Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (2)

Победата на екип „Бета“ на Пегаси Делта^[1]

1135 часа, 3 юли, 2545 (по Военния календар) / система 51 Пегаси-Б, цел: област Апахи, планета Пегаси Делта

Орбиталният пашкул се сблъска със земята, металът се огъна и започна да искри. Във вътрешността на своята обвивка от титан, оловно фолио и временен слой стелт покритие спартанец-Б292 наблюдаваше как пред очите му експлодират черни звезди. Усети вкус на кръв в устата си и последната глътка съхранен въздух напусна дробовете му. Войнишките инстинкти на Том се задействаха — той разкъса смачканата обвивка на пашкула и премигна, заслепен от ярката синя слънчева светлина.

Нещо не беше наред. 85 Пегаси–914А трябваше да бъде бледо жълто слънце, а това беше електриково синьо — вряща синя плазма. Той скочи и се претърколи настрани. Взривът го обгърна. Външните слоеве на бронята му за инфилтрация с полузахранване се изпариха и олющиха като тежко изгоряла кожа.

„Обучението… — казваше инструкторът му, лейтенант командир Амброуз, — обучението ви, трябва да стане част от инстинктите. Тренирайте, докато то не се слее с костите ви.“ Том реагира, без да мисли. Обучението, продължило през целия му живот, взе връх. Той вдигна щурмовата си пушка МА5К и стреля ниско към източника на плазмения снаряд. Видимостта му се проясни и докато машинално презареждаше оръжието си, той най-накрая съзря повърхността на Пегаси Делта. Това спокойно можеше да е адът — червени скали и прашно небе в оранжеви багри. Наоколо се виждаха белезите от дузина приземявания — следи от плъзгане по земята и кратери, а тридесет метра пред него пясъкът бе напоен с тъмнолилавата кръв на чакалите.

Том извади пистолета си и предпазливо се придвижи към падналите извънземни. Бяха пет и имаха тежки рани по долните части на краката. Той простреля всички в странните им ъгловати глави, с които приличаха на лешояди. След това коленичи, прибра плазмените им гранати и свали силовите щитове от ръцете им.

Том носеше напълно комплектувана броня за инфилтрация с полузахранване (разговорно наричана ИПЗ-броня от технофилите от „Трети отдел“), но нейните калени плочки и светлочувствителни панели можеха да отклонят само няколко изстрела, преди да се пропукат. Въпреки това камуфлажните слоеве на бронята изпращяха, стабилизираха се и отново се сляха със скалистия терен. Всеки „СПАРТАНЕЦ-III“ бе обучаван в детайли как да използва вражеска екипировка, така че Том щеше да импровизира. Той прикачи един от щитовете на чакалите към ръката си. Това бе чудесна защита, стига да не забравяш да приклякаш зад щита и да прикриваш краката си — тактика, с която по-едрите войници на КУОН^[2] щяха да имат сериозни затруднения. Дисплеят на лицевия му шлем се включи с примигване — слой призрачно зелена топология. На сто километра над него, големият колкото бейзболна топка, стелт тактически атмосферен разузнавателен сателит или СТАРС, бе преминал в онлайн режим. На дисплея се появи единична премигваща точка, която обозначаваше позицията му. Том бе на пет километра южно от главната цел.

Той огледа хоризонта и видя в далечината промишления град на Съглашението, който се издигаше над скалистата повърхност, като замък от ръжда с гигантски комини и сини плазмени спирали, пулсиращи дълбоко във вътрешността му. Отвъд завода се простираше лавандуловият бряг на токсично море.

Още точки замигаха на екрана в горната част на шлема — дузина, две дузини, стотици. Останалата част от екип „Бета“ също беше онлайн. Двеста и деветнадесет от тях. Девет не бяха успели. Бяха загинали при навлизане в атмосферата или при сблъсъка с повърхността, или пък силите на Съглашението ги бяха убили, преди да успеят да излязат от пашкулите си. След мисията щеше да прегледа списъка и да види кои са загубени. Засега затвори чувствата си в тъмно кътче на дъното на съзнанието си.

Том въздъхна облекчено, когато осемте хикса, обозначаващи евакуационния кораб миниразрушител „Черна котка“, се появиха и след това избледняха на дисплея му. Това бе единственият начин да напуснат тази скала след приключването на операция „ТОРПЕДО“.

