Реймънд Фийст
Възходът на търговеца принц (19) (Разказ за Ру)

16.
Приятели

Карли се намръщи.

Ру забързано се обличаше за уговорената вечеря и не обръщаше внимание какво му говори.

— Съжалявам, скъпа. Какво каза?

— Казах, че се надявах да вечеряме заедно.

Той приглади косата си с четка и се намръщи леко на отражението си. Въпреки богатото облекло и скъпия бръснар все още не обръщаше достатъчно внимание на външността си.

Радостен писък го накара да погледне надолу. Дъщеря му бе допълзяла до вратата и се изправяше, като се държеше за касата. Все още не можеше да ходи, но упорито се опитваше и успяваше да се задържи права, ако се хванеше за нещо.

— Мари! — викна Карли.

— Да, госпожо? — чу се от съседната стая.

— Оставяш я сама, без да я наглеждаш, и тя пълзи навсякъде — скара й се Карли.

Изглежда, Мари, незнайно защо, вярваше, че може да остави детето, да се заеме с друга работа и като се върне, да го намери на същото място. От месец-два обаче нещата не стояха така.

— Какво ще стане, ако падне по стълбите? — сърдеше се Карли.

Ру се загледа в дъщеричката си — тя му се усмихваше и смешно поклащаше главичка. Покарваха й зъбки и тя често проплакваше нощем, но трябваше да признае, че все повече я обикваше.

Наведе си и взе детето. Бебето лапна ръчичката си и се опита да пъхне колкото се може повече пръсти в устата си. Ру се засмя, после усети доста странна миризма.

— О, не! — Той се огледа дали по новото му палто няма следи. Не се виждаше нищо. Занесе внимателно детето в съседната стая и каза:

— Скъпа, бебето напълни пеленките… Пак.

Карли взе момиченцето и го помириса.

— Прав си.

— Ще се постарая да не закъснявам. — Ру я потупа по бузата. — Но ако разговорите продължат и през нощта, не ме чакай.

И излезе преди Карли да може да отговори. Каретата му бе изкарана от навеса на задния двор и докарана отпред. Беше я купил преди месец и често се разхождаше с нея из града — просто така, за да го видят.

Компанията „Горчиво море“ бързо затвърдяваше могъществото си и името Ру Ейвъри стана прочуто в Крондор и в целите Западни владения.

Ру се качи в каретата и се замисли какво още да направи, за да разшири финансовата си империя. Корабната компания „Синя звезда“ като че ли бе изпаднала във финансово затруднение и Ру смяташе, че скоро „Горчиво море“ ще се нуждае от повече кораби. Може би трябваше да накара Дънкан да се завърти по крайбрежието и да се ослуша какво се говори, а Даш и Язон да се свържат с информаторите си. Помисли си, че би могъл да убеди и брата на Даш — Джими, да работи за него. Даш се беше оказал много полезен по време на зърнената спекула. Работеше с Ру с благословията на дядо си, но очевидно херцогът бе решил да запази другия си внук на работа в двореца.

Отпусна се на меката седалка, вдигна бастуна си със златна топка и почука на кочияша да тръгват. Разни неща се въртяха в ума му, докато пътуваха по улиците на Крондор, но повечето бяха свързани с желанието да отмъсти на Тимъти Джейкъби. Това, че го бе ударил зле по време на зърнената война, не му бе достатъчно. Два пъти оттогава „Джейкъби и синове“ бяха измъквали изгодни сделки изпод носа на компанията му.

„Джейкъби и синове“ се бяха съюзили и с други фирми, очевидно подплашени от факта, че „Горчиво море“ набира голяма мощ. Но това, че компанията му бе по-силна от тази на „Джейкъби и синове“, не бе достатъчно за Ру. Дългът му към Хелмут нямаше да е изпълнен, докато Тим не паднеше мъртъв.

Обмисляше различни планове, но все ги отхвърляше. Когато най-накрая щяха да се сблъскат, събитията трябваше да изглеждат така, като че ли Ру няма нищо общо с това. В противен случай можеше да се окаже пак в килията на смъртниците, а сега имаше какво да губи.

