Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (41)

Глава 39

2140 часа, 3 ноември, 2552 година (по Военния календар) / система Зета Дорадус

неизвестно местоположение на предходническата конструкция, известна като Оникс, преддверие на стаята-ядро

Пукотът от снайпера на Линда беше нехарактерно тих. Шумът се разсея в просторната стая. На двеста метра от позицията й изкрещя грънт. Съществото падна, поразено в главата. Струя метан от апарата му за дишане се възпламени и запръска огън.

Петима. Съществата се бяха появили на транслокационните площадки, цвърчаха като дузина хлебарки, бягаха в различни посоки, докато Линда не ги свали. Без да променя позата си или да отмества поглед от мерника си, Линда махна пълнителя и сложи нов. До нея стояха подредени с педантична точност още пет, единствените, които й бяха останали.

Кърт огледа отряда си. Бяха заели единствената логична и защитима позиция в стаята — върха на изкуствения хълм от концентрични кръгове. Върхът на структурата се увенчаваше с широко един метър възвишение и тринадесет перкоподобни кули, които осигуряваха солидно прикритие. Спартанците и Мендес заеха позиции от двете страни на три от кулите. Кели бе разположила последните им противотанкови мини „Лотос“ в основата на хълма. Експлозивите бяха достатъчни, за да проникнат през свръхплътната броня на танк за тежки сражения „Скорпион“ М808. Отрядът му разполагаше с предимството на високата си позиция, с добра видимост за стрелба и все пак Кърт знаеше, че всички тези транслокационни площадки около тях ги правеха извънредно уязвими.

В кръга от кули имаше поредица от допълнителни концентрични кръгове, които се спускаха рязко към центъра на структурата. В идеалната среда имаше дупка, широка три метра, която гореше с ярка синьо-бяла студена светлина. Очевидно това беше „вратата“ към стаята-ядро, която търсеха. Беше отворена, но по време на престоя им на хълма пръстените върху външния и вътрешния наклон бяха продължили да се слягат, а кулите-перки се накланяха и се прибираха навътре. Цялата структура се затваряше като венчелистче на огромно цвете.

Кърт погледна таймера си: 21:22.

Около дупката трептяха холограмни контролни повърхности. Д-р Хелси бе приклекнала до тях. Лаптопът й беше отворен и миниатюрната светлинка на ИИ прелиташе през символите. Тя не беше трепнала при шума от снайперисткия огън, цялото й внимание беше съсредоточено върху центъра. Кърт бе разположил осемте саркофага около нея за допълнителна защита.

— Компресирано хиперпространствено поле — прошепна д-р Хелси на компютъра си. — Транспространственото преминаване потвърдено. Невъзможно в нормалното триизмерно пространство, поне три пъти по-голямо е от границата на Ферми-Планк.

— Движение на палубата! — извика Мендес.

Върху разпилените из бялата стая транслокационни площадки заблестяха златни пръстени. Върху дузините платформи се материализираха двеста грънта. Те запищяха, откриха огън с плазмени и иглени пистолети и щурмуваха.

Кърт никога не бе изпитвал страх от тези дребни извънземни. Но това беше различно. Страхливите създания се държаха лудешки и тичаха право към тях, дращейки във въздуха. Плазмените им снаряди се разсейваха по продължение на двестаметровите си траектории, но няколко от тях се взривиха върху скалите до Кърт.

— Задръжте огъня — каза той по канала на отряда. Огледа щурмовата линия и отвъд нея забеляза няколко грънта, които сглобяваха енергийни мортири.

— Зад тях — каза той. — Разбийте артилерията.

Линда стреля два пъти. Три грънта, заети с устройването на мортира, се свлякоха на пода. Холи и Аш грабнаха снайперите си и отстреляха другите два отряда от грънтове, преди енергийните щитове на мортирите да се активират.

Връхлитащата вълна от извънземни се стовари върху основата на хълма. Нападателите се закатериха един върху друг и щурмуваха стръмните тераси.

— Мините? — спокойно попита Кели по радиото.

— Не — отговори Кърт. — Стреляйте. Всички, стреляйте по наклоните.

Зелени светлини.

Спартанците се показаха иззад укритията си и освободиха потоп от автоматичен огън над богатия на мишени терен. Водещите грънтове се сгърчиха насред устрема си, когато куршумите надупчиха телата им. Паднаха назад върху останалите, които се опитваха да запазят устрема си. Пробити апарати за дишане запръскаха метан и разцъфнаха в пламъци. Много от грънтовете се възпламениха, затъркаляха се по стълбите и отчаяно се запремятаха, за да се загасят.

Спартанците изхвърлиха пълнителите си, сложиха нови и продължиха методичната си стрелба. Грънтовете забавиха хода си и спряха на половината път до върха, отстъпиха, някои бяха вече мъртви, други бяха живи и все още пищяха, но този път от ужас. Оцелелите се обърнаха и избягаха. И бяха поразени. В дъното на хълма лежаха купчини от извънземни. Метановите им резервоари се взривиха, горящи брони и плът се издигнаха нагоре в спирали върху колони от гъст дим. Някои грънтове се опитаха да изпълзят в безопасност.

