Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (13)

Глава 11

0210 часа, 20 февруари, 2551 година (по Военния календар)

на борда на кораба на КУОН „Надежда“, междузвездното пространство, сектор К–009

Кърт седеше сам в атриума и преглеждаше напредъка на кандидатите на екрана на четеца си. Бе прекарал почти цяло денонощие неотлъчно до тях. Дремна четири часа след края на процедурите. Щеше да отиде да поздрави кандидатите скоро след като се събудеха.

Не, щеше да поздрави спартанците. Всички бяха издържали. На Кърт му се искаше да почувства облекчение, но неизвестните бяха твърде много.

— Лейтенант Амброуз! — от комуникационния канал на кораба се разнесе женски глас. — Явете се незабавно за доклад на мостика.

Той се изправи и се насочи към асансьора. Вратите се затвориха и асансьорът се стрелна през райони с нормална и нулева гравитация. Кърт се държеше здраво за перилата. Кърт и екипът, работещ по неговия проект „Хризантема“, трябваше да бъдат оставени на мира. Това бяха директни заповеди от флотския канал за комуникация на висшите офицери. Защо тогава го викаха на мостика?

Вратите се отвориха. Озова се пред ниска жена, едва метър и четвърт, със сива шапка на вдовица и с униформа на старши лейтенант, която го очакваше със скръстени ръце.

— Госпожо! — Кърт отдаде чест. — Лейтенант Амброуз на разположение, както ми беше заповядано. Разрешете да вляза в мостика.

— Разрешавам ви — каза тя. — Елате с мен.

Тя тръгна по периферията на огромната слабо осветена стая. Освен трите дузини офицери на мостика, които се грижеха за навигацията, оръжията, комуникационните и двигателните системи, имаше допълнителни екипи, които контролираха системите за облекчаване на структурното напрежение върху кораба, транспортния трафик, водоснабдяването, разпределението на захранването и екопреработващите подсистеми. „Надежда“ приличаше по-скоро на космическа станция-град, отколкото на редови кораб.

Старши лейтенантът притисна дланта си към биометричния скенер до една от страничните врати. Тя се разтвори и двамата влязоха. Стените на стаята вътре бяха отрупани с позлатени антични книги, подредени върху лавици. Стари глобуси на Земята и дузини други светове бяха разположени стилно около бюро от дърво Коа, което проблясваше като злато под светлината на самотна месингова лампа. В сенките седеше старец.

— Това е всичко, лейтенант — каза мъжът.

Той се изправи и Кърт забеляза проблясък на три звезди върху яката му. Кърт инстинктивно отдаде чест.

— Сър!

Старши лейтенантът напусна стаята, като затвори и заключи вратата след себе си.

Вицеадмиралът се разходи около Кърт. Вицеадмирал Исионрис Джеръми бе жива легенда. Той бе извеждал „Надежда“, на практика кораб без броня и оръжия, в битка три пъти, за да спаси екипажите на фатално повредени кораби. Беше спасил десетки хиляди животи, разминавайки се на косъм с военен съд заради действията си. Всяка война има нужда от герои. Адмирал по това време, Джеръми бе загубил, а след това и върнал някои от звездите на яката си, но КУОН го бе наградило с най-високото си отличие по време на война — „Кръста на колониите“. Два пъти.

— Не съм сигурен кой сте — каза вицеадмиралът и грамадните му вежди се събраха в преплетен гъсталак. — Явно някой много по-важен от „лейтенант Амброуз“ или както в действителност се казвате.

Кърт знаеше от опит, че е най-добре да си мълчи, освен ако не му бъде зададен директен въпрос. Остана мирно. Класифицираното ниво за достъп на проекта „СПАРТАНЕЦ-III“ не му позволяваше да разкрие каквото и да е дори пред вицеадмирал, ако не чуеше кодовата дума.

Джеръми се върна до бюрото си, бръкна в едно от чекмеджетата и извади черна сфера, голяма колкото грейпфрут.

— Знаете ли какво е това, лейтенант?

— Не, сър — каза Кърт.

— Хиперпространствена комуникационна сонда — каза вицеадмиралът. — Стационарен апарат „Шоу-Фуджикава“ изстрелва тези куршуми в хиперпространството по ултрапрецизна траектория. Те разкъсват законите на познатата на хората физика и се връщат обратно в нормалното пространство на някое място с много далечни координати. Нещо като личен гълъб за кореспонденция. Разбирате ли?