Богатството е като бандит, който винаги ламти за още повече пари. Успехът на компанията „Горчиво море“ постоянно разкриваше допълнителни възможности за бизнес. Сега тя контролираше по-голямата част от превозите между Крондор и северната част на страната и сериозен процент от тези между Крондор и Източните владения. Не успяваше да се намеси само в района между Кеш и Кралството. Там по-голямата част от търговията бе в ръцете на „Джейкъби и синове“ и договорите изглеждаха непоклатими. На практика, ако нещо се развиваше добре, това бяха керваните от юг, които се увеличаваха.

Мислите за бизнеса и търговията изчезнаха, когато каретата наближи имението на Истърбрук. Слугата попита отвътре кой идва и кочияшът на Ру извика името на господаря си. Масивната порта бързо се отвори. Вече четвърти път след голямото увеселение Ру посещаваше дома на Истърбрук. Първия път Силвия флиртуваше и беше очарователна. Втория път се забави, след като баща й пожела на Ру лека нощ, и отново го целуна по бузата, като се притисна до него, почервеня и заяви, че може би е заради изпитото вино. Последния път отново се забави, но този път целувката беше страстна и не по бузата и тя не каза нищо за виното, а само че той би трябвало да дойде отново.

След две седмици пристигна покана за вечеря.

Въпреки нетърпението си да види Силвия, Ру изчака слугата да отвори вратата на каретата, слезе и каза на кочияша:

— Върни се в града и вечеряй. После ела. Чакай тук, докато изляза. Не знам кога точно ще свърша.

Кочияшът кимна и си замина, а Ру се изкачи по стълбите към вратата. Слугата му отвори и още на вратата Ру видя широко усмихващата се Силвия.

— Рупърт — възкликна тя, като че ли не го бе очаквала. Звукът на името му от нейните уста го накара да потръпне, а видът й го накара да пламне от вълнение. Тя го целуна по бузата и отърка гърдите си в него.

— Тази вечер си много красив! — Ру можеше да се закълне, че тя почти измърка тези думи.

Влязоха в трапезарията и той видя, че е сервирано само за двама.

— Къде е баща ти? — попита той, разтревожен и развълнуван едновременно.

— Отиде в града по работа — усмихна се тя. — Не ти ли написах за това в поканата?

— Мислех, че поканата е от Джейкъб. — Ру седна.

— Беше от мен. Надявам се да не си се обидил.

— Не. — Ру усети как се изчервява. — Защо да се обиждам?

Трудно можеше да яде и забеляза, че често посяга към чашата си. Докато вечерята привърши, бе почти пиян. Накрая Силвия се обърна към слугите и каза:

— Повече няма да имаме нужда от вас тази вечер.

И когато си тръгнаха, вместо да поведе Ру към главния вход, се отправи към стълбите. Той се страхуваше да говори, струваше му се, че потъва в някакъв сън. Озоваха се в дълъг коридор и тя отвори една врата. Пристъпи вътре, дръпна го леко след себе си, пресегна се през рамото му и бутна вратата да се затвори. Той стоеше неподвижен и гледаше голямото легло в средата на стаята. Силвия обви с ръце врата му и го целуна. Каквито й разумни мисли да имаше в ума му, в този момент те изчезнаха.

В тъмнината Ру гледаше към тавана. Чуваше как Силвия диша леко и равномерно до него. Беше заспала. Той също беше изтощен и много му се спеше. Силвия бе най-невероятната жена, която бе срещал, и най-голямата красавица, която бе виждал, но за грижливо отгледана дъщеря на богат търговец бе учудваща смес от детинска игривост и разпътна чувственост. С удоволствие правеше неща, които биха накарали Карли да побледнее. Като си спомни за съпругата си, той се отмести встрани с леко чувство на вина. Знаеше, че не я обича. Беше се оженил за нея от състрадание. Погледна Силвия и въздъхна. Това бе жената, която трябваше да има до себе си. Не пълничката съпруга, която сега спеше в дома му, убедена, че той обсъжда делови въпроси с някой корабен магнат. Трябваше Силвия да го представя пред благородниците — и тя трябваше да му роди деца.

Сърцето му трепна и любовта му към Силвия го прониза мъчително. Обърна се и се вгледа в трудно различимия й профил в мрака. В момчешките си мечти никога не си бе представял, че може да стане толкова богат и влиятелен, нито пък си беше въобразявал, че жена като Силвия Истърбрук би споделила леглото си с него.

Зачуди се на вълшебната промяна, настъпила от времето, когато той и Ерик бягаха от кучетата в Рейвънсбърг.

