Реймънд Фийст
Възходът на търговеца принц (18) (Разказ за Ру)

15.
Укрепване

Кръчмата беше претъпкана.

Въпреки шума петимата мъже говореха тихо. Един от тях се изплю — толкова беше разгневен.

— Мръсното копеле, задуши пазара и вървим към разорение. Казвахте, че това ще е лека работа. Имам сериозно участие в три различни синдиката и всички са застраховани с една и съща гаранция. Ако се провали дори единият, трябва да бягам от Крондор или да отида в затвора! Казвахте, че въобще няма да има неприятности! — Той посочи обвиняващо седналия срещу него.

Тимъти Джейкъби се наведе напред.

— Нищо не съм ти обещавал, де Вит. Казах, че имаш възможност да участваш в едно ликвидиране. Но никога не съм ти гарантирал нищо.

— Това са безсмислени разправии — каза третият. — Въпросът е какво ще правим сега?

— Смятам да се срещна с Истърбрук — отвърна Джейкъби и стана толкова рязко, че столът му падна назад и удари един пияница, заспал с глава на масата.

Пияният леко се размърда и Джейкъби хвърли бегъл поглед към него. Човекът бе почти в несвяст.

— Ще се видим пак тук след два часа. И ще ви донеса отговор.

Петимата станаха и напуснаха. След минута пияницата се изправи. Беше младеж на среден ръст и единственото забележително нещо бе косата му — много руса, почти бяла. Носеше ниско нахлупена плетена моряшка шапка. Той излезе след петимата, които току-що бяха напуснали помещението.

 

 

Щом стъпи на улицата, русокосият се огледа. Една фигура се отдели от мрака на близкия вход и изчака, докато той се приближи.

— Е? — попита Даш фалшивия пияница.

— Иди и кажи на твоя работодател, че е разбъркал гнездо на стършели. Съобщи му, че Тим Джейкъби отиде да говори с Джейкъб Истърбрук. Ще проследя Джейкъби и ще се опитам да чуя нещо от разговора му с едрата риба.

— Разбрано — каза Даш. — Добре поне че не трябваше да се качваш на покривите и да висиш надолу пред прозорците. Никога не си бил много добър в тая работа.

Джими се усмихна.

— Ти пък не беше много добър в джебчийството. — Улови брат си за ръката. — Сигурен ли си, че баща ни смята, че вечерям у вас?

— Няма проблеми. — Даш вдигна рамене. — Не се безпокой. Гледай само да не се оставиш да те убият, другото дядо ще оправи с татко. Винаги го е правил.

— Добре, тичай обратно. Тези ще се съберат пак след два часа. Ще трябва да се погрижиш някой да бъде вече в кръчмата, в случай че не мога да се върна преди Тим Джейкъби.

Даш хукна в мрака, а Джими се запъти към мястото, където беше скрит конят му. Яхна го и препусна към източната порта, като се оглеждаше да види дали някой не го е забелязал и дали не го преследва.

Излезе от градската порта, мерна силуета на Джейкъби напред по пътя, очертан в мрака от меката светлина на луната, и забави коня.

Когато стигна външната стена на имението на Истърбрук, се увери, че лесно ще проникне вътре. Излизането обаче може би щеше да е по-трудно.

Двамата с брат му бяха израснали в двореца в Риланон, където баща им Арута беше служил при дядо им, тогава херцог на Риланон. Арута — кръстен на покойния принц на Крондор — бе отгледан в много по-изискана обстановка от баща си, младия крадец, постъпил някога на служба при покровителя си принц Арута.

Но внуците бяха чували историите за дядо си Джеймс и когато бяха съответно на пет и седем години, дворецът беше постоянно тормозен от две момченца, които се катереха по стените, ходеха по покривите, разбиваха ключалки, промъкваха се на държавнически срещи и по всевъзможни други начини създаваха трудности далеч по-големи, отколкото се предполагаше за крехката им възраст.

Когато навършиха съответно единайсет и девет, баща им реши, че суровият живот край границата ще ги научи на някои неща. Така Джими и Даш бяха пратени в двора на Крудий, дом на херцог Маркъс, братовчед на краля.

Прекараха там близо две години и се върнаха в Риланон опърлени от слънцето, порасли и уверени в себе си. Бяха станали добри следотърсачи и ловци и напълно непоправими. През следващите пет години неколкократно ги изхвърляха от двореца, за да разберат колко щастливо си живеят сред елита на Кралството.

Всеки път младежите се уреждаха много добре, живееха си както си искат и използуваха уменията си, с които развличаха дворцовата прислуга, за да си осигуряват допълнителни средства. На два пъти дори подлудяваха Гилдията на крадците в Риланон и едва оцеляваха, за да разказват за това.

Последния път, когато бяха изпъдени от двореца, баща им тръгна да ги търси след три седмици и разбира се, откри, че събират приходите от един от най-мизерните бардаци до пристанището. Бяха го спечелили на карти.

Джими върза коня в гората край пътя, за да не го видят, ако Джейкъби си тръгне преди него. Изтича до портата и бързо се огледа. Намери две места за стъпване и едно за хващане и ловко се покачи на масивната дървена порта. Един слуга водеше коня на Джейкъби към конюшнята. Никой друг не се виждаше. Вратата на къщата хлопна и той реши, че Джейкъби вече е влязъл.