На дисплея му премина текст: „ОТРЯД «ФОКСТРОТ», ПРОДЪЛЖЕТЕ КЪМ ВЕКТОР 0–8–6. ОСИГУРЕТЕ ПОДКРЕПА ПО ФЛАНГА НА ОТРЯД «ИНДИЯ»“.

Нямаше нужда от отговор. Заповедите се излъчваха над тях от СТАРС и всяко нарушаване на радио тишината можеше да разкрие позицията им.

Върху дисплея му проблеснаха три точки и над тях бледо засветиха миниатюрни номера. Б091 бе Люси. Б174 бе Мин. Б004 — това бе Адам. Приятелите му. Стрелкови отряд „Фокстрот“.

Том се придвижи с дълги скокове напред, намери убежище зад една скала и зачака останалите да го настигнат. За да не губи концентрация и да не се разсейва от препускащото си сърце, той прегледа плана на операция „ТОРПЕДО“ още веднъж. На Пегаси Делта бе разположена рафинерия на Съглашението. Морето на този миниатюрен свят бе необичайно богато на деутерий и тритий, които съглашенските сили използваха за плазмените си реактори. Заводът преработваше тези вещества и презареждаше корабите им, което превръщаше тази база на Съглашението, на границата на територията на КУОН, в основна мишена. Тя осигуряваше на врага лесен достъп до човешкия космос.

Това не беше първата операция за неутрализиране на целта. Централното командване на КУОН бе изстрелвало атомни оръжия от хиперпространството, но плутоният излъчваше „аура на Черенков“^[3] при навлизането си в нормалното пространство и обезсмисляше стелт покритието и оловните обшивки. Съглашението лесно ги бе засякло и унищожило. Освен това в близост до луната имаше твърде много кораби на врага, така че изпращането на бавен атомен снаряд, изстрелян от нормалното пространство, също бе невъзможно. От обичайна инвазия или дори спускане на елитните ОСШВ^[4] Хелджампър също нямаше смисъл. КУОН разполагаше с един шанс да превземе завода преди врагът да успее да събере защитни сили. Затова изпратиха тях.

Триста спартанци от екип „Бета“ бяха изстреляни преди седем часа в хиперпространството от носача на КУОН „Всичко под Рая“. Бяха издържали на спускането с дългообсегни стелт орбитални пашкули, бяха изтърпели изтощителното гадене при преминаване в нормалното пространство без щитове и най-накрая бяха подложени на невероятна жега по време на свръхгорещото падане към повърхността на Пегаси Делта.

Топлото посрещане на петимата чакали подсказа на Том, че нашествието е било засечено, но Съглашението може би още не знае размера на пробива в сигурността им. Трябваше да се движи бързо, да се възползва от всяка възможност за изненада, да взриви завода и ако беше възможно, вторичните цели — складовете за амуниции и метановите запаси.

Все още можеха да се справят. Трябваше да се справят. Унищожаването на този завод щеше да утрои дължината на снабдителните линии на Съглашението до човешкия космос. Точно за това бе тренирал Том от шестгодишна възраст — години на строева подготовка, военни игри и образование. Но всичко можеше да се окаже недостатъчно.

Чу звук от хрущене на чакъл под нечия обувка. Завъртя се с вдигната пушка и видя Люси. Всички „СПАРТАНЦ-III“ изглеждаха еднакво в броните си за инфилтрация с полузахранване. Ъгловатата, изменяща се камуфлажна структура на ИПЗ-бронята беше отчасти легионерска ризница, отчасти тактическа телесна броня и отчасти хамелеон. Въпреки това Том разпозна късата крачка и внимателната походка на Люси.

Отправи жест с два пръста пред визьора си, старото безмълвно спартанско приветствие. Тя му кимна съвсем леко. Том й подаде един от щитовете на чакалите и две плазмени гранати. След нея пристигна Адам, а десет секунди след него — Мин. Когато раздаде всички щитове, Том нареди на отряд „Фокстрот“ чрез серия от бързи, резки жестове с ръка да се придвижат напред в строй под формата на дъга. Безшумно, но бързо.

Чу се трясък на гръмотевица, в небето пламна огън, покри ги сянка и изчезна. Два капковидни съглашенски изтребителя „Серафим“ се издигнаха с тътен над укритията си. На около стотина метра зад тях избухна поток от плазма — пъкъл, който се носеше и разгръщаше право към отряда му.

