Реймънд Фийст
Възходът на търговеца принц (12) (Разказ за Ру)

9.
Възход

Ру се усмихна.

Робер дьо Лунвил влезе в сградата на фирмата. Някога тук бе седалище на процъфтяваща посредническа фирма за пътуващи търговци, която с времето бе фалирала. Ру я харесваше, защото отзад имаше мъничка кухня, така че той, Дънкан и Луис можеха да си сготвят нещо. Използваха един ъгъл от просторното помещение за спане, като по този начин спестяваха пари за охрана и наем за квартири.

— Здравейте, сержант — каза Ру високо, за да надвика шума на работещите.

— Това ли ти е новото предприятие? — попита Робер дьо Лунвил и се огледа.

— Да — усмихна се Ру. — Разширяваме се, а при партньора ми няма място за повече от две каруци.

— Колко имаш сега? — Попита Боби.

— Шест — отговори Ру. — Сега въртя търговия по нови места.

— Точно затова съм тук — каза дьо Лунвил.

Ру го погледна с повишен интерес и му махна да го последва в канцеларията. Тук шумът не бе толкова оглушителен и можеха да говорят на спокойствие.

— С какво мога да бъда полезен? — попита Ру.

— Имаме известни затруднения с превозването на стоки до двореца — каза дьо Лунвил.

— Затруднения? — Младият търговец присви очи.

— Да.

Ру кимна. Агентите на пантатийците от отдавна създаваха грижи на принца и херцога. Макар и да бяха взети мерки и само малцина доверени хора да знаеха какво замисля принцът, около двореца имаше твърде много хора, от които трудно можеше да се опазят тайни. След връщането си от Новиндус дьо Лунвил и Калис бяха решили, че ще е по-малко рисковано, ако държат ядрото на новата армия в двореца и наблюдават зорко кой има контакти с тези мъже.

— Трябва ни нов доставчик на основните продукти за двореца.

Ру скри възторга си. Знаеше, че няма конкуренция. Не можеха да намерят друг доставчик, на когото повече да вярват, че няма да разказва какво се готви зад стените на дворцовия комплекс.

— Колари? — попита младият човек.

— Това е въпросът — кимна дьо Лунвил.

— Може би от хората, които преминават военно обучение — предположи Ру. — Сигурно има такива, които не са достатъчно подходящи за вашите планове, но са достатъчно надеждни, за да им се повери работата по доставките.

— Искаш да сключим договор с теб и да ти осигурим и каруцари, така ли?

— Не съвсем — усмихна се Ру. — Но сигурно сте имали затруднения с досегашния дворцов доставчик и знаете, че се излагам на риск с всеки нов каруцар, когото наемам. В момента напълно надеждни тук сме трима — аз, Дънкан и Луис, и има още три относително верни момчета, които използувам за другите три каруци. Но не бих се клел в тях.

— Разбирам — каза дьо Лунвил. — Е, убедихме лорд Джеймс да отвори кръчма, защо да не ти намерим и няколко каруцари?

— Защо не си създадете собствена организация и персонал от военните? — попита Ру.

— Защото много бие на очи — отвърна дьо Лунвил. — Причината, поради която съм тук, е, че имаме нужда от утвърдена транспортна фирма, която ще прикрива дейността ни. „Гриндъл и Ейвъри“ се разрасна през последните няколко месеца и си спечелихте име. Ще подготвим нов договор, без да шумим особено около тази новина, но няма и нищо да крием.

— Значи заложих и успях — каза Ру.

— Не си толкова глупав, колкото изглеждаш, Ейвъри. — Дьо Лунвил понижи гласа си и постави ръка на рамото на младежа. — Виж, знаеш защо трябва да сме внимателни и какъв е рискът.

Ру кимна, макар че не искаше да мисли много за това, което бе правил по време на презморското пътуване в дружината на Калис.

— Това е сделката: ти ни осигуряваш всичко необходимо навреме, а аз гарантирам, че също толкова точно ще ти бъде заплащано. И не си мисли, че можеш да ни товариш с огромни цени, защото ще усетиш тежката ни ръка по задника на търговията си. — Дьо Лунвил се ухили с изражение, което Ру познаваше много добре: това, което щеше да чуе, съвсем не бе смешно. — Двамата с херцога винаги може да те избутаме от бизнеса и да те обесим за някое престъпление.

Ру изобщо не се съмняваше, че ако обстановката се влоши, дьо Лунвил с радост би го обесил по изфабрикувани обвинения. Този мъж бе изцяло обзет от мисълта да служи и защитава Кралството и верността му стигаше до фанатизъм.

— Дори плащането навреме ще е новост — каза Ру. — Не можеш да повярваш през какво преминавам, за да си събера някои от плащанията.

Усмивката на дьо Лунвил стана още по-широка и сега вече в нея имаше хумор.

— О, мога! Това, че един човек има титла, не означава, че не може да събере две и две. — Той огледа помещението и попита. — Колко коли можеш да отделиш за новата работа в двореца?

— Колко доставки са ви нужни седмично? — попита Ру.

Дьо Лунвил бръкна в джоба на куртката си, извади един лист и му го подаде.

— Този кораб се очаква в понеделник от Илит. Това е товар, предназначен за двореца. Ще приемаме подобни доставки два, до три пъти седмично.

Като разбра обема на товарите, Ру се ококори.