— Погрижете се за ранените — нареди Кърт. — С единични изстрели.

Отрядът му бързо изпълни задачата си.

Тогава Кърт осъзна грешката си — на двеста и петдесет метра от тях, едва забележими сред ослепителния блясък на обширната стая, стояха елитни… вече в безопасност зад статични защитни генератори. Кърт повиши увеличението на визьора си. Имаше три групи, разположени на равни разстояния около хълма — по тридесет елитни във всяка.

— Дванадесет, четири и седем часа — прошепна Кърт по отрядния канал. — Имаме проблеми.

— Останали са ни три ракети SPNKr — предложи Линда. — Мога да ги пратя по висока траектория над щитовете.

В този момент Кърт забеляза познати очертания, от които стомахът му се сви. Силуети, които се извисяваха над по-дребните елитни. Три двойки Ловци, по една във всяка бойна група.

— Разполагат с твърде много огнева мощ — каза той на Линда. — Ще ги свалят, преди да достигнат целта си. Ще ги изчакаме да дойдат при нас. Изчакваме.

Над тях кулите се наклониха на четиридесет и пет градуса. От върха на хълма до центъра вече имаше само шест метра. Кърт можеше да види как концентричните кръгове се събират сантиметър по сантиметър. Броячът му показваше „17:51“.

Всеки от спартанците разполагаше с около дузина пълнители за МА5В и МА5К, по три гранати и снайпери. По принцип това щеше да им стигне за всяка битка. Но най-вероятно щеше да се получи неравностойна обсада на добре подготвен враг, който, Кърт трябваше да признае, мислеше с един ход пред тях.

Той отиде до д-р Хелси.

— Има ли напредък? — прошепна.

Д-р Хелси продължи да се взира в компресираното бяло пространство в центъра. То се огъваше, разкриваше примамливи гледки на нормална слънчева светлина отвъд себе си и отново ги скриваше зад пламъци и пространствени изкривявания.

— Не мога по никакъв начин да ускоря затварянето на отвора — промърмори тя. — Все още ли си решен да останем тук до последния възможен момент.

— Не можем да позволим на Съглашението да влезе вътре — каза Кърт. — Няма да изпратя част от отряда преди останалите. Това само ще ни отслаби тук, а пред другите ще стои потенциалната опасност да се изправят срещу стражи от другата страна.

Тя погледна към него и въздъхна.

— Макар и с неохота, трябва да се съглася с този тактически анализ.

Кърт извади пистолета си М6 и го постави до нея.

— Може да се нуждаете от това, докторе. Дръжте главата си ниско.

Тя взе пистолета и издърпа плъзгача, сякаш бе използвала многократно подобно оръжие.

Кърт се върна обратно на върха. Елитните се бяха разгърнали в три линии. Вдигнаха пред себе си чакалови щитове, наложиха краищата им един върху друг и започнаха бавно настъпление към хълма. Поредната изненадваща тактика. Ако спартанците стреляха по тях, само щяха да унищожат тази временна защита и врагът им все още щеше да разполага със собствените си щитове. Двойките Ловци се извисяваха в средата на формациите. Дебелите плочи от сплави, които използваха за щитове, бяха непробиваеми, за което и да е от оръжията им.

Кърт погледна към застаналия до него Аш и към раницата му на земята. Вътре бяха двете свалени бойни глави „Фенрис“. Кърт провери отново панела за контрол на детонацията, прикрепен към информационния слот върху ръкавицата му. Работеше нормално.

— Всички отряди — нареди Кърт. — Дайте отпор на врага.

Аш и Оливия се приближиха до Кърт, който стоеше на седем часа. Кели, Уил, Холи и Люси се събраха на четири часа. Главен сержант Мендес, Фред, Марк и Том заеха позиции на дванадесет часа.

— Когато приближат на петдесет метра — продължи Кърт — метнете гранати, за да разбиете линиите им. Първо използвайте плазма, за да неутрализирате щитовете им и след това хвърлете гранатите. Не обръщайте внимание на Ловците. След това открийте снайперистки огън. Щом наближат достатъчно, използвайте пушките.

— Колко близо, сър? — попита Холи. Гласът й потрепваше. Не от страх, а от нетърпение.

— Когато се качат на стълбите — каза й Кърт. — Кели, бъди готова да активираш мините „Лотос“.

Кърт знаеше, че не могат да спрат всички. Някои щяха да стигнат до основата на хълма. Някои щяха да изкачат стъпалата. Броят им зависеше от техните умения и до голяма степен от шанса. Светлините им блеснаха в зелено и спартанците се напрегнаха в очакване.

