Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (43)

Глава 41

1100 часа, 4 ноември, 2552 година (по Военния календар)

неизвестно местонахождение в предходническата конструкция, известна като Свят-щит

Спартанците и д-р Хелси се събраха около гробовете на Уилям и Данте.

Мястото беше хубаво, слънчевата светлина шареше по реката, която течеше покрай горичката от дъбови дървета. Около местността се извиваше пътека от закален оникс. Бяха извадили няколко от плочите, издълбаха имената на Уилям и Данте върху тях и издигнаха още две като паметни плочи на Холи и лейтенант-командира. Старшина Мендес прочете следните думи от малка черна кожена книга:

Дойдохме на място, далече от дома.

Много време мина, откакто последно видяхме изгрева. Място, където мирът може най-накрая да дойде. Място, където можем да починем и да се смеем, да пеем и да обичаме отново.

Той склони глава и затвори томчето „Разказ за един войник — Войни в дъждовните гори“, военната класика, написана през 2164 година.

Последва миг на тишина.

— Обявявам край на официалното погребение. Свободно — каза Фред.

Аш положи по една празна оловна гилза пред всяка от плочите в знак на уважение към другарите си спартанци. Не знаеше какво друго да направи. Бяха минали ден и половина, откакто лейтенант-командирът им бе наредил да преминат през процепа. Ден и половина, откакто той се затвори и ги остави тук.

Шокът от загубата на Кърт и останалите не отслабваше. Всички се чувстваха вцепенени и празни. Спартанците обикновено не си позволяваха лукса на скръбта. Размислите за мъртвите почти винаги биваха прекъсвани от нова мисия или битка и вниманието им се пренасочваше към по-голямата стратегическа задача за спасението на човечеството. Не и този път.

Хиперпространственият разлом се беше държал стабилно, когато спартанците от отряд „Сабя“ преминаха първи. Изхвърли ги от три метра височина върху покрит с трева хълм. Д-р Хелси, Главният Мендес и криопашкулите ги последваха малко след това. Пред очите им разломът започна да се срива. Когато Фред, Линда и Кели се появиха, те веднага опитаха да се върнат. Том и Люси се изсипаха след тях. Отворът вече беше твърде малък. Можеха само да гледат как се свива до единична трепкаща точка и изчезва.

Повечето от тях си мислеха, че хиперпространственият път ще ги премести в затворена стая в изкуствената конструкция, известна като Оникс. Никой, нито дори д-р Хелси, не беше подготвен за това.

Над тях гореше златно слънце. Небето над хоризонта, ако можеше да се нарече небе, беше синьо като яйцето на червеношийка, но потъмняваше бързо до индигово и черно, колкото по на високо стигаше окото. Цветовете му се затопляха отново около слънцето. Звезди нямаше.

Повърхността се простираше във всички посоки — поляни, реки, езера, гори, виещи се пътеки, всичко беше напълно плоско. До момента, в който Линда не погледна през мерника си „Оракул“. Тя откри, че всеки хоризонт се издига нагоре, докато закривените повърхности не се загубеха в далечината. Според Линда сякаш се намираха на дъното на огромна купа.

Д-р Хелси ги увери, че със сигурност не се намират в „купа“.

— Намираме се в сфера — повтори тя за трети път на Главния Мендес.

Старшината седна на тревата.

— Още веднъж — каза той. — Обяснете ми. Моля ви, докторе. Бавно.

Д-р Хелси въздъхна, приглади полата си и седна до него.

— Добре, старшина — тя разгърна лаптопа си и на екрана му заблестяха числа, карти и спектроскопични анализи.

Спартанците също дойдоха да слушат. Всъщност, въпреки че разбираха научните принципи, чрез които д-р Хелси стигаше до заключенията си, все още не им вярваха.

— Да започнем с това така наречено „слънце“ — тя посочи нагоре и след това към информацията на екрана на компютъра си. — Спектралните и енергийните излъчвания съвпадат с тези на джудже от клас 02, малко по-дребно от земното слънце.

— Второ, забележете извивката на този свят, вдлъбнатината, видяна през мерника на Лиза — тя извика нов екран, върху който лаптопът очерта звездата и крива, която се завъртя до пълен кръг.

— Чрез екстраполация изчислих диаметър от сто и петдесет милиона километра — две астрономически единици, еквивалентни на разстоянието от Земята до нейното слънце.

— В заключение? — тя направи пауза, търсейки драматичен ефект. — Намираме се в Дайсънова^[1] микросфера.