— Да, сър — каза Кърт. — Като хиперпространствена научна проба. Виждал съм как ги изстрелват от станция Архимед. Или като новите орбитални спускателни пашкули, които могат да бъдат изстрелвани от кораби още от хиперпространството.

— Нищо подобно, лейтенант. Тези просто влизат и излизат от хиперпространството — повече приличат на лайна, които се въртят в старомодна тоалетна с гравитация, отколкото прецизно инженерство.

Той потупа сферата.

— Тази красавица наистина се ориентира в хиперпространството. Прекосява го надлъж и нашир, също толкова бързо като всеки кораб на КУОН. Истинска магия, ако сте в състояние да оцените математическата обосновка. Сега разбирате ли?

Кърт не беше сигурен какво се опитваше да измъкне от него адмиралът. Но тъй като му бе зададен директен въпрос, той отговори:

— Ако думите ви са истина, сър, това ще промени коренно комуникациите на големи разстояния. На всеки кораб ще има такова устройство.

— Само че построяването на свръхпрецизно стартово съоръжение „Шоу-Фуджикава“ за предмети с малка маса — продължи вицеадмиралът, — изисква средства, достатъчни за конструирането на цяла флотилия.

— А на цената на една от тези малки черни топки — той търкулна кълбото опасно близо до ръба на бюрото — можете да купите столицата на някоя затънтена колония. Съществуват само два такива спусъка. Един на Рийч и един на Земята.

Вицеадмиралът насочи погледа си към Кърт и бледосините му очи се вторачиха в неговите.

— Тази сонда пристигна преди петнадесет минути от точка, отдалечена на четиридесет милиона километра от „Надежда“ — каза Джеръми. — Нито един от векторите, които обозначават произхода й, не съвпада със Земята или с Рийч. За вас е.

Кърт искаше да зададе поне дузина въпроси, но не посмя да повдигне нито един. Чувстваше се така, сякаш балансираше върху острието на бръснач.

Вицеадмиралът изсумтя и тръгна към вратата.

— Сферата дойде с протокол за свръхсекретност, така че използвайте офиса ми, лейтенант. Отделете колкото време ви е нужно.

Той сложи длан върху вратата и тя се отвори. Преди да излезе, се спря и каза:

— Ако съществува опасност за кораба или за пациентите ми, синко, очаквам да ме информираш, независимо от заповедите ти.

Вратата се затвори зад него.

Кърт се приближи до черната сфера. Върху повърхността й нямаше контролери или дисплеи. От повърхността й сякаш се олющваше светлина — като вода, която се плъзга по масло. Той я докосна и материята под пръстите му се загря.

Ледени рисунки на снежинки покриха бюрото на вицеадмирала и след това се пропукаха. Из офиса се разлетя холограмен сняг, който се сля в бяло наметало и образува изсечено лице, ледени очи и бастун от кристалночист лед — Дълбока зима.

— Господи! — възкликна ИИ. — А аз мислех контраадмиралите за многословни. Помислих си, че старият Джеръми никога няма да излезе.

Дълбока зима поглади празното пространство с ръцете си, изпити като на скелет, и из въздуха се разнесе синьо сияние.

— Пакетът за електронна защита е онлайн.

— Как се озова тук? — попита Кърт.

Опитваше се мислено да проследи възможностите. ИИ заемаха големи пространства, нуждаеха се от инсталации и мощни източници на енергия, за да поддържат съзнанията си. Нямаше как Дълбока зима да е тук. И как ИИ бе успял да промени вектора на изстрелване от Земята или Рийч?

Дълбока зима вдигна ръка.

— Спрете. Долавям смущението на ума ви, попаднал в задънена улица, лейтенант. Вероятно ще съм ви от помощ, ако разясня ситуацията.

— Моля — прошепна Кърт.

— Първо — каза Дълбока зима, — можем да общуваме само на ограничено ниво. Върху матрицата памет на тази сонда е отпечатана частица от интелекта ми. Процесът унищожи безвъзвратно част от изчислителната ми мощ в станцията на Оникс, така че ще ви помоля да не губим ценни минути излишно. Също така в сондата няма достатъчно мощност да захрани продължителен дебат.

Кърт кимна. Този сигнал бе струвал много на ИИ, така че щеше внимателно да го изслуша.

— Нека също не губим време в обсъждане на детайли относно тази хиперпространствена комуникационна сонда. Тази информация е класифицирана и вие нямате достъп до нея.

