Реймънд Фийст
Възходът на търговеца принц (15) (Разказ за Ру)

12.
Големият удар

Бебето помръдна.

Ерик се усмихна. Стоеше до Ру, докато жрецът на Бялата Сунг благославяше детето. Ру подаде бебето на Карли.

— Абигейл Ейвъри — каза жрецът, — в това чисто и невинно време на живота ти те благославям пред взора на богинята. Ако останеш праведна и добра и не правиш зло никому, ще получиш и милост свише. Да е благословено името й.

— Да бъде — повториха след него Ру, Карли и Ерик.

— Хубаво момиченце — рече свещенослужителят.

Ру се насили да се усмихне. Толкова се надяваше на син, когато преди седмица започнаха родилните болки на Карли, че когато на бял свят се появи момиче, беше съвсем неподготвен. Бяха спорили с часове за името на момчето — Ру настояваше то да вземе името Рупърт като него, а пък Карли държеше на Хелмут в памет на баща си. После в един момент Карли попита:

— А как ще я кръстим, ако е момиче? — Въпросът свари Ру неподготвен и той стоя известно време като зашеметен.

— Имаш ли нещо против да се казва Абигейл като майка ми? — продължи Карли. Ру само кимна — нямаше думи.

Жрецът си тръгна и Карли се приготви да кърми детето. Ерик и Ру излязоха от стаята.

— Ще бъде хубава дъщеря — каза Ерик.

Ру вдигна рамене.

— Предполагам. Да ти кажа истината, очаквах момче. Може би следващия път.

— Не трябва да си разочарован — каза Ерик. — Мисля, че Карли много ще се разтревожи, ако разбере настроението ти.

— Смяташ ли? — попита Ру, докато слизаха по стълбата. — Тогава ще се върна и ще се повъртя около бебето, като се правя на очарован.

Ерик присви очи и взе от закачалката плаща и филцовата си шапка с голяма периферия. Навън валеше и той бе пристигнал съвсем измокрен.

— Трябва да ти кажа нещо — каза Ерик, докато хващаше дръжката на вратата.

— Какво?

— За известно време няма да се виждаме.

— Защо? — попита Ру и на лицето му се изписа нещо подобно на паника. Ерик беше един от малцината, на които можеше да вярва и да разчита на този свят.

— Заминавам. Трябваше да тръгне Джедоу, но преди седмица си счупи крак. — Той понижи глас. — Не мога да ти кажа къде, но предполагам, че се досещаш.

— За колко дълго?

— Не знам. Предстои ни… една кървава работа и може да ни отнеме много време.

Ру направи няколко крачки, стисна ръката на приятеля си и после го прегърна силно.

— Ти си единственият брат, когото съм имал, Ерик фон Даркмоор. Много ще се ядосам, ако разбера, че си загинал преди да видиш сина ми.

Ерик неловко отвърна на прегръдката и притеснено се отдръпна от Ру.

— Обаждай се от време на време на Грейлок. Трябваше да отпътува, но дьо Лунвил уреди да го оставят в резерва… — Ерик се усмихна хитро. — Ще бъде интересно пътешествие. Не би ли искал да дойдеш с нас?

Ру се засмя с малко тъга.

— Мога да мина и без това „интересно пътешествие“. — Той посочи към стаята горе. — Има хора, за които трябва да се грижа.

— Така си е — на свой ред се усмихна Ерик. — Само гледай да вършиш добре работата си, иначе ще се върна специално за да те набия.

— Ти само се върни, а пък прави каквото щеш — каза Ру.

Ерик кимна, отвори вратата и тръгна.

Ру остана за минута неподвижен. Обхвана го празнота, каквато не бе изпитвал никога досега. След малко свали наметалото си от стената, излезе и тръгна към работилницата. Забрави, че беше решил да се качи при бебето.

 

 

Язон махна на Ру да отиде при него. От половин година бизнесът се разрастваше и сега фирмата разполагаше с двайсет и шест каруцари на пълен работен ден и с цяла орда чираци.

— Какво има? — попита Ру.

Язон държеше пергамент без никакъв печат. Отбелязано бе единствено името на Ру.