— Ама каква армия създавате, сержант! Има достатъчно саби, за да нападнете и Велики Кеш.

— Ако стане нужда, ще го направим. Можеш ли да се справиш?

— Ще трябва да купя още три, може би четири каруци — каза Ру. — И ако се разберем за разтоварването… — Той спря и погледна изучаващо дьо Лунвил. — А как стои въпросът с влизащите кервани?

— Разтоварваме ги на градската порта — отвърна сержантът — и ще трябва да ги превозваш оттам до двореца.

— Тогава по-добре да купя пет каруци. — Ру поклати глава почти изумен. Пресмяташе бързо наум и разбра, че няма да му стигне наличното злато, но без да му мигне окото, допълни: — Ще ми трябват обаче пари предварително.

— Колко? — попита дьо Лунвил.

— Сто жълтици. Това ще ми позволи да закупя колите, мулета и да наема каруцари. Но направи така, че да ми се плаща бързо, защото иначе няма да имам оборотни средства.

— Ще направим дори нещо повече — каза дьо Лунвил. — Не се бой, няма да те докарам до фалит. Още повече че си готов да участваш в опасна мисия.

Той бръкна в куртката си и подаде на Рупърт тежка кесия. После постави ръце на раменете му и каза:

— Ти си много по-важен за нас, отколкото си мислиш, Ейвъри. Не създавай проблеми за себе си и за нас и с времето ще станеш много богат. Една армия се нуждае от квартирмайстори и ковчежници толкова, колкото и от сержанти и генерали. Не обърквай нещата, разбрано?

Ру кимна, макар и да не беше сигурен, че е разбрал какво точно има предвид дьо Лунвил.

— Нека поставим въпроса другояче: ако създадеш на капитана или на мен и най-малкия проблем, независимо от какво естество, фактът, че вече не си войник от нашата дружина, не те предпазва от наказанията и мъките. Ще ти развея червата на прът и ще се чувстваш така, както през първия ден, когато те свалих от бесилото и животът ти ми принадлежеше. Сега разбра ли?

— Да, но на мен вече не ми пука от заплахи, сержант. — Лицето на Ру потъмня.

— О, това не са заплахи, красавецо. Просто така стоят нещата в живота. — После се усмихна мръснишки. — Ако искаш, можеш да ми казваш „Боби“.

— Добре, Боби — каза Ру.

— Как я караш? Някакви близки планове за сватба? — изведнъж смени темата сержантът.

— Помолих баща й и той каза, че щял да помисли — повдигна рамене Ру. — Ако се съгласи, ще помоля и нея.

Дьо Лунвил прокара ръка по четината на брадичката си.

— От това, което разбрах преди няколко седмици, мислех, че нещата вече са опечени.

— Хелмут вече ме направи свой партньор и вечерям с него и с Карли два пъти седмично — отвърна Ру. — Придружавам я и до центъра — до градския пазар в шестък, но…

Той повдигна рамене.

— Продължавай — подхвърли дьо Лунвил.

— Момичето не ме харесва.

— Не харесва теб или не одобрява идеята, че ще се ожениш за парите на баща й?

— Луис казва, че трябва да я спечеля, но…

— Но какво?

— Не я намирам за много интересна — призна си Ру.

Дьо Лунвил замълча за момент, после попита:

— Когато говориш с нея и се опитваш да я ухажваш, Ейвъри, какви теми обсъждате?

— Опитвам се да бъда интересен — отвърна младежът, — затова й говоря какво правим с баща й или за войната. — Дьо Лунвил се намръщи и той побърза да добави: — Нищо, което не би харесало на капитана. По този въпрос съм много сдържан.

— Ще те посъветвам нещо — каза сержантът. — Задай й един въпрос.

— Какъв?

— Какъвто и да е. Запитай я нещо за самата нея. Искай мнението й по някакъв проблем. — Дьо Лунвил се ухили. — Можеш да откриеш, че не е нужно само ти да си център на вниманието във всеки разговор или че я интересуват съвсем различни неща.

— Ще опитам — въздъхна Ру. Тръгнаха да излизат от канцеларията и той добави: — Ще осигуря каруците на пристанището в ранни зори. Хубаво би било твоите петима каруцари да бъдат там час преди разсъмване.

— Ще бъдат — отсече дьо Лунвил и си тръгна. Щом вратата се затвори зад него, Ру незабавно се захвана да изчислява разходната и приходната част на новата сделка.

След час Хелмут Гриндъл дойде и махна на Ейвъри, който оглеждаше сандъците, в които щяха да бъдат сложени ценните предмети.

Ру пресече просторния склад, застана пред партньора си, на когото се надяваше скоро да стане зет, и го попита:

— Да, кажи?

— Поемам лично пренасянето на стоките до Рейвънсбърг. Някои от най-скъпите неща трябва да се покажат лично на майката на барона и като се имат предвид миналите ви отношения, си мисля, че ще е по-добре аз да свърша тази работа.

— Добра идея — каза Ру, огледа се и добави: — Тук има много работа и нещата трябва се наглеждат, така че бездруго щеше да ми е трудно да замина.

— Ще наминеш ли за вечеря? — попита го Гриндъл.

— Мисля да остана тук и да се уверя, че всичко е свършено добре. Ще бъдеш ли така любезен да кажеш на Карли, че утре ще й се обадя?