Том отскочи на една страна, като активира чакаловия си щит и го задържа между себе си и трихилядоградусовите пламъци, които щяха да стопят ИПЗ-бронята му като масло. Силовото поле запламтя в бяло от радиацията, кожата на дланите му се покри с болезнени мехури. Плазмата отмина, изтъня, изпари се. Въздухът се охлади. Въздушната подкрепа на Съглашението вече бе в играта. Това влошаваше стократно ситуацията.

Примигвайки, Том превключи горната част на лицевия си дисплей от режим „ТАККАРТА“ към „ОТРЯДБИО“. Членове на отряд „Фокстрот“ отчитаха шеметен пулс и кръвно налягане, но все още светлините на всички бяха зелени. Всички бяха живи. Добре.

Той се впусна в бяг. Промъкването тихомълком вече не беше непосредствена задача. Всичко, което имаше значение сега, бе да стигнат до завода, където щяха да се избавят от въздушния обстрел. Зад него Люси, Адам и Мин се подредиха в строй, докато се движеха по грубата земна повърхност с дълги, мощни разкрачи със скорост от почти тридесет километра в час.

На „ТАККАРТА“-дисплея на Том се появиха червени овали — съглашенските серафими атакуваха отново. Повече от първия път: три, шест, десет. Том хвърли погледи наляво и надясно и видя другарите си, стотици спартанци, които тичаха по неравната повърхност. Прахът, който щурмът им вдигаше, насити въздуха и се смеси с пушека от плазмените взривове. Трима спартанци изостанаха, обърнаха се и заеха позиции с ракетометите си М19-В САМ в ръце. Стреляха. Ракетите разчертаха атмосферата, оставяйки извиващи се следи от изпарения.

Първата се отклони от щита на връхлитащ серафим. Снарядът се взриви, без да причини щети на изтребителя, но го изблъска към съседния изтребител. Двата серафима се запремятаха, загубиха петдесет метра от височината си, преди да се стабилизират, но краищата им остъргаха земята. Отслабените щитове се разпаднаха и изтребителите се превъртяха, и избухнаха като огнени фойерверки.

Другите две ракети намериха целите си и се разбиха в пренатоварените щитове, като оставиха след себе си серафимите, покрити в сажди, но въпреки това невредими. Том видя как вражеските машини се оттеглят от атаката. Малка победа.

Той забави спринта си до леко тичане и се вгледа в оцелелите серафими, които се спуснаха и освободиха плазмените си заряди. След това се издигнаха, обърнаха се и изчезнаха в маранята. Всеки заряд от спуснатата плазма бе като ослепителен иглен връх, който се издължаваше в копие врящ сапфир от слънчева енергия. Когато удряха земята, те експлодираха и се разтваряха напред, тласкани с триста километра в час от инерцията и термалното разширение. Отляво на Том се издигна стена от пламъци и камуфлажните панели на ИПЗ-бронята му започнаха да присвяткват в бяло и синьо. Но той не помръдна. Погледът му остана прикован върху петте огъня, които обгръщаха дузини спартанци. Плазмата, все още убийствено гореща, се укроти, облаците се охладиха и изтъняха до матова сива мараня. След тях оставаше напукана земя, стопена до стъкло и късове овъглени кости. Дузина точки изгаснаха на „ТАККАРТА“-та на Том.

Люси дотича покрай него. Образът й го върна обратно към реалността и той се затича. Времето за страх щеше да дойде по-късно. Както и времето за отмъщение. Когато взривят завода, ще има предостатъчно време за кърваво отмъщение. Том отклони вниманието си от „ТАККАРТА“-та към визьора на шлема си и напред към основната цел, която вече бе само на петстотин метра.

Сиянието в центъра на завода с размери на град, твърде силно, за да бъде гледано директно от човешки очи, хвърляше сенки сред мрежата от тръби и гората от комини. Структурата представляваше квадрат със страна един километър и с кули, които се извисяваха на триста метра — идеални позиции за снайперисти.

