Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rise of a Merchant Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 1)

Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“, 2009 г.

ISBN: 954-585-344-1

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Възходът на търговеца принц от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Възходът на търговеца принц
Rise of a Merchant Prince
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1995 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
ПредходнаКралицата на мрака
СледващаГневът на демонския крал
ISBNISBN 9545853441

Възходът на търговеца принц (на английски: Rise of a Merchant Prince) е вторият роман от фентъзи-поредицата „Войната на студенокръвните“, написана от Реймънд Фийст. Романът е издаден за пръв път на 19 октомври 1995.

Малцина от заминалите за континента Новиндус се завръщат, но все пак Ерик и Ру се връщат в Островното кралство и така кралството научава за бъдещата инвазия. След завръщането си от Новиндус Ру (Рупърт Ейвъри) има свободата сам да избира съдба и той решава да се посвети на своята мечта да се превърне в един от най-богатите и могъщи търговци на Мидкемия. За да се издигне и да навлезе в средите на най-влиятелните търговци, Ру многократно се сблъсква със съперници, измамници и крадци.

Ерик от своя страна решава да остане в армията на Островното крълство, за да се издигне там и да помогне в предстоящия сблъсък.


5.
Новакът

Ру се прозя.

Обсъждането продължаваше часове. Беше се разсеял и когато го запитаха нещо, бе принуден да каже:

— Извинете, милорд? Съжалявам, не чух какво казахте.

— Робер — поде отново лорд Джеймс, херцог на Крондор — мисля, че нашият приятел има нужда от нещо освежаващо. Заведи ги с братовчед му до вашата столова, докато с Уилям обсъдим нещата.

Ру бе тук от сутринта — разговаряха в канцеларията на началника на Градската стража; и докато лорд Джеймс не бе споменал думите „освежаващо“ и „столова“, не се бе сещал, че двамата с Дънкан не са слагали нищо в устата си от вчера. Дьо Лунвил им махна с ръка да го последват.

Излязоха и когато тръгнаха през просторния хол, Ру попита:

— Сержанте, какво става? Няма никаква надежда да видя отново парите си, но поне искам онези хора и копелето Сам Танерсън на кол за това, което направиха.

Робер се усмихна.

— Все си си същият злопаметен малък негодник, Ейвъри! Възхищавам се на това ти качество.

Повървяха още малко и Робер каза:

— Тази работа не е толкова проста. Да съберем отряд от Градската стража, да хванем онзи Танерсън и да го обесим.

— Няма доказателства, така ли? — попита Дънкан.

— Точно така. А има и проблем. Защо са извършени всички тези убийства?

— Наистина защо? — попита Ру. — Да ми разбият бъчвичките не беше ли достатъчно предупреждение?

Робер им посочи да минат през една врата, за да влязат във войнишката столова, и допълни:

— Е, именно това обсъждат в момента херцогът и дворцовият съдия, басирам се.

Ру видя Ерик и Джедоу — седяха в дъното на помещението и се хранеха с група войници в сиви униформи. Махна им и Ерик дойде при тях.

— Сержант? — запита той, за да разбере има ли нови заповеди.

— Кажи на Джедоу да наглежда мобилизираните и ела при нас.

Ерик направи, както му наредиха, и когато седна при тях, момчетата, прислужващи в двореца, се втурнаха към тях с пиво и храна. Робер я побутна и рече:

— Мисля, че довечера малко ще се повеселим.

— Веселба ли? — попита Ру.

— Е, доколкото познавам херцога — продължи дьо Лунвил, — смятам, че ще стигне до заключение, че напоследък убийствата са станали малко повече и че ще трябва да се направи нещо в това отношение.

— Да се направи какво? — попита Дънкан. — Шегаджиите контролират част от този град от… отпреди да се родя, знам го със сигурност.

— Истина е — отвърна Робер, — но тогава е нямало херцог на Крондор като лорд Джеймс, това също е истина. — Той се усмихна, отхапа парче студено овнешко и с пълна уста добави: — По-добре се стегнете, момчета. Мисля, че ни предстои дълга нощ.

— На нас ли? — попита Ру.

— Мислех, че ще искаш да дойдеш, Ейвъри — каза Робер. — Нали твоето злато ще търсим, така ли е? Освен това какво друго по-добро може да се прави?

— Засега нищо — въздъхна Ру.

— Ще получите по една завивка, за да може да си починете хубаво следобед — каза дьо Лунвил. — Предполагам, че ще будуваме по-голямата част от нощта.

— Ако има и малка надежда да намеря златото си, ще участвам с радост — повдигна рамене Ру. — Това е всичкото, с което започнах, така че въобще няма да пестя сили. — Погледна Ерик. — Там са и онези жълтици, които ми даде ти.

— Не би ги вложил, ако не си мислил, че начинанието е опечено — вдигна рамене Ерик. — Знам го със сигурност.

— Ще ти ги върна някак си — обеща Ру. После насочи вниманието към мъжете в дъното на залата.

— Това нова група „отчаяни“ ли са, сержант?

— Не са достатъчно отчаяни — усмихна се дьо Лунвил, — но още не сме ги подхванали както трябва. Току-що изхвърлихме онези, които не стават, нали, Ерик?

— Точно така, сержант, — съгласи се младежът. — Но все още не зная какво ще правим ние тримата.

— Ще измислим нещо — каза Робер с безгрижен тон. — С малко късмет „Тренчард Отмъстителя“ би трябвало да пристигне в пристанището всеки момент и може би на борда му ще има още малко наши хора.

Дънкан повдигна въпросително вежди, но никой не се постара да му обясни подробности.

— Къде е капитанът? — попита Ру.

— Замина с Накор за Звезден пристан — отговори Робер. — Ще се върне.

— Дано да се оправи — весело подметна Ру.

Робер дьо Лунвил придоби израз, който Ру познаваше добре, и дребният младеж веднага съжали за думите си. Всеки на масата, с изключение на Дънкан, знаеше тайни, достъпни само на неколцина, и подобни излишни подмятания щяха да имат за Ру доста нежелателни последици.

Ерик погледна Ру и годините, прекарани в приятелски отношения бяха достатъчни за бъдещия търговец, за да забележи, че и приятелят му настоява да си мълчи.

— Смятам да полегна, щом ще излизаме тази вечер — каза Ру малко притеснено.

 

 

Калис погледна през борда и попита:

— Виждаш ли това там?

Накор присви очи срещу следобедното слънце.

— Кешийски патрул.

Калис и придружаващите го пътуваха с речна гемия покрай брега на Морето на сънищата, на десетина километра от пристанище Шамата.

— Доста са нарушили границата, щом ги виждаме чак тук — каза Калис.