Спусна се в двора и с няколко скока се озова до стената на къщата. Стигна до ъгъла и се огледа. Не знаеше къде точно се намира библиотеката на Джейкъб — само бе чул от брат си Даш, че е на партерния етаж.

Тихо изруга, че не бе питал брат си за подробности. Е, добре, предварителната подготовка никога не беше била най-силната му страна.

Надникна подред в няколко прозореца и не забеляза никакво движение. Накрая се загледа в една сумрачна стая, където блещукаха два свещника; оттам се дочуваха гласове.

— Не идвай тук и не искай нищо от мен, Тимъти!

Джими се опита да надникне по-добре и бе възнаграден: Тимъти Джейкъби се бе навел над едно бюро срещу Джейкъб Истърбрук.

— Трябва ми злато! — викна Тимъти. — Много злато!

Истърбрук махна с ръка, като че ли отстраняваше неприятен мирис.

— И аз трябва да ти го дам, така ли?

— Поне на заем, по дяволите!

— Колко? — попита старият търговец.

— Държа документи за опции за повече от шейсет хиляди жълтици, Джейкъб. Не изпълня ли поръчките, ще загубя всичко, което имаме, освен ако до три дни не се появи някакво зърно на пазара.

— Ти имаш много повече от шейсет хиляди, Тимъти, много повече.

— Това не е цената! — отново викна Джейкъби. — Това е само неустойката, ако зърното не бъде доставено. Богове, в момента пшеницата е три сребърника за две крини и цената расте! Отникъде не идва нищо. Всеки мелничар от Кралството е в Крондор и търси посредници за зърно. Някой е изкупил цялата реколта и никъде не се предлага нищо.

— Какво стана с евтиното зърно, което трябваше да докарате от Кеш? — попита Истърбрук.

— Утре ще е тук, но това е по-малко от половината количество по договорите, които подписахме. Как можех да зная, когато застраховах зърното, че онази гадина и съдружниците му ще поръчат пет пъти повече? Вместо да го закопаем, ние го превърнахме в богаташ. Пазарната цена нарасна двойно в сравнение с опциите, които договорихме.

— Ставаш алчен, а това не е хубаво. — Джейкъб размаха пръст пред лицето на Тимъти. — Постъпил си много глупаво и това е най-лошото. Позволил си отвращението ти към Ру Ейвъри да замъгли преценките ти. И нещо повече, убил си невинен човек само защото е бил негов съдружник. Никой в Крондор никога не си е позволявал такова нещо.

— Невинен ли? — викна Джейкъби. — Попитай баща ми за Хелмут Гриндъл. Просто така се случи. Ейвъри ми беше отнел скъпа стока, а клиентите на тези стоки не прощават никому.

— Пак ли търгуваш с наркотици за Шегаджиите, Тим? — Възрастният търговец не можеше да скрие отвращението си. — На каквото си постлал — на това ще легнеш.

— Ще ми заемеш ли злато, или не? — попита Джейкъби.

— Колко?

— Ако пшеницата пристигне на пазара до два дни, мога да оцелея с шейсет хиляди златни монети. Това ще отърве де Вит и останалите, които се включиха, само защото ги накарах. Ако това не стане, няма да имаш достатъчно средства да спасиш фирмата ми. Де Вит няма да е единственият, който ще избяга от града, за да отърве затвора.

Той понижи глас и Джими едва успя да чуе предупреждението му.

— Но ако ме заловят, Джейкъб, има неща, които бих могъл да кажа, за да си осигуря по-лека присъда. Аз мога да изтърпя няколко години в затвора, но ти вече не си млад. Помисли върху това.

Истърбрук потъна в размисъл. Погледна към прозореца и Джими бързо се отдръпна. Дочу приближаващи се стъпки и се приведе колкото се може по-ниско в сенките.

— Мисля, че видях нещо — чу се гласът на Истърбрук.

— Привидяло ти се е — каза Тимъти.

Джими долови шумоленето на хартия.

— Вземи това писмо до моя счетоводител — каза Истърбрук. — Той ще уважи писменото нареждане. Но те предупреждавам, че ще държа баща ти отговорен, ако стане провал, и това ще разруши старото ни приятелство.

— Благодаря ти, Джейкъб — каза Джейкъби с леден тон.

Джими чу хлопване на врата и се зачуди с колко време разполага, за да прескочи стената: ако побързаше, можеше да стигне в града по-рано от Джейкъби.

Точно щеше да тръгне, когато чу и друг глас в библиотеката.

— Татко?

Надзърна за миг и забеляза поразително красива млада жена. Трябваше да признае, че Даш не е преувеличил красотата й. Можеше да разбере защо Ейвъри е запленен от нея, а също и братовчед му и младият Язон. Джими и брат му бяха израсли в кралския двор и много красиви жени им бяха обръщали внимание — нали бяха внуци на херцога на Риланон. Те се бяха възползвали от предимствата на това внимание и по отношение на жените и удоволствията, свързани с тях, имаха много повече опит и знания от връстниците си. Но в същото време бяха станали и доста придирчиви. Джими оцени Силвия Истърбрук като много опасно създание, като личност, способна да намери могъщи съюзници.

— Каква беше цялата тази шумотевица? — попита тя. — Тим пак ли е сглупил?