— Току-що го донесоха. Дойде по кралската поща.

Ру отвори свитъка. В него беше написано само: „Един квегански търговец се появи в Сарт. Джон.“

Ру сбърчи вежди, като оценяваше важността на съобщението, после каза:

— Кажи на Дънкан, че веднага тръгваме за Сарт.

След малко Дънкан се появи от малкото жилище в задната част на склада, което поделяше с Луис, откакто Ру живееше със семейството си.

— Какво има? — каза той с тон, показващ, че не е много очарован от факта, че са го вдигнали от леглото.

— Помниш ли Джон Винси от Сарт?

— Какво е станало с него? — Братовчед му се прозя широко.

— Изпратил ни е съобщение.

— И какво пише? — попита Дънкан.

— Че се е появил търговец от Квег.

Дънкан се поколеба за миг, после на лицето му грейна усмивка.

— Квегански търговец в Сарт означава само едно нещо. — Той понижи глас. — Контрабанда.

— Нещо, което изисква да сме дискретни. — Ру се обърна и вдигна предупредително пръст към Язон. — Прати съобщение на Карли, че ще се върна след седмица.

Скоро потеглиха на север. Ру се чудеше защо ли Винси бърза да се срещне с него.

 

 

Пътуването до Сарт беше еднообразно и спокойно. Ру започна да се чувства неприятно, а и Дънкан постоянно му бъбреше за разни кръчмарски прислужници или за игра на зарове. Не можеше да разбере точно, но изпитваше чувството, че е забравил в Крондор нещо важно, нещо, на което не е обърнал достатъчно внимание. Докато стигнат Сарт, мъглявото безпокойство постепенно се превърна в тревога.

Пристигнаха по залез-слънце и веднага се отправиха към магазина на Джон Винси.

— Ще поговоря с него само минутка — каза Ру на Дънкан. — После ще отидем в хана.

— Добре — съгласи се Дънкан.

Ру влезе вътре и Винси възкликна:

— А, ти ли си? Тъкмо щях да затварям. Ще вечеряш ли със семейството ми?

— С удоволствие — отвърна Ру. — Каква е тази тайнствена бележка, която ми изпрати?

Винси отиде до вратата, заключи и кимна на Ру да го последва в задната стая.

— Две неща. Както посочих в бележката, преди седмица тук пристигна търговец от Квег. Капитанът е… бързаше да се освободи от една стока и когато я видях, веднага се сетих за теб.

Взе една продълговата кутия и я отвори. Вътре имаше елегантна брошка от рубини, подредена като за подарък. Ру не беше виждал такова нещо, но Хелмут му бе споменавал за подобни вещи и той без колебание каза:

— Това е крадено.

— Във всеки случай търговецът бе готов да вземе каквато и цена да му предложа, преди да си замине за Квег.

— Колко плати за това? — попита Ру.

— Какво те засяга? — Джон го погледна подозрително. — Струва ли нещо?

— Ще ти струва живота, ако някой квегански благородник открие, че подаръкът, предназначен за любовницата му, е у теб — каза Ру. — Виж, ще трябва да прехвърля това нещо с кораб до Източната провинция, ако го взема от ръцете ти. Никой благородник от Западните владения не би подарил това украшение на жена си, за да го носи на прием, където биха могли да срещнат пратеник от Квег, който евентуално би разбрал откъде идва тази красива вещ.

— Как ще разберат? — Джон изглеждаше разколебан.

— Това е белязано украшение, Джон. — Ру посочи камъните. — Има пет шлифовани рубина и десетина по-малки, но и те са изрязани по същия начин. Тази кутия е…

Той я обърна.

— Виж тук. — Посочи линия от символи, издълбани в дървото на кутията.

— Не чета квегански — каза Джон.

— Да бе — каза отегчено Ру. — Не ме лъжи, Джон. Винси не е име от Кралството. Какво е това, съкращение ли?

— От Винсентий — усмихна се Джон. — Дядо ми е избягал квегански роб, който е запазил фамилията на господаря си. — Той погледна името на ювелира върху кутията. — Това е направено по поръчка на лорд Васарий от Секай Грацианий, майстор ювелир. Ще вземем нова кутия.