Очите на Гриндъл го погледнаха по-остро, но изразът му остана неразгадаем. След момент той каза:

— Дадено.

Тръгна си без други забележки и Ру отново се задълбочи в предстоящите задачи. Беше опознал добре съдружника си по време на месеците съвместна работа, но когато нещата опираха до Карли, не беше сигурен какво точно мисли и чувства възрастният мъж.

 

 

Ру седеше спокойно във всекидневната. Бащата на Карли беше заминал с колата луксозни стоки за Даркмоор и сега тя и Ру за пръв път бяха сами в къщата. Преди това или вечеряха в присъствието на баща й, или младежът я водеше в града на пазар.

Ру бе прекарал по-голямата част от вечерта сам, защото Карли бе настояла да се заеме лично с кухнята. Имаха готвачка и прислужница, които живееха в наглед скромния им дом, но Карли не позволяваше на никого да се грижи за баща й.

Сега, след като вечерята беше готова, двамата седнаха мълчаливо в стаята, която наричаха „стаята за седене“, където Гриндъл обикновено посрещаше деловите си гости. Удобството и тишината помагаха на Ру да се отпусне. Беше седнал на малък диван, а Карли — на стол близо до него.

— Нещо не е наред ли? — попита Карли тихо, както винаги.

— Не, няма нищо. — Ру се отърси от мислите си. — Мислех си колко е странно, че в къщата има стая, определена специално да не се прави нищо, а само да се седи и да се говори. В Рейвънсбърг единственото време за разговори беше на масата в хана, където работеше майката на Ерик, или когато тръгвахме да правим нещо.

Момичето кимна и сведе поглед. Настъпи тишина.

— Кога чакаш да се върне баща ти? — попита след минута Ру.

— След две седмици, ако всичко бъде наред — отвърна пълничката девойка. Беше отпуснала спокойно ръце в скута си, стойката й беше изправена, но не вдървена или скована. Сведеният й поглед му позволи да огледа чертите й. Търсеше нещо, което да го възбуди, в това лице от деня, в който я бе видял за пръв път. Имаше хладен пресметлив план да я ухажва, да я спечели и да използва търговските помещения на баща й, за да се издигне, но всеки път, когато имаше възможност да се приближи до нея, не можеше да измисли какво да каже. Сега също стигна до извода, че не намира в нея нищо привлекателно.

Беше си имал работа с уличници, много по-грозни от Карли, вмирисани на кисело вино и с изпочупени зъби, но тогава бяха на поход, беше война и страхът от близката смърт правеше всяка среща бърза и желана. Сега беше различно.

Това беше нещо за цял живот и бе пълно с отговорности. Той искаше брак с тази девойка и деца от нея, но все още не я познаваше.

Луис му бе казал да я ухажва, а дьо Лунвил — да спре да приказва за себе си. Накрая Ру се обади:

— Карли?

— Да? — Тя го погледна.

— Ами… — започна той забързано — какво мислиш за новия ми договор с двореца?

И незабавно се изруга, че е такъв идиот. Опитваше се да убеди момичето, че е подходящ за любовник и съпруг, а първият му въпрос беше за търговските дела.

Но вместо да го погледне с досада, тя се усмихна леко и попита малко срамежливо:

— Искаш да знаеш какво мисля ли?

— Ами, познаваш добре баща си — бързо отвърна той. — Била си до него… през целия си живот. — Чувстваше се все по-голям идиот с всяка секунда. — Исках да кажа, че сигурно имаш свое мнение по проблемите. Какво ще кажеш?

— Мисля, че наличието на постоянен приход, дори и по-скромен — каза тя с още по-широка усмивка, — е с много по-малък риск, отколкото да продължаваш да зависиш от луксозни стоки и предмети.

— Така сметнах и аз — кимна Ру. Реши, че е по-добре тя да не знае, че ще бъде единственият доставчик, на когото са поверени извънредно важните превози на товари, предназначени за новата армия на принца.

— Татко винаги е говорил за максимални печалби, но когато работи, поема и големи рискове. Имаше и провали, които бяха много мъчителни. — Гласът й се сниши, когато осъзна, че всъщност критикува баща си. — Но той е склонен да помни добрите времена и бързо да забравя лошите.

— Мисля, че имам друго отношение към нещата — каза Ру. — Най-малкото твърде дълго помня лошото.

После осъзна нещо за себе си.

— Право да си кажа, не съм имал и много късмет. — Тя не каза нищо и той смени темата. — Значи одобряваш договора с двореца, така ли?

— Да — отвърна тя и отново затвори уста.

Като се опитваше да я разговори на всяка цена, Ру попита:

— И какво му е доброто?

Тя се усмихна; за пръв път, откакто я бе срещнал, Ру я виждаше истински развеселена. Учуден видя, че има трапчинки. И откри, че когато е усмихната, не е толкова обикновена на вид.

Внезапно усети, че се изчервява, и попита:

— Нещо смешно ли казах?

— Да. — Тя сведе поглед. — Не си ми казал нищо за договора, така че как бих могла да разбера дали е добър?

Ру се засмя. Очевидно бе научила само основните неща по този контракт и тъй като беше споделил съвсем малко с Хелмут, Карли сигурно знаеше още по-малко.

— Ами става дума за… — започна той.

