Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (16)

Глава 14

0715 часа, 31 септември, 2552 година (по Военния календар) / система Зета Дорадус, близо до „Зона 67“, планета Оникс

Аш бягаше по скалистата земя, за да спаси живота си. Не знаеше как нещото успява да го проследи в ИПЗ-бронята му, но го правеше. Той погледна през рамото си и видя блясъка на трите мачти и централното око на фона на слънчевата светлина. То ускори полета си и се понесе над повърхността след отряд „Сабя“.

— Пръснете се! — нареди той по канала на отряда.

Лъчевото оръжие на дрона бе способно да разтопи броните им, преди да успеят да мигнат. Аш не искаше да рискува целият му взвод да бъде унищожен с един-единствен изстрел. Марк и Данте се отклониха наляво. Холи пое надясно. Не виждаше Оливия, тя вероятно се криеше. Аш реши да се хвърли в бяг право напред с надеждата да привлече вниманието му.

Той хвърли още един рискован поглед назад — дронът зави рязко наляво след Холи. Тя се затича нагоре по склона. Аш видя края на склона — стръмна висяща скала на сто метра пред Холи. Когато стигнеше там, тя щеше да се озове в капан. Дори ако скочеше и оцелееше, дронът пак можеше да я обстрелва отгоре. Нямаше да позволи това да се случи. Затича се обратно.

Холи се спря, плъзгайки се до ръба на скалата. Дронът над нея се прицели и сферичното му око в центъра запламтя в червено. Аш стреля с карабината си МА5В. Около дрона затрептя прозрачната златна енергия на щита и гумените куршуми отскочиха настрани. Централното око продължи да се нагорещява. Нямаше да се откаже така лесно.

Щитовете не бяха като съглашенските, оставаха невидими, докато не взаимодействаха със снаряд или енергия. Аш бе видял как се появяват изведнъж, точно преди изстрелът му да попадне в целта. Трябваше да опита нещо друго.

Той вдигна един камък и го метна по дрона. Скоростта му не можеше да се сравни с тази на куршума, но пък беше много по-тежък. Камъкът намери целта си, отскочи от една от металните мачти и остави резка по повърхността й. Никакви щитове този път.

Дронът се поколеба, а една от мачтите му сякаш потрепна. Аш забеляза, че нито една от трите мачти не бе свързана с окото. Те просто се носеха във въздуха. Какво представляваше това нещо?

Дронът се приближи към Холи. Тя стреля по него, но щитовете се появиха отново и отклониха изстрелите. Тя погледна към ръба на скалата и пое дълбоко дъх. Щеше да скочи.

— В никакъв случай — прошепна Аш.

Той грабна парче оникс, голямо колкото юмрук, и го запрати с цялата си сила. Ударът попадна право в центъра на сферичното червено око.

— Да! — извика той.

Дронът се обърна по посока на Аш. Възбудата му се изпари моментално, когато нещото се понесе към него с нарастваща скорост. Аш се обърна и се затича на зигзаг.

Земята експлодира. Обляха го вълни от жега и той се превъртя във въздуха. Стовари се право по гръб. Изправи се и продължи да бяга с леко накуцване. Надяваше се, че останалите от отряда ще извадят по-добър късмет. Оливия бе уловила сигнала на взвод „Катана“. Те докладваха, че са били изтикани в „Зона 67“. Бяха изгубили сигнала им малко след това. Все още нямаха сигнал от взвод „Гладиус“. Или връзката с тях бе прекъсната, или бяха мъртви. Той погледна назад — дронът се намираше почти над него. Единственото му око грееше като черешовочервен въглен в подготовка на нов залп енергия.

В скалите пред него зееше процеп — лъкатушещ канал, дълбок два метра, може би пресъхнала река от преди милион години. Той се засили към отвора и се хвърли в него. Каналът се оказа доста по-дълбок, отколкото си представяше. Отскочи от стените и след десет метра се приземи на дъното. Сянката на дрона се появи над него и изчезна.

Аш бавно се изправи на крака и задържа дъха си. Беше ли се изплъзнал? Може би все пак имаха някакъв шанс да…

Дронът отново се появи над него. Можеше да бяга по продължение на канала, но многобройните завои щяха да го забавят. А и нямаше нужда дронът да го уцелва с енергийния си лъч. Само един изстрел в стените и земята щеше да го затрупа жив. Намираше се в капан. Затова застана неподвижен. Надяваше се, че сензорите му засичат само движение.

