние да изпълнят разписките и договорите, които са подписали с нас.

После преразказа разговора, който бе имал с Мастерсън, и предложението си към Мийкс и Мийни.

— Всичко това би могло да завърши като получим дялове в различни предприятия и търговски фирми, пръснати около Горчивото море. Поради тази причина, господа — обърна се той към всички, — предлагам днес да основем търговска и холдингова компания „Горчиво море“.

— Да ме вземат мътните, ако не си изгряваща звезда, Рупърт Ейвъри! — Мастерсън плесна с длан по масата. — Продължавам с теб.

— Аз също се присъединявам към вас и ще го сторя с удоволствие — каза Хюм.

— Председателстващ служител? — каза Брандън Кроули. — Добре, с вас съм.

— Господин Лендер — обърна се младият търговец към правника, — бихте ли били така любезен да подготвите документите по това споразумение?

— Ще ми бъде приятно, господин Ейвъри.

— Мисля, господа — каза Мастерсън и потри доволно ръце, — че е време за по едно питие. — И викна на келнера да донесе от специалния му личен коняк и пет чаши.

Всеки вдигна чашата си и Мастерсън каза:

— Пия за господин Рупърт Ейвъри, без чиято настойчивост и убеденост не само нямаше да бъдем сега толкова богати, но можеше и да просим по улиците.

— Не, моля ви — каза Ру. — Всеки от нас заслужава доверие. По-скоро бих предложил друг тост. — Той вдигна чашата си. — За търговска и холдингова компания „Горчиво море“!