— Шлифовачът познава тези скъпоценни камъни като децата си и сигурно ще пусне известие, че са откраднати — рече Ру. — Ако се появят някъде на запад от Даркмоор, до месец ще се знае кой ги притежава и от кого са закупени. Ще започне преследване. Единственият начин да си запазиш гърлото цяло, е да спреш да ме разиграваш и да кажеш колко си платил за това.

— Десет хиляди жълтици. — Джон май не се стряскаше от опасността.

— Стига де — засмя се Ру.

— Добре де, пет хиляди.

— Не те чух — каза Ру. — Та какво каза?

— Хиляда златни монети.

— И откъде намери хиляда златни монети? — попита Ру.

— Имах си спестявания.

— Закъде пътуваше този капитан? Към Кеш или към Свободните градове?

— Не знам — каза Джон. — Той бързаше. Откраднал кутията преди да разбере колко трудно ще е да пласира контрабандната стока. — Повдигна рамене. — За него загуба, за нас — печалба.

— Виж какво ще направим — каза Ру. — Или ще получиш две хиляди златни монети сега, или ще ти дам… една трета, когато успея да го пласирам на изток. Но ще трябва да чакаш.

— Предпочитам да взема златото сега — каза Джон.

— Може — каза Ру и измъкна от блузата си тежка кесия. — Мога сега да ти дам сто и платежна полица. Златото е в Крондор.

— Това не е „златото сега“, Ру.

— Добре, да направим така — сто в брой и две хиляди срещу полица.

— Дадено. Следващия месец имам път до Крондор и ще протестирам полицата.

— Занеси я в канцеларията, ще наредя да ти я заплатят. Или ако искаш, ще ти открием кредит.

— Ха, че по този начин ти можеш да караш търговците да повишават цените срещу подкуп, а ти самият да закупуваш стоките с намаление.

— Джон, защо не дойдеш да работиш за мен? — засмя се Ру.

— Какво искаш да кажеш?

— Позволи ми да купя този мизерен магазин и да го затворя. Вземи семейството си, доведи го в Крондор и открий там магазин за мен. Ще ти плащам повече, отколкото изкарваш тук. Само си разпиляваш таланта в Сарт.

— Крондор ли? — каза Джон. — Никога не съм мислил да живея в голям град. Остави ме да поразмисля.

— Наистина помисли — каза Ру. — Отивам в хана. По-късно ще дойда у вас за вечерята. С мен е и братовчед ми.

— Доведи го — каза Джон. — И можем да поговорим и по другите въпроси, които повдигнах.

— Добре — съгласи се Ру и излезе от магазина. Чувстваше се добре. Можеше да му отнеме един-два месеца, но това украшение с рубините можеше да му донесе пет хиляди жълтици чиста печалба.

— Доста се забави — каза му Дънкан, докато Ру се качваше в каруцата.

— Струваше си — отговори Ру.

 

 

Семейството на Джон бе натъпкано в двустайна къща на няколко крачки зад магазинчето, отделена от него с малка градинка, където съпругата на търговеца отглеждаше зеленчуци. Домакинът посрещна Ру и Дънкан с дълга лула в устата. Предложи им по халба светло пиво, докато Ани, жена му, приготвяше вечерята в кухнята с помощта на няколкото си по-големи деца. Трите по-малки цивреха на пода, но баща им въобще не им обръщаше внимание.

— Не го ли намираш малко прекалено силен? — попита Ру.

— Кое? — учудено го погледна Джон.

— Шума.

— Свиква се — засмя се търговецът. — Очевидно нямаш деца.

— Всъщност имам. — Ру се изчерви. — Бебе.

— Тогава свиквай — поклати глава Джон.

— Много хубава бира — обади се Дънкан.

— Не е нещо специално — каза домакинът, — но обичам да обърна една халба след работа преди вечерята.

— За какви други въпроси спомена преди малко? — попита Ру.

— Капитанът от Квег каза нещо, което сметнах, че ще те заинтересува.

— За какво става дума?