Запита се къде ли е приятелят му и какво прави. Знаеше, че е някъде отвъд морето заедно с Калис и дьо Лунвил. Нямаше представа какво правят, но подозираше, че е нещо ужасно трудно и зловещо, и знаеше защо точно го правят.

Такива мисли го тормозеха, но реши да ги остави настрани и леко докосна с ръка кадифената кожа на жената до себе си. Силвия веднага потръпна, морно се раздвижи и го прегърна. Ру забрави за Ерик.

Ерик сочеше скалите и викаше:

— Към пристанището! Към пристанището!

Бурята бушуваше. Кормчията напразно се опитваше да насочи носа към залива и да избегне крушението. От часове Ерик стоеше на носа на кораба, взираше се през мрачината на ранната сутрин, през шибащия сняг и мъглата, и се опитваше да помага в управлението на кораба. Току-що бяха минали край най-южната точка на Велики Кеш и бяха уловили течението, за което знаеха, че ще ги отведе през морето до Новиндус. Дните минаваха и драконовият кораб с шейсет и четирима пътници — Калис, дьо Лунвил, Ерик, Миранда и шейсет войници от Орлите на Калис — се носеха през океана.

Гребците напъваха сили ден и нощ, като добавяха мускулната си сила към течението, и корабът се носеше по пустото пространство на океана. Миранда периодично използваше магическо изкуство, за да определя местоположението им, и твърдеше, че са точно там, където трябва.

Времето ставаше все по-студено и често виждаха айсберги, плуващи на север. Една вечер Миранда каза на Ерик, че са близо до южния полюс на света, окован в лед през цялата година — толкова огромна маса, че съзнанието не може да си го представи. От този масивен леден блок се откъсвали парчета с размери на градове, падали в океана и бавно се носели на север, за да се стопят в по-топлите води на Синьо или Зелено море.

На Ерик всичко това му се струваше доста съмнително, докато един ден не видя на хоризонта нещо, което първоначално взе за платно, но по-късно разбра, че е едно от онези огромни ледени парчета, за които го бе предупреждавала Миранда. Тогава поставиха допълнителни дежурни и накараха гребците да работят денонощно на смени, за да се движат по-бързо.

Бяха открили полуостров в скованата от лед земя, но за нещастие течението беше много силно и сега всички отчаяно се бореха да не позволят на кораба да се разбие. Калис беше предупредил, че ако претърпят злополука тук, ще умрат от студ и глад и нищо не може да ги спаси.

— Гребете, да ви вземат дяволите! — крещеше Боби дьо Лунвил.

Мощното течение ги тласкаше право към прибоя.

Калис стоеше на кърмата и със свръхчовешката си сила помагаше да обърнат кормилото, което пропукваше тревожно. Бяха ги предупредили, че дългите кормилни лостове на драконовите кораби могат да се счупят и тогава единствената възможност да се насочва корабът е с помощта на веслата. Бяха ги предупредили също, че дори и опитните екипажи не могат да се справят с такава трудност, а никой на този кораб нямаше достатъчно опит.

Миранда се появи на палубата, разпери широко ръце и извика нещо, което почти не се чу на носа. Изведнъж някаква сила тласна кораба отзад и Ерик трябваше да се хване за перилата, за да не падне във водата.

Корабът се подчини на гребците и на кормилния лост и започна да се приближава плавно към брега. Миранда отпусна ръце и пое дълбоко дъх. Ерик я наблюдаваше с интерес. Жената споделяше малката каюта на кърмата с капитана и Ерик подозираше, че това е повече от обикновена любезност от страна на Калис. Имаше нещо между тях. Дьо Лунвил винаги пазеше пред вратата, когато Калис и Миранда бяха вътре, и само нещо крайно наложително и сериозно можеше да накара някой член на екипажа да се осмели да мине край него.

Миранда определено беше привлекателна, но когато пристъпваше близо до него, Ерик усещаше, че у нея има нещо, което го притеснява и го кара да отхвърли всяка мисъл за по-голяма близост. Почти да я отхвърли, защото като всички на борда, не беше спал с жена от месеци.

Тя дойде до него и посочи напред в сумрака.