Том се насили да затича по-бързо пред Люси. Адам и Мин се стрелкаха отляво надясно и обратно в опит да избегнат изстрелите. Двамата разгадаха тактиката им и започнаха да я имитират. Близо до крака му експлодираха плазмени снаряди. Той започна да се движи на зигзаг през градушката от високотраекторни изстрели. Предположението му за снайперисти се оказа вярно. Успя да избегне един изстрел, продължи да бяга и хвърли поглед към края на фабриката. Визьорът му реагира автоматично и увеличи образа петкратно. Видя нова опасност — пулсиращите луминесцентни ръбове на силови щитове, щитове на чакали. А в сенките право в него арогантно се взираше боец от елитните, облечен в лилава броня.

Том спря да тича, сграбчи снайпера, окачен на гърба му и погледна през мерника. Укроти учестеното си дишане. Покрай рамото му изпищя плазмен снаряд, напука повърхността на ИПЗ-бронята и опърли плътта му. Той обаче пренебрегна болката, раздразнен единствено от това, че изстрелът го е разконцентрирал за миг. Изчака едничката секунда между ударите на сърцето си и натисна спусъка.

Силата на куршума завъртя елитния боец във въздуха. Сгъвките на шийната му броня експлодираха и се отделиха от съществото. Том стреля още веднъж и го уцели в гърба. Светлосиня кръв се пръсна по тръбите. Чакалите напуснаха сенките в периферията на завода, показвайки се иззад тръби и плазмени проводи. Бяха стотици. Хиляди. Всички заедно откриха огън.

Том се претърколи на земята, просна се по корем и застина. Адам, Мин и Люси също се хвърлиха на земята. Карабините им бяха пред тях, готови за стрелба. Плазмени снаряди и кристални отломки се стрелкаха във всички посоки над главата на Том — твърде много, за да ги избегне. На врага не му се налагаше да ги вижда. Трябваше само да се погрижи въздухът да гъмжи от смъртоносни снаряди. Отрядът му бе приклещен и се превръщаше в лесна жертва за серафимите при следващата им атака.

Как бе успяло Съглашението да събере сили за такъв контраудар толкова бързо? Ако ги бяха засекли по-рано, щяха да изпарят спускателните им пашкули още по пътя им към повърхността. А може би ги беше споходил отвратителният шанс атаката им да съвпадне с пристигането на голям кораб в завода. Може би бе кацнал върху невидимата страна на планетата? Дали СТАРС можеше да пропусне нещо толкова голямо? Един от първите уроци на лейтенант Амброуз проехтя в главата му: „Не разчитай на технологиите. Машините лесно се повреждат“.

Командният канал изпращя: „Спартанците с М19 САМ да изпълнят маневра «Браво», целите са оцветени. Всички останали отряди — в готовност за движение“. Том разбра — нуждаеха се от прикритие. А единственото възможно бе чак в завода пред тях. Шест неясни петна от изпарения се устремиха от бойното поле към завода. М19 САМ се възпламениха при допира с тръбите и пластмасовите проводници, експлодирайки в облаци от черен пушек и сини искри. Вражеският огън намаля. Това бе пробойната, от която се нуждаеха.

Том скочи на крака и спринтира към мястото, където пушекът бе най-гъст. Отряд „Фокстрот“ го последва. Всички останали спартанци щурмуваха. Стотици полуприкрити от камуфлажа бронирани фигури тичаха и стреляха срещу зашеметените чакали. Приличаха на вълна от призрачни войни — полутечни, полусенки, отчасти мираж, отчасти кошмар. Бойният им вик се изви нависоко и за миг заглуши шума от огъня и експлозиите. Том крещеше заедно с тях — за падналите, за приятелите му, за кръвта на враговете му. Шумът бе оглушителен.

Чакалите нарушиха строя, обърнаха се да бягат и получиха куршуми в гърбовете си, когато щитовете им се обърнаха заедно с тях. Но стотици все още отстояваха позициите си. Щитовете им се припокриваха и образуваха неуязвима фаланга.

Том поведе „Фокстрот“ към наситените с пушек сенки на завода. Откри тръба с размера на секвоя, от която капеше вода и зелен охладител, и се скри зад нея. В мъглата видя как Люси, Адам и Мин също заемат позиции под прикритие. Даде им заповеди за бърз огън чрез сигнали с ръцете: „Придвижвайте се навътре и убивайте“. Завъртя се с карабината си МА5К в хоризонтално положение и се озова лице в лице с елитен съглашенски боец, чиито долни челюсти се разделиха в подобие на огромна човешка усмивка.