— Почти — отвърна баща й. — Изглежда, младият Ейвъри не само е успял да се спаси от опита на фамилията Джейкъби да го съсипе, но и е обърнал играта в своя полза. Трябваше да заема пари на Джейкъби, за да го спася от банкрут.

— Значи Тим ще се опита да убие Рупърт?

— Почти сигурно.

— Ще го допуснеш ли? — попита Силвия.

Джейкъб стана от бюрото си и отиде при дъщеря си.

— Мисля да стоя настрани. Това ме подсеща, че е хубаво да посетя родния си дом за седмица-две. Когато се върнем, нещата ще са приключили.

— Добре, татко. Но ако трябва да се убиват хора, направи го по-бързичко. Не обичам провинцията.

Джими се бе срещал с пресметливи жени в източните дворове, но очевидно Силвия Истърбрук беше от най-хладнокръвните, които бе виждал. Макар че искаше да чуе повече от разговора, младежът реши, че е добре да не дава голяма преднина на Тим. Запромъква се покрай стената, като се чудеше дали да направи добрина на Ейвъри и да го предупреди за Силвия Истърбрук. После си помисли колко е красива и колко непонятно е това, че Ейвъри се радва на вниманието на такава жена — и отхвърли идеята за предупреждението като безполезна.

В тъмното чу как конят на Тим Джейкъби пое по пътя и двукрилата порта се затвори след него. Джими се сниши, докато слугата се прибере в къщата, и щом входната врата се затвори, затича към стената и бързо я прескочи.

След няколко минути вече препускаше към града. Надяваше се, че Даш е в кръчмата, защото нямаше възможност да стигне там преди Джейкъби и да се преструва на пиян на съседна маса.

 

 

Джейкъб Истърбрук притвори вратата на кабинета и каза:

— Старият Фредерик не е добре със здравето и подозирам, че Тимъти скоро ще поеме управлението. За нас е по-добре той или Рупърт да бъдат премахнати от сцената, колкото се може по-бързо. В единия случай ще изчезне опасен млад човек, способен да се издигне до застрашаващо високо равнище, в другия — нестабилен съюзник, потенциално по-опасен дори и от съперник. И в двата случая ще имаме полза.

— Ако Ру убие Тим, какво печелиш? Той не е от партньорите ти и очевидно скоро ще заподозре участието ти в нещата, които се случиха през последните няколко месеца, така че едва ли ще бъде склонен да върти бизнес с теб.

— Ако Тим убие Ру, въпросът не заслужава обсъждане. Ако обаче той убие Тим, ще бъде млад мъж с огромно влияние и ще го накарам да помага на нашето дело. Надявам се на твоя чар, за да го склониш да си сътрудничим в бизнеса.

— Искаш да се оженя за него ли?

— Не, той вече е женен.

Тя се засмя — звук едновременно прекрасен и смразяващ.

— Ах, този хитрец! Никога не е споменавал, че има съпруга. Значи трябва да го съблазня и да му стана любовница?

— Но само ако Тим не го убие, дъще.

— Да, татко. Хайде ела да вечеряме.

 

 

Ру седеше неподвижно. Тим Джейкъби пристъпи напред и хвърли документите на масата.

Мастерсън се пресегна и ги взе.

— Това означава, че вече разполагате със зърното, така ли?

— Да — отвърна Джейкъби. Гневът му се бе превърнал в тъмна, студена ярост. — В града се появи посредник и осигурих това, което се изисква по договора.

Ру се помъчи да не се засмее. Беше накарал Луис да се направи на посредник и той бе продал на Джейкъби зърно за повече пари, отколкото излъганият щеше да плати при нарушаване на договора. Бяха успели да се изхитрят не само да продадат два пъти едно и също количество, но и да измъкнат двойна печалба.

— Ейвъри — каза Джейкъби на Ру. — Не знам как точно си наредил нещата, но усещам, че смърди на отдавна умрели котки. И когато открия за какво става дума и как и защо си го направил, ще имаме сметки за уреждане.

Ру се надигна бавно — на балконския етаж на „Барет“ не бе прието хората да се бият с юмруци. Погледна Джейкъби и каза:

— Веднъж вече ти отнех ножа. Тогава ти казах, че не си първият враг, който имам. Но ти прекали, като уби един старец просто защото ми беше ядосан, Джейкъби. Ако си готов да умреш, можеш веднага да излезеш на улицата.

Джейкъби само примигна. После се обърна и си тръгна.

Ру седна.

— Като му продаде от нашата пшеница, така че да може да изпълни договора си, може би сме изкарали допълнително малко повече злато, Ру, но сигурно щяхме да спим по-добре, ако бяхме изритали завинаги от бизнеса фирмата „Джейкъби и синове“ — каза Мастерсън.

— Ако го бяхме направили, веднага щеше да се пролее кръв — отвърна Ру. — Виждал съм отвътре килията на осъдените на смърт и нямам никакво намерения да я видя отново. — После се усмихна. — Можеш ли да си представиш реакцията на Джейкъби, ако разбере, че ние сме му продали зърно, за да може да ни го достави? Със загуба при това?

— Сигурно ще се пръсне от яд — усмихна се старият търговец.