— Не мога да използвам друг толкова мощен тласък още няколко дни, защото ще привлечем внимание към себе си. Така че бъди внимателен: и съобщи, ако видиш нещо в тая каша. Виждаш ли онези три звезди? Ако носът е насочен към тях, ще стигнем Новиндус за по-малко от ден гребане от Испар. Ще се движим покрай брега, малко на североизток, и ще открием устието на река Дии. Вече трябва да използваме само обикновените начини, за да откриваме местоположението и посоката си. — Очевидно Миранда беше уморена от магията, която беше използвала, за да отклони кораба от удара в скалите. Ерик се зачуди дали това се дължи на използваната от нея магия, или на някаква друга причина, но реши да не я пита. После осъзна, че нещо, свързано с похода, не е в ред. Миранда знаеше много повече за целта им от него, а той бе достатъчно запознат, за да знае, че е възможно и да не се върнат. Може би затова бе притеснена.

— Добре ли си? — попита той накрая.

Тя го погледна изненадано, после се засмя.

— Да, добре съм. — И въздъхна. — Заклинанията, които правех, за да установя къде се намираме по време на нашия път, бяха като шепот в шума на обеден пазар. Заклинанието, с което току-що предпазих кораба да не се разбие в скалите, беше вик в нощта. Ако някой ни търси и може да определи откъде идва магията… — Тя поклати глава и се обърна да си тръгне.

— Миранда? — спря я Ерик.

Тя се обърна.

— Да, Ерик?

— Ще се завърнем ли вкъщи, как мислиш?

Дори и да беше в добро настроение преди малко, сега това не й личеше. Замълча за миг, после каза:

— Може би не.

След няколко часа Алфред, ефрейторът от Даркмоор, дойде и каза:

— Идвам да ви сменя, сержант.

— Хубаво — каза Ерик и отиде при гребците. От груб и надменен човек, Алфред се беше превърнал в първокласен войник. Ерик смяташе, че ще бъде повишен, когато се върнеха в Крондор… после се поправи: ако се върнеха в Крондор.

Освен мъничката каюта, където спяха капитанът и Миранда, единственото място за сън беше пейката на последния ред гребци, която обикновено служеше за резерва, или пък трябваше да се лежи на палубата между гребците. Спяха на смени.

Ерик легна на дъските и се унесе в дрямка. След дългите години служба се бе научил да се радва на съня, когато е възможно, и малко неща можеха да разтревожат съзнанието му достатъчно, за да го задържат буден. Замисли се какво ли правят приятелите му. Чудеше се дали Ру е напреднал в стремежа си да стане богат и дали кракът на Джедоу е оздравял. Прищя му се да поговори с Грейлок, после се сети за Накор. Смешният нисък човек и Шо Пи не се бяха върнали от Звезден пристан с капитана и Ерик се чудеше какво ли правят.

Някои от младите мъже и жени се смееха, но повечето се мръщеха, мърмореха или се чудеха какво да правят.

— Вярно е! — настояваше Накор.

Шо Пи стоеше край мъжа, за когото твърдеше, че му е учител, и бе готов да го защитава. Някои по-нетърпеливи студенти решиха, че е време да поемат нещата в свои ръце. Що Пи не се тревожеше, че Накор няма да може да се защити — знаеше, че Накор е любител на борбата с голи ръце, исаланския стил, преподаван в храма на Дала, но срещу дванайсет или повече сигурно щеше да му бъде нужна помощ.

— Млъкни! — викна един от тези, които се смееха, на колегата си, който крещеше подигравателно.

— Защо не ме накараш? — попита той.

— Я чакайте — викна Накор, отиде при двамата млади мъже и ги хвана за ушите.

Бе хубава утрин и Накор бе започнал дискусия с един студент още по време на закуската. Когато слънцето изгря, Накор реши да изведе класа си извън мрачните учебни зали. Сега поведе двамата извиващи се младежи в центъра на големия кръг и всички студенти от трите групи започнаха да се смеят.

Шо Пи вдигна очи към високия прозорец, който гледаше към поляната, и мярна лицата зад него. Откакто бе назначен за отговорник на академията, Накор не беше променял повечето от дневните задължения, макар че от време на време намираше час-два, за да предаде някой и друг урок.

Но повечето време беше зает с безименния безумен просяк, който в момента беше настанен на острова. Всяка сутрин двама студенти биваха изпращани, за да хвърлят просяка в езерото — твърде неуспешно усилие да го държат чист. Ако някой по-амбициозен се опиташе да сапуниса мъжа, единственият резултат беше разкървавен нос или насинено око.