— Кралството и Кеш винаги са се боричкали за тази област — каза Накор. — Плодородна земеделска земя, богати търговски пътища, но никой не събира реколта и не прекарва кервани през Долината на сънищата, заради пограничните банди. Така областта прилича на стар човек, твърде болен, за да живее, но все още не готов да умре. — Той погледна спътника си. — Нареди на гарнизонния командир в Шамата и той ще изпрати патрул да прогони кешийците на юг!

— Сигурен съм, че някой вече му е съобщил — отвърна Калис и се усмихна криво. — Не мисля, че трябва да му казвам нещо. Ако го направя, може би ще се почувства задължен да впечатли специалния пратеник на принца на Крондор и ще започне война просто ей така, за забавление.

Погледът на Калис остана прикован към хоризонта дълго след като кешийският патрул изчезна от погледа му. На югоизток от тях се виждаше пристанището на Шамата, но там щяха да стигнат след час, заради слабия следобеден вятър.

— Какво гледаш, Калис? — попита Накор малко тревожно. — Все си в лошо настроение, откакто се върнахме.

Калис не трябваше да обяснява много на Накор, който знаеше повече от всеки друг за пантатийските змиежреци и черните им магии. Със сигурност бе наблюдавал някои от най-лошите между тях. Но Калис знаеше, че сега Накор няма предвид загрижеността му за задаващата се отдалеч заплаха за Кралството. По-скоро го измъчваше някакъв личен проблем.

— Мисля за една жена.

Накор се ухили и погледна през рамо към Шо Пи, бившия монах от Дала, който в момента спеше върху бала памук.

— Коя е тя?

— Говорил съм ти за нея. Миранда.

— Миранда ли? — попита Накор. — Чувал съм за нея от няколко души. Жена, загадъчна във всички отношения.

— Да, странна е — кимна Калис.

— Но привлекателна — вметна Накор. — Поне според общата оценка.

— И това е вярно. Макар да не знам много за нея, й се доверявам.

— А сега ти липсва, така ли?

— По рождение не съм съвсем обикновен…

— Ти си уникален — вметна Накор.

— … и проблемите за взаимоотношенията ме притесняват — завърши Калис.

— Това е разбираемо — каза Накор. — Женил съм се два пъти. Първия път като млад за… знаеш за кого.

Калис кимна. Жената, която Накор бе познавал като Йорна, постепенно се бе превърнала в лейди Кловис, агент на пантатийците, с който се бяха сблъскали за пръв път преди двайсет години в Новиндус. Сега тя беше известна като Изумрудената кралица, живото въплъщение на Алма-Лодака, валхеру, която бе създала пантатийците и бе върховен началник на армията им.

— Втората беше добра. Казваше се Шармиа. Но остаря и почина. Все още се смущавам, когато си имам работа с жени, които намирам за привлекателни, а съм шест пъти по-възрастен от тебе. — Накор повдигна рамене. — Ако трябва да се влюбиш, Калис, влюби се в някоя, която ще живее дълго.

— Не съм сигурен, че знам какво е любов, Накор — каза Калис с още по-унила усмивка. — Родителите ми са нещо уникално и в техния брак има древна магия.

Накор кимна. Бащата на Калис — Томас, като дете обикновено човешко създание, по-късно бе превърнат от древна магическа сила в нещо не съвсем човешко. Бе възприел духовното наследство на Господар на драконите — както хората наричаха валхеру — и това древно наследство бе привлякло отчасти майката на Калис — Агларана, елфската кралица на Елвандар, към брачен съюз с него.

— Когато се наложи да флиртувам, никоя жена не привлича вниманието ми… — продължи Калис.

— Освен Миранда — довърши Накор. Калис кимна в знак на съгласие. — Защото е загадка за теб — продължи дребният исаланец — или защото не сте често заедно. — Той преплете пръсти. — Дали двамата сте…

— Разбира се — засмя се Калис. — И това е сериозна причина, за да съм така увлечен.

— Чудя се дали има мъж, който поне веднъж не се е чувствал влюбен между чаршафите.

— Какво имаш предвид? — попита Калис.

— Забравих, че макар да минаваш петдесетте, ти си младеж по стандартите на майчината ти раса — каза Накор.

— Дете — уточни Калис. — Още се уча как да се държа като истински еледел.

Калис употреби термина, с който елфите се наричаха сами.

— Понякога си мисля — поде отново Накор — за свещенослужителите, заклели се в безбрачие. Дали разбират каква мъка е да мислиш постоянно за тази, с която искаш да бъдеш в леглото.

— Жените от народа на майка ми не са такива — каза Калис. — Те чувстват, че нещо възниква между тях и предопределените им мъже, и в някакъв момент просто… знаят.

Калис погледна отново към брега. Вече наближаваха малкия полуостров, край който се минаваше при влизането в пристанището на Шамата.

— Мисля, че ме влече човешката ми половина, Накор. В постепенната и бавна промяна на сезоните в Елвандар има някаква еднаквост, която не ми се нрави. Хаосът в човешкото общество… харесва ми повече от вълшебните горски поляни на родния дом.

— Кой би могъл да каже кое е право — повдигна рамене Накор. — Ти не приличаш на никой друг, но като всеки мъж или жена, родени на този свят, без значение какво си наследил по рождение, в крайна сметка сам решаваш какъв да бъдеш. Когато завършиш това твое „детство“, може би ще поискаш да поживееш малко и с народа на майка си. Само запомни това от един стар човек, макар самият аз да не съм добър ученик: всяка личност, с която се срещаш или имаш взаимоотношения, те учи на нещо. Понякога минават години преди да разбереш какво си научил.

Замълчаха и загледаха приближаващия бряг.

Шо Пи се събуди от шумовете на пристанището. Корабчето приставаше на кея. Той отиде при „учителя“ си и Калис. Над сто километра ниви разделяха град Шамата от пристанището. Отначало гарнизон за погранична охрана, Шамата се бе превърнал в най-големия южен град на страната. На пристана отряд войници чакаха Калис, но вместо да се отправят към града, те се насочиха покрай брега на Морето на сънищата и стигнаха устието на реката, която изтичаше от Голямото звездно езеро. Щяха да минат по нея до южния бряг на езерото и да стигнат точно срещу общността на магьосниците на остров Звезден пристан.

Както винаги на пристанището се тълпяха всевъзможни хора — просяци и хамали, работници и ловки джебчии, очакващи пристигащите кораби, които можеха да разкрият нови възможности — законни или незаконни.

— Пази си кесията — обърна се Накор с усмивка към Шо Пи.

— Нямам кесия, учителю.

Накор най-накрая се бе отчаял да повтаря на младия човек да не го нарича „учител“ и подмина отговора без внимание.

— Така се казва — засмя се Калис.

Слязоха на брега, където ги чакаше сержант в униформата на гарнизона на Шамата с няколко войници. Както и граничните барони на север, гарнизонният командир на Шамата отговаряше пряко пред Короната, така че в Долината на сънищата не спазваха много дворцовите формалности. С приятното чувство, че не е задължен да се съобразява с обществените ограничения на благородническия етикет, Калис отвърна на поздрава на военния и го попита:

— Кой си ти?