Идваха нови и нови хора. Някои бяха готови с доставките, но вече продаваха зърното само на част от цената, която беше на свободния пазар. Други идваха, за да молят за отлагане на срока за доставка.

Както се бяха договорили, партньорите изслушваха всяко предложение и в повечето случаи взимаха по-малки или по-големи части от фирмите като средство за изплащане. В края на деня търговската и холдингова компания „Горчиво море“ беше поела управлението на две мелници, шестнайсет кораба, няколко магазина в града и редица други активи, разпръснати из различни градове на Илит и Карс, чак до Малаково средище.

Когато потокът търговци спря, Ру прекара ръка по измореното си лице и попита:

— Какво свършихме досега?

Мастерсън погледна Лендер, който повика един писар, нает специално да води сметките, поговори с него и каза:

— През последните четири дни сте получили активи, чиято обща стойност надхвърля един милион и четиристотин хиляди златни монети. Допълнително бих оценил сегашната търговска мрежа на търговска и холдингова компания „Горчиво море“ на повече от два милиона в злато. Когато доставим зърното, което изпращаме до Бордон и пристанище Натал, това ще донесе още три милиона жълтици.

Ру не можа да сдържи усмивката си и въпреки страшната си умора възкликна:

— Дявол да ме вземе!

— Кога е тържеството? — попита Мастерсън.

— Какво? — попита Ру.

— Тук има традиция най-новият член на синдиката да организира увеселение за съдружниците си. Като се има предвид, че в момента въртиш търговия с почти всяко търговско сдружение в Кралството и с половината от тези в Кеш и Квег, надявам се, че имаш достатъчно голяма къща.

— Увеселение? — каза Ру. После се сети за къщата отсреща. — Скоро, надявам се.

— Може ли да ми направите една услуга? — обърна се той към Лендер. — Да откриете чия е къщата отсреща и колко иска собственикът?

— Веднага — каза Лендер и стана.

— Трябва да се прибирам, господа — каза Ру и също стана. — Откакто започнахме цялата тази история, съм виждал жена си много по-рядко, отколкото вас четиримата. Май трябва отново да се запозная с нея и с дъщеря си.

 

 

Ру се усмихна на Карли и каза:

— Имам да ти съобщя нещо.

— Да? — каза жена му. Кърмеше бебето.

Ру дръпна един стол, седна, сложи ръце на раменете на жена си и каза:

— Ти си съпруга на един от най-богатите мъже в Крондор. — Не можа да се сдържи да не изхихика.

— Пил ли си? — попита го Карли.

— Аз не пия! — Ру я изгледа обидено. — Но съм страшно уморен и гладен. Ще отида да си взема една гореща вана. И кажи на Рендел, че искам да вечерям колкото се може по-бързо.

— Няма ли да поздравиш дъщеря си? — попита Карли.

— Тя е още бебе! — Ру я изгледа малко смутено. — Как ще разбере че я поздравявам?

— Тя трябва да познава баща си, Ру. — Карли го изгледа поразена. — Днес ми се усмихна.

— Глупости — изсумтя Ру. — Отивам да се изкъпя. — И на излизане от стаята допълни: — Казах ли ти, че ще купя нова къща?

— Защо?

Той я изгледа ядосано и кресна:

— Защо!? — Бебето се разплака. — Наистина ли мислиш, че искам да прекарам остатъка от живота си в тази дупка, с която се е задоволявал баща ти? Възнамерявам да купя градска къща срещу кафене „Барет“! Висока е три етажа и има градина… — Поклати глава и пое дълбоко дъх. — Освен това ще купя и една селска къща. Ще купя и коне и кучета и ще ловувам с благородниците!

Неочаквано ядът му мина и го обзе странна сънливост. Той хвана дръжката на вратата и каза:

— Ще отида да хапна нещо.

И излезе. Карли се опита да не обръща внимание на сълзите, потекли по страните й, и каза гальовно на детето:

— Татко те обича. Спинкай, миличко.

 

 

Музика изпълваше нощта. Ру стоеше на вратата, облечен в най-хубавите дрехи, които можеха да се купят, и поздравяваше гостите: той беше героят на деня.

Присъстваше всеки търговец с тежест и значение, както и много благородници, дошли като приятели на приятелите му. Новият дом беше ремонтиран изцяло, украсен и пълен с най-хубавите мебели, които можеха да се намерят. На всички бе ясно, че жилището срещу кафене „Барет“ е купено от мъж с огромни възможности.

Карли стоеше до съпруга си, облечена в тоалет, който струваше повече злато, отколкото можеше да си представи, но се опитваше да изглежда така, като че ли се облича по същия начин всеки ден. Гледаше често към стълбата и се мъчеше да си представи как се чувства дъщеря й в една от горните стаи на шумната къща. Освен всичко друго сега й растяха зъби. Мари беше при нея, но Карли не се доверяваше и не даваше на никой друг да гледа детето.

Минаха месеци, докато открият собственика на къщата и уговорят цената. После я ремонтираха и се нанесоха. Карли настоя да запазят и старата къща, където бе израснала, и Ру не спори с нея. След като нещата около зърнените спекулации се изясниха, се оказа, че печалбата е много повече от мечтаните размери. Когато и последният кораб се завърна от Свободните градове, чистата цена на компания „Горчиво море“ не само че надхвърли предвидената сума от три милиона, а доближи седем, защото скакалците бяха стигнали Далечния бряг и Ябон и цените на зърнените продукти скочиха до рекордни нива. В допълнение на това някои от фирмите, които придобиха, се оказаха много рентабилни и донесоха добри печалби.