Елитните бяха на двеста метра. Все още не бяха стреляли нито веднъж. Който и да ги командваше, показваше необичайно търпение. Кърт затърси блестящата златна броня на корабен или флотски командир, но видя единствено червеното бойно облекло на майорите на Съглашението.

Сто метра.

„СПАРТАНЦ-III“ пристъпваха от крак на крак — нервност, каквато нямаше при „СПАРТАНЕЦ-II“. Биопоказателите на ветераните, на тактическия дисплей на Кърт, не трепваха. Главният Мендес улови изпитателния поглед на Кърт и му кимна уверено. Двамата с Мендес бяха обучавали спартанците за това през целия им живот. Щяха да оцелеят. Трябваше да оцелеят.

Той видя как на петдесет метра разстояние войниците на елитните отварят и затварят четириставните си челюсти, сякаш вече вкусваха човешка кръв.

— Мятайте, сега! — нареди Кърт.

Из въздуха засвистя синя плазма, устремена по размити траектории. Последваха я шрапнелни гранати.

Напредъкът на елитните се разколеба, строените им редици бяха разтърсени от вълна на смут. Плазмените гранати намериха целта си. Синьо-белият взрив източи енергията на застъпените чакалови щитове и прати много елитни на колене. Шрапнелните гранати уцелиха, отскочиха, търколиха се сред войниците и се взривиха. През въздуха полетяха тела и пръски кръв. От центъра на експлозията захвърчаха сини и червени брони.

Кърт вдигна снайпера си и се прицели във все още зашеметените елитни, чиито лични щитове блещукаха отслабено. Майорите на елитните изръмжаха заповедите си и войните направиха опит да възстановят формацията си. Кърт натисна спусъка и куршумът премина през отворения шлем на един елитен, пръскайки синя кръв от другата му страна. Отдясно и отляво на Кърт се чуваше непрестанният пукот от единични изстрели. Още елитни сред разбитата формация паднаха на пода.

Трима се окопитиха и отвърнаха на удара. Плазмените снаряди се сблъскаха със скалата до главата на Кърт. Той почувства топлината върху плочките на ИПЗ-бронята си. На това се бе надявал — на хаос. С радост щеше да се впусне в престрелка от такова разстояние, ако разполагаше с мерник, укритие и по-голям наклон.

Един от Ловците изрева гневно, пристъпи тежко към елитните, които отвръщаха на огъня, вместо да се върнат във формацията, и стовари огромния си юмрук върху един от тях. Гръбнакът на злощастния войник се прекърши. Ловецът се извърна към другите двама и те бързо се върнаха в строя.

Кърт продължи да стреля. Подбираше по-бавни войници, докато вражеската група се сглобяваше наново. Застреля един елитен в колянната става, друг в окото, докато чакаловите щитове най-накрая не покриха пукнатините. Направи бързо преброяване на телата. От формацията, която приближаваше към неговата позиция, единадесет бяха мъртви. Продължиха да напредват и вече бяха на по-малко от пет метра от основата на хълма.

— Задръжте огъня — нареди Кърт. — Кели, приготви мините „Лотос“.

Подобните на цветя противотанкови мини „Лотос“ бяха разположени над първите стълби и покрити с квадрат от сребърно отразително одеяло, което служеше като камуфлаж на фона на ослепителната светлина.

Две групи, от по пет елитни, се отделиха от строя и заеха позиции от двете страни на стълбите, като насочиха щитовете към върха. Още пет елитни се прикриха зад тях и откриха огън. Плазмените снаряди и кристалните шрапнели засвяткаха нагоре по склона.

Кърт се сниши, въздухът над него заискри. Той долази до ръба и погледна през него. Ловците се движеха нагоре по стълбите, следвани от остатъка от елитни войници… в този миг преминаваха първите стъпала.

— Сега — каза Кърт на Кели.

Мините разцъфнаха в цвете с безброй венчета от светкавици, гръмотевици и пламък. Взривът обгърна приближаващите сили. Ударната мощ преобърна вътрешностите на Кърт. От стените последователно се отклониха три звукови вълни. Кърт изскочи и откри огън с карабината си. Аш и Оливия сипеха огън по стълбището със своите МА5К.

Двамата Ловци стояха зашеметени от ударната вълна, на половината път до върха. По тях се стичаше кръв, а непробиваемите им щитове бяха накривени. Кърт се прицели в незащитения център на тялото на най-близкия ловец. Куршумите се впиха в оголената плът. Оплетените кълба от змиорки в бронята му се загърчиха и огромното му тяло сякаш започна да ври. Кърт грабна последната си плазмена граната и я хвърли странично. Гранатата уцели корема на ловеца, проблесна и взриви дузина от оранжевите змиорки симбиоти, които изграждаха тялото му. Още много изпадаха навън. Пламъците пълзяха по тях, а те квичаха върху стъпалата. Ловецът залитна назад и падна. Целостта му се разпадна и се разпиля в тлееща купчина от червеи.

Оцелелият ловец се сви зад щита си и зарева, жаден за мъст.