— Сержант Азис, милорд.

— Чинът ми е капитан — каза Калис. — Имаме нужда от три коня и ескорт до Голямото звездно езеро.

— Гълъбите пристигнаха със съобщение още преди дни… капитане — отвърна сержантът. — На пристанището има поделение на гарнизона с достатъчно коне и войници, за да изпълним нарежданията ви. Моят капитан ви кани най-учтиво на вечеря, сър.

— Мисля, че няма да можем. — Калис погледна към небето. — Трябва да яздим около четири часа, а мисията ми е спешна. Предай на капитана си извиненията ми и ни намери коне и провизии. — Огледа се, видя един мръсен хан от другата страна на пристанищната улица и добави: — Ще чакаме ей там.

— Слушам — отвърна сержантът и даде заповедите си на един от войниците, който козирува и пришпори коня си.

— Няма да се забавим повече от час, капитане. Ескортът ви, конете и провизиите ще пристигнат бързо.

— Добре — отвърна Калис и кимна на Шо Пи и Накор да го последват в хана.

Той не беше нито най-лошото, нито най-доброто от това, което бяха виждали по време на безкрайните си пътешествия. Беше точно това, което човек можеше да очаква от заведение, разположено толкова близо до кея: подходящо за убиване на времето, но не за по-дълъг престой на човек, свикнал или можещ да си позволи по-добри условия. Калис поръча бира за всички и зачакаха идването на ескорта.

По средата на втората поръчка вниманието на Накор бе привлечено от викове и смях навън. Той се надигна, надникна през близкия прозорец и тръгна към вратата. Шо Пи последва учителя си.

Калис стана и също тръгна след тях — реши, че е по-добре да види в каква неприятност би могъл да се замеси Накор, преди да е станало късно.

Вън около някакъв просяк се бе струпала тълпа. Той беше приклекнал и глозгаше голям овнешки кокал. Беше най-мръсният човек, когото Калис бе виждал. Смърдеше, като че ли не се бе къпал от години. Разбира се, животът на открито не предлагаше удобства като в двора на принца, но дори и между работниците на пристанището и хамалите този мъж изглеждаше като ходеща помийна яма.

Черната му коса беше прошарена и сплъстена от мазнини и мръсотия. Лицето му също беше почти черно от мръсотия и покрито със също толкова мръсна брада. Кожата му бе почерняла от слънцето. Носеше наметка, толкова стара и окъсана, че сигурно дупките бяха повече от плата; първоначалният цвят на дрехата беше отдавна изчезнал и парцаливите остатъци бяха целите в петна и лекета.

Годините нередовно хранене бяха превърнали непознатия почти в скелет; по краката и ръцете му имаше застарели язви.

— Я потанцувай! — крещяха работниците.

Човекът изръмжа като животно, но когато тълпата подвикна още няколко пъти, остави на земята почти оглозгания кокал и протегна ръка:

— Моля ви се — каза той с изненадващо плачевен тон, почти като дете.

— Първо поиграй! — викна някой от тълпата.

Парцаливият просяк стана и внезапно се завъртя като пумпал. Калис застана зад Накор, който внимателно оглеждаше непознатия. Нещо в движенията му беше странно познато на Калис и то беше именно лудешкото въртене.

— Какво е това? — попита той.

— Нещо впечатляващо — каза Накор, без да се обръща.

Мъжът свърши танца си и протегна ръка. Дишаше тежко от умора. Някой му подхвърли парче хляб, което падна в краката му. Просякът веднага клекна и го прибра.

— Хайде сега на работа! — кресна един надзирател и повечето от пристанищните работници се пръснаха. Други останаха да наблюдават още минутка скитника, но постепенно се разотидоха.

— Кой е този? — обърна се Калис към един човек, който изглеждаше местен.

— Някакъв луд — отвърна човекът. — Появи се преди няколко месеца и живее от това, което му подхвърлят. Танцува за храна.

— Откъде е дошъл? — попита Накор.

— Никой не знае — отговори човекът и закрачи към пристанището.

Накор отиде до парцаливия скитник, наведе се над него и огледа лицето му. Мъжът отново изръмжа като див звяр и се сви, за да защити оглозгания кокал и коричката хляб.

Накор бръкна в торбата си и измъкна един портокал. Обели го и го подаде на просяка. Мъжът погледна за момент плода, после го грабна от ръката на Накор. Опита се да го лапне целия. Струя сок потече по мръсната му брада.

Шо Пи и Калис застанаха зад Накор и капитанът попита:

— Кой е този?

— Не знам — отвърна дребният мъж и се изправи. — Но трябва да го вземем с нас.

— Защо? — попита Калис.

— И това не знам. Но има нещо странно познато у него. — Накор погледна ръмжащия човек.

— Познаваш ли го? — попита Калис.

— Не ми изглежда познат, но при цялата тази мръсотия, кой може да каже със сигурност? — Накор потърка брадичката си. — Не, не мисля, че го познавам. Но смятам, че може да е важен за нас.

— По какъв начин?

— Знам ли? — ухили се дребният исаланец. — Наречи го предчувствие.

Калис го погледна със съмнение, но от годините, прекарани заедно с исаланеца, знаеше, че предчувствията на Накор често са важни, дори много важни, така че се задоволи само с кимване. Звукът на чаткащи подкови подсказа, че военният ескорт идва.

— Трябва да измислиш начин да го накараш да се качи на кон — каза Калис.

— Е, това трябва да стане с някакъв номер — ухили се Накор.

— Тогава помисли как да го направиш — усмихна се капитанът. — Ако питаш мен, първо бих наредил на стражите да го хвърлят в морето да се пооплакне.

 

 

Събраха се в една скромна кръчма в Търговския квартал, на няколко пресечки от Бедняшкия квартал на Крондор. Заведението беше под контрола на принца на Крондор, макар че малцина посетители знаеха тази подробност. В задната стая имаше съвещание, ръководено от Робер дьо Лунвил.

— Дънкан, ти и Уилям — той посочи един човек, когото Ру никога не бе виждал — ще отидете до магазинчето на ъгъла на Кандиларското шосе и улица „Дуланик“. Човекът, който продава шалове и забрадки, е доносчик на Шегаджиите. Направете така, че да не казва нищо на никого. Ако трябва, го ударете по главата.

Ру погледна Ерик, който само вдигна рамене. Бяха се събрали десетина души, заедно с дьо Лунвил и другите, с които бяха обядвали. Беше вече късно и повечето магазини или бяха пуснали кепенците, или палеха фенерите за вечерната търговия. Ерик и Ру трябваше да отидат с Джедоу и дьо Лунвил в един магазин на отсрещната страна на улицата и да чакат. На Ру му направи впечатление, че Робер подчерта, че трябва да изхвърчат дотам с възможно най-голямата бързина. Беше го казал два пъти — очевидно сержантът смяташе придвижването за особено важна част от задачата им.

