Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (21)

Глава 19

1045 часа, 23 ноември, 2552 година (по Военния календар) / система Зета Дорадус, планета Оникс

близо до отцепения район, известен като „Зона 67“

Кели се наведе и застана между взрива и д-р Хелси. Трески и камъни посипаха енергийния щит на „Мьолнир“-бронята й. Когато въздухът се проясни от прахта, другият човек — този, който звучеше точно като Кърт, — изчезна. Както и войникът, когото бе нокаутирала.

Въпросите й трябваше да почакат, тъй като Кели видя източника на взрива. Дрон, идентичен на онези в космоса, се носеше на десет метра над земята и се стрелкаше като змиорка между дърветата и лианите. Тя се прицели с карабината си и стреля.

Три изстрела удариха щитовете на дрона, които проблеснаха в златно и се отклониха от тях. Нещото се обърна към Кели и централната му сфера започна да се нагорещява. Кели спринтира, за да отклони огъня далече от д-р Хелси. Стрелна се между дърветата и след пет разкрача внезапно спря, обърна се и скочи.

Заслепи я взрив от светлина и мястото, където бе стояла преди миг, се взриви. Налягането я изтласка във въздуха. Щитовете на Кели се изтощиха наполовина и тя усети жегата върху кожата си. Падна по гърди на земята, завъртя се тромаво, потръпна и се изправи на крака. Директен удар от това оръжие щеше да пробие щита й, да стопи бронята й… и нея.

От храсталаците се разнесе пистолетен огън. Щитовете на дрона проблеснаха и нещото се обърна и се отдалечи. Кели различи по очертанията камуфлажите на трима войници, които го примамваха към себе си. Тя оцени помощта, но това бе самоубийство. Кели се затича към тях.

Върху дисплея й два пъти проблесна кехлибарена светлина. Спартанският отряден сигнал за „чакай“. Тя се прикри зад ствола на едно дърво. Дронът зае позиция за директен изстрел към двамата. Сферата в центъра му запламтя като разтопено злато. Дърветата отстрани на дрона бяха погълнати от експлозия от дим и трески. Чу се резкият звук на мощни експлозиви. Кели разпозна звученето — противотанкова мина „Лотос“, взривена над земята.

Две от мачтите на дрона се огънаха навътре под напора на експлозията. Машината се стовари с глух тътен на земята. Дърветата, които бяха придържали противотанковата мина, я последваха и двуметровите им дънери премазаха дрона, обгърнати от пламъци.

— Още един — каза глас по комуникационния канал. — На десет часа. Приближава бързо.

Тя видя новата заплаха, която се носеше към тях.

Това определено бе гласът на Кърт. Последните му думи я бяха измъчвали с години в сънищата й. Тя помнеше как той се въртеше безпомощно в космоса. „Ще се оправя. Ще се о…“ Тя понечи да отговори, но осъзна, че той не говори на нея.

— Отряд „Сабя“ — продължи Кърт, — придвижете се и отклонете вражеския огън. Мишената е извън обхвата на мините „Лотос“.

На дисплея й премигнаха зелени светлини на потвърждение. Тези сигнали бяха използвани изключително и само от спартанците от синия отряд.

Кели притежаваше най-бързите рефлекси сред всички спартанци, факт, с който силно се гордееше и всеки ден провеждаше специални мускулни тренировки и дзен стрелба с изпразнено от мисли съзнание, за да ги поддържа остри като бръснач. Но не само физическите й рефлекси бяха мълниеносни. За миг няколко факта се навързаха в съзнанието й.

Тези дрони притежаваха щитове, които обаче не действаха постоянно. Противотанковите мини бяха избухнали до дрон със свалени защити. Дронът обаче я бе видял, бе предугадил стрелбата й и се бе предпазил. Това означаваше, че или бе активирал преднамерено щитовете си, или те реагираха автоматично на радарен сигнал, или доловено движение. Вероятно съществуваше начин да ги обезвреди. Беше рисковано, но тя нямаше намерение да стои и да гледа отстрани как уязвимият отряд на Кърт играе ролята на примамка и бива изпържен.