Потънаха в разговора и Ру с учудване откри, че Карли знае много за работата на баща си. Нещо повече — тя можеше да разсъждава добре за търговията; задаваше въпроси в ключови моменти и откриваше слабости там, където Ру не беше и предполагал.

Ру отвори бутилка вино и пийнаха по чашка. Досега не беше забелязвал Карли да пие и се обвини, че всъщност никога не й е обръщал достатъчно внимание. През седмиците, когато се бе опитвал да я ухажва, по-скоро искаше да я впечатли със себе си, а не да я опознае.

По едно време забеляза, че тя става, за да намали пламъка на една лампа, и чу, че някъде кукурига петел. Погледна изсветляващото небе навън и каза:

— Богове! Приказвали сме цяла нощ.

— На мен ми хареса — засмя се Карли и се изчерви.

— Кълна се в Сунг, и на мен ми хареса. От много време не бях говорил така с някого за… — Той спря. Тя го гледаше и се усмихваше.

Обзет от внезапен порив, той я целуна. И веднага се дръпна, защото реши, че е престъпил границите на позволеното.

Но тя не се възпротиви.

— Ами… — каза Ру смутено. — Ще ти се обадя утре — тоест довечера, ако нямаш нищо против. Може да излезем. Ако ти е приятно, разбира се.

Тя сведе очи, очевидно притеснена.

— Да, бих искала.

Той тръгна към вратата, без да сваля поглед от нея. После каза:

— И ще си поговорим пак.

— Да, много бих искала — отвърна тя и стана да го изпрати до вратата.

Ру почти избяга, толкова беше притеснен. Навън спря и си избърса челото. Беше топъл, и челото му беше направо горещо. Какво му ставаше? Реши, че трябва да обмисли по-внимателно действията си за спечелване на дъщерята на Хелмут Гриндъл.

 

 

Шест каруци изтрополиха през портата и стражът махна на Ру да спре. Войникът носеше обикновена наметка с емблемата на принца на Крондор — жълтия силует на орел, издигащ се над планински връх, обграден в кръг от тъмносиньо. Единствената промяна, която Ру забеляза, бе, че сивата тъкан на наметката върху бронята сега е в царско червено и жълто. За пръв път, доколкото помнеше, принц от Короната, наследник на трона на Кралството, управляваше Западната област.

Ру се мъчеше да си припомни какво означава това; общо взето знаеше, че принцът трябва да управлява Крондор, докато не наследи трона, но години наред бе управлявал Арута, бащата на краля, а той не беше наследник на короната. Ру си помисли, че може да пита някого по този въпрос.

— По каква работа? — попита стражът.

— Доставки за сержант дьо Лунвил. — Това беше всичко, което трябваше да каже.

При споменаването на това име Джедоу Шати изникна сякаш от нищото — бе стоял в сянката до караулката на стража. Носеше черната куртка на специалните сили на Калис, само с един пурпурен орел, бродиран малко над сърцето.

— Пусни ги — каза той с басовия си глас и се ухили на Ру. — Ще свикнат с лицето ти, Ейвъри.

— Ако са свикнали с твоето, с моето ще им е съвсем лесно — ухили му се младежът.

— Да де, ти всъщност си голям красавец! — засмя се Джедоу.

Ру погледна ръкава на униформата на стария си съратник.

— Имаш трета нашивка! Станал си сержант!

— Да. Ерик също. — Широката усмивка на Джедоу, като че ли стана още по-голяма.

— А дьо Лунвил? — попита Ру, докато портите се разтваряха.

— Все още е наш началник и учител — каза Джедоу. — Но сега се води старши сержант.

Първата кола вече отминаваше и Джедоу подвикна:

— Ерик ще ти разкаже. Той ще надзирава разтоварването.

Ру му махна с ръка и влезе в двора с първата каруца. Това не беше първата му доставка в двореца, но досега беше най-голямата. От юг бе пристигнал керван от Кеш и Долината на сънищата и към стоките в него бяха прибавени и неща за двореца, специално за лорд Уилям. Имаше постоянна заповед и всички доставки, предназначени за специалните сили на Калис, трябваше да бъдат адресирани до дворцовия съдия. Посредниците, наблюдаващи потока стоки към и от пристанището и кервансараите, разположени извън градските стени, отдавна бяха забелязали, че товарите директно се пренасят в двореца само от каруци на „Гриндъл и Ейвъри“.

Покрай предната стена на дворцовия комплекс бе изградено ново складово помещение, което пресичаше съдебния двор по цялата му дължина. Ру го бе видял при последните си посещения в двореца и бе доста озадачен, но не бе питал нищо. Спря каруците си пред входа, където го очакваха трима души.

Ерик му махна, махна му и Грейлок, някогашният мечемайстор на барона на Даркмоор. До тях стоеше самият дворцов съдия, а зад него се криеше странният му любимец Фантус — покритият със зелени люспи летящ гущер, както го определяше мислено Ру.

— Моите почитания, господа — поздрави ги Ру и скочи от капрата. — Къде трябва да бъдат разтоварени тези стоки?

— Нашите хора ще ги разтоварят — каза Грейлок и махна към новопостроеното складово помещение.

Ерик даде знак и цял отряд войници в черни униформи дотичаха и започнаха да развързват въжетата на каруцата. Свалиха страничната дъска и започнаха разтоварването.

— Честито. Джедоу ми каза.

— Да, повишиха ни — вдигна рамене Ерик.