Кърт вдигна пушката си и заедно с Аш и Оливия обединиха огъня, за да пробият комбинираните щитове на елитните на стълбите. Група от враговете им се прегрупира в дъното, щитовете им възстановиха енергията си и те отвърнаха на огъня. Аш и Оливия се прикриха от изстрелите.

Хълмът зад Кърт трепереше. Той се обърна и видя как двама Ловци пристъпват тежко на върха на позиция четири часа, обградени от авангард от трима елитни с енергийни мечове.

Кели реагира първа, придвижи се към тях, хвана един от елитните за китката и я счупи. След това заби лакът в лицето му, измъкна меча от ръцете му и го разряза на две, както и елитните от двете му страни. Тя се обърна към Ловците. За първи път в живота си бе твърде бавна.

Чудовищата бяха прицелили преносимите си оръдия към нея. Държаха я на мушка. Холи скочи между Кели и оръжията. Ловците стреляха. За част от секундата ослепителна зелена радиация очерта болезнено ярко двете спартанки. Свръхналягането на упорния изстрел на двете оръдия захвърли Кели, Уил и Люси във въздуха. Холи изхвръкна назад. От нея хвръкнаха пръски разтопена ИПЗ-броня, разпадаща се плът и димни струи.

Кърт стоеше ужасен и скован, но след миг инстинктите и обучението му се включиха на пълни обороти. Без да мисли, той се втурна напред преди Ловците да могат да довършат падналите му другари. Близкият ловец се извърна към него по-бързо, отколкото бе очаквал и заби двутонния си щит в слънчевия сплит на Кърт. Външното покритие на бронята му изхрущя и течният балистичен подслой се изплиска навън. Силна болка преряза гърдите му, ребрата му изпукаха. Той се изкашля и по вътрешността на визьора му полепна кръв. Свлече се в краката на Ловците. Беше зашеметен и едва успя да се съвземе, за да види как ловецът вдига двете си ръце над него за довършващ удар.

Снайперът на Линда изпука. Оголената коремна област на ловеца се пръсна в оранжева експлозия, но по чудо той не се свлече. Уил се засили към ловеца и прекатури звяра върху партньора му. Тримата се запремятаха надолу по стълбите.

Кърт се изправи, отърси се от почти заслепяващата болка, и докуцука до ръба. Уил се намираше между двамата Ловци в основата на хълма. Той изрита по-близкия в небронираната средна част на торса и чудовището залитна назад. Около него, дузина шокирани елитни гледаха невярващо, как самотен спартанец се сражава в ръкопашна битка с двама Ловци.

Кърт и Люси откриха огън и изтласкаха елитните назад преди извънземните да се осъзнаят.

Единият ловец замахна с щита си. Уил се сниши, стрелна се напред и удари с всичка сила ранения му корем. Ударът проби през плътта и изтръгна гърчещи се парчета от змиорки. Вторият ловец се отдалечи от битката и вдигна оръдието си. Уил се завъртя. Ловецът стреля по него. Енергийният щит на Уил изчезна и предната част на „Мьолнир“-бронята му се стопи. Той направи крачка към звяра и се строполи.

Ловецът се обърна, изрева към спартанците на върха на хълма и понечи да върне огромния си щит на мястото му… До главата на Кърт профуча ракета SPNKr, остави спирална следа от газове, изви се по посока на ловеца и се удари право в центъра на тялото му. Във въздуха изригна сфера от взривна енергия. Близките елитни бяха разпилени настрани като парцалени кукли, щитовете им пламнаха. Ловецът се пръсна в облак от змиевидни останки, които тупнаха с мокър звук на пода.

Кърт се обърна и видя до себе си коленичилия Фред. Празният SPNKr димеше. Настана тишина. Нищо не помръдваше. Нито елитните, нито Ловците, нито Уилям.

Кели и Линда най-сетне се изправиха и се отърсиха от сътресението, последвало детонацията на оръдейните снаряди. Застанаха до Кърт и Фред и се взряха в падналия си другар. Аш коленичи на мястото, където Холи се беше намирала преди секунди. Върху камъка личаха очертанията на два отпечатъка от ботуши… нищо повече.

Двама мъртви спартанци за секунди. Единият — стар приятел, а другият — момиче, което Кърт бе наблюдавал да расте от четиригодишна възраст. Въпреки това не можеше да спре, за да разсъждава. Не и докато бяха обградени от врагове. Все отговаряше за твърде много животи. Кърт погледна настрани и направи оценка на оцелелите врагове.

Оливия, застанала на седем часа, махна на Кърт да се приближи. Той се затътри към нея.

— Току-що се изтеглиха — прошепна тя.

В дъното на хълма ловецът и оцелелите елитни се бяха прегрупирали и се оттегляха. Вече бяха на петдесет метра от тях.

Кърт отиде до позицията на дванадесет часа, до Мендес, Марк и Том. Главният сержант го посрещна. Никога не беше виждал стареца толкова мрачен.