— Ако изкараш печалба, какъв ще е моят дял?

— Зависи. — Ру погледна Дънкан. — От много неща зависи, Джон. Понякога информацията е полезна за някого и ненужна другиму.

— Зная за сдруженията в Крондор. Ти сигурно също участваш в тях.

— Не още — засмя се Ру, — но знам как да се оправям в кафене „Барет“. Ако има нещо ценно в това, което ще ми кажеш и което мога да изтъргувам срещу злато в „Барет“, ще ти дам два процента от печалбата.

— Повече — каза след кратко размишление Джон. — Вземи двете хиляди златни монети, които ми дължиш, и ги инвестирай с твоето злато. Той се наведе напред. — Направи ме свой партньор.

— Дадено — съгласи се Ру. — Обаче само за конкретната сделка.

— Виж какво научих — започна Джон. — Квеганският капитан, с когото говорих, ми каза, че негов приятел отправил по море товар за пристанище Маргрейв. Когато стигнал там, чул, че посевите край града били нападнати от скакалци.

Каза го тихо, като че ли се опасяваше да не го подслушват в собствената му къща.

— От скакалци ли? — Ру го погледна объркано. — Скакалци има навсякъде.

— Не и като онези — каза Джон. — Ако един фермер се оплаква от скакалци, тогава е много лошо: това са прелетни ята.

— Ако е истина… — Ру се облегна назад и започна да пресмята. — И ако тази новина още не е стигнала до Крондор…

Той скочи и викна:

— Дънкан, тръгваме веднага! Джон, ще инвестирам и твоето злато. Защото ако твърдението се окаже фалшиво, и без това няма да имам с какво да ти платя. Но ако е истина… и двамата ставаме богати.

Дънкан вече беше станал. Ани надникна през кухненската врата и каза:

— Вечерята е готова.

— Няма ли да хапнем? — попита Дънкан.

— Съжалявам, Ани — каза Ру на съпругата на Джон. — Трябва да отхвърчаме.

И почти насила измъкна братовчед си от стаята.

— Въобще не разбрах за какво става дума — оплака се той. — Защо не похапнахме?

— Ще ти обясня по пътя.

Дънкан тъжно изпъшка.

 

 

— Пред нас има кола — каза Дънкан.

Ру се сепна — беше задрямал. Пътуването бе скучно, независимо от това, че караха животните да бързат колкото е възможно. Обикновено между Сарт и Крондор се пътуваше спокойно, но все пак и по главния път, макар и рядко, се срещаха престъпници и таласъми, въпреки че и в двете посоки редовно се движеха патрули.

На пътя пред тях беше спряла кола и каруцарят им махаше. Когато го наближиха, извика:

— Можете ли да ми помогнете?

— Какво е станало? — попита Ру.

— Главината се пукна. — Каруцарят посочи задното колело. — Господарят ще побеснее, ако закъснея.

— Кой ти е господарят? — попита Ру.

— Аз съм каруцар за „Джейкъби и синове“ — отвърна мъжът.

— Познавам майстора ти — засмя се Ру. — Да, наистина ще се разгневи, ако се забавиш. Какво караш?

При този въпрос каруцарят като че ли се притесни.

— Ами… стока. От Сарт.

Ру погледна Дънкан. Братовчед му кимна и двамата скочиха на земята.

— Приятел — каза Дънкан, — готови сме да ти помогнем.

После извади меча си и посочи каруцата.

— Първо ще ти разтоварим стоката и ще я прехвърлим в нашата кола, която, както виждаш, е празна. После ще сменим нашите уморени коне с твоите, които — както виждам, са свежи и отпочинали.

Мъжът, като че ли понечи да възрази, но Ру бе застанал от другата страна на конете му и стоеше между него и свободата.

— Моля ви, не ме убивайте — викна човекът.

— Друже, това е последното, което искаме да направим — усмихна се Дънкан. — Сега почвай да разтоварваш, докато приятелят ми провери списъка на стоките ти.

Очите на мъжа се разшириха. Той мина зад каруцата и докато отвързваше въжетата на покривалото, каза:

— Документите са… идват с пратеник… след мен.

