Реймънд Фийст
Възходът на търговеца принц (9) (Разказ за Ру)

6.
Кафене „Барет“

Ру отскочи.

Келнерът се извърна ловко, за да не се сблъска с младежа, който влизаше в кухнята на кафене „Барет“. Ру сложи подноса на поставката и започна да изрежда поръчките си. Хаосът в кухнята беше пълна противоположност на спокойствието, царящо в централната зала и в запазените само за членовете на клуба маси на втория етаж на заведението. Големите дъбови врати изолираха кухненския шум.

Ру бе намерил работа тук след почти едноседмично търсене. Няколкото търговци, с които бе разговарял, поглеждаха недоверчиво зле облечения недодялан бивш войник и никой не показваше желание да го вземе дори и за най-младши партньор, без да получи предварително сериозна сума. Обещанията за упорита работа, за пъргавост, комбинативност и вярност бяха далеч по-маловажни от добре натъпканата кесия.

Повечето търговци имаха или синове, или чираци, и само някои предлагаха подходяща работа. Търсеха се главно охранители или носачи. Ру вече се бе отчаял, но си спомни за младия келнер Язон, който ги бе насочил към търговеца на коне при градската порта.

Така че отиде отново в кафенето, откри шефа на келнерите и спомена името на Язон. След кратко съвещание със Себастиан Лендер управителят на кафенето Хоен предложи на Ру работа като сервитьор.

С помощта на Язон Ру бързо се научи как да се оправя с работата. Дори започна да го харесва — младежът бе най-малкият син на търговец от покрайнините на града. Маккелър, оберкелнерът, беше наредил на Язон да „покаже системата“ на „новото момче“. Ру не обичаше да му викат „момче“, но като имаше предвид възрастта на Маккелър, реши, че той сигурно има право. Дори херцог Джеймс би изглеждал момче до Маккелър.

Язон се прояви като добър учител и не смяташе Ру за глупак само защото не знаеше точните пътеки из голямото кафене. Детските години на Ру бяха минали в хана „Червената патица“, около семейството на Ерик, и това му помогна да се ориентира бързо между кухнята и централната зала.

И все пак в „Барет“ за Ру имаше доста нови и необичайни неща. Преди всичко го накараха да положи клетва пред реликва от храма на Сунг — Богинята на честността, с която обещаваше, че никога няма да разкрива тайни, чути случайно, докато обслужва масите. Дадоха му обичайната униформа — риза, панталони, престилка и ботуши, която му пасна идеално. Сметнаха, че собствените му дрехи са твърде овехтели, и му съобщиха, че от месечното му заплащане ще се приспадне цената за новото облекло. После го разведоха из кухнята и го запознаха с огромното разнообразие от кафета и чайове, сладкиши и ястия, предлагани за закуска, обед и вечеря на клиентелата.

В началото Ру се постара да запомни колкото се може повече неща и бе сигурен, че постепенно ще научи и всичко останало, което му трябва. Организираният хаос в кафенето в най-натоварените часове в много отношения напомняше за сражение. Отвсякъде валяха заявки от келнери, които се мъчеха да запомнят разнообразните поръчки, а също така и на коя маса да отнесат поръчаното и какво точно на кой от господата да поднесат. Обикновено сервираха кафета или обичайните рула от сладко тесто, но понякога имаше сложни поръчки за закуска или за обедно меню. Вечери поръчваха рядко, защото повечето от бизнесмените предпочитаха да хапват вкъщи със семействата си, но понякога късните следобедни преговори продължаваха дълго и келнерите и готвачите трябваше да работят допълнително два или три часа след залез-слънце, преди да заключат вратите след последния клиент. В кафене „Барет“ съществуваше правило, че заведението е отворено, докато има и един клиент, и няколко пъти през изминалите години, по време на най-тежката финансова криза в Крондор, кафене „Барет“ оставаше отворено денонощно и целият персонал бе налице, готов да обслужи поръчките на трескави бизнесмени и благородници, претъпкали заведението.

— Поръчката ти е готова — каза готвачът.

Ру грабна подноса от тезгяха, провери два пъти дали всичко е точно и се забърза към летящата врата. Поспря за миг, за да се увери, че лекото поклащане е резултат от преминаването на колегата преди него, а не защото някакъв глупак е сбъркал посоката и се кани да влети оттук в кухнята — всички бяха инструктирани, че трябва да се придържат към дясната страна при разминаване от кухненското помещение към салона. Язон му беше казал, че най-големи проблеми създават клиентите, които обикновено бъркат кухненската врата с входа към нужниците или със задния изход. Резултатът от подобни грешки бе шумен сблъсък и пълна каша от разлети питиета и счупени чинии.