— Задръжте огъня — каза тя по комуникационния канал.

С четири енергични разкрача, които оставиха дълбоки отпечатъци в почвата на джунглата, тя достигна максималната си скорост от шестдесет и два километра в час. Кели се насочи встрани от дрона, към едно от дърветата непосредствено вдясно от машината. Тя скочи, удари се в стъблото на три метра над земята и се оттласна. Преобърна се във въздуха и се насочи право към извънземния механизъм. Не се появиха щитове, които да я спрат.

Тя се хвана за страничните мачти и прехвърли краката си върху долната. Окото в центъра се насочи към нея и се нажежи до бяло. Тя разтвори ръце и се закрепи възможно най-стабилно за хлъзгавата долна мачта, сви юмруци и удари нещото с цялата си сила право в центъра на окото му. Щитовете й запламтяха в близост до високата температура.

Сферата се огъна и се завъртя назад. Инерцията завъртя дрона и Кели хвана мачтите, за да възвърне баланса си. Пусна се и отново нанесе мощен удар, преди нещото да се възстанови и да я взриви.

По металната обвивка на сферата се появиха пукнатини. Във вътрешността й имаше топка от синьо-бяла светлина. Металните ръбове на сферата започнаха да се нагъват като нагорещена хартия около пробива. По разтопения метал се появиха балончета. Кели присви крака и се оттласна, като междувременно пренасочи цялата мощ на бронята към щитовете.

Въздухът се взриви в бяла пелена. Дисплеят й запращя от смущения. Кели се превъртя във въздуха, обгърната от огън и дим, сблъска се с някакво дърво, отскочи и падна на земята. Премигна, но пред погледа й имаше единствено червени пламъци. Покривът на джунглата бе обхванат от пожар. Отгоре се спускаше дъжд от горящи листа. Зрението й се проясни и тя видя как три неясни фигури в активна камуфлажна броня се приближават към нея.

Изправи се на крака. Една от фигурите носеше отпечатък от длан върху бронята на гръдния кош, където Кели бе нанесла удар. Камуфлажните текстури в тази област не функционираха в синхрон и изобразяваха отчасти сянка, отчасти пламъци. Тримата отстъпиха назад с насочени към земята карабини МА5К.

Появи се още една маскирана фигура, която застана между нея и войниците.

— Всички, свободно — каза той. — Добре дошла в моя край, Кели.

Гласът бе точно като този от спомените й.

— Кърт — прошепна тя.

— Радвам се, че ме помниш.

Като че ли бе способна да го забрави.

— Покажи ми лицето си — каза тя с вдигнати ръце.

Активният камуфлаж избледня и златната огледална повърхност на визьора се деполяризира. Кели се вгледа в шлема. Плитката вдлъбнатина в брадичката, лешниковите очи, вечната усмивка — това бе Кърт.

Кели усети движение около тях — още двама, облечени в странна броня, заемаха удобни позиции за стрелба. Предвидливо. Бяха добре обучени. Кели отпусна ръцете си.

— Какво става тук?

— Ще ти обясня всичко, но трябва да се движим — каза той. — Вече ловуват по тройки. Двойка патрули и един, който наблюдава отвисоко. Вече знаят местоположението ни.

Кърт посочи към двама от отряда си и след това към отпуснатото тяло на д-р Хелси. Двамата войници отидоха до нея и я завиха в температуро-изолиращо одеяло. Вдигнаха я и я понесоха.

— Поддържай тишина по радиото — каза Кърт на Кели и показа с жест на всички да го последват.

Навлязоха в храсталака тихо и бързо. Кели се възхити от предпазливостта, скоростта и професионализма на тези войници. Не обелваха и дума. Двамата, които носеха д-р Хелси, поддържаха тяхното темпо. Никой не развали V-формацията.

И все пак, нещо в тези войници я караше да се чувства на тръни. Не можеше да определи какво. Както често казваше Кърт — просто чувство.

— Какъв е този отряд „Сабя“? — тихо попита Кели.

— Разочарован съм, че досега не си отгатнала — прошепна в отговор той. — Те са спартанци.