— Вие, вие и вие — каза Робер дьо Лунвил и кимна към трите групи, подготвени да обезвредят съгледвачите на Шегаджиите. — Измъкнете се през задния вход.

Замълча за миг, после кимна към Дънкан и Уилям:

— Вие излезте през предната врата. Хайде!

Двамата напуснаха. През следващите няколко минути бяха разпратени и другите агенти. Когато четиримата останаха сами, Ру попита:

— Кои бяха другите?

— Да кажем, че принцът се нуждае от уши и очи в града си — отвърна дьо Лунвил.

— Тайна полиция? — попита Джедоу.

— Нещо такова — отговори сержантът. — Ейвъри, ти си най-бързият от нас; стой близо до мен. Ерик и ти, Джедоу, вие сте много едри и трудно ще избегнете от погледите, така че заставате, където ви сложа, и не мърдате. Когато излезем от хана, нито дума повече. Въпроси?

Нямаше. Дьо Лунвил ги изведе през задния вход на кръчмата. Забързаха по улиците, като се опитваха да изглеждат като четирима обикновени граждани.

Подминаха магазинчето на ъгъла, където започваше Бедняшкия квартал, и забелязаха Дънкан и Уилям в оживен разговор с продавача. Дънкан бе застанал така, че върхът на сабята му опираше ребрата на продавача, но това трудно се виждаше отвън. Уилям беше готов да се намеси, ако някой неочаквано се приближеше до магазинчето.

Завиха по една къса уличка към друг булевард, успореден на първия. Дьо Лунвил махна на Ерик и Джедоу да се скрият в сянката на един тъмен вход, после заедно с Ру бързо мина на отсрещната страна на улицата и посочи на младежа да се прилепи до стената между една врата и един прозорец. Самият той зае позиция на ъгъла на сградата, между входа и пътеката, минаваща край нея. Отвътре се дочуваха звуци. Ру предположи, че влачат стоки по пода на някакъв склад. Не се поддаде на внезапното желание да надникне през прозореца и се опитваше да изглежда като човек, поспрял само за минутка, докато продължаваше зорко да се оглежда, готов да забележи всяко движение или промяна.

От тъмнината се зададе фигура, загърната с дълго наметало. В мрака зад нея се мярнаха още фигури.

Човекът с наметалото забързано мина покрай Ру и изкачи трите стъпала до входната врата. Младежът го погледна, докато минаваше, и очите му се разшириха. Мъжът влезе и затвори вратата.

— Какво правите тук? — чу се отвътре.

— Здрасти — обади се познат глас.

Последва дълго мълчание, после първият глас се обади отново:

— Джеймс?

— Мина доста време — отвърна лорд Джеймс, херцогът на Крондор. — Колко? Четирийсет години?

— Повече. — Последва дълга пауза и непознатият допълни: — Хората ти са отвън, нали?

— Само толкова, колкото да сме сигурни, че разговорът ни няма да бъде прекъсван, докато не наредя.

Отново настъпи тишина, чу се звук като от тътрене на стол по пода. После прозвуча гласът на лорд Джеймс:

— Благодаря.

— Едва ли ще има никакво значение, ако ти кажа, че отдавна съм поел правия път и сега съм най-обикновен търговец, нали?

— Наричай го както искаш, Брайън — каза Джеймс. — Преди трийсет години, когато чух, че търговец на име Лизли Ригър е пристигнал в Крондор, помолих принц Арута да пусне агентите си след теб. Дори и през тези двайсет години, когато управлявах в Риланон, редовно ми докладваха за теб.

— Ригър. Не съм използвал това име от години. Не съм го използвал от… — къде се срещнахме последния път?

— В Литон — отвърна Джеймс.

— Да, спомням си — обади се другият глас. — Оттогава съм използвал това име само няколко пъти.

— Няма значение. — Благородникът въздъхна. — На принца му трябваха няколко години, за да запуши всички дупки на мрежата ти и да открие всичките ти контрабандисти, но след като се справи с това, беше лесно да те наблюдава.

— Хората ви са по-добри, отколкото предполагахме. Трябва винаги да се оглеждаме за агенти на Короната.

— Това е, защото до снощи се задоволявахме само да наблюдаваме — каза Джеймс. — Помни, че и аз съм бил Шегаджия. Все още има хора, които си спомнят Джими Ръчицата.

— А сега какво?

— Ами ще трябва пак да си смениш името и да направиш някаква промяна във външността си. Ако това не стане, просяците и крадците ще решат, че е дошло време да си намерят нов водач.

Чу се смях. Ру се напъна да улови всяка дума.

— Знаеш, че цялата работа започна с Пълзящия. Ако не се беше опитал да оглави гилдията, промяната щеше да е много по-нормална — както беше, когато начело застана Непорочния. Затова стана цялата бъркотия.

— Така чух и аз — рече Джеймс. — Но това сега не ни засяга. Това, което ме доведе при теб тази нощ, Лизли или Брайън, ако предпочиташ, е следното: напоследък губиш контрол върху гилдията. Твърде много дребни главорези безнаказано се въртят в града и убиват гражданите ми, които редовно си плащат данъците и водят приличен живот. Дребната кражба или обир са неизбежни за голям град като Крондор, но миналата нощ един от твоите касапи е убил едно конярче, две келнерки и четири коня, като „предупреждение“ към млад търговец на вино, че трябва да си плаща за защитата.

— Това е прекалено — съгласи се мъжът, наречен Брайън.

— Такава е била и цената за защитата — допълни Джеймс.

— За кого става дума? Ще се оправя с него.

— Не, аз ще се оправя с него. Ако искаш да запазиш главата си, или по-важното, ако не искаш хората ти да ти изберат заместник още преди трупът ти да е изстинал, слушай внимателно. През следващите години искам Крондор да е особено спокоен и да няма никакви нещастни случаи. Искам да е процъфтяващ и богат. Причините, поради които го искам, не са твоя грижа, но повярвай — с течение на времето ще откриеш, че е било и в твой интерес, а също и на парцаливата ти банда престъпници, както и за всеки човек в града. Накрая искам да открия Сам Танерсън и приятелите му и да ги обеся публично. Ти ще ми намериш надежден свидетел, който го е видял да излиза с окървавен нож от „Седемте цветя“. За тая цел ми подбери уличен скитник с честно изглеждаща физиономия. Може би най-добре ще бъде да е някое момиче. Някое, което ще убеди напълно съдията, че Танерсън и аверчетата му заслужават въжето, с което ще бъдат обесени.

— После ще събереш веселата си банда от крадци и ще им кажеш, че обстановката е станала много напечена за такива изпълнения — продължи херцогът, — и че следващият умник, на когото му хрумнат такива оригинални идеи, веднага ще се озове на бесилото. И не се шегувам, Брайън: ако някой от убийците ти престъпи чертата, трябва да го удушиш преди да съм дошъл аз. Иначе ще ти видя сметката, веднъж и завинаги.