— И тук също се изтеглят, сър — каза Мендес. — Няма логика. Съглашенските войни винаги се сражават до последния жив.

Кърт извика данните на дисплея си, който все още беше изцапан с кръвта му, и провери биопоказателите на отряда. Сигналът на Уил беше идеална права. Този на Холи… липсваше.

— Искам всички да са нащрек. Кели, изтегли Уил. Линда, прикривай я — каза той по канала на отряда.

Спартанците се заеха със задачите си, но не изпратиха зелени потвърдителни сигнали. Това бе единственият признак на сковаващата им мъка.

Кърт седна. Внезапно се почувства твърде уморен, за да мисли. Тогава забеляза собствените си биопоказатели. Кръвното му налягане беше извън нормата, пулсът му прескачаше, електролитните показатели не бяха в ред. Имаше вътрешни кръвоизливи. Той извади кутия с биопяна, вмъкна върха й в средната точка за инжектиране на бронята си и я изпразни. Течният полимер се разля по него и охлади гръдния му кош. Той притвори очи и когато погледна отново, кръвното му налягане беше стабилизирано, а главата му се беше прояснила.

Фред му показа с бърз жест да се приближи и Кърт уморено се надигна и отиде при другаря си.

— Там — посочи Фред към далечната страна на стаята-ядро. — Триста и петдесет метра. Сър, увеличете поляризацията на деветдесет и пет процента и ще ги видите.

Гласът му се тресеше от гняв.

Кърт затъмни визьора си и разбра причината за отстъплението на Съглашението. Подкрепления от над сто свежи елитни маршируваха зад генератори на енергийни щитове. Над тях напред-назад кръстосваха банши. Взводове грънтове сглобяваха плазмени оръдия. Най-отпред Кърт забеляза проблясък на златна броня — лидерът им, който се взираше в него.

— Искали са да ни отслабят преди главната атака — прошепна Кърт.

— Заповедите ви, сър? — попита Фред.

Покрай психическия шок от загубата на Холи, Уил и Данте и физиологическия, с който се бореше тялото му, Кърт бе забравил, че е командир. Целта да установи контрол над извънземните технологии и да спаси цялата човешка раса се върна с цялата си тежест върху раменете му.

Всъщност разполагаха с твърде малко възможности. Можеха да се сражават — да атакуват новата заплаха преди силите на врага да са придобили пълен синхрон. Без прикритие, артилерия, бронирани машини или въздушна подкрепа обаче всички спартанци щяха да бъдат покосени. Можеха да бягат — да използват хиперпространствения процеп в ядрото. Съглашението със сигурност щеше да ги последва, най-вероятно щеше да ги унищожи и да овладее още предходнически технологии. Това не беше приемлив вариант. Не и след всичко, през което бяха преминали, за да стигнат до тук.

Съществуваше и последна възможност — ядрените глави. Ако не успееше да спре Съглашението, можеше поне да ги лиши от наградата им. Щеше да отнесе бойните глави в ядрото и да прати всичко по дяволите.

— Дръжте ме в течение и изчаквайте — каза той на Фред и закуцука надолу към центъра.

Посрещна го д-р Хелси.

— Съжалявам — прошепна тя, — Холи и Уил…

Докторката спря по средата на изречението и Кърт видя отраженията на подскачащите му биопоказатели върху очилата й. Дори не подозираше, че тя може да пресича кодирания им комуникационен канал.

— Ранен си — отбеляза тя, а изпод тъмните очила очите й сякаш се взираха в тялото му. — Имаш вътрешни кръвоизливи… черният ти дроб… разкъсан е тежко…

Погледът й отново се фокусира и гласът й се превърна в шепот.

— Кърт, ако не бъдеш опериран, ще умреш от кръвозагуба. Все още си жив единствено заради биопяната.

Кърт бе извадил късмет, че щитът на ловеца не го разряза на две.

— Разбирам — той погледна отново таймера си: 6:32. — Ще издържа още няколко минути. След това можете да правите каквото искате с мен.

Той погледна зад д-р Хелси, към разлома в центъра. Пръстените се слягаха все по-бързо. Издатините бяха само на една осма от метъра над пода и видимо се свиваха. Погледът му улови проблясъци на златна слънчева светлина в процепа. Имаше и други цветове — зелено, синьо и кафяво, но изкривяването беше толкова голямо, че Кърт не можеше да определи формите на обектите отвъд.

— След като се затвори, това хиперпространствено поле ще остане ли цяло?

— Няма причина да мисля по друг начин — отговори докторката.

— Непреодолимо… — прошепна Кърт.

— За всяка сила в нашето триизмерно пространство, точно така.

Стражите, пръстените Хейло, този така наречен „Свят-щит“ и финия механизъм, който предходниците бяха задействали преди хилядолетия, щяха да свършат с… в този момент всичко му се изясни. Или поне успя да види някаква печеливша възможност за избор сред объркания пъзел.