Преди да отвори вратата, Ру се обърна, наклони се напред с обиграно движение, като че ли го бе правил години наред, и се вмъкна с грация в общата зала. Само бойната подготовка му помогна да избегне сблъсъка с един клиент, решил да се опита да мине през крилото на кухненската врата.

— Извинете, господине — промърмори младежът. Всъщност искаше да кресне: „Гледай къде вървиш бе, тъпанар!“ Но се насили и се усмихна учтиво.

Язон му обясни, че заплатата в кафенето може да е повече от скромна, но че истинският източник на приходи за келнерите е бакшишът. Бързото, ефикасно, възпитано и изпълнено с настроение обслужване можеше да докара на един келнер седмичната му заплата само за ден, стига да имаше достатъчно публика. Обикновено една маса беше достатъчна на келнер, за да може да си докара пари за някое по-скромно финансово начинание.

Поради тази причина Ру — като нов член на персонала — обслужваше най-бедната част от общата зала. Можеше само да поглежда към галериите на втория етаж, където се събираха търговските сдружения, брокерите и партньорите в бизнеса. Между тях имаше и неколцина умни млади мъже, които бяха започнали деловия си живот като келнери в кафене „Барет“. Това може би не беше толкова бърза кариера като търсенето на съкровища по далечни острови, но като резултат можеше да бъде не по-малко вълнуваща.

Докато поставяше поръчаното пред всеки от бизнесмените — те не му обръщаха внимание, погълнати в оживен разговор — се заслуша и чу достатъчно, за да разбере, че обсъждат извънбрачните приключения на жената на свой съдружник, а не сериозни делови въпроси, и загуби всякакъв интерес. На подноса му оставиха медна монета на стойност малко повече от едно кафе или сладко руло, но младежът се поклони учтиво и се отдалечи от масата.

Движеше се из своята зона, като внимателно следеше дали някой не се нуждае от нещо. Когато нямаше поръчки, заставаше на едно място, така че да могат да го виждат всички — готов да се отзове на всяко повикване.

Имаше няколко свободни минути. Огледа отново залата, като запомняше лица и имена. Беше сигурен, че един ден тази информация ще му е от полза. От другата страна на залата някой му махна. Ру видя, че това е негов колега — Курт, висок грубиян, наплашил повечето от по-младите келнери. Умел подмазвач, той бе убедил както Хоен, така и Маккелър, че е опитен и любезен сервитьор, макар че не беше нито едното, нито другото. Беше уредил нещата си така, че младите келнери изпълняваха цялата черна работа, а той винаги успяваше да изклинчи. Ру се чудеше как такъв боклук бе заел солидно положение в кафене „Барет“.

Престори се, че не забелязва махването. Накрая Курт пресече залата и дойде при него. Докато се приближаваше, лепна мазна усмивка на лицето си, за да се понрави на шефовете. Може би щеше да е симпатичен, помисли си Ру, ако не сменяше така бързо усмивката си и ако нямаше такива присвити очи.

— Правех ти знаци — изсъска той през стиснатите си зъби.

— Забелязах — отвърна Ру, без да го поглежда: продължи да наблюдава клиентите в района си.

— Защо не дойде? — попита Курт с тон, който очевидно смяташе за заплашителен.

— Последния път като погледнах към теб, не видях да ми плащаш заплатата — отвърна Ру, като се придвижи към лакътя на един посетител, който току-що му беше оставил една-единствена медна монета бакшиш, и старателно допълни полупразната му чаша, без да го молят. Двамата търговци въобще не забелязаха това, потънали в разговора си.

Курт постави ръка на рамото му и Ру се обърна, погледна я и тихо каза:

— Съветвам те да не ме докосваш отново.

— И какво ще стане, ако го направя? — почти изцвили Курт, макар и съвсем тихичко.

— Сигурно няма да ти е приятно, като разбереш — спокойно каза Ру.

— На закуска хапвам и по-едри от теб — додаде Курт.

— Не се съмнявам — отвърна Ру, — но едва ли представлявам интерес за любовния ти живот.

Той понижи още повече глас.

— Сега си махни ръката от рамото ми.

— Не заслужаваш да се разправям с теб в работно време — делово отбеляза Курт и отдръпна ръката си. — Но няма да забравя това.

— Ще съм тук всеки ден, за да ти го напомням. В случай, че наистина забравиш — подметна Ру. — Сега кажи какво искаш?

— Смяна на дежурството. Заставаш на вратата.

Ру вдигна поглед към големия, красиво изработен времеизмерител, който висеше от тавана. Водният механизъм, измайсторен в Кеш, показваше часовете и минутите, като издигаше стълбове от оцветена в синьо вода, която се изливаше в прозрачна тръба, белязана с деления. Една от задачите му като младши келнер беше да седи в общата зала от зори до момента, когато клапата се издигаше и караше странния механизъм да изпомпва водата обратно в горния резервоар, който, от своя страна, пълнеше долния, за да се отмерва точното време. Ру не беше съвсем сигурен защо установяването на точния час е толкова важно за тези бизнесмени, но беше силно впечатлен от устройството и от факта, че само с един поглед може да разбере кое време на деня е.