— Опитвали са се и по-рано, но Шегаджиите са все още в играта.

Последва дълго мълчание, после лорд Джеймс каза:

— Още помня пътя към „При мамчето“. Ако викна, ще си мъртъв преди да си успял да извадиш ножа, скрит в ботуша ти, а в рамките на един час твоят Нощен майстор ще бъде арестуван, а Дневният майстор ще бъде вдигнат от леглото и пратен на топло. Ще обградя това старо свърталище — „При мамчето“, и ще го ликвидирам до сутринта. Ще прибера всеки крадец, известен на агентите ми, и дори да заловя само половината, ще е достатъчно. В Крондор ще продължи да има крадци и просяци, Брайън, но няма да има Шегаджии.

— Тогава защо не си ни прибрал досега?

— Изгодно ми беше да ви държа под наблюдение. Но както казах, сега са ми нужни някои неща. И като седя тук и си говоря с теб, ми е съвсем ясно, че и двамата знаем кой ще е наследникът на Праведника. А ако те убия, може би ще загубя години, докато открия кой е новият ръководител на Гилдията на крадците след теб.

Настъпи кратка тишина, после Джеймс продължи:

— Звучи иронично, но причината, поради която разбрах, че си се върнал в града преди няколко години, е, че ние твърде много си приличаме.

— Често съм си мислил за това — чу се другият глас, последван от дълга въздишка. — Мислиш, че сме роднини ли?

— Имам си теория — дойде отговорът, но не последваха подробности. — Просто направи услуга и на двама ни и дръж хората си изкъсо. По няколко дребни кражби, с умерена печалба, изнудване тук-там, контрабанда на някои стоки на пристанището, мамете все така и митническите служители. Дори мога да ви намеря известна работа, която ще гарантира на теб и на парцаливото ти братство, печалба — един вид комисиони, — но престъпната вълна трябва да спре веднага и убийствата да престанат на часа; ако трябва да почна война, ще я почна. Ясно ли е?

— Още не съм убеден, но ще помисля върху това.

Джеймс се разсмя и Ру усети, че това е горчив смях.

— Да си помислиш? Недей се мъчи много. Съгласяваш се веднага или излизаш с краката напред.

— Нямам голям избор, нали? — Гласът на другия мъж показваше, че се опитва да се владее, но без особен успех.

Ру се огледа. Разговорът беше продължил само няколко минути, но той имаше чувството, че са минали часове. На улицата нещата изглеждаха поразително нормално, макар той да знаеше, че отрядът на принца е на десетина метра от мястото, където бяха застанали той и дьо Лунвил.

— Трябва да разбереш, — продължи лорд Джеймс, — че като говоря за спокоен и процъфтяващ град, целта ми не е да осигуря печалби на шепа търговци и да утвърдя сериозна данъчна система за моите господари — сами по себе си това са желателни неща, но сега от сигурността на града зависят много неща и повече няма да ти обяснявам. Ще ти повторя още веднъж: ако трябва, ще те смажа. Стигнахме ли до разбирателство?

— Да. — В гласа на другия се долавяха гневни нотки, примесени е примирение.

— Тогава нека ти кажа и някои добри новини — чу се гласът на лорд Джеймс, придружен от шум на бутнат настрани стол. — Десет минути след като напусна, вратата на едно от твоите скривалища — това, което започва долу в мазето и води към канализацията — няма да бъде под наблюдение. Аз съм единственият, който знае за истинската ти роля в гилдията. Изчезни към новата си самоличност и след като се поуспокоиш и обмислиш нещата, както ти казах, ми прати съобщение. Ако ме разбираш, пусни слух за хората от улицата, че Мъдреца е избягал и Праведника се е върнал — обясни на Дневния си майстор, а и на Нощния, че това се прави, за да повярват властите, че са се отървали от теб. Ако не получа съобщение от теб до утре през нощта, ще знам, че или си предаден от собствените си хора, или не си приел предупреждението ми сериозно. И в двата случая е по-добре Шегаджиите да се подготвят за война.

Последва напрегната тишина. Накрая лорд Джеймс каза:

— Добре. Знам, че ако бях на твое място, за миг бих се поколебал дали да не посегна към камата, но предположих, че ще се откажеш от тази мисъл. Никога глупак не се е издигал до ръководното място сред Шегаджиите.

— Беше голямо изкушение.

— Нямаше да оцелееш, повярвай ми. Сега, както ти казах, имаш десет минути за бягство. Отиди в „При мамчето“ и си подготви новата самоличност; онези от моите агенти, които те познават по лице, нямат представа точно кой си. Знаят, че си търговец, когото държа да наблюдават. Някои дори си мислят, че може би си агент на Велики Кеш или на друг политически противник. Другите пък, които знаят славата ти и твоите изпълнения, нямат представа как изглеждаш. От дете обичам Шегаджиите и затова ти давам толкова аванти. Но знай, че винаги мога да те открия. И не се съмнявай и за минута, Лизли, в това какво мисля наистина за теб.

— Не се и съмнявам, Джими Ръчицата. Само едно нещо ми кажи.

— Какво?

— Истина ли са тия неща, които се приказват?

— Истина, но само половината, Лизли. — Херцогът се изсмя иронично. — Само половината. Бях по-добър крадец, отколкото си мислех, и наполовина толкова добър, отколкото се хвалех, но направих неща, които никой от Шегаджиите не е правил, и винаги съм работил сам.

— Богове, знам това! — дойде отговорът, приличащ на ръмжене на притиснат звяр. — Никой не би го оспорил! Никога крадец не се е издигал до ранга на проклет херцог, нито до най-силния човек в държавата след краля.

— Казвай сега къде е Танерсън?

— Сигурно ще го откриеш в един курвенски дом, наречен „При Сабела“…

От другата страна на входа дьо Лунвил се обърна и изсъска:

— „При Сабела!“ — Една фигура, която Ру не беше забелязал досега, се плъзна тихо и изчезна в тъмнината.

— Знам къде е. А тази сутрин ми намери свидетел.

— Обричаш я на смърт, знаеш го. Ако изпее Танерсън и другите, ще трябва да я бележа със смъртен знак; знаеш законите на Шегаджиите.

— Намери ми някоя младичка — каза лорд Джеймс. — Ако е хубава и умна, ще я преместя в някой далечен град; дори ще я спася от публичния дом и ще я настаня в някоя благородническа фамилия, за да се грижи за децата. Но трябва да е достатъчно млада и да не е затънала много в престъпните среди. — Последва кратка тишина. — В крайна сметка бях на четиринайсет, когато срещнах Арута, и не съм забравил нищо.

— Истина е, Джими, самата истина — каза Лизли.