Дронът се спусна в канала и спря на средата. Взираше се право в него. Окото пламтеше в матово червено, скоро щеше да придобие цвета на разтопено злато. Ако не знаеше, че е просто машина, Аш щеше да помисли, че е ядосан. Трябваше някак да уведоми останалите членове на „Сабя“ къде се намира или поне какво бе открил. Нямаше смисъл да пази радио тишина. Включи комуникационната система и вдигна усилвателя на максимум.

— Могат да засичат само обекти с висока скорост — каза той по канала.

Дронът се поколеба и мачтите му започнаха да шават напред-назад сякаш… какво? Пресяваше сигнала? Опитваше се да го чуе?

Аш извика по радиото:

— СПРИ!

Трите мачти застинаха и дронът се върна с половин метър назад. Беше го чул.

— Какво искаш? — каза Аш.

Дронът бавно се приближи. Гласът му изгърмя в слушалката на шлема на Аш:

— Fhejelt Pnught Juber.

Аш поклати глава.

— Не разбирам.

Вдигна ръцете си и ги разпери широко — универсалният знак за неразбиране.

— Fhejelet non sequitur^[1], сега?

— Разбрах нещо — каза Аш. — Non sequitur — това е на латински, нали?

Аш не бе сигурен какво представляваше нещото или какво се опитваше да каже, но определено не беше от съглашенски произход. Съглашението разполагаше с езикови преводачи, които не звучаха така. Обикновено ги използваха, за да проклинат цветущо, преди да изпарят поредната планета.

От толкова малко разстояние Аш можеше да усети слабото поклащане на мачтите и топлината на окото му. Миниатюрни златни йероглифи проблясваха около сферата на сантиметър над повърхността й. Аш премигна, но не успя да различи символите.

— Протоколите по сигурността са активирани — каза дронът по радиото.

— Това го разбрах — отвърна Аш.

— Пръстеновидната нападателна система е активирана — каза нещото. — Щитът преминава в състояние на обратно броене. Очаквам подходящ отговор, преродени.

— Не искам да те нараня — опита Аш.

Нямаше представа какво иска нещото.

— Non sequitur — каза то. — Прекласифициране на мишените като не преродени, аборигенен подвид. Събери за по-нататъшен анализ — ако е невъзможно, елиминирай като потенциален източник на инфекции.

„Елиминирай“ — това изясняваше нещата повече от достатъчно.

Дронът се отправи към него, мачтите му се разгърнаха като отворена паст. Идеите на Аш се изчерпаха.

Гранитна буца с широчина половин метър удари дрона и отскочи от долната му мачта. Ударът завъртя машината надолу, но тя възстанови равновесие и мачтите й се пренаредиха, така че сега окото й се взираше нагоре към ръба на канала. Там стояха членовете на отряд „Сабя“. Всички гледаха надолу и държаха тежки камъни в ръцете си.

Два от камъните разтресоха мачтите на дрона, а един се разби право в окото му. Нещото се заби с трясък в земята, а сферичното му око се нагря до бяло. Пръстта около него се разтопи до стъкло и забълбука. Огромен камък, който едва се побираше в канала, отскочи от стените и смачка дрона. Сплесканото око изпука и се охлади до матово червено и след това до черно. Трите метални мачти стърчаха изпод камъка като пипала на смачкан паяк.

Аш издиша, изчака притокът на адреналин да спадне и се измъкна от бездната. Марк и Данте му помогнаха. Бяха се спасявали един друг стотици пъти преди, но само по време на тренировки. Дори при разрешена стрелба по живи мишени, никога не бяха изпитвали такова нещо. Истинско преживяване. Аш искаше да има каже, че ги чувства като собствени братя и сестри. Всичко, което успя да каже, беше:

— Благодаря ви, приятели.

— Ние ти благодарим, задето изигра дрона — отговори Холи.

— Добра идея да използваме камъни.

Аш кимна.

— Трябва да се скрием — каза той. — Обратно към джунглата.

— Не, обратно към лагера — каза Марк. — Трябват ни истински амуниции.

Данте кимна.

— Както и експлозиви.

Аш забеляза движение с периферното си зрение. Три от останалите дрони прелитаха над платата, напред-назад… търсеха.