— Трябваше. — Грейлок сложи ръка на рамото на Ру. — Започнахме да оформяме командната верига.

Гущерът изсъска и лорд Уилям каза:

— Тихо, Фантус. Ру е служил с нас. Капитан Грейлок не издава нищо.

Като че ли разбрал думите му, огнедрейкът се отпусна до ботушите на дворцовия съдия, изпъна врат и лорд Уилям го почеса зад дебелите очни издатини.

— Капитан Грейлок? — каза Ру. — Какво става всъщност?

— По-лесно е, когато се разправяш с хората от обикновените военни поделения — повдигна рамене Грейлок. — Но нашата част е… необикновена — каза той, като погледна въпросително лорд Уилям, за да разбере дали не казва на Ру нещо повече. Дворцовият съдия не му обърна внимание и той продължи: — Имам да върша много неща и не съм задължен да искам разрешение от никого.

— С изключение на мен — усмихна се лорд Уилям.

— И на капитана — каза Ерик.

— Кой капитан — попита Ру.

— Аз съм един от капитаните, Ру — усмихна се Грейлок. — Но има само един човек който е „Капитана“: Калис.

— Разбира се — рече Ру. Вече разтоварваха втората кола. Той махна на каруцаря и му подвикна:

— Изкарай я. Сега ще дойда.

Човекът на капрата, бивш войник от същата команда, кимна, зави и подкара към портата.

— Къде е капитанът? — попита Ру.

— В двореца, говори с принца — каза Грейлок.

При тази реплика дворцовият съдия леко поклати глава. Ру погледна Ерик, който като че ли напрегнато наблюдаваше разговора, и въздъхна.

— Добре де. Няма да кажа нищо. Но кога тръгвате все пак?

Лорд Уилям направи крачка и застана пред Ру.

— Какво искаш да кажеш с това „тръгвате“?

— Не изучавам военното изкуство, като добрия си приятел Ерик, милорд — усмихна се Ру, — но и аз бях войник.

Той погледна растящата камара стоки в склада.

— Пък и това не е обикновена доставка за един допълнителен гарнизон тук, в двореца. Очевидно готвите експедиция. Отивате пак натам, нали? — Той ги изгледа подред. — Отново там.

— Ще те посъветвам да пазиш размишленията за себе си, Рупърт Ейвъри — каза дворцовият съдия Уилям. — Доверяваме ти се, но само отчасти.

— Няма да кажа и дума извън тези стени, така че не се безпокойте. — Ру вдигна рамене. После размисли и допълни: — И знайте, че не само аз мога да си направя подобна сметка, като наблюдавам какво влиза и не излиза оттук.

Лорд Уилям като че ли се раздразни от тази забележка, защото се обърна към Грейлок и Ерик и рече:

— Погрижете се за това. Мисля, че трябва да говоря и с херцог Джеймс. — Щракна с пръсти и посочи нагоре. Огнедрейкът се стрелна към небето с яростна сила, а Уилям обясни на стреснатия Ру: — Казах му да отиде на лов. Остарява. Твърди, че все още може да вижда, както преди, но истината е, че малко го домързява. Ако позволя на кухненския персонал постоянно да му дава остатъци от храната, ще надебелее като твоите мулета и няма да може да се отлепи от земята.

Каза последното с печална усмивка и после си тръгна.

— Твърдял, че вижда както преди? — повтори учудено Ру.

— Не подценявай съдията — усмихна се Ерик. — Чувал съм за него какви ли не истории.

Ру го изгледа невярващо и Ерик каза:

— Говореше съвсем сериозно. Виждал съм го да си говори и с конете. Честно. — Погледна след отдалечаващия се съдия и добави: — Мисля си какъв ли лечител на коне би станал.

Грейлок сложи ръка на рамото му. Преди години именно умението на Ерик да лекува коне беше привлякло вниманието на Грейлок към него и бе станало причина да се сприятелят.

— Трябва нещо повече от това да разбираш болката на животното, Ерик. Какво ще ти каже конят за една ожулена кост или за едно възпаление на копитото? „Боли“, това е най-многото, което лорд Уилям ще разбере. Освен това трябва да знаеш как да откриеш къде е проблемът и да умееш да се справиш с него.

— Може би — съгласи се Ерик. После се обърна към Ру. — Имаш ли някакви предложения как да замаскираме това, което става тук?

— Може би ще е добре да ми дадете да прекарам още няколко пратки и да насочите някоя фалшива следа към дворцовия съдия. — Той посочи последната каруца. — Пропуснете ги през контролата, после пратете някой, за да види това. — И посочи новия просторен склад.

— Да му позволим да го види ли? — попита Грейлок.

— Да — каза Ру и се усмихна хитро.

— Да! — каза Ерик, разбрал какво има предвид приятелят му. — Капитане, да ги оставим да видят! Но само това, което искаме.

— Може би сте прави. — Грейлок потърка брадичката си. — Какво може да им покажем?

— Вижте, онези гущери, сааурците, знаят, че се готвите срещу тях. — Ру махна с ръка към постройката. — Направете така, че това да прилича на нови казарми, и няма да привлечете особено вниманието им.

— Може би ще свърши работа — кимна Грейлок.

— Знаем, че имат агенти в града — вдигна рамене Ерик. — Винаги сме предполагали, че разполагат с такива.