Внезапно вратата се отвори и лорд Джеймс, все още покрит от главата до петите с голямото наметало, бързо се спусна по стълбите. Спря за миг до Робер и го попита:

— Чу ли всичко?

— Да. Вече съобщих.

Херцогът на Крондор изчезна в мрака. Ру можа да види в сумрака на тясната улица как други фигури безшумно го обградиха и тръгнаха с него.

Ру погледна към сержанта, който вдигна ръка, за да му даде знак, че трябва да изчакат. Следващите десет минути се изнизаха мъчително бавно; накрая дьо Лунвил пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително. От страничната уличка се появи отряд войници, които се приближиха тичешком, а Ерик и Джедоу пресякоха улицата.

— Вие! — кресна дьо Лунвил на стражите. — Влизайте в сградата и арестувайте всеки, когото намерите. Прибирайте всеки документ и не оставяйте нито един човек вътре. После запечатайте вратата. — Обърна се към Ру, Джедоу и Ерик: — Вие тръгвайте с мен.

— В „При Сабела“ ли? — попита Ру.

— Да. Ако имаме късмет, приятелят ти Танерсън ще се съпротивлява при арестуването си.

— Вижте го само как се радва на тази възможност — каза Джедоу.

— Отдавна не съм имал извинение да убия някого, Джедоу — отвърна дьо Лунвил.

 

 

Ру крачеше зад сержанта. Скоро стигнаха до уличката, където бе „При Сабела“. Заведението заемаше една трета от квартала.

— На място ли са хората? — прошепна дьо Лунвил на един мъж, притаен до ъгъла на сградата.

— Чакат ви — дойде отговорът. — Мисля, че мярнах нещо на покрива, но смятам, че е котка. Всичко е спокойно.

Дьо Лунвил кимна и нареди:

— Тръгваме!

Нахлуха в публичния дом, като че ли беше противников лагер. Джедоу удари един дебелак с юмрук и той се свлече на колене на пода преди дори да се опита да ги спре. Ерик в движение му нанесе още един удар и мъжът се просна в безсъзнание до вратата.

Ру изтича покрай дьо Лунвил и две жени, замръзнали със зяпнала уста при този взрив на насилие. Стигна до стълбите, където тъкмо се бе появила едра жена на средна възраст, за да разбере каква е тая бъркотия на входа. Но видя само камата на Ру, опряна в гърлото й.

— Танерсън — каза той с тих глас, пълнен със заплаха.

— Горе по стълбата — отвърна тя шепнешком, с пребледняло лице. — Първата врата вдясно.

— Излъжеш ли, мъртва си — каза Ру.

Жената погледна надолу, видя Джедоу и Ерик да се качват и пред гибелния вид на двамата гиганти добави:

— Не, исках да кажа, първата врата вляво!

Ру беше пръв, дьо Лунвил — на крачка след него. Той се обърна и махна на Ерик и Джедоу да пазят долния край на стълбата. Ру се поколеба, кимна на дьо Лунвил да изрита вратата и се наведе напред.

Сержантът отвори с ритник и Ру се претърколи вътре с изваден меч. Нямаше защо да се напряга. Сам Танерсън лежеше в леглото с безжизнени очи, вперени в тавана. От широкия разрез на гърлото му капеше кръв.

— По дяволите! — изрева дьо Лунвил.

Ру изтича до отворения прозорец и погледна навън. Както изглеждаше, някой бе излязъл от стаята секунди, преди да нахълтат. Ру започна да се смее.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Ерик, който дотича по стълбата.

— Някаква курва сигурно е убила Танерсън и се басирам, че е откраднала и златото ми. — Ру посочи трупа в леглото.

Дьо Лунвил претърси заклания и дрехите му и каза:

— Няма нито кесия, нито монети.

— По дяволите! — каза Ру. — Значи някоя курва сега ми брои паричките.

— Може би. — Дьо Лунвил замислено гледаше убития. — Но по-добре да поговорим за това на някое друго място.

Ру кимна, прибра меча си и последва дьо Лунвил.

 

 

Момичето наблюдаваше през улицата как хората, които искаха да заловят Танерсън, излязоха от заведението, като измъкнаха мъжете, които играеха покийр в залата на първия етаж. Други мъже оглеждаха улицата, за да разберат има ли някой наблизо. Беше сигурна, че не са я видели как излиза от стаята на Танерсън. Погледна ръцете си. Очакваше да треперят, но те се бяха вкопчили здраво в покрива, където се беше свила; тъмнината я защитаваше от погледите на онези долу. Никога досега не беше убивала, но пък и никой досега не бе убивал сестра й. Обхваналата я студена ярост не беше намаляла след смъртта на Танерсън, както си мислеше. Нямаше смисъл от отмъщение, от това, че сметката беше платена. Всичко в нея бе пусто — никой не бе в състояние да върне сестра й.

Любопитството надделя над тревогата и тя се зачуди какви ли са тези хора. Тъкмо бе излязла от стаята, когато чу яростни гласове на улицата. Беше оставила работните си дрехи скрити в торбата, вързана за комина на покрива на къщата срещу публичния дом, който Танерсън използваше като свой щаб, защото трябваше да смени окървавеното си облекло, след като свършеше работата. Когато беше решила да отмъсти за Бетси, се бе заклела, че или Танерсън ще е мъртъв тази нощ, или тя.

Да се проникне в „При Сабела“ не бе трудна работа; беше подкупила една курва да каже на Танерсън, че в стаята го чака нещо специално, и всичко беше наред. Вродената глупост на момичето не стигаше дотам, че да се откаже от кесия, пълна със златни монети, от които Сабела нямаше да вземе никакъв дял. Сега щеше да си мълчи от страх.

В първите минути на бягството я беше страх. Изкатери се на покрива и замръзна — не беше в състояние да предприеме нищо. Цялата бе изцапана с кръвта на Танерсън, така че се преоблече. После умората отстъпи място на страха. Ако мъжете, нападнали „При Сабела“, бяха изпратени от Нощния майстор, можеше да я забележат и да я познаят. Да си преследван от полицията на принца беше едно, а от хората на Шегаджиите — съвсем друго. Единствената й надежда бе при първата възможност да избяга от града и да се махне някъде далеч, на север към Ла Мут или на юг, към Велики Кеш.

Запълзя по покрива, докато стигна там, където беше оставила въжето. Хвърли настрани малката торба, в която бе прибрала всекидневните си дрехи — панталон, риза, сако, кама и ботуши — сега вътре бе окървавеният нож и напоената с кръв блуза — и надникна през ръба на покрива.

Двама мъже от отряда минаха забързано в тъмното и тя се премести в другия край. Видя още няколко души, отдалечаващи се от публичния дом. Замисли се. Никой от мъжете, които бе мярнала, не й изглеждаше познат. Ако това бяха главорези от бандата на Шегаджиите, би познала поне някого. Нямаше съмнение, че в публичния дом бяха идвали хора на принца — никой друг не би могъл да организира такова нападение, при което мъжете се появяваха и изчезваха в тъмното като най-добрите представители на Гилдията на крадците. Това сигурно бяха специалните агенти на херцога на Крондор, неговата тайна полиция.