Сега Ру вече знаеше, че е човек с положение в обществото — нали първенците и големците на града му идваха на крак, за да му засвидетелствуват уважението си. Почувства, че гърдите му ще се пръснат, когато една карета, запрегната с четири коня спря на улицата и от нея слязоха Даш и брат му Джими заедно с баща си и майка си.

Зад тях се приближи друга богатска карета с герба на Крондор и се оказа, че на гости му идва и самият херцог заедно с височайшата си съпруга. Дори циниците, дошли от любопитство и смятащи Ру за временен фаворит, за човек, който ще бъде забравен след година, бяха впечатлени от факта, че най-могъщият лорд след краля е дошъл на тържеството му.

Даш влезе, усмихна се на Ру и целуна Карли.

— Мога ли да ви представя брат си Джеймс? — каза той. — Наричаме го Джими, за да не го бъркаме с дядо.

Ру се усмихна и подаде ръка на брата на Даш. Опитваха се да пазят в тайна факта, че са се виждали и че Джими бе помагал на брат си да превърнат Рупърт в много могъщ човек. След тях вървеше човек, който, ако се съдеше по силната прилика, можеше да бъде само баща им.

— Това е баща ми Арута, лорд Венкар — представи го Даш.

Ру се поклони и каза:

— Милорд, чест е за мен да ви посрещна в дома си. Мога ли да ви представя съпругата си? — Запозна го с Карли и на свой ред бе представен на майката на Даш и Джими.

— Много ни е приятно, че ни поканихте, господин Ейвъри — каза красивата дама. — Доволни сме, че синът ни си е намерил законно занимание. — Тя закачливо погледна Даш и добави: — Най-после.

Лекият й акцент издаваше, че е родом от Ролдем.

Зад тях се появиха херцог Джеймс и херцогиня Гамина, посрещнати топло от Рупърт.

— Радостна съм повече, отколкото можете да си представите, господин Ейвъри — каза височайшата съпруга, — да ви видя в такава обстановка, като се имат предвид обстоятелствата на последната ни среща.

— Тогава ставаме двама, милейди — отвърна сериозно Ру.

— Помни: ти си изкусен и бърз, но си смъртен, Ру — прошепна му Джеймс.

Младият търговец присви очи и го погледна малко смутено, но херцогът само се усмихна и влезе. Другите гости се бяха събрали навън в цъфналата градина.

Ру бе платил немалка сума, за да му доставят напълно развити растения, и Карли за кратко време бе превърнала градината в райски кът. Но той не можеше да се освободи от чувството, че тя не харесва новия си дом.

Джеръм Мастерсън се приближи зад Ру и му прошепна:

— Самият херцог на Крондор! Ти си олицетворение на успеха, младежо. — Потупа го по рамото. — Оттук нататък ще получаваш повече покани за вечеря, отколкото можеш да приемеш. Приемай само най-добрите и бъди учтив с останалите.

Отново го потупа приятелски и се скри в тълпата.

— Трябва да ида да видя Абигейл — каза Карли.

— Тя си е добре. — Ру хвана нежно ръката й. — Мари е горе и ако има нещо, ще ни се обади.

Карли не изглеждаше много успокоена, но все пак остана. Чаткането на копита предизвести пристигането на Джедоу Шати и няколко войници от гарнизона. Ру ги поздрави и си стиснаха ръцете.

— Как ти е кракът? — попита той приятеля си.

Джедоу се ухили и усмивката разкри забележително белите му зъби.

— Добре, макар че винаги разбирам кога ще вали дъжд. — Той потупа левия си крак. — Почти си възвърнах старата сила.

Ру запозна бившия си боен другар с жена си и Джедоу поведе войниците навътре. Ру не познаваше нито един от тях: очевидно това бяха новите казармени приятели на Джедоу, дошли заради обещанието за безплатна храна и пиене.

Вечерта напредваше. Най-накрая Карли успя да убеди мъжа си, че трябва да отиде да погледне как е дъщеря им. Докато тя се качваше на горния етаж, сърцето на Ру подскочи при вида на хората, слизащи от една голяма, току-що пристигнала карета.

Бяха Джейкъб Истърбрук и дъщеря му. Ру имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне. Силвия позволи на портиера да й вземе наметката и Ру забеляза, че е облечена по последната мода — роклята й беше толкова къса, че приближаваше границата на скандала, ако се съдеше по консервативните дворцови стандарти.

Баща й носеше скъп, но традиционно ушит костюм: късо сако, риза с един ред дипли отпред, черни панталони и черни кожени обувки със сребърни закопчалки. Беше гологлав и държеше обикновен бастун с дръжка от слонова кост.

Ру пое ръката на Силвия и почти насила я пусна, за да се ръкува с баща й.

— Ру — каза Джейкъб, като стисна здраво ръката му — трябва да призная, че свърши забележителна работа. Трябва да се видим скоро и да обсъдим някои проекти.

— Току-що се върнахме от провинцията — подхвърли Силвия, след като баща й мина напред — и ще съм много радостна, ако можете, колкото се може по-скоро, да ни дойдете на вечеря, Ру.