Чудовището държеше енергиен меч в едната си ръка и плазмен пистолет в другата. То стреля и замахна. Том отстъпи настрана от смъртоносните енергийни дъги, промуши крака си между твърде разкрачените крайници на боеца, и едновременно натисна и стреля. Елитният войн се просна на земята. Том проследи падането на тялото му, като напълни отвора на шлема му с куршуми. Не пропусна.

Отряд „Фокстрот“ се приближи до него. След тях се въргаляха телата на шестима мъртви чакали, пречупени като парцалени кукли. От полето зад тях се разнесе шум от резки удари и вълни горещина. Плазмени гранати. Чакали и елитни бойци се втурнаха извън прикритията си в завода, за да посрещнат остатъка от екип „Бета“ на полето. Явно бяха осъзнали, че битка срещу спартанците в затворени пространства би била самоубийствена.

Хилядите войни на Съглашението се сблъскаха с двеста спартанци в директна битка. Трасиращи снаряди, кристални отломки, плазмени изстрели и пламтящи щитове превърнаха сражението в размазано от хаос петно. „СПАРТАНЦ-III“ се движеха със скорост и рефлекси, непостижими за който и да било боец на Съглашението. Те отбягваха изстрели, прекършваха вратове и крайници, а с пленените енергийни мечове прорязваха вражеските редици, докато по полето не потекоха реки от съсиреци и синя кръв.

Том се поколеба, разкъсван между дълга да се придвижи навътре в промишления комплекс и да изпълни мисията си, и желанието да се втурне назад, за да помогне на другарите си. Спартанецът никога не изоставя приятелите си.

Небето потъмня, облаците станаха стоманеносиви.

Командният канал се включи с пращене: „«Омега три». Изпълнявайте сега! СЕГА!“. Това смрази кръвта му. „Омега три“ беше паниккод, заповед да разпуснат строй и да бягат, независимо от обстоятелствата. Защо? Та те печелеха.

Тогава Том зърна раздвижването на облаците. Само че… това не бяха облаци. Всичко му се изясни. Защо имаше толкова много сили на Съглашението и защо еднопилотните серафими, предназначени за космически бой ги бомбардираха. От облаците се появиха седем кръстосвача на Съглашението. Дълги над километър, облите им издължени корпуси хвърляха сянка над цялото поле. Ако тези кораби са стояли паркирани във формация над комплекса, докато презаредят, СТАРС може и да ги беше сбъркал с огромни сгради, част от самия комплекс.

— Трябва да им помогнем — прошепна Люси по канала на отряда.

— Не — каза Мин и заедно с това направи късо и рязко движение с ръката си. — Заповед „Омега“.

— Няма да бягаме — намеси се Адам.

— Не, наистина — съгласи се Том. — Заповедта е… грешна. — Въпреки че бронята му разполагаше с модули, регулиращи температурните условия, той потръпна.

От кръстосвачите започнаха да се изсипват серафими — дузини, които се събираха на рояци. От коремите на всеки кръстосвач се спуснаха тъмни луминесцентни снопове светлина — транспортни лъчи, от които стотици елитни излязоха в марш на полето.

— Не можем да се справим с тях — прошепна Том на отряда си.

Половината екип „Бета“ се изправи срещу новата заплаха. Непосилно съотношение, дори за спартанци, но поне щяха да спечелят време, през което останалите да намерят укритие. Криенето обаче бе безполезна тактика. Седем съглашенски кръстосвача разполагаха с достатъчно огнева мощ да неутрализират дори двеста спартанци. Можеха да ги приклещят, да пращат стотици наземни подкрепления или пък, ако пожелаят, да стопят цялата луна до стъкло от орбита. Това им оставяше една-единствена възможност.

— Ядрото — каза Том. — Това все още е целта ни и е единственото оръжие, което можем да използваме.

Настъпи едносекундна пауза и след това три зелени светлини на съгласие проблеснаха на дисплея. Приятелите му разбираха какво иска от тях. Отряд „Фокстрот“ се задвижи като едно цяло. Бягаха към вътрешността на завода с най-високата си скорост и в същото време отбягваха тръби и снабдителни капсули.