— И пазачът на Градската порта, на когото Тим Джейкъби е дал подкуп, ще повярва на тази глупост, така ли? — засмя се Ру.

— Очевидно знаете как стоят нещата — каза мъжът и въздъхна. После свали един сандък от каруцата си и го занесе до колата на Ру. Дънкан смъкна задния капак и мъжът тласна сандъка напред. — Разбирате ли, че ще ме убият?

— Съмнявам се — каза Ру. — Имаш счупена главина и когато стигнеш Крондор, ще си подготвил чудесна история за това как храбро си се борил срещу многобройни бандити.

— Ти си несъмнено смел мъж — добави Дънкан — и си рискувал живота си срещу шестима — не, седем бандити, заради стоката на господаря си. Ами да, бих те почерпил едно питие в която и да е кръчма в Крондор, за да чуя историята ти.

— Какво караш? — попита Ру.

— Защо да не ти кажа? — отвърна каруцарят, докато носеше втория сандък към колата на Ру. — Луксозни стоки от Квег. Майсторът ме прати в Сарт, за да се срещна с един квегански капитан. Кралската митница беше затворена, защото началникът на службата в Сарт е починал.

— Кога? — попита Ру внезапно заинтригуван.

— Преди година — отвърна каруцарят. — Поради някакви причини, заради новия принц или нещо друго, оттогава няма заместник. Така че просто вземаме стоките и ги караме към града. Като знаеш през коя порта да влезеш и на кой сержант от Градската стража да се обадиш, вкарването на товара е лесна работа.

— Ще ни кажеш ли времето и въпросната градска порта? — попита Ру.

— Защо не? — отвърна коларят.

— Твоята вярност към Джейкъби е забележителна — засмя се Ру.

Мъжът вдигна рамене и се качи в каруцата си, за да свали и последния сандък. После попита:

— Познавате ли Тим?

— Доста добре.

— Тогава значи знаете, че е истинска свиня. Баща му, Фредерик, си беше стар контрабандист, но докато беше начело на фирмата, поне беше справедлив. Ако свършиш нещо както трябва, имаше някоя пара и за теб. Рандолф също е свестен човек. Но Тим… — продължи каруцарят, докато носеше сандъка, — Тим е съвсем друга работа. Ако свършиш идеално работата, ти плаща, но допуснеш ли и най-малката грешка, можеш да получиш нож в ребрата. През цялото време с него са ония две копелета — биячите му. Голям мръсник е.

— Или поне така си мисли — каза Ру, погледна Дънкан и после се обърна към каруцаря.

— Как се казваш?

— Джефри.

— Добре, Джефри — каза Ру. — Ти ни помогна много.

Бръкна в кесията си и измъкна една златна монета.

— Градската порта и уречения час?

— Малко преди да стигнете до града завивате по един тесен път към морето и стигате до малка порта, водеща към рибарския пристан в северната част. Това е мястото. През деня там дежури един сержант, казва се Дигс. Джейкъби му плаща.

— Познава ли те лично?

— Да — каза мъжът. — Но Джейкъби използува различни колари, за да прикрива следите си. Понякога дори наема моряци или фермери, ако се опасява, че може да го заловят с контрабандна стока.

Ру кимна, като си спомни за пияния моряк, който почти бе влязъл с каруцата в кафене „Барет“.

— Така че като стигнеш до стража на тази порта, попитай за Дигс и искай да го видиш. Кажи му, че возиш рибарски мрежи от Сарт, и си вътре.

Ру подхвърли на каруцаря още една монета.

— Трябва да ме понасините — каза мъжът. — Иначе Тим Джейкъби ще ме убие.

Ру кимна и Дънкан удари силно каруцаря с опакото на ръката си. Той се просна на земята, после разтърси глава и стана.

— По-добре ме удари по-близо до окото — каза каруцарят и почна да разкъсва блузата си. Дънкан погледна братовчед си, който пак му кимна. Бившият наемник стисна юмрук, отстъпи и фрасна каруцаря право в окото. Той падна назад и си удари главата в канатата на каруцата. За момент Ру си помисли, че може би е загубил съзнание, но той бавно се изправи и изпъшка:

— Още един и работата е готова.