— По каква причина? — попита той и тръгна към кухнята. Курт го последва. — Смяната е следващия час.

— Вали — отвърна Курт с гадна усмивка и отмахна кичур черна коса от челото си. — Новите момчета винаги чистят калта.

— И съвсем справедливо — каза Ру. Въобще не мислеше, че е справедливо, но по-скоро щеше да пукне, отколкото да достави на Курт удоволствието да забележи, че е неприятно изненадан. Остави подноса и кърпата си за чистене в шкафа, определен за него, бързо мина през широката кухня и залата и отиде до входната врата.

Язон го чакаше. Ру надникна и видя, че тропическа буря, дошла през Горчивото море, откъм Кеш, излива плътни, топли потоци върху града на принца.

В ъгъла вече бе натрупана купчина парцали. Язон му каза:

— Опитваме се, доколкото е възможно, да запазим чисто около входа, за да не се налага после да мием цялата зала.

Ру кимна. Язон му подхвърли парцал, клекна и започна да обира калта, която, тласкана от дъжда, напираше навътре и се процеждаше от двете страни на прага. Ру също се зае с работата откъм своята страна и разбра, че го очаква дълга и досадна сутрин.

Вече чистеше за четвърти път, когато една голяма карета зави иззад ъгъла и мина с висока скорост само на няколко крачки от входа на кафенето. Калта, изхвърлена изпод колелата, плисна чак до ботушите на Ру. Той бързо клекна и се опита да я избута назад. Дъждът продължаваше с тъпо упорство и малки вадички мръсна вода приближаваха дървения под, но все още по-голямата част от входното помещение на кафенето беше чиста.

— Вземи. — Язон му подхвърли чист сух парцал.

— Благодаря — отвърна Ру, като го улови във въздуха. — Макар че това изглежда малко безсмислено — добави той, като кимна към отворената врата. Дъждът отново се усилваше. Беше типичен пристъп на буря откъм Горчивото море и можеше да се очаква, че проливният дъжд ще продължи с дни. Улиците постепенно се превръщаха в реки от кал и всеки нов посетител в кафенето нанасяше все по-големи количества тъмнокафеникава тиня по дървения под.

— Помисли си как би изглеждало всичко, ако не се стараехме тук — подхвърли колегата му.

— Какво правим, освен да чистим калта? — попита Ру.

— Ами, понякога помагаме на клиентите да излязат от каретите — каза Язон. — Ако някой спре откъм твоята страна, първо виж дали има само кочияш на капрата, или има и прислужник отзад. Ако няма прислуга, отвори вратата на каретата и смъкни сгъваемите стъпенки. Ако няма стъпенки, взимаш онова сандъче ей там и го слагаш пред каретата. — Той посочи едно сандъче в ъгъла на входното помещение. То бе поставено до купчина мръсни парцали, метнати в широка метална кофа.

Приближи се карета и Ру погледна към Язон, който му кимна; отзад нямаше слуга и очевидно колата бе наемна. Не се виждаше и модерна сгъваема стъпенка. Дребният младеж грабна сандъчето и без да обръща внимание на дъжда, внимателно го постави там, където му беше казано, после отвори вратата и зачака. Възрастен господин слезе от каретата и бързо прескочи двете стъпала, за да се озове на сухо във входа на кафенето.

Ру вдигна сандъчето и едва успя да отскочи, когато каретата тръгна. Стигна до входната врата навреме, за да чуе Маккелър да казва:

— Добро утро, господин Истърбрук.

Язон се зае да изчисти ботушите на госта, а Ру върна сандъчето на мястото му. Клиентът вече се бе насочил към вътрешната част — светилището на „Барет“.

— Това Джейкъб Истърбрук ли беше? — попита Ру.

— Познаваш ли го?

— Знам фургоните му. Пристигат редовно в Рейвънсбърг.

— Един от най-богатите хора в Крондор — довери му Язон, докато продължаваха да чистят пода. — Има и страшна дъщеря.

— В какъв смисъл страшна? — попита Ру.

Язон беше средно висок, с луничава светла кожа и кестенява коса — обикновено не правеше впечатление с външния си вид, но изражението му се преобрази, когато заговори:

— Какво да ти кажа? Тя е най-хубавото момиче, което съм виждал.

— Влюбен ли си? — ухили се Ру.

Язон почервеня, което развесели Ру още повече.

— Не. Искам да кажа, че ако открия жена, приличаща на нея, която да се загледа малко по-дълго в мен, ще благодаря на Рутия цял живот. Тя ще се ожени за някой много богат мъж или благородник, сигурен съм в това. Само че…

— Може да накара човек да си помечтае, така ли? — подхвърли Ру.