Но какво искаха те от Танерсън и неговите бандити? Момичето нямаше голям житейски опит, но беше умно, интелигентно и любопитно. Промъкна се до ръба на покрива, приведе се, прескочи леко на отсрещния и продължи напред по „Булеварда на крадците“, като внимателно се придвижваше след мъжете долу. След един квартал се приведе, бързо намери улук и слезе на улицата.

В този час улиците бяха тъмни и пусти и тя се движеше в сенките, за да не привлича вниманието. На два пъти се шмугна покрай караули, поставени, за да охраняват, ако някой се опитва да проследи агентите. Спотаи се в един тъмен вход и чака, докато не си тръгнаха и те.

Около час преди зазоряване едва не загуби следата и на последния от мъжете, но вече беше съвсем сигурна накъде са се насочили всички: към двореца на принца.

Бяха използвали обиколен път и се бяха постарали да избегнат преследвачи, но тя се беше движила умно и не бързаше — и вече можеше да види как се насочват право към двореца.

Спря и се огледа. Улиците бяха пусти. Стомахът й бе свит на топка от напрежение и тя си помисли, че би било по-добре, ако не се беше поддала на любопитството си да преследва тайнствените нощни нападатели. Беше уморена. А и трябваше да докладва на Дневния майстор най-много след два часа. Уплаши се, че може да заспи, а не бе сигурна дали ще се събуди навреме. Ако не пребъркаше джобовете на хората по пазара някой ден, сигурно нямаше да й коства повече от една остра дума или шамар, но не и след убийството на Танерсън. Не трябваше да прави нищо, с което да привлече вниманието към себе си.

Танерсън беше грубиян, но имаше много съюзници и си бе извоювал определена власт сред бандитите от онази част на Шегаджиите, известни като Гърмящите — те се занимаваха с въоръжени нападения, грабежи и така нататък за разлика от просяците и онези, които използуваха по-умерени начини за кражба. Мъдреца и неговите помощници — Дневния и Нощния майстор — отказваха да се разправят с Танерсън и другите като него и заявяваха, че не можели да разговарят с такава свиня, в каквато се бил превърнал. В неговото малко царство на ужаса, владеещо търговците в района на пристанището, таксите за защита бяха скочили значително и парите, които постъпваха в гилдията, в сравнение с миналата година също бяха удвоени.

Но ако се появеше със съобщение, че по улиците е наблюдавала мъже, движещи се към двореца, може би щеше да отклони подозрението от себе си — а и бе сигурна, че Мъдреца ще се заинтересува много повече от тайната полиция на принца, отколкото от действията на една самотна млада джебчийка. Замисли се дали да не подхвърли идеята, че именно хората на принца са прерязали гърлото на Танерсън.

Размишленията и изтощението й, което отчасти се дължеше на напрежението, свързано с убийството на виновника за смъртта на сестра й, и отчасти на безсънната нощ, я бяха разсеяли и тя много късно усети, че зад нея има някой. Опита се да побегне, но мъжът я сграбчи за кръста и я задържа в желязната си хватка. Тя измъкна камата си, но той блокира движението й с другата си ръка. Беше най-силният мъж, когото бе срещала, защото, както и да се извиваше, не можеше да помръдне, притисната в хватката му. Освен това беше и бърз. Тя се опита да го ритне в слабините, но той се изви леко и кракът й попадна в бедрото му, твърдо като дърво.

Дойдоха и други мъже и в ранната утрин момичето можа да види как около нея се събират застрашително изглеждащи типове. Един нисък, неприятен на вид оплешивял мъж я изгледа и попита:

— Какво правиш тука? — И измъкна камата от ръката й.

— Това е онази, която ни преследваше.

— Коя си ти, момиче? — попита Робер дьо Лунвил.

— Мисля, че по ръцете й има кръв — обади се човекът, който я държеше.

Запалиха фенер и момичето можа да види лицата на мъжете. Този, който я беше хванал, беше почти момче, горе-долу на нейните години. Ръцете и краката му бяха страшно яки, но лицето му все още беше момчешко. Тя се вгледа в очите му и видя нещо, което я накара да бъде нащрек.

Мъжът, който очевидно командваше групата, погледна ръцете й и каза:

— Остро око, Ерик. Опитала се е да ги избърше, но не е имала вода да се изплакне. Върни се при Сабела и провери покривите и близките улички; сигурен съм, че ще откриеш ножа и дрехите, които е носила, когато е убила Танерсън. Не е могла да ги хвърли на пристанището, след като е решила да ни проследи.

Друг мъж, още по-нисък от водача им, млад като якия, който я държеше, но много по-дребен, доближи лицето си на сантиметри от нейното и изръмжа:

— Какво направи със златото ми?

В отговор тя се изплю в лицето му и дьо Лунвил едва го задържа да не я удари.

— Разсъмва се и това място е доста оживено — каза сержантът; гласът му беше снижен до шепот. — Заведи я в двореца, Ерик. Ще я разпитаме там.

Тя реши, че достатъчно е стояла бездейна, и нададе писък с цялата сила на дробовете си — надяваше се да стресне здравия младеж толкова, че да отпусне хватката си и тя да намери начин да побегне. Но всичко, което се случи, бе, че една ръка запуши устата й.

— Ако си отвориш устата пак, момиче — каза водачът им, — ще те фраснем по главата.

Тя знаеше, че това не е празна заплаха. Но все пак кепенците на един прозорец се отвориха и две момчета се появиха от близката пресечка и тя се зарадва, че е постигнала целта си поне донякъде. Преди да стигнат двореца, до Дневния майстор щеше да пристигне съобщение, че крадлата Кити е хваната от агентите на принца, и това поне щеше да й осигури извинение защо не е докладвала на сбирката тази сутрин в „При мамчето“.

Докато Ерик почти я носеше по улицата, тя си мислеше какво ли все пак щеше да каже, ако беше отишла на сутрешната сбирка.

 

 

Стигнаха двореца и настроението на мъжете се повиши. Само Ру правеше изключение — настояваше да разбере къде е скрито златото му, сумтеше и я наблюдаваше подозрително.

Влязоха през някаква малка врата и минаха покрай двама бдителни стражи, които не казаха нищо. По дълъг и широк проход, осветен от факли, закрепени по стените, стигнаха до широка стълба, водеща надолу. Мъжете си тръгнаха и я оставиха на дьо Лунвил, Ерик, Ру, Дънкан и Джедоу.

Ерик я блъсна в една от килиите за разпити. От стените висяха вериги и тежки окови. Тя ги погледна и това й бе достатъчно, за да разбере, че са ръждясали от дълга неупотреба. Оглеждаше се като уловено животно и се навеждаше, като че ли очакваше да я нападнат.