— Тогава за какво ще си говорим? — попита Кърт.

— Открих три аномалии във връзка с новите протоколи за биоусилване — Дълбока зима плесна с ръце и във въздуха се появиха две групи стоманени сфери, които се въртяха около осите си. — Това са модели на протеиновите комплекси мизо-оланзапин и циклодексион–4, които бяха инжектирани на кандидатите по време на режима на промяна — обясни ИИ.

Кърт се наведе по-близо към въртящите се молекули.

— Това са наркотици с антипсихотични функции, както и такива за биполярно интегриране — каза Дълбока зима.

Той плесна отново с ръце и във въздуха се появи трета молекула — въртящи се златни и сребърни капки.

— А това е мутаген, който променя някои основни области на фронталния лоб — каза ИИ.

Дълбока зима избледня до полупрозрачно.

— Той повишава агресията като улеснява достъпа до животинската част на съзнанието по време на стрес. Хора с подобни мутации биха имали запаси от сила и издръжливост, непостижими за обикновен човек. Освен това те биха могли да продължат да се сражават, подложени на мощен системен шок, който би убил на място всеки друг. С времето обаче мутагенът потиска мозъчните центрове на висшата мисъл — продължи ИИ. — Наркотиците за биполярно интегриране и предотвратяване на психози противодействат на този ефект. Ако „СПАРТАНЦ-III“ притежават тези агенти в системите си, организмите им ще могат да компенсират.

Кърт разбираше какво има предвид ИИ. Под действието на свръхсилен стрес контраагентите щяха бързо да се разградят и примитивният мозък щеше да вземе връх. Спартанците му щяха да продължават да се бият и да бъдат много по-трудни мишени. Ефектът бе обратим само от контраагентите. Беше опасен. Спартанците му можеха да загубят способностите си да разсъждават, но пък може би щяха да получат предимство, което да им помогне да оцелеят.

Дълбока зима избледня отново. ИИ винаги бе поставял здравето на кандидатите спартанци по-високо от тренировките им и плановете на „Трети отдел“.

— Ти се притесняваш за тях, макар и по свой си начин — каза Кърт. — Спартанците.

— Разбира се, че се притеснявам. Те са просто деца, независимо какво сме им направили. Трябва да спреш протокола. Мозъчните мутации бяха специално поставени извън закона от медицинските военни части на КУОН през 2513 година. Моралните аргументи за това са необорими.

Дълбока зима се стопи до една-единствена снежинка, която проблясваше на бюрото.

— Аз съм пето поколение умен ИИ, Кърт. Достигнах границата на оперативния ми живот на Оникс. Когато се завърнеш, вече ще бъда изключен и подменен. Оставил съм документация.

Снежинката заблестя, а краищата й започнаха да се топят. Дълбока зима зашептя:

— Трябва да действаш внимателно. Не съм сигурен кой от ВСР стои зад тази нелегална процедура, но със сигурност ще се опитат да покрият случая.

Снежинката се разтопи и с нея всички холограмни следи от Дълбока зима изчезнаха. Повърхността на черната комуникационна сфера се нагря, започна да бълбука и тънки пипала дим се заизвиваха от вътрешността й.

Да, щяха да го покрият. Когато Кърт се върнеше на Оникс, щеше да уведоми полковник Акерсън и тогава щяха да уредят унищожаването на всички документи, оставени от Дълбока зима. Мутацията бе идея на Кърт. Наложи се да убеди полковника, за да я одобри. Запазиха я в тайна дори от останалите участници в подотдела, отговарящ за „СПАРТАНЕЦ-III“, за да запазят възможността да отрекат евентуални обвинения. Твърде много спартанци бяха загинали пред очите на Кърт. Той беше готов да наруши стотици регистрационни закони и биоетични идеали, за да даде и най-малкия шанс на учениците си да преживеят още една битка. Съжаляваше единствено, че не може да направи повече.

Инстинктите на Дълбока зима да спаси спартанците бяха погрешни. Никой от тях не можеше да бъде защитен по този начин. Войните се сражаваха. Понякога надделяваха, но винаги се изправяха срещу смъртта. Дори децата кандидати разбираха това. Въпреки това нямаше нужда да умират толкова лесно. Кърт се обърна с гръб към комуникационната сонда и напусна кабинета на адмирала.

Време бе да поздрави екип „Гама“ и да ги приветства в братството на спартанците.