Язон повдигна рамене, остави парцала, погледна Ру и каза:

— Ботушите.

Младежът погледна към краката си и видя, че внася кал там, където вече бяха почиствали. Намръщи се, взе нов парцал от металния съд и почисти добре ботушите си и следите, които бе оставил.

— Не се замисляш много за това, когато си прекарал живота си без обувки.

— Сигурно — кимна Язон.

— Сега кажи нещо за това чудо…

— Силвия. Силвия Истърбрук.

— Къде си я виждал?

— Понякога идва тук с баща си, когато обикаля града за покупки. Те живеят в края на града, в голямо имение край Пътя на принца.

Ру повдигна рамене. Познаваше Крондор още от времето, когато за пръв път бе пристигнал с Ерик, и знаеше, че част от Кралското шосе се нарича „Пътя на принца“. Но тогава бяха изоставили този път и през една горичка се бяха укрили в непозната ферма. По-късно, по южния път, ги отведоха към тайния учебен лагер, където учиха войнишкия занаят, така че никога не бе виждал имението, за което говореше Язон.

— Как изглежда?

— Има най-поразителните сини очи и руса коса, която прилича на бяло злато.

— Сини, а не зелени, така ли? — уточни Ру. — И руса коса?

— Сини очи и русокоса — отвърна Язон. — Защо?

— Само питам. Срещнах една красива жена, която едва не ме уби. Но беше със зелени очи и черна коса. Както и да е, продължавай.

— Няма какво повече да се каже. Пристига тук с баща си, прекарва известно време и си тръгва. Но ми се усмихва и дори веднъж отдели минута, за да говори с мен.

— Е, това вече е нещо — разсмя се Ру.

Крясък и шум от голяма приближаваща се каруца накараха Ру да се обърне. Иззад ъгъла се показа кон, който се насочваше право към входа на кафенето. Животното бе старо, уморено и съвсем изпосталяло. Чуваше се силно скърцане от търкане на дърво в дърво, придружено от люти ругатни и трополене на колела. След малко видяха и човек на капрата.

Само един поглед бе достатъчен на Ру, за да разбере, че човекът няма и елементарна представа за управление на каруца — удари колата в ъгъла на сградата.

Ру се стрелна навън, излезе пред коня, грабна юздите и извика:

— Тпруу!

Конят се подчини, защото и без това му бе трудно да влачи каруцата покрай стената, през дълбоката кал, а и бе напълно изтощен.

— Какво става? — попита мъжът на капрата.

Ру вдигна очи и видя млад човек, само няколко години по-голям от него, слаб и измокрен до кости. Очевидно беше моряк, защото беше загорял от слънцето, пиян и не носеше нито ботуши, нито обуща.

— Легни на дрейф, моряче — викна Ру, — докато стигнеш брега.

Като се опитваше да изглежда страшен, младият моряк кресна:

— Махни се от пътя ми! Подплаши ми коня!

Ру мина отстрани на изнемогващия от умора кон и каза:

— Карал си много бързо, приятел, и сега има опасност да не стигнеш доникъде. Знаеш ли как да се справиш с това животно?

Очевидно бе, че не знаеше. Морякът изруга и скочи долу, загуби равновесие и падна по лице в калта. Като проклинаше и се хлъзгаше, той се опитваше да се надигне; накрая все пак успя да се изправи.

— Да бъде проклет денят, в който реших да направя услуга на приятел.

Ру погледна претоварената каруца, затънала в калта почти до осите. Беше натоварена с кошове, покрити и завързани здраво с платнище.

— Но твоят приятел не ти е направил услуга. Този товар изисква два, дори четири коня.

Язон чу шумотевицата и викна:

— Какво става там?

Преди Ру да може да отговори, се чу и гласът на Курт, който крещеше:

— Ей, Ейвъри, какво има?

— И слепец може да види толкава каруца, Курт — отвърна Ру.

В отговор се чу неопределено ръмжене. Сред шума на силния дъжд прозвуча и гласът на Маккелър.

— Какво е станало?

Ру се отдръпна от покрития с кал моряк, наведе се под шията на изморения до смърт кон и без да се интересува дали внася кал във вече изцапаното антре, пристъпи в кафенето. Маккелър и няколко келнери стояха точно пред голямата локва и гледаха коня — той почти бе влязъл в заведението.

— Каруцарят е пиян, сър — каза Ру.

— Пиян или трезвен, махни това животно оттук — нареди престарелият оберкелнер.

Ру мерна Курт, който се подсмихна гадно, като чу заповедта.

Обърна се и видя, че морякът тръгва нанякъде. Той направи три широки крачки в калта, която стигаше вече до глезените, и силно го дръпна за рамото.

— Почакай минута, приятел!