Ру вдигна ръка и Дънкан задържа удара си.

— Когато те уволнят от „Джейкъби“, ела и ще ти дам работа.

Мъжът го погледна със здравото си око и попита:

— Кой си ти?

— Рупърт Ейвъри.

— Гледай ти какъв късмет! — засмя се мъжът. — Само споменаването на името ти кара Тим да се подмокря. Никой не знае какво си му направил, но много те мрази, господин Ейвъри.

— Чувствата са взаимни — каза Ру. — Той уби моя съдружник.

— Да, чух някакви слухове — каза мъжът, — но нищо определено. Сега вървете да се оправите с тази стока, а аз ще полегна малко. После ще дойда да потърся работа при вас.

Ру кимна и Дънкан нанесе трети удар, който чак подхвърли Джефри във въздуха. Той се просна на земята и този път не мръдна. Дънкан се наведе, огледа го и каза:

— Ще оживее.

— Доста е корав — каза Ру. — И дори да не го наема, бих искал да узная от него подробности за това как действа Тим Джейкъби.

— Давай да се махаме, докато не се е появил някой патрул — каза Дънкан. — Бая ще се затрудним да обясняваме тази сцена.

Завръщането им в Крондор мина спокойно. Единственият напрегнат момент беше, когато пристигнаха до посочената градска порта и войникът започна да ги разпитва за стоката им. Ру поиска да повикат сержант Дигс и след като му каза за товара, сержантът се поколеба за момент, но махна с ръка да ги пуснат.

Минаха по заобиколен път през града в случай, че ги следят, и стигнаха в склада. Луис подготвяше четири каруци, които трябваше да претоварят стоки за двореца от един идващ керван. Ру бързо разтовари сандъците, които бяха взели от колата на Джейкъби, и ги прегледа.

Както подозираше, предметите бяха от най-скъпите, а няколко малки кутийки очевидно съдържаха дрога.

— Не съм специалист — каза Дънкан, — но предполагам, че тези прахове са „Сън“ и „Радост“. Не че ги употребявам, но съм опитвал от тях на някои от местата, където съм бил.

„Сън“ беше наркотик, предизвикващ халюцинации, а „Радост“ — еуфория. И двата наркотика бяха опасни, незаконни и много скъпи.

— Колко мислиш, че струват? — попита Ру.

— Както ти казах, не съм специалист — отвърна братовчед му, — но мисля, че нашият приятел Джефри може да отиде на дъното на пристанището, заради това, че е позволил да му ги отнемат. Може би десет хиляди жълтици. Не съм сигурен. Не знам дори и на кого би могъл да ги продадеш.

— Опитай да разбереш — каза Ру. — Започни с онова момиче от хана „Счупения шлем“ — Катерина. Тя е бивш член на Шегаджиите и сигурно ще знае дали в града има дискретен купувач.

Другите сандъчета съдържаха бижутерия, която може би бе крадена, също както и комплектът рубини.

След като Дънкан тръгна, Ру повика Язон и го попита:

— С колко злато в брой разполагаме?

— Точна цифра или приблизителна? — попита Язон.

— Засега приблизителна.

— Около четиринайсет хиляди златни монети, плюс това, което би събрал, ако продадеш тези неща.

Ру потърка брадичката си и се замисли. Предпазливостта изискваше да продаде украшенията от Квег колкото се може по-далеч на изток, за да избегне опасността някой гневен квегански лорд да изпрати наемен убиец в спалнята му.

Дойде Луис и Ру го попита:

— Ерик замина ли?

— Видях го снощи в хана. Защо?

— Ще ти кажа, като се върна — каза Ру и забърза навън.

 

 

Ру бързо се огледа, но видя, че Ерик не е в кръчмата. Двамата с Дънкан се приближиха към мястото, където работеше Катерина, и Ру попита:

— Ерик замина ли?

— Снощи беше тук. Защо?

— Трябва да говоря с него. — Той се обърна към Дънкан. — Поръчай си нещо. Аз отивам в двореца.