Един страж притича към тях от портата и викна:

— Милорд!

— Никога няма да свикна с това — усмихна се Грейлок.

— Милорд? — повтори като ехо Ру.

— Всички получихме титли — обясни Ерик. — За да не ни се бъркат дребните служители. Но никой не е сигурен кой какъв е.

— Какво има? — извика Грейлок.

— Един мъж пред портата иска да види господаря на тази транспортна фирма.

— Кой е той? — попита Ру.

— Казва, че ви бил братовчед… — След моментно колебание войникът добави: — Сър.

Ру хукна към портата и видя Дънкан. Изглеждаше ужасно разтревожен.

— Какво има? — попита Ру.

— Хелмут е ранен — каза Дънкан.

— Къде е?

— Откарали са го у тях. Карли ме прати да те повикам.

— Върни се с каруците — подвикна Ру на братовчед си, яхна коня му и препусна в галоп преди Дънкан да успее да отвори уста.

 

 

Без малко не повали десетина минувачи в бясното препускане към дома на Гриндъл. Видя двама работници пред къщата, хвърли поводите на единия и прелетя край другия.

Луис, който го чакаше пред вратата, каза:

— Попаднал е на засада.

— Как е? — попита младежът.

— Зле. Карли е горе с него.

Ру забърза по стълбите. Досега никога не се бе качвал на втория етаж. Надникна през една врата и видя обикновено подредена стая — предположи, че е слугинската. Следващата беше украсена с копринени драперии, красиви гоблени и топли вълнени черги — сигурно беше стаята на Карли.

Стигна до края на просторния коридор, влезе в стаята и видя съдружника си на легло. Дъщеря му седеше до главата му. Беше измъчена и бледа, но не плачеше. От другата страна стоеше жрец от храма на Килиан — богинята на фермерите, горските работници и моряците. По принцип нейните свещенослужители бяха известни като лечители, макар че пациентите им често умираха.

— Как е Хелмут? — попита Ру.

Карли само поклати глава, а жрецът каза:

— Загубил е много кръв.

Ру спря до леглото и погледна възрастния мъж. Изглеждаше изтощен. И преди имаше вид на по-възрастен от годините си, но сега изглеждаше направо престарял. Главата и гърдите му бяха бинтовани.

— Какво се е случило? — попита младежът.

— Нападнали са го снощи край града — каза Карли. Гласът й звучеше детински. — Някакви селяни го намерили в един овраг и го донесоха тук веднага след като тръгнахте за двореца тази сутрин. Изпратих за жреца, а после Дънкан отиде да те търси.

Ру си припомни уроците на Накор, направи няколко знака във въздуха и положи длани върху гърдите на Хелмут. Незабавно почувства контакта и енергията започна да изтича от ръцете му.

— Какво правите? — попита жрецът подозрително.

— Това е вид лечение, което съм учил — отвърна Ру.

— И кой ви е учил? — настоя свещенослужителят.

— Един монах от ордена на Дала. — Ру помисли да дообясни, но се отказа да разказва за Накор на непознат.

— Да, лечението рейки — кимна жрецът, повдигна рамене и добави: — Не може да му навреди. Ще му помогне или да оздравее, или да напусне по-леко този свят.

— Ако дойде в съзнание — обърна се той към Карли, — дайте му билките, наложени в чаша гореща вода. И колкото се може по-скоро е необходимо да хапне нещо: малко хляб и масло.

— Ще оживее ли? — В очите на девойката внезапно припламна надежда. Поведението на жреца беше почти безцеремонно, но той все пак понижи глас.

— Казах, „ако дойде в съзнание“. Всичко е по волята на богинята.

И без да каже нито дума повече, си тръгна и остави Карли и Ру сами. Времето минаваше. След близо час старание Ру вдигна ръцете си от Хелмут — те все още трепереха от енергията, която бе прехвърлил на ранения мъж.

— Ще дойда пак — прошепна той в ухото на Карли. — Трябва да видя някои неща.

Тя кимна и той слезе по стълбите при чакащите Дънкан и Луис.

— Какво е положението? — попита братовчед му.

— Не е добро — отвърна Ру. Старият човек може би нямаше да дойде отново в съзнание.

— Сега какво? — попита Луис.

— Върни се на работа и надзиравай всеки да прави това, което трябва — каза Ру. Луис кимна и тръгна. Ру се обърна към Дънкан. — Иди до хановете край градската порта. Намери някой, който знае за случилото се. Виж най-вече дали можеш да откриеш някой от фермерите, които са намерили Хелмут. Искам да говоря с тях.

— Мислиш, че не са бандити ли? — попита Дънкан.

— Толкова близо до града? Не. Мисля, че… все още не искам нищо да мисля.

Хвана братовчед си за ръката и го поведе към вратата.

— Толкова съм уморен, а още няма обяд. — Въздъхна. — Виж какво можеш да откриеш и се обади. Ще бъда тук.

Дънкан потупа братовчед си по рамото и тръгна. Ру видя прислужницата до кухнята. Личеше й, че е притеснена.

— Мари — каза Ру, — занеси на Карли чай.

Момичето се поколеба, но влезе в кухнята.

Ру се качи на втория етаж и застана зад Карли. Поколеба се, после сложи ръка на рамото й.

— Помолих Мари да ти донесе чай — тихо каза той.