Той деполяризира визьора си и погледна към д-р Хелси.

— Мисля, че разбирам какво се опитвахте да ми кажете преди, докторе. Предходниците са построили тази конструкция, за да предпазят тези „преродени“ от разрухата на пръстените Хейло. Нещо като бомбено убежище. Но те никога не са влизали вътре. Вие щяхте да го използвате за спартанците.

— „Зад заострения ръб на щита“ — цитира д-р Хелси. — Защитени… може би от всичко.

Той задържа погледа си върху нея и кимна.

— Ще изпратя отряд „Сабя“, Мендес и вас напред.

Тя премигна.

— Мисля, че каза, че ще се държим заедно.

През последните две десетилетия Кърт бе водил борба да запази спартанците си живи. Ами ако д-р Хелси се окажеше права и всичките тези битки се окажеха напразни? Ами ако независимо колко храбро се сражаваха, наистина нямаха шансове да спечелят тази война? Имаше ли смисъл да умреш или беше по-добре да живееш, за да се биеш някой друг ден? Дори ако този „ден“ се намираше далече в бъдещето.

Той се обърна към спартанците:

— Том, Люси, отряд „Сабя“ — каза той по комуникационния канал, — сложете Данте и Уил върху саркофазите. „Сабя“ ще се придвижат напред и ще проучат ядрото.

Том и Люси кимнаха и с помощта на Оливия и Марк пренесоха телата на мъртвите спартанци. Аш скочи долу в центъра и се приближи до него.

— Сър, няма да напуснем битката — каза той.

— Не става въпрос за битката — каза му Кърт. — Трябва да завършите мисията, синко. Изпълнете заповедите ми.

— Разбрано, сър.

Аш махна на Оливия и Марк да се присъединят към него около процепа.

— Хайде — каза им Аш.

Оливия и Марк погледнаха към Кърт и след това скочиха заедно в ослепителната светлина. Появиха се две големи искри и спартанците изчезнаха.

Аш се поколеба, ръката му се издигна към челото, но той се спря, спомняйки си забраната за отдаване на чест на бойното поле. Спартанецът изправи гръб, кимна на Кърт и скочи след другарите си от отряда.

Кърт включи радио канала.

— „Сабя–1“, чуваш ли ме?

— Добре съм… — гласът на Аш изсвистя с огромна скорост.

— „Сабя–1“? Аш?

По канала се чуваше единствено пращене. Дори и комуникационният сигнал не успя да проникне. Това допълнително затвърди убеждението на Кърт, че постъпва правилно. Надяваше се нещата да се подредят по най-добрия начин, така че „Сабя“ и останалите да бъдат наред.

— Пашкулите — каза Кърт и махна на Том и Люси.

Сержантите му избутаха криокапсулите и телата на Уил и Данте през разлома. Още искри. Тишина.

— Главен, докторе — каза Кърт. — Вие сте следващите.

Мендес погледна към разрива в пространството и след това към Кърт. Той преглътна и каза:

— Разбрано, сър. Ще ви чакаме от другата страна.

За първи път д-р Хелси не каза нищо. Вместо това тя отправи традиционния спартански жест за усмивка с два пръста над лицето си. Примигна бързо и се обърна към процепа. Мендес я хвана за ръката и те пристъпиха…

И изчезнаха.

— Започва се — обяви Фред по комуникационната система.

— Вие двамата, пазете отвора — нареди Кърт на Люси и Том.

Кърт се върна горе на ръба на хълма и заедно с Фред се загледа в сто и петдесетте елитни, които напредваха към тях. Този път нямаше бавни, внимателни маршове с наложени един върху друг щитове. Щурмуваха масирано. Баншите фучаха над формацията. Два от изтребителите летяха нависоко, а два ниско. Машините ускориха пред съглашенската пехота и над хълма.

Спартанците се скриха зад кулите и когато баншите преминаха, Линда изскочи иззад укритието си.

— Пипнах ги. — Снайперът й беше на рамото й. Тя застана неподвижно за миг и стреля веднъж по отдалечаващите се обекти, премести едва забележимо ръката си и стреля пак.

Пилотите на двете задни банши паднаха, машините им се устремиха надолу и заораха пода сред дъжд от искри.

Линда изхвърли пълнителя си, огледа патронника, разви затвора и го остави долу.

— Свърших амунициите.

Кърт, Кели и Фред наклониха пушките си към другите две банши и откриха огън. Куршумите засвистяха из въздуха и покриха вражеските машини. От водача се издигнаха валма от дим, преди да избухне в огнено кълбо, което прелетя през въздуха. Последното банши намали и се обърна в кръг.

Напредващата орда от елитни и Ловци беше само на двеста метра. Няколко войници от строя стреляха и над тях се понесоха подивели енергийни снаряди. Кулите вече бяха на тридесет градуса от повърхността и „хълмът“ беше висок само три метра. Кърт знаеше, че скоро няма да разполагат с никакво укритие.