— Ти не си ми приятел — изфъфли морякът. — Но въпреки това нямам нищо против теб. Искаш ли едно питие?

— Ти се нуждаеш от питие, колкото конят се нуждае от шибане с камшик — озъби се Ру. — Но пиян или не, трябва да махнеш каруцата от входа на моя господар.

Морякът се зачуди дали да се разгневи, или да се разсмее. После се опита да се овладее, като пияница, полагащ усилие да изглежда трезвен.

— Нека ти обясня, момче — каза бавно. — Един мой приятел, Тим Джейкъби — другарче от детинството, когото срещнах днес, ме убеди, че е по-добре да стана каруцар, отколкото да рискувам ново пътешествие по море.

Ру с тревога видя как конят се опитва да клекне в калта — нещо невъзможно, защото беше запрегнат.

— О, богове! — викна той, грабна ръката на моряка и го дръпна към каруцата. — Конят ти…

— Чакай малко! — викна морякът. — Не съм свършил.

— Ти не си, но конят е — каза Ру.

— Казах ти — продължаваше морякът, — трябва да закарам каруцата до „Джейкъби и синове“, транспортна фирма, и там да ми платят.

Конят изцвили болезнено. Гласът на Маккелър отново прозвуча от вратата:

— Ейвъри, ще свършиш ли нещо? Посетителите започват да нервничат.

Ру довлече моряка до каруцата и видя, че животното се е свлякло на колене; задните му крака трепереха трескаво. Той измъкна ножа си и бързо преряза поводите. Конят, почувствал се свободен, се изправи с труд на четирите си крака, пристъпи напред, после рухна в калта и със звук, който напомняше въздишка на облекчение, издъхна.

— Да ме вземат дяволите! — каза морякът. — Виж какво стана!

— Нищо особено — каза Ру. Конят беше запречил половината вход. Излизащите и влизащи солидни господа можеха да избират по какъв начин да се изкалят и измокрят: да заобикалят покрай изпоцапаната каруца или да прескачат умрелия кон.

— Язон — обади се Маккелър, — ти и другите момчета дръпнете животното и каруцата настрани оттука.

— Не! — викна Ру.

— Какво искаш да кажеш? — попита оберкелнерът.

— Не бих ви посъветвал да правите това, сър — каза Ру.

Младежът видя, че Маккелър наднича към каруцата през вратата.

— Защо?

Ру посочи с пръст коня и отвърна:

— Това животно беше старо и болно, но все пак е товарен кон, тежащ около седемстотин килограма. Целият персонал няма да може да го измъкне от тази лепкава кал. А и каруцата е препълнена и много тежка, така че едва ли ще се справим и с нея.

— Какво предлагаш тогава?

Очите на Ру се присвиха за момент и по лицето му пробяга лека усмивка.

— Мисля, че знам какво да направя — каза той. После се обърна към моряка. — Иди до фирмата на приятеля си и му кажи, че ако иска да получи стоката си, трябва да дойде тук и да потвърди, че е негова.

— Мисля да се връщам в морето — каза морякът, бръкна под куртката си и измъкна кожен портфейл, натъпкан с документи. — Може да се уверите, сър — каза той с пиянски поклон.

— Ако го направиш, ще те догоня, ще те хвана и ще те убия — процеди Ру през зъби, взе портфейла и добави: — Иди и кажи на приятеля си, че товарът му е тук, при кафене „Барет“, да търси Ру Ейвъри. После може да идеш и да се удавиш в каца с пиво, въобще не ме интересува.

Морякът не отвърна нищо и побутван от Ру, тръгна към фирмата „Джейкъби“ или по-точно натам, накъдето мислеше, че се намира, но не свърна към пристанището.

— Язон!

— Да, Ру?

— Изтичай и намери някой от скотобойната. Не, почакай! — поправи се той. — Тия от скотобойната ще искат пари, за да разрежат и отнесат животното. Бягай до Бедняшкия квартал и открий колбасар. Кажи му какво имаме тук и че просто трябва да дойде и да си го вземе. И без това хората от скотобойната ще продадат месото на някой саламджия; защо да плащаме на посредници?

Язон се огледа, попита Маккелър дали е съгласен и като получи разрешение, се втурна през дъжда към Бедняшкия квартал.

Ру бързо прегледа каруцата и прецени, че въобще не може да бъде преместена, ако не я разтоварят.

— Трябват ми носачи — викна той към Маккелър. — Трябва да разтоварим стоката, преди да преместим колата.

— Добре — отвърна Маккелър. — Но колкото се може по-скоро, Ейвъри.

Ру забърза към следващата улица, после свърна по друга и стигна до гилдията на носачите. Влезе вътре и видя дузина яки мъже, седнали около огнището в очакване на работа. Ру се отправи към малкото бюро и се обърна към служителя:

— Трябват ми осем души.