— Благодаря — отвърна девойката, без да откъсва очи от баща си.

Денят се точеше бавно, следобедните сенки преминаваха в нощен мрак. Дънкан се върна — не бе разбрал нищо полезно от онези, които твърдяха, че знаят нещо за ранения мъж, докаран в града тази сутрин. Ру му каза да обиколи отново кръчмите покрай градските порти и да наблюдава няма ли някой, който харчи безгрижно пари и се хвали с внезапно богатство. Младият човек нямаше представа какво би могъл да превозва Хелмут на връщане от Даркмоор, но знаеше цената на стоката, която възрастният мъж бе откарал от Крондор; в крайна сметка хората, ограбили съдружника му, им бяха отнели повече от две трети от реалната стойност на стоката. Бе изчезнала сума, надхвърляща чистата им годишна печалба.

Мари донесе вечеря, но никой от двамата не яде. Наблюдаваха Хелмут, който се бореше за живота си. Дишането му стана по-леко — поне така му се стори на Ру — и в ранните часове той леко помръдна.

Карли дремеше, опряла глава на таблата на леглото на баща си, а Ру спеше на един стол, който бе домъкнал от всекидневната. Трепна, когато чу името си.

Стана и се наведе над ранения. Хелмут бавно отвори очи.

— Татко! — прошепна Карли и се наведе над него.

Ру мълчеше. Девойката целуна баща си. Старият мъж прошепна нещо и тя се отдръпна.

— Вика те.

— Тук съм, Хелмут. — Ру се наведе.

— Карли — прошепна раненият и се опита да се повдигне. — Грижи се за нея.

— Ще го направя, Хелмут — прошепна той. — Имаш думата ми.

После старецът каза само още една дума. Ру се изправи и се намръщи. Карли го погледна стреснато и попита:

— Какво има?

— После ще ти кажа. — Ру се помъчи да бъде спокоен. Погледна ранения и добави: — Той има нужда от теб.

Карли застана до баща си и взе ръката му.

— Тук съм, татко — тихо каза тя, но старецът отново изпадна в безсъзнание.

Призори почина.

 

 

Церемонията бе проста, защото Ру знаеше, че Гриндъл би предпочел така. Карли носеше черно траурно було и мълчаливо бдеше над мъртвия, докато жрецът на Лимс-Крагма, Богинята на смъртта, се молеше и палеше погребалната клада. Вътрешният двор на храма беше пълен, защото имаше още няколко погребения. Всяко ставаше в отделна зона на храмовия парк, но въпреки разграничителните огради се виждаше димът, издигащ се от другите пламтящи подставки на ковчезите.

Стояха мълчаливи един до друг — Карли, Ру, Дънкан, Луис, Мари и двама от работниците, представляващи служителите на „Гриндъл и Ейвъри“. Ру се огледа и си помисли, че това е доста скромно прощаване с един мъж, продавал през живота си какви ли не стоки на могъщите и влиятелни хора в Кралството. През последните два дни бяха пристигнали съболезнователни съобщения от няколко търговци, но нито един от благородниците, които бяха между най-добрите клиенти на Хелмут, не се бе потрудил да прати дори един-единствен ред за утешение на дъщеря му. Ру се закле, че на собственото му погребение ще присъствуват най-богатите в Кралството.

— Да тръгваме — каза Карли, когато тялото изчезна напълно в пламъците.

Ру й предложи ръката си и я придружи до една наета карета. Когато двете с Мари се качиха, каза:

— Традицията изисква да остана със служителите за едно питие. Ще отидем в склада. Ти добре ли си?

— Да — отвърна Карли.

Въпреки бледността гласът й беше спокоен и в очите й нямаше сълзи. Беше спряла да плаче предния ден и показа сила, която направо изненадваше Ру.

— Ще намина по-късно — каза той. — Ако нямаш нищо против, разбира се.

— Ще се радвам — отвърна тя.

Дънкан, Луис и работниците тръгнаха с Ру през храмовия площад на Крондор. Когато минаха половината път до склада, Луис се обади:

— Мразя погребенията.

— Съмнявам се, че дори и жреците на Богинята на смъртта си падат по тях — каза Дънкан.

— Цяла седмица ще мириша на изгоряло дърво — обади се Ру.

— И на смърт — додаде един от работниците.

Младежът го погледна и кимна. Един от характерните белези на храма на Богинята на смъртта беше несекващият дим от кладите, който тегнеше над площада. В огъня се хвърляха билки и различни ароматични дърва, но в пушека винаги се долавяше и нещо друго, нещо, за което Ру предпочиташе да не мисли. По време на обсадата на Махарта достатъчно се бе надишал със смрадта на изгоряла плът.

Стигнаха до склада и влязоха при коларите и другите работници. На дървената маса бяха наредени бутилки със силно пиво. Всеки взе по една и Ру каза:

— Хелмут Гриндъл. Труден, но честен човек, добър партньор и любящ баща, заслужаващ нашата любов и почит.

— Да бъде милостива Лимс-Крагма — рече Луис.

Пиха в памет на Хелмут и говориха за него. Никой не бе работил толкова дълго за покойния, колкото Ру. Докато не беше станал съдружник с него, Хелмут винаги бе действал сам. За по-малко от година Ру бе увеличил прихода на Гриндъл повече от три пъти и сега седем души, без да се броят Дънкан и Луис, бяха наети на пълно работно време във фирмата „Гриндъл и Ейвъри“.