— Добре — каза Дънкан и намигна на момичето. — Гърлото ми е пълно с прах от пътя, а и не съм виждал хубаво личице от седмици.

Катерина му хвърли изпепеляващ поглед, но само попита:

— Какво ще пиеш?

— Пиво, сладурче — усмихна се Дънкан.

Ру вече беше изскочил на улицата.

 

 

Потрябваха му няколко минути, за да убеди стража да изпрати някого за Ерик.

— Какво има? — попита Ерик, като се появи след десетина минути.

— Трябва да говоря с теб.

Ерик махна с ръка да го пуснат и когато се отдалечиха на достатъчно разстояние, за да не бъдат подслушвани от стражите, Ру попита:

— Колко злато имаш?

— Злато ли? Защо?

— Трябва ми заем.

— За какво?

— Получих важна информация — каза Ру. — Нямам време. Трябват ми двайсет хиляди златни монети. Имам четиринайсет хиляди и мога да ги увелича с още три или четири хиляди. Помислих си, че и ти би могъл да участваш.

— Е — каза Ерик, — сигурно няма да ми трябват много пари, когато замина.

Ру примигна и чак сега се сети, че с Ерик вече си бяха взели сбогом.

— Кога тръгваш?

— Вдругиден — каза сержантът. — Но не казвай на никого.

— Прощавай, Ерик — каза Ру. — Бях забравил. Сигурно имаш много работа.

— Всъщност всичко е готово. — Ерик го погледна. — Важно ли е?

— Много — каза приятелят му. — Дори още не съм се прибирал вкъщи.

— Добре, ела с мен при канцлера.

Секретарят на херцог Джеймс вдигна глава и попита:

— Какво има, сър?

— Напоследък не съм си взимал възнаграждението. Би ли ми казал колко пари имам по сметката?

— Момент, сър — каза секретарят, отвори един голям тефтер, подвързан с кожа, и го запрелиства.

Вътрешната врата се отвори и лорд Джеймс излезе от кабинета си.

— Здравей, фон Даркмоор — каза той, после погледна Ру. — Ейвъри? Какво те носи насам? Да не мислиш да се зачисляваш в армията?

Ру се усмихна, макар че не виждаше в забележката нищо смешно. Но все пак това беше херцогът на Крондор и той каза учтиво:

— Помолих моя приятел за известен заем за търговски вложения, милорд.

— Търсиш инвеститори? — Очите на Джеймс се присвиха.

— Да — отвърна Ру.

Старият херцог се вгледа за момент в лицето на Ру, после махна с ръка и каза:

— Я елате при мен.

Влязоха. Джеймс даде знак на Ерик да затвори вратата, седна, погледна Ру и го попита:

— Каква е тази дяволия?

— Не е дяволия, милорд — отговори Ру. — Просто получих информация, която ми дава възможност да извлека голяма печалба.

— Би ли я споделил с мен?

— С цялото ми уважение към вас — не, милорд.

Херцогът се разсмя.

— Доста си прям. Тогава да поставим въпроса така: просто разкажи.

Ру погледна първо Джеймс, после Ерик.

— Добре, но само ако ми обещаете да не се намесвате във вложенията ми, милорд.

Ерик погледна Ру възмутено, но херцогът по-скоро беше развеселен.

— Не давам обещания, млади Рупърт, но ми повярвай — сумите, за които мислиш, че са впечатляващи, въобще не ме интересуват. Грижите ми са насочени много повече към сигурността и благосъстоянието на Кралството.

— Добре тогава — каза Ру. — Става въпрос за житната реколта в Свободните градове.

— И какво по-точно? — запита Джеймс, очевидно заинтригуван.

— Нападнали са я скакалци.

Джеймс избухна в смях.

— И откъде научи това?

Ру обясни за веригата на новините, без да се впуска в подробности какво бе довело квеганския капитан в Сарт, и когато свърши, лорд Джеймс каза:

— Значи смяташ да изкупиш цялото зърно на запад и да изнудваш търговските представители от Свободните градове?

— Не съвсем — каза Ру. — Мисля да наема колкото се може повече кораби и да направя синдикат. Това отнема време, а и трябва да открия някого в „Барет“, който да застане зад мен. А времето лети.