Аш махна шлема си и усилено се зачеса с ръце по главата.

— Това не може да е вярно — протестира той. — Ние преминахме през разлома и се озовахме тук мигновено. Дори през хиперпространството би ни отнело някакво време, за да стигнем до друга звезда.

— Напълно вярно — каза д-р Хелси. — Само че ние не сме напускали Оникс.

— Това е частта, която не схващам — промърмори Кели.

— Познанието на предходниците за хиперпространствените технологии е било много по-напреднало от нашето или това на Съглашението — обясни д-р Хелси. — Според мен тази сфера се намира в центъра на планетата, капсулирана и защитена от хиперпространствен мехур от свита пространственост.

Главния Мендес се огледа наоколо и поклати глава. Или не можеше, или не искаше да приеме нейното тълкуване на фактите.

— Ако всичко това е вярно, докторе — каза Фред — и предходниците са построили това като подслон, като бомбено убежище, което да ги предпази от конструкциите Хейло или Потопа, тогава защо не са тук?

Д-р Хелси сви рамене и отрони думи, които никой не вярваше, че е способна да изрече.

— Не знам — тя затвори лаптопа си. — Дали нещо в плана им се е объркало? Или всичко е протекло според предвиденото? Може никога да не разберем. Защо Потопа все още съществува и къде са мистериите, които ни предстоят да разрешим.

Те останаха така за минута. Мълчаха и се мъчеха да обхванат с мисъл мащаба на това място и тайните на предходниците на възраст от еони, а накрая се опитаха да свържат всичко със събитията от последните няколко седмици.

Фред грабна пушката си и каза:

— Аш, поведи отряда си и събери запасите ни. Потегляме на петици.

— Да, сър. — Аш върна шлема на главата си. Той и останалите „СПАРТАНЦ-III“ се раздвижиха като ударени от светкавица.

— Старшина — каза Фред на Мендес. — Искам отчет за всичките амуниции, с които разполагаме.

— Сър! — Мендес скочи на крака. — Заемам се.

— При цялото ми уважение, лейтенант — каза д-р Хелси, без да става. — Накъде точно смятате да тръгнете? Трябва да починем, да помислим и да излекуваме раните си. Изгубихме толкова много…

— Да, така е — отговори Фред. — Затова трябва да се движим. Данте и Холи загубиха живота си по време на битка. Кърт остана зад нас, за да е сигурен, че Съглашението няма да ни последва. Сега нашият дълг е да завършим мисията си, да открием предходническите технологии и да ги върнем с нас на Земята.

Той понижи глас и добави:

— Ако не изпълним поне това, ще обезчестим саможертвата им.

Линда се приближи до него и каза:

— Нека, например започнем, като потърсим начин да отворим криопашкулите на отряд „Катана“, сър. Да ги събудим и размърдаме.

— Да! — каза Кели и се присъедини към тях. — Да разбием хиперпространствените полета около тези неща и може би ще разберем и как да излезем от тук.

Д-р Хелси се втренчи в тях и повдигна очилата върху носа си.

— Ясно. Надявам се, разбирате, че макар и отвън това пространство да е с диаметър само няколко метра от центъра на Оникс, свитата му пространственост прави площта му… — тя наклони глава, докато пресмяташе, — многократно по-голяма от тази на Земята.

Фред погледна към Кели и Линда и каза:

— Тогава най-добре да се залавяме за работа. Трябва да покрием изключително голяма площ.

Д-р Хелси се изправи, въздъхна дълбоко и изтръска тревата от лабораторната си престилка.

— Много добре. Ще си събера нещата.

Тя се отдалечи под погледите на спартанците.

— Мислите ли, че Джон все още е там? — прошепна Кели. — Имам предвид жив?

— Да — каза Линда.

— Трябва да е жив — каза й Фред. — Той е единственият останал, който може да спре Съглашението.

— Докато ние сме затворени тук — Кели изрита тревата. — Какво мислиш за останалите? Отряд „Сабя“?

— Те са деца — каза Фред. — Но някога и ние бяхме такива. Мисля, че са спартанци, като нас.

Аш пристъпи към тях, а зад него с раници в ръце вървяха Оливия и Марк.

— Всичко е готово, сър — каза Аш.

— Добре — Фред сложи ръка на рамото на Аш и кимна към останалите.

— Добре дошли в синия отряд, спартанци — каза Кели. — С вас ще станем страхотен отбор.