Нямаше какво друго да обсъждат и разговорът бързо премина към предположенията как е умрял старецът. Ру слушаше разсеяно.

Когато работниците си тръгнаха, Ру направи кратко съвещание с Луис и Дънкан и им каза последните думи на Хелмут. Обсъдиха какво трябва да се направи и когато подробностите бяха уточнени, Ру също си тръгна.

Беше толкова пълен с гняв и мрачна решителност, че за малко не подмина къщата на Карли.

Тя бе сменила традиционните черни дрехи за погребението с нещо, което граничеше с празничен тоалет — дълга светлосиня рокля, поръбена с дантели. Ру се изненада, че го очаква официална вечеря, но внезапно усети, че е огладнял.

Ядоха мълчаливо. Накрая Карли каза:

— Изглеждаш много разсеян.

— Толкова съм потресен от смъртта на баща ти — каза Ру и се изчерви, — че изобщо не си помислих какво преживяваш ти. Извинявай.

Той я стисна лекичко за ръката и добави:

— Съжалявам.

— Разбирам. — Тя също стисна лекичко ръката му.

Свършиха с вечерята, Мари разчисти масата и двамата се преместиха във всекидневната. Карли почерпи с хубав коняк, много по-фин от всичко, което му бе сервирал Гриндъл. В пристъп на учудващо силно чувство Ру каза:

— За Хелмут.

— Все още не мога да свикна с мисълта, че няма да се появи всеки момент — каза Карли.

— Разбирам те. — Ру погледна към вратата. Изпитваше същото чувство.

— Какво ще правя сега? — внезапно каза Карли.

— Какво искаш да кажеш? — попита младежът.

— След като татко почина…

Внезапно тя отново избухна в сълзи и Ру инстинктивно я прегърна. Тя захълца на гърдите му.

— Обещах на баща ти — каза след малко той, — че ще се грижа за теб.

— Знам — каза Карли. — Но не искам да казваш нищо, за което по-късно ще съжаляваш.

— Не те разбирам — каза Ру.

— Знам, че татко смяташе да ни ожени, Рупърт. — Карли се опитваше да говори спокойно. — Ти си първият от кандидатите, когото наистина хареса. Но също знам, че остаряваше и се тревожеше за това. Никога не ми го е казвал, но беше ясно, че толкова очакваше, че ние просто… ще решим да се оженим. Сега обаче фирмата вече е твоя. Не трябва да се чувстваш задължен.

Ру усети как стаята бавно се завърта. Не знаеше доколко това се дължи на коняка, на дългите часове гняв или на отношенията му с това странно, понякога неразбираемо момиче.

— Карли — бавно каза той. — Знам, че баща ти имаше планове за нас.

Той сведе очи.

— И да ти кажа истината, когато за пръв път дойдох тук, бях решил да те ухажвам и да спечеля одобрението му, без да се интересувам какво чувстваш и мислиш ти.

Замълча за момент, после добави:

— Не знам дали мога да ти обясня всичко, но постепенно започнах да те… ценя. Мисля, че… приятно ми е, когато съм с теб. Имам известни задължения към баща ти, но чувствата ми към теб са нещо повече от това.

Тя го погледна за момент, после каза:

— Не ме лъжи, Рупърт.

— Нямам такова намерение. — Ръцете му още бяха на кръста й. — Наистина така го чувствам, Карли. Нека да го докажа.

Тя го гледаше мълчаливо. Секундите минаваха, после минутите. Тя се взираше дълбоко в очите му. Накрая хвана ръката му и каза:

— Ела с мен.

Поведе го по стълбите към стаята си. Влязоха. Тя затвори вратата, сложи ръце на гърдите му и леко го тласна към леглото. Той седна. После Карли бързо развърза колана на роклята си и тя се свлече на земята. Застана пред него гола на светлината на свещта, поставена на нощното шкафче. Гърдите й бяха млади и твърди, кръстът й бе широчък, също както бедрата й. В лицето й нямаше нищо красиво, с изключение на очите, които блестяха в трептящата светлина.

— Това съм аз — каза тя с глас, пълен с вълнение. — Съвсем обикновена съм. И дебела. И вече нямам богат баща. Можеш ли да ме обичаш такава?

Очите на Ру се насълзиха. Той стана и я прегърна. Преглътна с мъка, но се опита да говори със спокоен глас.

— Никой не е заявявал, че съм любимец на дамите. — Една сълза се търкулна по бузата му й той продължи: — Свикнал съм да казват, че лицето ми било като на плъх или дори по-лоши неща. Външният вид не е всичко.

Тя сложи глава на гърдите му и каза:

— Остани.

По-късно Ру лежеше и се взираше в мрака. Карли спеше в ръцете му. Бяха се любили неловко и трескаво, с чувство, което бе повече молба за приемане, отколкото нещо, дадено даром. Карли нямаше умения, а Ру се бе насилил да бъде по-внимателен, отколкото бе искал.

В един момент си бе обещал да се ожени за нея, а сега вече знаеше, че е длъжен да го направи, когато свърши траурът. Но в мрака умът му отново се върна към гневните планове, които бе обмислял с Дънкан и Луис. Не бе казал на Карли какво му бе прошушнал баща й преди да умре.

Едно име. „Джейкъби“.