— А кой си ти? — попита със служебен тон дребният мъж, скрит зад бюрото.

— Идвам от кафене „Барет“, пред входа ни е затънала една каруца. Трябва да бъде разтоварена, за да може да се отмести.

При споменаването на думата „Барет“ човекът загуби част от служебното си достолепие:

— Колко души казахте, че ви трябват?

Годините, прекарани около каруцари и носачи, послужиха на Ру, и той без колебание отвърна:

— Най-яките ви осем мъже.

Служителят бързо махна на осмина от насядалите около огъня и добави:

— Ще трябва и допълнително заплащане заради времето.

— Какво? — присви очи Ру и попита с най-тарикатския си тон: — Това да не са нежни момченца, които се боят да се намокрят? Не ме принуждавай да ти давам допълнително пари за пиячка, защото ще съобщя на майсторите на гилдията, че сигурно много пъти досега си се опитвал да вършиш такива шмекерии. Товарил съм и съм разтоварвал каруци от времето, когато бях по-нисък и от стърчишката на колата, така че не ми говори за правилата на гилдията.

В действителност Ру нямаше представа дали е така, но и насън подушваше хитреците. Лицето на мъжа почервеня, от гърлото му се чу неопределен звук и накрая той рече:

— Всъщност няма сняг или лед, даже спря и да вали. Съжалявам за недоразумението.

Ру поведе осемте мъже към каруцата, откачи страничните ритли и повдигна края на платнището. После изръмжа:

— По дяволите!

Товарът беше смесен, но точно пред него имаше топ фина коприна и доколкото разбираше от изящни тъкани, тази струваше повече, отколкото щеше да спечели за две години работа в „Барет“. Но ако я намокреха и изкаляха, цената й можеше да падне до сумата, за която беше закупена.

— Чакай тук — каза той на старшия на носачите, заобиколи колата и откри Маккелър все още на входа сред смесена компания от келнери и посетители, които гледаха зрелището с любопитство.

— Имам нужда от големи плътни покривки, сър.

— Защо са ти?

— Товарът трябва да бъде запазен сух и… — Той се огледа, видя неизползувания навес на сградата до кафенето и добави: — И можем да го оставим там до следобеда. Може би ще имаме по-малко проблеми, ако запазим стоката в добро състояние. Иначе могат да протестират, че сме я развалили и че е трябвало да я оставим тук, докато дойдат да си я приберат.

Този довод със сигурност не би убедил никой собственик на хан или кръчма, но кафене „Барет“ се бе издигнало отчасти благодарение на застраховките на търговски товари и поради това Маккелър кимна в знак на съгласие. Идеята да се развалят няколко скъпи покривки бе малко странна, но сред клиентелата имаше и застрахователи и той съвсем не искаше да го замесват в съдебни дела.

— Донеси голяма покривка — нареди той на Курт.

Като изглеждаше притеснен, че с нищо не може да помогне на Ру, Курт се обърна и се мушна между почтените господа. След минутка се върна с широка покривка за маса.

Ру я притисна до гърдите си, за да я запази колкото се може по-суха, и затича обратно към каруцата. Мушна се под насмоления брезент, разгъна покривката под него и като я придържаше внимателно, се качи в задната част на каруцата — внимаваше да не докосне скъпоценния копринен плат с мокрите си дрехи. Махна на най-близкия носач и му викна:

— Качи се тук, но гледай да не се допираш до нищо. Ако нацапаш с кал тази покривка, ще останеш без надница.

От разправията в канцеларията им хамалинът бе разбрал, че това момче знае някои неща за Гилдията на носачите, и не искаше да си търси белята, така че пристъпи бавно и внимателно до Ру и зачака указания.

— Дръж покривалото, за да опазим това сухо — каза Ру, като посочи коприната.

Младежът се опита да разбере как е балансиран товарът, макар че не беше много лесно в този мрачен следобед, под проливния дъжд. Разгледа останалата стока и се убеди, че може да понесе малко влага. После обърна покривката за маса от чистата страна, която не бе изцапана с кал от собствената му риза, и се приготви да опакова копринената тъкан. Отне му няколко минути да завие топа хубаво в бялата покривка. После нареди на другите носачи:

— Сега развържете покривалото и го дръжте над мен.

Мъжете побързаха да изпълнят нареждането му и Ру пресече улицата на сухо. Насочи се към изоставената къща, бутна вратата и видя, че има малка, но здрава ключалка. Разгледа я, поразтърси малко дръжката й като нямаше представа как да се справи с подобна брава, с все сила ритна вратата. Ключалката остана цяла, но четирите болта на пантите изскочиха и вратата увисна отворена.

Ру пристъпи в изоставената къща. Повехналото величие на входа не го изненада. Широка стълба водеше от входното помещение към балкон с изящни перила на втория етаж; от високия таван се спускаше покрит с прах кристален полилей, който проблясваше в оскъдната светлина на следобеда.