— Издръжлива е, нали? — попита дьо Лунвил.

— Къде ми е златото? — попита Ру.

— Какво злато? — отвърна момичето.

— Стига! — кресна дьо Лунвил, пристъпи към нея и я попита: — Как се казваш?

— Както искате — сопна се тя. — Какво значение има?

— Ти направи големи бели, момиче — продължи сержантът, махна с ръка и Джедоу му донесе стол. — Уморен съм. Нощта беше твърде дълга и имаше неща, които въобще не ми харесаха. Най-неприятното е, че открих, че си заклала мъжа, когото исках да обеся утре. Не знам какви отношения си имала с Танерсън, дете, но този мъж трябваше да бъде обесен пред хората на площада. — Погледна към останалите мъже, които стояха до стените, и допълни: — Сега ни трябва друг за бесене.

— Ако я докараме в мъжки дрехи — обади се Джедоу — и й отрежем косата, ще свърши работа.

По нищо не пролича дали момичето усети заплахата. Вглеждаше се в мъжете, за да запомни лицата им и някой ден да си отмъсти. Накрая каза:

— Той уби сестра ми.

— Коя беше сестра ти? — попита дьо Лунвил.

— Келнерка… курва в „Седемте цветя“. Казваше се Бетси.

Ру се изчерви. Внезапно долови приликата, макар че това момиче бе по-красиво от убитата си сестра. Ру беше притеснен и не искаше арестуваната да разбере, че той е мъжът, който е бил със сестра й в нощта, когато бе убита.

— Как се казваш? — попита отново дьо Лунвил.

— Катерина — обади се глас зад тях. Ру се обърна и видя, че лорд Джеймс е застанал на вратата на килията. — Джебчийка. — Той заобиколи дьо Лунвил и погледна момичето в лицето. — Казват ти Кити, нали?

Момичето кимна. Беше изплашена от грубите мъже, която я бяха арестували. Влезлият обаче беше облечен като благородник и говореше така, като че ли бе свикнал да му се подчиняват. Той разгледа внимателно лицето й и каза:

— Познавах баба ти.

За момент Кити се смути, после очите й се разшириха и тя пребледня.

— Богове и демони! Ти си Кървавия херцог, нали?

Лорд Джеймс кимна и се обърна към дьо Лунвил.

— Къде уловихте тази дребна риба?

Сержантът обясни, че един от охраната на нощната операция я забелязал да се спуска по една водосточна тръба и им сигнализирал, че са следени; след това й направили капан.

— Просто оставих Ерик на един ъгъл, така че като минава покрай него, да може да я сграбчи — завърши дьо Лунвил.

Джеймс седна и тихо каза:

— Я ми разкажи какво точно се случи, момиче.

Тя разказа как е открила, че Танерсън и неговите другари са убили сестра й, и как уредила да го примамят в една стая на публичния дом. Как загасила осветлението и останала в леглото и когато Танерсън влязъл, открил хубаво излегнало се момиче и не разбрал нищо. И как докато се навеждал отгоре й, тя му прерязала гърлото.

— Взе ли някакво злато от него? — прекъсна я Ру.

— Нямаше кесия — отвърна тя. — Поне не видях. Не съм търсила.

Ру изруга.

— Някой е чул, че излизаш, надникнал е, видял е кръвта и е отмъкнал кесията.

— Вратата не беше ли заключена? — попита дьо Лунвил.

— Обикновено — обясни лорд Джеймс — тези брави не са толкова сигурни, колкото си мислиш. Може би някой от служителите в заведението е прибрал парите ти, Ру. Знаят как да поставят езичето на ключалката така, че да падне, когато вратата се затвори зад тях. Ако бяхте пристигнали пет минути по-рано, сигурно щяхте да заловите крадеца на място. Сега, дори да го заловим и да го въртим на шиш, няма да открием къде е златото.

Ру изруга.

Лорд Джеймс се обърна към момичето.

— Ти се превръщаш в част от проблема, Кити. Споразумях се с Мъдреца да ми предаде Танерсън и съучастниците му, но ти провали всичко. — Той потърка брадичката си. — Е, твоята кариера при Шегаджиите е свършена.

— Какво ще правите с мен? — попита тя. Паниката постепенно я обземаше.

— Ще ти намеря работа — отвърна той и стана. После погледна дьо Лунвил. — Имаме нужда от жени агенти, нали, Боби? Но на първо време я дръж изкъсо. Ако се окаже ненужна, винаги можеш да я убиеш.

И излезе. Дьо Лунвил кимна на останалите да го последват. Като мина покрай Кити, хвана брадичката й и я погледна в очите.

— Наистина си хубава, нищо че си се намацала толкова.

— Мислиш да се поупражняваш, а? — попита тя предизвикателно.

— И какво, ако искам? — отвърна той, дръпна я и я целуна бързо. Очите му внимателно наблюдаваха реакцията й.

— Е, няма да си първият грубиянин, който ми пуска ръце. — Тя се отдръпна. — Бях изнасилена още като дете и оттогава ми е все тая. — Стана и свали късото си палто. После разкопча блузата си и почна да сваля ботушите и панталоните си.

Дьо Лунвил се обърна към вратата, където стояха Ерик и Ру, и им махна да тръгват. Разгледа момичето за момент. Имаше дребно тяло, малки гърди и нежни хълбоци, дълъг врат и големи очи. Всичко в нея беше красиво и съразмерно.

— Бива те — отбеляза той.

После се обърна и подхвърли през рамо:

— А сега се облечи. Ще ти пратя храна. Почини си и ще поговорим отново следобед. И запомни: сега работиш за мен и ако се наложи, ще ми е драго, както да ти резна гърлото, така и да те отведа в леглото си.

Излезе, заключи вратата и каза на Ерик и Джедоу:

— Вървете да поспите. Искам ви бодри след два часа. След бягството на Мъдреца и убийството на Танерсън може да очакваме безредици.

Обърна се към Дънкан и Ру:

— Какво ще правите вие двамата?

Слабичкият младеж погледна братовчед си, който вдигна рамене, и каза:

— Мисля, че трябва да си намерим някаква работа.

— Все още може да дойдете при мен — каза дьо Лунвил.

— Благодаря, но ако първата трудност ме откаже, що за търговец ще бъда?

— Прав си — каза Робер. — Е, можете и сами да излезете от двореца. Ако искате, хапнете преди това — от две порции топла храна принцът няма да обеднее.

Той тръгна по дългия мрачен коридор и им подхвърли през рамо:

— Все пак, ако промените решението си, знаете къде да ме намерите.

Дънкан го изчака да се отдалечи и попита:

— И все пак какво мислиш да правим?

— Нямам представа — каза Ру. — Но ако ще ходим да си търсим работа, то поне да сме с пълни кореми. Хайде в столовата.