Очите й не се откъсваха от неговите и тя произнесе името му така, че краката му направо се подкосиха.

После се наведе и прошепна на ухото му:

— Много скоро.

Мина край него и гръдта й докосна рамото му. Той се обърна и я проследи как изчезва в претъпканата къща.

— И коя беше тази? — чу гласа на Карли.

Обърна се и видя жена си да слиза по стълбите. Премигна и отвърна сковано:

— А, това са Джейкъб Истърбрук и дъщеря му Силвия.

— Срамота е една жена да се появява полугола пред обществото — изсумтя съпругата му. — Погледни ги всички тия мъже как са се надули като пауни около нея.

Ру присви очи, защото един от мъжете, които се въртяха около Силвия, беше Дънкан — и бързо пресичаше опитите на всички други да се приближат до нея.

Ру се обърна, за да поздрави следващия гост, и каза:

— Е, какво пък, тя е хубавичка, а баща й е един от най-богатите хора в Кралството и няма синове. Тя е добра примамка за всеки ерген.

— Забелязах — вметна Карли, — че това не пречи на теб и на другите женени мъже да я събличате с поглед.

После го хвана за ръката с жест на собственичка и остана с него до вратата, докато не стана ясно, че повече гости няма да дойдат.

 

 

Отдавна бе минало полунощ. Ру не можеше да си спомни и малка част от разговорите, които бе водил. Беше нарочно разсеян, когато разговорите опираха до въпроси на бизнеса, и препращаше хората към Джеръм или им казваше да се отбият в кафене „Барет“ през следващите дни.

Поддържаше разговорите, като се стараеше да проследи по какъв начин се обръщат към него, но истината беше, че беше пиян от виното и успеха.

Беше един от четиримата старши партньори в компанията „Горчиво море“, но се говореше, че е главната движеща сила в могъщото сдружение. Жените флиртуваха с него, а мъжете се опитваха да го заинтригуват с разговорите си, но през цялата нощ той се интересуваше само от две неща: да се къпе в лъчите на триумфа и да следи Силвия Истърбрук.

Всеки път, когато я виждаше сред гостите, гърлото му се стягаше и когато забележеше, че друг мъж се върти около нея, в гърдите му се надигаше гняв. Карли го караше да се движат между гостите на приема, като се спря по-задълго само за да поговори с херцога и семейството му.

Докато приказваше с високопоставените благородници, тя за миг забрави, че преди малко се бе вбесила на Ру заради държането му към Силвия. На два пъти бе ходила да накърми Абигейл и и двата пъти, когато се връщаше, откриваше, че съпругът й зяпа дъщерята на Истърбрук.

Накрая гостите започнаха да си тръгват и да се сбогуват с домакините. Ру и Карли застанаха до вратата. Джейкъб мина и стисна ръката на преуспелия млад търговец.

— Благодарности за това, че ме поканихте по случай честването на новата ви компания, Рупърт. — Той се усмихна на Карли. — Госпожо Ейвъри, за мен беше удоволствие да се запознаем.

Карли се усмихна любезно, но се огледа и попита:

— Къде е дъщеря ви, господин Истърбрук?

— О, някъде с гостите — усмихна се баща й.

Той взе наметката, която му подаваше вратарят, прехвърли я през ръката си и изчака каретата му да приближи входа.

— Не се съмнявам, че поне десетина младежи са съгласни да я изпратят до вкъщи. А аз вече не мога да стоя до късните часове.

— Разбира се — хладно отвърна Карли. Каретата пристигна и Истърбрук си тръгна.

Малко след него херцог Джеймс, съпругата му, а също така синът им и жена му напуснаха, като отново накараха Карли да засияе от гордост. Макар че много богати и влиятелни мъже бяха посещавали баща й в скромния им дом, никога благородник не бе прекрачвал прага му. А още от първата вечер, определена за прием в новата къща, най-могъщите мъже на Кралството след кралското семейство бяха уважили поканата им.

Като видя, че нито Джими, нито Даш потеглят с родителите си, Ру каза на жена си:

— Извини ме за момент.

Откри Джими зает в разговор с много привлекателната дъщеря на един мелничар, който сега работеше за компанията „Горчиво море“, и като го хвана за лакътя, без дори да се извини, попита:

— Къде е Даш?

Джими направи отчаяна физиономия към младата жена, като й обещаваше безмълвно, че ще се върне при нея след секунди.

— Ей го там — посочи той през просторното помещение.

В главния салон Силвия Истърбрук беше обградена от поклонници.

Плътно до рамото й стоеше Дънкан с най-очарователната си усмивка и й разказваше приключенията си — нещо, което забавляваше Силвия и дразнеше останалите млади хора. Даш стоеше наблизо и внимателно наблюдаваше какво става.

— Негов ред е — каза Джими.

— За какво му е ред? — попита Ру.

— Ние се редуваме — прошепна младият благородник, — за да сме сигурни, че никой няма да докосне с пръст вашата млада госпожица Истърбрук.

Погледна отново младата жена, с която бе говорил преди минута, и каза:

— Тази млада лейди е… много интересна и тъй като аз все пак не съм ваш служител като Даш, той по братски реши, че е негов ред да ви окаже тази приятелска услуга, докато аз… се добера до възможността да… да се запозная по-добре с това сладко момиче тук.