Зад него затрополиха идващите носачи и това накара Ру да изостави проучването на горния етаж за момент: прекоси входното помещение и отвори една плъзгаща се врата. Точно под балкона имаше голяма празна всекидневна. Тук беше сухо и двата големи прозореца на отсрещната стена бяха непокътнати.

— Внесете стоката — извика Ру на мъжете — и я оставете ей там.

Посочи им най-отдалеченото място от прозорците, за да я предпази от дъжда в случай, че някой ги строши. Спасяването на копринената тъкан си струваше само ако можеше да се запази невредима. Носачите оставиха вързопа с покривката на пода и Ру допълни:

— Донесете и останалите неща от каруцата и ги поставете също тук.

Осемте мъже бързо разтовариха каруцата. Ру взе портфейла на моряка и откри списъка на стоките; в него имаше една немаловажна разлика: липсваше документ за доставката на топа копринен плат. Всеки от дървените сандъци и кошове носеше знак от митницата и беше придружен със съответния лист, завършващ с печат и подпис. Но за кралската митница копринената тъкан не съществуваше.

Ру се замисли, накрая взе решение и когато и последната част от товара беше пренесена в къщата, накара работниците да вдигнат вързопа с коприната и да го занесат в малкото складово помещение под централната стълба, където имаше ръждясала кофа и стара четка за миене на дъски.

Изведе хората навън и прикрепи вратата на мястото й, като набута болтовете в гнездата им в дървото. На практика вратата не беше затворена, но всеки минувач би помислил, че е невредима.

Язон вече се бе върнал с един колбасар с половин дузина чираци и работници — смрадлива банда, каквато Ру не бе виждал от дните на войната в Новиндус.

Ру застана до Язон, който бе подгизнал като него, и подхвърли:

— После да ми кажеш откъде ги доведе, за да не би някога да си купя наденици оттам.

— Ако влезеш в магазина му, веднага ще разбереш — усмихна се Язон. С отвращение наблюдаваше как разфасоват коня с големи остри ножове. — Може би никога вече няма да хапна наденица, дори ако идва от трапезата на краля.

По улиците на Крондор достатъчно често умираха коне, кучета и други животни, така че случайните минувачи не се заглеждаха в кървавата сцена по разфасоването на коня, но за управителите на кафене „Барет“ това бе единственото решение, защото не можеха да оставят клиентите си да заобикалят мъртво животно на влизане или излизане. Колбасарят попита през рамо:

— Искате ли подковите, кожата и костите?

— Взимай всичко — подхвърли Ру и се обърна към водача на хамалите.

— Дължиш ни осем жълтици — каза той.

Ру знаеше, че е по-добре да не оспорва цените. Служителят на гилдията зад бюрото можеше да се опитва да измъкне някоя и друга пара повече, но този работник цитираше тарифите на гилдията и никой търговец в Крондор не можеше да накара сдружението да отстъпи и меден петак от тези цени.

— Не още — каза му Ру и кимна на носачите да го последват до каруцата.

— Изтеглете колата до задния двор на къщата, където ще натоварим отново стоката.

— Ние сме носачи, не сме ти проклети коне! — каза мъжът.

Ру го погледна мрачно.

— Мокър съм, студено ми е и нямам настроение да споря. Ако искате, можете да вдигнете каруцата и да я носите, както подобава на хамали. Не ми пука как, но трябва да я махнете оттук веднага!

Нещо в поведението на дребния младеж впечатли носача, защото той не продължи да спори, само махна на мъжете да се наредят край каруцата. Четирима минаха да теглят отпред, а другите четирима застанаха отзад: двама бутаха, а другите двама вдигнаха задните колела, затънали в калта.

С доста усилия и ругатни след малко каруцата бе измъкната от калта и ту бутана, ту влачена през кафявата мътилка, мина по тясната пътека и се озова в задния двор на изоставената къща.

— Как разбра, че има заден двор? — попита Язон.

— Преди време — ухили се Ру — казах на един приятел, че някой ден ще купя това място и от любопитство го огледах. Покрай сградата има пътека и към задния двор гледат два прозореца на всекидневната. Подходящо местенце за малка цветна градина на една дама.

— Мислиш да се жениш за красива дама ли? — попита Язон малко подигравателно.

— Не знам — каза Ру. — Мога да се оженя за тази Силвия Истърбрук, щом казваш, че е толкова страшна.

Скоро колбасарят и чираците му свършиха работата и отнесоха коня, като оставиха само части от кожата и вътрешностите.

— Дъждът ще измие всичко — каза Ру.

Двамата с Язон тръгнаха към входа на кафенето, но носачите ги спряха.

— Ей, вие! — викна старшият на групата. — Какво става с парите ни?