Взвод от шестима елитни се криеха пред тях, приклекнали зад възел от тръбопроводи. Том метна шепа шокови гранати, за да ги обърка, но отрядът продължи да бяга. Всяко закъснение — дори за да влязат в бой с врагове, които биха стреляли в гърбовете им, щеше да отнеме единствения им шанс. Оцелелите елитни бойци се съвзеха и стреляха. Адам падна. Ръката му притискаше мястото, където кристалните шрапнели бяха проникнали през бронята му и прекъсваха долната част на гръбнака му.

— Продължавайте! — извика Адам и им махна с ръка. — Аз ще ги задържа.

Том не наруши темпото си. Адам знаеше какво трябва да направи — да продължи да се бори, докато не го напуснеха и последните му сили.

Ядрото беше на стотина метра пред тях. Невъзможно бе да го пропуснеш, блестеше толкова ярко, че визьорът на Том автоматично се поляризира до максимална тъмнина, но дори и тогава бе трудно да задържиш поглед върху светлината. Размерите на ядрото бяха колкото на десететажна сграда и то пулсираше като огромно сърце, захранвано от нажежени проводници и димящи охладителни тръби. Покриваше го кора от кристална електроника. Беше чудо на извънземното инженерство. Толкова сложно, че за щастие изглеждаше лесно разрушимо.

— Основните охладителни тръбопроводи са там и там — провикна се Том по канала на отряда и ги посочи. — Аз ще разбия отходната клапа.

Той се придвижи към основата на ядрото. Светлините на Люси и Мин проблеснаха в съгласие. Дисплеят в шлема на Том го погъделичка със статично електричество, изпука и угасна. Плазменият реактор и неговото интензивно променящо се електромагнитно поле действаха опустошително върху електрониката. Откри отходната клапа — механизъм, голям колкото десантен кораб „Пеликан“, — точно под основното помещение. Разви термовъглеродната корда и я нави два пъти около клапата. След това зареди и активира заряда. Пламна линия от ослепително електричество, която премина със съскане през съглашенската сплав, стопявайки клапата в солидна буца.

Том хвърли поглед към Люси. Тя постави снаряд върху една от двете основни охладителни тръби, които захранваха реактора и нагласи брояча на детонатора. Мин също нагласяше брояча си, докато не изчезна във взрив от пушек и гърмежи. Ядрото избухна по-ярко от слънцето. Охладителни пари изсвистяха от огънатите тръби, прогърмяха аларми.

— Не! — извика Люси.

Тя се втурна покрай Том към набъбващия облак от токсични охладители. Той я хвана за китката и я издърпа към себе си.

— С него е свършено — каза Том. — Електромагнитното поле сигурно е активирало заряда.

Тя се освободи със сила от ръцете му.

— Трябва да се махнем оттук — каза й той.

Тя се поколеба и направи стъпка към Мин. Носещата структура изстена и започна да се стапя и свива към свръхнажеженото ядро. Тя се обърна към Том, кимна и двамата изтичаха извън помещението — надълбоко в промишления комплекс, през джунгла от подпори и съскащи тръбопроводи, през езера от изтекла, вряща охладителна течност.

Зарядът, заложен от Люси, се активира и алармите на реактора замлъкнаха. Въпреки че бягаха с изключителна скорост и с гръб към реактора, температурата на топлинните вълни, които идваха откъм ядрото, се повиши двойно и почти достигна критичния праг. Дори през поляризирания визьор бе невъзможно да се гледа, така че Том затвори почти изцяло очите си. На един от ъглите свърнаха, спуснаха се по перилото на стръмно стълбище и минаха по тясно мостче, продължение на скална тераса. Петстотин метра под тях океанът се разбиваше в скалите. Бяха прекосили промишления град до обратната му страна, където грамадни тръби засмукваха океанска вода за преработка.

Люси погледна назад към завода и след това към Том. Протегна му ръката си. Той я пое. Двамата скочиха. По време на свободното падане Том сгъна крака към себе си. Люси пусна ръката му и изправи тялото си. Той направи същото и насочи краката си надолу миг преди да се вреже във водата. Ударът го зашемети. Вкуси сол, задави се с водата, която напълни шлема му. Отчаяно затърси опора с ръцете си. Обшивката на ИПЗ-бронята му се поду от поетата вода и го задърпа надолу. Той изплува на повърхността, риташе колкото се може по-силно с краката си, за да остане отгоре. Вкопчи яростно ръце в шлема и го издърпа от главата си. Люси беше до него, задъхана и също със свален шлем.