— Да, това е амбициозен план — каза Джеймс, взе едно малко звънче и го разлюля. Само след секунда вратата се отвори и секретарят надникна и каза:

— Да, милорд?

— Каква сума има да взима младият фон Даркмоор от Кралството?

— Има около хиляда златни монети от предишни плащания, милорд.

Джеймс потърка брадичката си.

— Добре. Плати му тези хиляда и… — той присви очи — му дай като аванс още две хиляди, които му се полагат като възнаграждение следващата година.

— Да, милорд — отговори секретарят и безшумно излезе.

Херцогът бавно се изправи.

— Двамата ми внуци дойдоха от двора в Риланон, за да служат при мен. Родителите им са все още в столицата, защото синът ми има някои работи за довършване, преди да дойде при нас.

Заобиколи красивото си бюро и продължи:

— Джеймс, по-големият, има силно влечение към армията, като дядо си Уилям. — Херцогът се усмихна. — Но Дашел е… да кажем, опитвам се да му намеря подходящо място, за да развие… необикновените си умения. Мислиш ли, господин Ейвъри — той сложи ръка на рамото на Ру, — че би могъл да използваш едно умно младо момче в това предприятие, което скоро ще се разрасне значително?

Ру се нуждаеше от благороднически внук за служител, колкото имаше нужда от цирей на гърба, но като усещаше накъде клони разговорът, каза:

— Милорд, ще бъда повече от щастлив един млад и умен младеж да споделя грижите и трудностите ми… като чирак, надявам се, разбирате това. Не мога да го фаворизирам само защото е от благороден произход.

— Рупърт — отвърна със смях Джеймс, — ако ти имаше представа за моя произход… Е, няма значение. Мисля, че скоро ще откриеш, че момчето бързо усвоява нещата, а и за него ще е полезно известно време да поработи като подчинен.

На вратата се почука и лорд Джеймс каза:

— Влез.

На прага застана млад човек и пристъпи вътре. Ру погледна херцога, после внука му. Приликата беше поразяваща. Бяха почти еднакви на ръст — младежът може би беше с един пръст по-висок. Като се изключеха годините, биха могли да са братя, а не дядо и внук. Но херцогът беше с брада, а момчето — голобрадо и докато възрастният мъж бе почти побелял, младежът имаше къдрава кестенява коса.

— Искаш ли да се пробваш в търговията? — попита херцогът.

— Какво криеш в ръкава си, дядо? — попита младежът.

— Нещо, което ще те държи по-далеч от игралните домове и кръчмите, Даш. Запознай се с новия си работодател, господин Ейвъри.

Младият човек очевидно бе развеселен от новината, че ще служи в „Ейвъри и синове“, но само кимна.

— Да, сър.

— Сега тръгнете с господин Ейвъри и когато отидете в кафене „Барет“, потърсете Джеръм Мастерсън. Представете му се и кажете, че ще го сметна за лична услуга, ако улесни това, от което има нужда господин Ейвъри, за да организира своя малък синдикат. Късмет и надявам се да не се провалиш бързо — обърна се той към Ру. После каза на Ерик. — Дано намериш някога свободен ден, за да се насладиш на голямото богатство, което Рупърт ще е натрупал за теб, докато се върнеш.

— Бих се радвал на това, сър — каза Ерик.

— Минавай и ни навестявай от време на време, бандит такъв — каза херцогът на Даш.

— Това означава ли, че пак ме изхвърляте от двореца? — попита младежът.

— Нещо такова — разсмя се Джеймс. — Ти си чирак на господин Ейвъри, докато не те уволни, така че ще живееш там, където ти нареди той.

Ру си помисли за вече претъпканите помещения, където спяха Луис, Дънкан и Язон, но не каза нищо. Тримата излязоха от кабинета на херцога и Ру откри, че диша трудно — толкова бе развълнуван от възможностите, които се откриваха пред него.

Ру забърза и едва чу думите за довиждане, произнесени от Ерик. Докато напускаше двореца, до него крачеше новият му чирак — внук на най-могъщия благородник в Кралството.