Фред погледна към зеещия затвор на своята МА5В, от който се издигаше дим.

— Аз също ги привърших — каза той.

Кърт отвори административната поддиректория на дисплея си и отвори файла на спартанец–104.

— Като действащ командир на синия отряд те повишавам при полеви условия в чин младши лейтенант — каза Кърт на Фред. — Поздравления.

Фред поклати глава, без да разбира. Кърт качи информацията за смяна на ранга му и идентификаторът на Фред проблесна със знака за лейтенант — звезда и лента.

— Като офицер ще трябва да обръщаш внимание на по-мащабната картина, Фред. Прекарай отряда си през хиперпространственото поле. Аз ще съм точно зад вас.

Линда и Кели се приближиха до тях.

— Веднъж те загубихме, Кърт — прошепна Кели. — Няма да те оставим втори път.

Плазмената артилерия порази наклона на хълма, натроши скалите и предизвика свръхнагрети конвекционни завихряния, от които въздухът затрептя.

— Никой няма да бъде изоставен — успокои я Кърт. — Просто искам да подготвя малък подарък за добре дошли на нашите приятели.

Той грабна раницата с бойните глави „Фенрис“ и я метна на рамо. Кели, Линда и Фред се спогледаха.

— Ще съм точно зад вас — каза им Кърт. — Сега тръгвайте. „СПАРТАНЦ-III“ ще се нуждаят от вас.

Над върха на склона се изви град от иглени куршуми, които се заразбиваха около тях. Спартанците се сгушиха един в друг, така че да представляват възможно най-дребна мишена. Енергийните им щитове засвяткаха при сблъсъците с кристалните шрапнели.

Закалените плочки на ИПЗ-бронята на Кърт изпукаха. Ударът разтърси костите му и разчупи втвърдяващата се биопяна в корема му. Той вкуси прясна кръв.

Бомбардировката прекъсна.

— Побързайте! — каза им Кърт.

Спартанците се затичаха към центъра. Процепът избледняваше и вече бе широк само метър. Нейде в дълбините му Кърт забеляза сребристосиня ивица. Вода, която блестеше под слънчевата светлина?

Кели и Линда влязоха, без да се колебаят. Фред се спря, обърна се и му подаде ръка. Кърт я пое и я разтърси. Фред пристъпи назад и изчезна.

Останаха само Том и Люси, които все още пазеха отвора. ИПЗ-броните им се пренастроиха и повърхността им се превърна в имитация на златната слънчева светлина в процепа.

— Добре, вие двамата…

— При цялото ми уважение, сър — каза Том. — Ние няма да тръгнем. Ще трябва да ни предадете на военен съд.

Люси не каза нищо, но ясно демонстрира решимостта си да се сражава, като вдигна ракетомета си SPNKr. Процепът потрепна, замъгли се и се сви до половин метър.

— Нямаме време за това — изръмжа Кърт.

Том пристъпи по-близо до Люси. Разбира се, беше глупаво да мисли, че Том и Люси ще го изоставят след толкова много години, прекарани заедно, въпреки заповедите. Може би дори се досещаха какво възнамерява да направи.

— Добре, печелите. Колко амуниции имате? — Кърт отиде до Том. — Ще си поделим резервите.

Том погледна надолу към пушката си…

Кърт го удари под шлема с плоската част на дланта си. Ударът запрати спартанеца на половин метър във въздуха. Том се стовари неподвижен на пода. Кърт се завъртя към Люси и вдигна предупредително пръст, предупреждавайки я да стои мирно. Той провери биопоказателите на Том. Нямаше счупени кости. Нямаше церебрални отоци. Просто беше в безсъзнание.

— Ще живее — каза той. — И двамата ще живеете. Сега ми помогни.

Хълмът се покри със сенки. На петдесет метра над Кърт преминаха три банши.

Люси пусна ракетомета и помогна на Кърт да изправи Том.

Кърт я прегърна с изтръпналата си ръка.

— Вие двамата не оцеляхте на Пегаси Делта, за да загинете тук — каза й той. — Предстоят ви още много задачи.

Тя започна да мята яростно глава напред-назад.

— Да — каза той. — Не ме карай да…

Зрението му се замъгли, връхлетя го световъртеж. Сърцето му водеше истинска битка. Започна да бие все по-бързо и по-бързо. Усети как в стомаха му пропълзява топла струя. Губеше все повече кръв. Щеше да изпадне в шок.

Плазмените снаряди на пищящите банши-бомбардировачи надупчиха близките скали и ги направиха на парчета.

— Моля те — прошепна той.

Люси се пресегна към визьора на Кърт и доближи два пръста до устата му. Опита се да промълви нещо, но успя само да изплаче приглушено. Той хвана ръката й, стисна я и я пусна.

Люси остана така за миг, погледна за последен път към Кърт и се вмъкна в отвора.

— Сбогом — каза той.

Нямаше ги. Всички си бяха тръгнали.