— Моята млада госпожица Истърбрук? — попита Ру.

— Доста вероятно е — прошепна Джими — някой от тези млади господа да пийне малко повече и да направи някоя глупост при вида на такава красива жена, нали? Като се има предвид значението на господин Истърбрук в обществото, не съм ли прав?

— Може и да си прав — каза Ру. — Даш ли ще я изпрати до вкъщи?

— Или той, или Дънкан — отвърна Джими.

— Добре, върни се при младата си дама — каза Ру.

Мина между гостите и стигна до Луис, който се бе разположил като у дома си, скрил изсъхналата си ръка в широкия джоб на новото си сако.

— Сеньор! — Луис вдигна питието си. — По всичко личи, че сте последователен мъж.

— Благодаря — каза Ру. — Кой е в склада?

— Бруно, Джак и Мануел. Защо?

— Само питах. — Той се огледа. — Искам ти и Дънкан да се отбиете там преди да се приберете. Просто да погледнете как вървят нещата.

Луис хвърли поглед към Силвия и братовчед му и каза:

— Разбирам. — После стана. — Но това ме кара да те попитам и нещо друго.

— Какво?

— Бих искал да наема друга квартира.

— Защо?

— Аз съм скромен човек с прости нужди — каза приятелят му. — А твоят братовчед… ами… Дънкан кани много приятелки. Обичам работата си и ми остава малко време за почивка, като се имат предвид… приключенията му.

Ру си помисли, че с парите, които плаща сега на Дънкан, той сигурно мъкне различни келнерки или курви всяка нощ. Квартирата, която споделяха с Луис, бе малка и за самотника от Родез сигурно беше много трудно.

— Намери си ново жилище още утре. Ще ти повиша заплатата, ако е необходимо, за да покриваш допълнителните разходи. Намери си хубаво, спокойно място.

— Благодаря — каза Луис с една от редките си усмивки. — Отивам да кажа на Дънкан, че трябва да проверим склада преди да се приберем.

Ру кимна и се върна до вратата, където Карли пожелаваше лека нощ на гостите.

— А, ето те най-после — каза тя. — Къде беше?

— С Луис. — Той застана до нея, пожела лека нощ на поредния от заминаващите си, а после тихо й каза:

— Иска малко спокойствие, така че му разреших да си намери нещо отделно от Дънкан.

— Това го разбирам — отвърна Карли.

Ру въздъхна. Знаеше, че Карли не харесва Дънкан. В него имаше нещо, което просто я отблъскваше, и колкото повече Дънкан се опитваше да я очарова с приятни безсмислици, толкова по-неприятна ставаше за нея компанията му.

Карли се опитваше да прикрие тази неприязън, но Ру я долавяше и след като я попита за това веднъж, тя си призна.

Малко по-късно Луис и Дънкан дойдоха до вратата и докато Луис пожелаваше лека нощ на Карли, Дънкан се наведе и пошепна в ухото на братовчед си:

— Наистина бих желал да остана по-дълго, Ру.

— А аз ще спя по-добре, ако проверите склада и се уверите, че всичко е наред.

— Естествено. — Дънкан си нацупи.

Ру го хвана за ръката и го поведе няколко стъпала надолу.

— Наредих също на Луис да се изнесе от квартирата ви.

— Защо? — Братовчед му го изгледа изненадано.

— Ами — каза заговорнически Ру, — защото ти се издигаш в обществото заедно с мен.

После хвърли поглед към мястото, където Силвия и дъщерите на няколко други богати хора стояха и разговаряха с цяла група младежи, и добави:

— Помислих си, че ти е нужно малко повече лично пространство за твоите… забавления, и казах на Луис да си намери друго жилище.

Дънкан не знаеше какво да направи, но след миг се усмихна и каза:

— Благодаря ти, братовчеде. Много благородно от твоя страна.

После се сбогува с Карли и си тръгна.

След малко се появи Даш и каза:

— Отивам да изпратя госпожица Истърбрук.

Ру кимна и се опита да изглежда незаинтересуван. Обърна се и видя, че Карли го гледа напрегнато.

— Това се проточи повече, отколкото предполагах — усмихна й се той. — Защо не отидеш да провериш как е Абигейл, докато изпратя и последните гости? Ще се кача след малко.

Карли не изглеждаше много убедена, но кимна, вдигна полите на дългата си рокля и се заизкачва към втория етаж.

Ру набързо обиколи голямата зала, като учтиво разясняваше на застоялите се, че увеселението е към края си. Откри Джеръм Мастерсън заспал в едно широко кресло в малката стая, разположена до главната зала. Беше прегърнал бутилка скъп кешийски коняк. Ру влезе в главния салон и намери своя деловодител Язон, зает в оживен разговор с друг млад човек.

Махна му и му възложи да се погрижи за Мастерсън и да го прибере в дома му по най-безопасния възможен начин.

Стигна до вратата, когато си отиваха и последните гости, включително Силвия и Даш. Когато и последният човек си тръгна, наетата от Даш карета приближи входа. Силвия се обърна да каже лека нощ на Ру и леко залитна. Той я прихвана и усети как тялото й плътно се притисна в него.

— Богове! — прошепна тя. — Сигурно съм пийнала повечко.