Когато не беше мокър, мъжът се скиташе, наблюдаваше какво правят другите или спеше. Често обикаляше около кухнята и се опитваше да открадне храна, докато не му подхвърлеха нещо. Когато получеше ядене, изливаше чинията на земята и ядеше с пръсти или направо като куче.

Останалото време Накор прекарваше в библиотеката, като четеше и си водеше бележки. Понякога даваше възможност на Шо Пи да зададе въпросите си или да поиска напътствия за неща, които би искал да разбере. Често Накор го затрудняваше, като му задаваше някои странни въпроси или го питаше за нещо, което приличаше на неразрешима загадка. Независимо дали отговаряше на въпросите, признаваше се за победен или разгадаваше загадката, реакцията на Накор бе една и съща — постоянна незаинтересуваност.

Накор пусна двамата пищящи студенти и каза:

— Благодаря ви, че се явихте като доброволци, за да ми помогнете да докажа истинността на твърдението си.

Обърна се към студента, принадлежащ към групата, известна като Сините конници, и каза:

— Сега сигурно разбираш, че говоря сериозно и енергиите, които наричаме магически, могат да бъдат управлявани, без да се дрънка толкова, колкото мислите, че е необходимо. Не е ли така?

— Разбира се, учителю — отвърна студентът.

Накор въздъхна. Под влиянието на Шо Пи вече всички Сини конници го наричаха така, въпреки протестите му.

Обърна се към другия студент, член на групата Магическия жезъл на Уатом, и попита:

— А ти не вярваше, че е възможно. Прав ли съм?

— Разбира се, че не е възможно. Ловкост на ръката, уличен театър — да. Но не и истинска манипулация със силите на магичното.

Накор вдигна пръст.

— Тогава наблюдавай! — И мина зад студента. В това време безименният просяк се появи и разбута кръга млади хора.

За пръв път мъжът, който всеки освен Накор смяташе за луд, показваше интерес към това, което става. Той клекна на няколко метра встрани и започна да наблюдава.

— Обучавал ли си се в рейки? — попита Накор студента, зад когото стоеше. — Упражнява ли това, което ви предавах миналия месец?

— Разбира се — отвърна студентът.

— Добре — каза Накор. — Това е почти същото. Стисни ръката си в юмрук.

Той хвана ръката на младия човек, дръпна я назад, като го постави в бойна поза, и каза на другия студент:

— Ти стой там, ако нямаш нищо против.

Пак се обърна към първия и продължи:

— Почувствай енергията в себе си. Затвори си очите, ако това ти помага.

Студентът изпълни нареждането.

— Сега — напътстваше го Накор — почувствай енергията, която обикаля в тялото ти и около него. Усети я как приижда. Когато си готов, искам да удариш с юмрук в корема младежа срещу тебе, но това трябва да бъде повече от удар. Искам да освободиш цялата си енергия през юмрука си.

— Бъди готов — каза той на студента, които трябваше да бъде ударен. — Стегни си коремните мускули. Може да те заболи.

Студентът се усмихна насила, но все пак се приготви да посрещне удара. Противникът му замахна и го удари, но той едва се поклати.

— Трябва да поработиш още върху това — каза Накор. — Ти не чувстваш енергията.

Внезапно просякът скочи, бутна настрани първия студент, залюля се на пети, затвори очи и отстъпи малко настрани. Чувстваше се как енергията пращи във въздуха около него. После той сви юмруци и ги изстреля напред, като издиша звучно. Ударът бе толкова силен, че метна съмняващия се студент назад и дори го подхвърли нагоре. Той отхвръкна на пет-шест крачки и падна върху двама от колегите си.

Удареният се преви — държеше се за корема и се мъчеше да си поеме въздух. Накор изтича, обърна го по гръб и почна да му прави изкуствено дишане. Със сълзи в очите студентът го погледна и едва проговори:

— Не бях прав.

— Да, не беше — съгласи се Накор. После се обърна към другите. — Внесете го вътре и нека лечителят го прегледа за наранявания. Нещо в него може да е увредено.

Обърна се и видя, че просякът отново е клекнал и гледа с празни очи. Шо Пи дойде и попита:

— Учителю, какво стана?