— Погледни — кимна той към върховете на скалите.

От този ъгъл Том видя кръстосвачите на Съглашението над полето. От страничните оръжейни установки на корабите валяха лазерни копия и изгаряха приятелите му спартанци. Огнева мощ, която бе предназначена за мащабни космически сражения… възможно ли бе някой да оцелее?

Изгря ново слънце. Повърхностният слой на ядрото лумна и светлина изпълни света. Кръстосвачите се нагънаха и разкривиха, покритието им от сплави започна да се изпарява в жегата. С разпадането им парчета от тях се изстреляха навън. Скалистата издатина се раздроби на разтопени късове.

— Долу! — извика Том.

Той и Люси се потопиха под водата, гмурнаха се надълбоко, за да избегнат свръхвисокото налягане и изпепеляващата горещина. Може би подгизналата му броня все пак щеше да спаси живота му. Водата над тях се изпари за миг. Покрай него изсъскаха капки течна скала и метал. Жегата го задуши, запритиска го гигантска ръка, докато не загуби съзнание.

 

 

Том лежеше задъхан на земята. Почти се удавиха след взрива, но успяха да свалят бронята си и въпреки изтощението най-накрая доплуваха обратно до брега. Добраха се до периферията на бойното поле и след това сред хълмовете.

Двамата с Люси достигнаха до точката за евакуация, където по-рано Том бе видял един от шестте стелт кораба, които трябваше да ги приберат. Не срещнаха сили на Съглашението. Те бяха загинали при взрива на реактора. Операция „ТОРПЕДО“ приключи успешно, но с цената на живота на всички останали от екип „Бета“. Единствената останка от промишления град, съглашенските кръстосвачи и наземните сили на екип „Бета“ бе огромен стъклен кратер с четирикилометров диаметър. Никакви кости, нямаше дори камуфлажни панели от ИПЗ-броните. Всичко бе изчезнало. Като шепот във вятъра.

Люси се изправи, подпирайки се на корпуса на минихищника „Черна котка“. Тялото й трепереше. Тя закуцука надолу по хълма.

— Какво правиш?

— Оцелели — прошепна тя и направи несигурна стъпка напред. — „Фокстрот“. Трябва да претърсим.

Нямаше оцелели. Бяха проверили всички честоти по радио връзката, прегледаха брега, полетата и хълмовете по време на мълчаливото си завръщане към кораба. Нямаше живи.

Люси беше съвсем мъничка. Също като Том, тя бе едва на дванадесет години, но бе висока едва метър и шейсет и тежеше седемдесет килограма. Беше един от най-дребните „СПАРТАНЦ-III“. Без ИПЗ-бронята и оръжията си, покрита само от оскъдна телесна обвивка, изглеждаше дори по-малка. Том се изправи и нежно я обгърна с ръка. Тя силно потрепери.

— Изпадаш в шок.

Откри комплект за бърза помощ и й инжектира обичайния за след мисии антишоков медицински коктейл.

— Оцелели… — прошепна тя.

— Няма — каза Том. — Трябва да се измъкнем оттук. Кондензаторите на „Черна котка“ ще се изчерпат след четири часа и няма да успеем да направим скок в хиперпространството.

Тя се обърна към него. Очите й бяха широко отворени и пълни със сълзи.

— Откъде си сигурен, че сме живи?

Том беше жив. Знаеше го със сигурност. Но докато оглеждаше за последен път напуканите полета на Пегаси Делта разбра, че част от него бе загинала заедно с екип „Бета“. Помогна на Люси да се качи в минихищника и затвори люка. Двигателите на кораба оживяха с рев и замлъкнаха до шептене. „Черна котка“ се издигна и се отправи нагоре към притъмняващите небеса. Този въпрос остана последното нещо, изречено от Люси. В крайна сметка специалистите определиха случая като посттравматично гласово нарушение. Въпреки че се завърна на служба, мълчанието й продължи. Независимо дали не искаше или не можеше, тя не проговори до края на живота си.

През идните години Том щеше да разсъждава над последния въпрос на Люси всеки ден: „Откъде си сигурен, че сме живи?“ Този ден нещо от него загина заедно с всеки един спартанец.