Време беше да се концентрира върху задачата си. Той вдигна карабината МА5К на Том. Броячът й показваше пълен на половина пълнител. Трябваше да стигне. Той грабна и последния ракетомет. Сигурен беше, че ще му бъде от полза.

„Хълмът“ около центъра беше висок само метър и се свиваше бързо, докато концентричните кръгове се прибираха към пода на стаята. Подобните на перки кули се сгъваха навътре и вече бяха почти легнали върху повърхността.

На върха на хълма се показаха елитни снайперисти и изстреляха стегнат залп от плазма. Кърт бе твърде бавен, за да избегне изстрелите. ИПЗ-бронята му се нагря, напука се и половината от гръдната му плочка се отчупи.

Кърт падна на колене, обгърнат от пламъци. Съзнанието му се покри с чернота. Той започна битка, за да задържи съзнанието си — бореше се с цялата сила на волята си — и зрението му се проясни.

Снайперистите отстъпиха назад, без да отделят време да го довършат. Още елитни се появиха на хълма, който вече беше висок само половин метър и се изравняваше все по-бързо. На малкото възвишение се появиха двама Ловци, които огледаха преценяващо Кърт и изсумтяха разочаровано.

„Почти се получи — помисли той. — Почти е готово. Почти спечелихме.“ Кърт грабна ракетомета SPNKr и стреля от височината на бедрата си. Ракетата изригна към единия ловец, попадна в целта, взриви се и го изхвърли от върха. Кърт вдигна карабината си и засипа с куршуми другия ловец, но той се скри като костенурка зад щита си.

Карабината изтрака на празно.

Ловецът се изправи и изръмжа. Партньорът му, окървавен и все още обгърнат от пушек вследствие на удара с ракетата, се затътри тежко към Кърт. Ръцете му бяха вдигнати, за да го разкъсат на парчета.

Кърт погледна назад. Процепът вече беше голям колкото трептящ пламък и продължаваше да се свива. Таймерът му показваше „0:47“.

Зад Ловците прозвуча ядосан рев и двамата спряха на място.

Към тях закрачи елитен в златна броня. Той погледна към Кърт отчасти с презрение… и отчасти с уважение. След това изкрещя заповеди към Ловците и останалите.

Преводаческият софтуер на Кърт дешифрира част от казаното: „Не нанасяйте щети на центъра. Инженерите с шунтовете за хиперпространствени полета… Отворете наново сребърната порта. Славата е наша!“

Тълпата от съглашенски войници нададе гръмовен рев на триумф.

Кърт опита да се изправи. Изпитваше повече болка от когато и да било, чувстваше краката си като направени от мокър пясък. Зрението му се стесни до тунел, но той се изправи и вдигна ръцете си в бойна поза.

— Не сте спечелили — каза Кърт. — Все още трябва да преминете през мен.

Корабният командир се вгледа в Кърт и кимна. Може би го разбираше, а може би не. Съществото гледаше към него като на равен. Брат по оръжие.

Концентричните кръгове около тях се слегнаха с пода. Последва шептящо съскане и издатините се сляха в непрекъсната гладка повърхност. Перките докоснаха тихо повърхността. Тринадесетте арматури се прибраха на два метра от центъра на стаята.

Броячът му замига: „0:00“. Той издиша. Процепът бе затворен.

Кърт отвори файла с данните за отряда с подзаглавие „състояние“ и премести Уил, спартанец–043, Данте, спартанец-Г188 и Холи, спартанец-Г003 към колоната „изчезнали по време на мисия“, придържайки се към традицията спартанците никога да не бъдат обявявани за „убити в битка“. Кърт маркира лейтенант командир Кърт Амброуз и също премести името му към изчезналите — до Кърт, спартанец–051.

Стаята започна да се върти. Устата му пресъхна. Опита се да преглътне. Не успя. Зрението му се усили двойно и му се стори, че Том и Люси идват за него — но това не бяха те. Бяха Шейн, Робърт и Джейн от отряд „Вълча глутница“. Заедно с него на платформата имаше стотици спартанци — от екипи „Алфа“ и „Бета“, Данте, Холи, Уил и дори Сам… всички бяха готови да се сражават рамо до рамо с него и да спечелят битката.

Халюцинираше ли? Може би. Въпреки това се радваше.

Призрачните спартанци кимнаха и вдигнаха палци в сигнала „ще се справим“. Кърт нямаше да ги разочарова. Трябваше само да спре съглашенската армия, сам-самичък. Една последна невъзможна мисия — кратката дефиниция на всеки спартанец. Най-малкото, което им дължеше.

Флотският командир изръмжа нещо към Кърт и преводът се процеди през говорителя на шлема му: „Последна битка, демоне. Ще умреш и ние ще отворим отново сребърния път“.

— Да умра? — засмя се Кърт. — Не знаеше ли? Спартанците никога не умират.

Кърт обърна ръкавицата си нагоре и натисна детонатора.