— И аз бих искал да знам — тихо каза Накор. После се обърна към студентите и заяви: — Видяхте ли? Дори това бедно създание знае как да използва мощта, която витае тук около вас, навсякъде.

Видя, че повечето лица показват само учудено притеснение, махна с ръка към главната сграда и каза:

— Урокът свърши. Върнете се да се занимавате с това, което имате по програма.

Студентите си тръгнаха, а Накор отиде при просяка, клекна и впи поглед в очите му. Там, където за кратко се бе мярнало нещо могъщо и мъдро, сега имаше само две празни орбити. Накор въздъхна и каза:

— Приятелю, какво си ти всъщност?

И като не получи отговор, стана. Шо Пи търпеливо го очакваше.

— Бих искал да съм по-умен — каза Накор на самоопределилия се за негов ученик.

— И аз бих искал да знам повече, учителю.

— Бих искал да знам и какво е станало с Калис — въздъхна Накор. — Почвам да скучая тука и освен това — той гледаше към синьото небе на запад, откъдето се приближаваше нещо — може би ще се наложи да си тръгнем оттук съвсем скоро, независимо от това дали някой ще дойде от Крондор, за да оправи нещата.

— Кога ще тръгваме, учителю? — попита Шо Пи.

— Не знам — поклати глава Накор. — Скоро. Може би тази седмица. Може би следващия месец. Ще узнаем, когато му дойде времето. Ела да идем да хапнем нещо.

При споменаването на храна безпаметният просяк скочи, изръмжа и забърза към трапезарията.

— Виж как нашият безумен приятел разбира относителното значение на нещата — каза Накор на Шо Пи и продължи на исалански:

— И удря като Голям майстор от ордена на Дала.

— Не, учителю — отговори Шо Пи. — Много по-силно. Може би всичко се обяснява с това, че има повече ча — той употреби древната дума за лична мощ, — отколкото всеки от жреците, които съм виждал, докато бях в храма.

И тихо добави:

— Мисля, че можеше да убие това момче.

— Несъмнено. Стига да беше поискал — съгласи се Накор.

Ру се разбуди от сивата предутринна светлина, проникваща през прозореца. Можеше да се прибере вкъщи преди Карли да е станала. Знаеше, че е възможно бебето да е спало непробудно цяла нощ, и ако побързаше, Карли можеше да си помисли, че се е върнал по-рано. Но трябваше да тръгне веднага.

Стана от леглото толкова тихо, колкото можеше. Съжаляваше, че трябва да си тръгне. Споменът за тялото на Силвия и за нейните страстни желания през нощта го възбуди въпреки умората му. Облече се и тихо излезе. Кочияшът дремеше. Той го събуди и му нареди бързо да тръгва за вкъщи.

Силвия отвори очи и се усмихна. Помисли си, че не е много трудно да води за носа малкия грозник. Беше млад, изпълнен с желания и много по-здрав, отколкото изглеждаше. Знаеше, че докато той си мисли, че е влюбен в нея, трудно ще оцени дълбочината на влиянието й върху себе си. Само след месец щеше да е готов да пренебрегва някои от сделките си заради нея. А след година щеше да предаде и съдружниците си.

Тя се прозя и се протегна доволно. Баща й нямаше да се върне няколко дни. Тя знаеше, че ще получи бележка от Ру още преди пладне. Нямаше да му обръща внимание ден-два, а после щеше да го покани пак. Преди да заспи се замисли колко дълго трябва да чака преди да му направи сцена и да му съобщи, че не може да продължава да се вижда с женен мъж, независимо от това колко я обича. Докато се унасяше, си помисли, че има и други двама мъже, които би трябвало да покани преди баща й да се върне.

Ру се изкачи на пръсти по стълбите и се мушна в спалнята. Карли спеше. Той бързо се съблече и се мушна в леглото до нея.

След около половин час тя се събуди. Ру се направи на заспал. Тя стана, облече се, взе бебето, което тихичко гукаше, и излезе от спалнята. Ру почака малко, после стана и слезе в трапезарията.

— Добро утро — каза Карли. Тъкмо хранеше бебето.

Абигейл се усмихна сладко и изгука.

Ру се прозя.

— Наспа ли се? — попита Карли безизразно.

Ру дръпна един стол, седна и изчака Мари да донесе кафето. После каза:

— Чувствам се, като че ли съм спал само пет минути.