Лицето й бе на няколко сантиметра от неговото. Тя го погледна в очите и тихо добави:

— Какво ще си помислите за мен? — После, като че ли импулсивно, го целуна по бузата и прошепна: — Моля ви, елате скоро.

Отстъпи назад, обърна се и допълни:

— Благодаря ви, Рупърт. И простете… неловкостта ми.

После бързо заслиза по стълбите и влезе в каретата, чиято врата Даш галантно бе отворил. Младежът погледна работодателя си, качи се след Силвия и каретата потегли.

Когато Силвия и Даш изчезнаха зад ъгъла, Ру влезе в къщата, благодари на тримата наети келнери за добрата работа, плати им и ги отпрати. Знаеше, че Мари вече е заспала, както и Рендел, защото и двете щяха да стават рано. Свали сакото си и го хвърли на перилата на стълбите — бе твърде уморен, за да го поставя в гардероба, който жена му бе отделила за неговите дрехи.

Целият пламтеше от възбуда и пред него постоянно изникваше образът на Силвия Истърбрук. Не можеше да забрави аромата на дъха й, топлината й, допира на устните й до бузата си. Тялото му се стремеше към нея дори докато влизаше в тъмната спалня, която деляха с Карли. Погледна, видя, че Абигейл спи в детското си креватче, и почувства облекчение. Ако детето беше в леглото до жена му, трябваше да се мести в някоя от стаите за гости, за да не го събуди.

Бързо се съблече и се мушна под завивките. В тъмнината чу Карли да казва:

— Всички ли си тръгнаха вече?

— Не — отвърна той и се засмя. — Оставих няколко в градината. Ще ги оберем утре заран.

— Успешен ли беше приемът? — попита Карли.

— Ти беше там; как го преценяваш?

— Мисля, че ти беше много приятно с тези влиятелни мъже и… красиви жени.

Ру докосна рамото на съпругата си през тънката памучна нощница.

— Обичам да гледам. — Опита се да го каже небрежно. — Защо да не го правя? Но знам къде е домът ми.

— Наистина ли, Ру? — попита тя и се обърна към него. — Наистина ли мислиш така?

— Разбира се — отвърна той, придърпа я към себе си и я целуна. След момент беше напълно възбуден. Издърпа нощницата над главата й и я прегърна.

Облада я бързо и силно, но въобще не мислеше за нея. В тези пълни със страст минути умът му бе изпълнен с образа на друга жена. Мислеше си, че му е достатъчно само да се радва на аромата и допира на Силвия. Когато свърши, се изтъркаля встрани, легна по гръб и загледа в тавана. Питаше се дали Силвия вече се е прибрала.

 

 

Пътуваха в мълчание. Даш очакваше тя да заговори първа, но тя не каза нито дума през половината път до имението. Накрая рече:

— Извинявам се, забравих ви името.

— Дашел — отвърна той с усмивка. — Джеймсън. Срещали сте се с баща ми и брат ми.

— С баща ви ли? — Тя смръщи чело.

— Арута, лорд Венкар.

Тя зяпна.

— О, богове! Тогава вашият дядо е…

— Херцогът на Крондор — довърши той.

— Аз ви обърках — каза тя. Вече го гледаше с интерес. — С другия младеж, с когото говорех преди да тръгнем.

— Сигурно е бил Язон — каза Даш. — Той е напълно очарован от вас, госпожице.

— А вие не сте ли? — запита тя игриво.

— Не особено. — Усмивката на Даш стана още по-широка.

— Обзалагам се, че бих могла да променя мнението ви.

Тя се наведе, така че лицето й се оказа почти до неговото, а деколтето й предложи добра гледка към гърдите й.

Той също се наведе, докато носът му почти не докосна нейния, и прошепна заговорнически:

— Аз също се обзалагам, че бихте могли. — Но за нещастие — той отново се облегна назад — съм вречен на друга.

— И коя е щастливката? — Тя също се облегна удобно и добави със смях: — Сигурно много хора й завиждат.

— Не знам — каза той. — Но със сигурност е дъщеря на някой голям благородник. Дядо ми ще ми съобщи, когато му дойде времето.

— Това е ужасно — въздъхна тя и нацупи устни.

Даш повдигна рамене.

— При баща ми и майка ми се е получило. Те и досега са много влюбени един в друг.

През останалото време пътуваха в мълчание. Когато влязоха в имението, вратарят се затича, за да отвори вратата на каретата. Даш скочи и й подаде ръка, за да слезе. После я изпрати до вратата на къщата. Силвия отвори и каза:

— Сигурен ли сте, че няма да ви убедя да влезете?

И прокара ръка по гърдите му. Спря чак под колана му. Даш устоя на изкушението и отстъпи крачка назад.

— Съжалявам, госпожице.

Обърна се и забърза към каретата. Силвия влезе в дома си с лукава усмивка. Едва сдържаше смеха си.

Докато каретата трополеше през града, Даш си мислеше, че неговият работодател е в голяма беда. Съжаляваше, че бе направил жест към Джими, като му позволи да сваля мелничарската дъщеря. След минута удари по стъклото и викна:

— Кочияш!

— Да, сър?

— Откарай ме до „Следата на Бялото крило“.

— Да, сър! — последва отговорът.

Даш се облегна, въздъхна и промърмори:

— Кучка.