Ру им махна да го последват и ги заведе до вратата. Маккелър все още стоеше в антрето.

— На хората от гилдията трябва да се плати, сър.

При споменаването на тази дума Маккелър почти трепна. Като всеки човек от бизнеса в Крондор, той беше свикнал с различните гилдии — никой търговец не би просъществувал дълго, ако не беше в нормални отношения с градските сдружения.

— Добре. Колко?

— Десет жълтици, сър — каза Ру преди старшият на носачите да успее да се обади.

— Десет! — каза Маккелър. Това беше повече, отколкото един опитен занаятчия би спечелил за седмица работа.

— Те са осмина, сър, а при това вали силно.

Маккелър извади голяма кесия от пояса си, отброи десет златни монети и ги подаде на Ру. Ру отиде при носачите и даде на старшия девет монети. Мъжът се намръщи.

— Ти каза на стария плешивец…

— Знам какво съм му казал — тихо отговори Ру. — Ти взимаш девет и даваш осем на твоя писар от гилдията, а той ти дава твоя дял. Никой няма да се оплаче за деветата монета, защото не знае за нея, а ти пък няма да се жалваш за десетата.

Мъжът не изглеждаше особено щастлив, но разбира се, не беше и нещастен. Всеки щеше да получи по сребърна монета, а жълтицата си бе чист кяр. Мушна парите в джоба на блузата си и каза:

— Хитро момче си ти. Тази вечер ще пием по едно за твое здраве.

Ру се върна в кафенето. Цялото антре бе изцапано с кал, изтласкана от дъждовна вода и засилващия се вятър.

— По-добре затворете капаците и после ще изчистим цялата тая мръсотия — каза Маккелър и махна на Курт и на още един келнер. — Почистете.

После се обърна към Ру и Язон.

— Заобиколете и влезете в кухнята от страничния вход. Не искам да ми влачите кал вътре. Облечете си чисти дрехи и се връщайте на работа.

Курт се намръщи заплашително, като че ли допълнителната работа беше грешка на Ру, а не резултат от времето. Ру му се ухили в отговор, което само увеличи раздразнението му.

Той тръгна към кухнята, но гласът на Маккелър го върна:

— Ейвъри?

— Да, сър? — Младежът се обърна.

— Действа бързо и съобразително. Справи се добре.

— Благодаря, сър — каза Ру и излезе след Язон под шибащия дъжд.

Тръгнаха по пътеката, заобикаляща кафенето, и Язон отбеляза:

— Това наистина е рядкост.

— Кое?

— Маккелър да похвали някого. Обикновено ни се кара, че се мотаем, но повечето време само мълчи. Очаква от нас да се справяме със задълженията си. Но ти направо го впечатли.

— Ще си го спомня като лекувам простудата си довечера.

Заобиколиха ъгъла и по пътеката се насочиха към широкия двор, откъдето се зареждаше кафене „Барет“. Изкачиха рампата за товарене и влязоха в кухнята. След бурята навън кухнята им се стори направо гореща. Отидоха да си вземат сухи дрехи и започнаха да се преобличат.

Когато вече завързваха престилките, в кухнята влезе Курт.

— Ейвъри, трябваше да чистя мръсотията след теб. Длъжник си ми.

— Какво? — попита Ру със смесено чувство на веселост и раздразнение.

— Чу ме много добре. Нямах дежурство на вратата, но заради теб трябваше да изгреба повече кал, отколкото съм гребал от началото на работата си тук.

— Нямам време за празни приказки — каза Ру и го бутна, за да мине.

Ръката на Курт падна върху рамото му. Ру се обърна и използва наученото от Шо Пи, когато пътуваха с него из моретата с дружината на Калис — изви пръстите му и задържа хватката на ръба на счупването. Болката даде незабавен резултат. Лицето на Курт пребледня, очите му се насълзиха и той падна на колене.

— Казах ти какво ще стане, ако още веднъж ме пипнеш — заяви спокойно Ру. Подържа го още малко и го пусна. — Следващия път ще ти счупя пръстите и ще видим как ще обслужваш масите.

— Ти си луд! — изсъска Курт.

Ру видя страха в очите му. Като всички едри мъже, Курт не бе очаквал съпротива, а от това, че го бе победил такъв дребосък като Ру, изненадата му беше двойно по-голяма.

— Много по-луд, отколкото предполагаш — потвърди Ру. — И мога да те убия с голи ръце. Помни това и си затваряй устата. И ще се разбираме много добре.

Не дочака отговор и не каза нищо на кухненския персонал, който се беше събрал, за да зяпа как карат Курт да коленичи. Знаеше, че си е спечелил враг, но не се плашеше особено. Още преди години бе загубил цялото си чувство на страх и трябваше да се случи нещо много по-сериозно и страшно от срещата с този надут градски бабаит, за да го споходи отново това неприятно чувство.