— Много ли закъсня? — студено попита Карли.

— Много. Дори не знам по кое време свършихме.

Карли хранеше с лъжичка детето със зеленчуково пюре.

— Имам да ти казвам нещо — обади се тя след няколко минути.

Ру почувства как гърдите му се стягат. Обхвана го паника и за част от секундата си помисли, че знае, че й е изневерил. Но после отхвърли тази мисъл. Карли не бе заподозряла нищо, когато се бе върнал от Рейвънсбърг, където беше прекарал нощта с Гуен, и едва ли подозираше нещо и сега.

— Какво има? — спокойно попита той.

— Исках да ти го кажа снощи, но ти толкова бързаше…

— Какво има? — повтори Ру.

— Чакам бебе.

Ру я погледна и видя, че очите й са впити в лицето му. И почувства, че тя се страхува от това, което ще й каже.

— Чудесно! — Той се насили да го извика радостно. Стана, заобиколи масата и възкликна: — Този път е момче, нали? — И я целуна по бузата.

— Може би — тихо каза Карли.

Ру се помъчи да се засмее.

— Трябва да е момче, иначе ще трябва да сменям всички документи и печати на „Ейвъри и дъщери“.

— Ако един син ще те направи щастлив, надявам се да е момче — усмихна се тя.

— Ще съм щастлив, ако детето е чудесно като Абигейл, каквото и да е — каза той. И тръгна да излиза, като остави недоизпитата си чашата на масата.

— Няма ли да закусиш?

— Не — каза той и смъкна палтото си от закачалката до външната врата. — Трябва да отида в офиса. Имам да пиша важно писмо, а след това трябва да бързам за среща в „Барет“.

И без да дочака отговор, излезе. Карли чу как вратата самотно хлопна, въздъхна и продължи да храни детето.

Времето минаваше и животът потече по своя странен, но постоянен ритъм. Ру хитруваше, за да отскача до Силвия веднъж или два пъти седмично, като твърдеше, че прекарва нощите през седмицата със съдружниците си. Силвия му направи ужасна сцена и имаше моменти, когато той съжаляваше, че е женен и че трябва да я моли седмици, преди тя да се съгласи да се видят. Накрая тя се смили, защото той й изпрати диамант и изумрудена огърлица, което му струваше повече злато, отколкото би могъл да си представи преди две години. Накрая призна, че го обича, и Ру продължи с лъжите към жена си.

Силата му като търговец бързо растеше и той нямаше сериозни финансови затруднения. Компанията „Горчиво море“ процъфтяваше.

Ру се научи и как най-добре да използва уменията на тези, които работеха за него. Дънкан беше много ценен в събирането на слухове и при проучването на търговските възможности — правеше го, докато скиташе по кръчмите, хановете и пристаните. Язон доказа, че е много сериозен сътрудник в бизнеса, що се отнася до управлението на паричните фондове. Да бъдеш едър търговец беше нещо много повече от това да купуваш и продаваш. Такива странни понятия като взаимна допълнителна гаранция и съвместно поделен риск между нечленове на компанията, къде е най-добре да влагаш златото си, което не е използвано за покупки, и къде да намериш най-безопасното място за съхранението на парите си — във всички тези области Язон показваше необикновено усърдие и умение. Половин година след като Ру за пръв път преспа със Силвия, компанията купи една счетоводна къща и започна собствена банкерска дейност.

Луис също се оказа истинско съкровище. Можеше да бъде нежен с ядосаните клиентки, но и безмилостен с опърничавите каруцари. На два пъти трябваше да доказва на един от по-дебелооките, че дори и със саката ръка може да го накара да изпълнява заповедите му.

Даш все така беше загадка — изглеждаше напълно незаинтересуван от личните си печалба, но очевидно възходът на компания „Горчиво море“ му доставяше удоволствие. Изглежда, служеше във фирмата ей така, за кеф, а не за лична изгода. На моменти дори използваше брат си в една или друга операция. Джими и Даш можеха да бъдат страшна двойка, когато поискаха, и Ру не би желал да са му противници.

Карли наедряваше и Ру се надяваше, че този път ще му роди син. Напоследък бе почнал да чувства, че животът не може да е по-добър, с изключение на два неприятни момента: продължаващото съществуване на „Джейкъби и синове“ и отсъствието на приятелите му от миналите дни.