Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (31)

Глава 29

1810 часа, 3 ноември, 2552 година (по Военния календар) / система Зета Дорадус, планета Оникс

в близост до отцепения район „Зона 67“

Кърт бе виждал и преди как снайперисти подготвят инструментите си, но никога за изстрел от огромно разстояние по почти вертикална мишена.

Линда се зае със задачата сякаш беше хирург, на когото предстоеше да извърши сърдечна трансплантация. Тя разчисти част от скалистата земя и разпъна камуфлажен дюшек, за да предпази пушката си SRS99CS2 от праха. След това отвори комплект, в който имаше инструменти, шишета с почистващи и смазващи течности, няколко пълнителя за снайпера й, кутия с амуниции 14,5×114 мм и малък инфо-бележник. Тя избра един от пълнителите и го огледа. Доволна от проверката, отвори кутията с амунициите и взе един от куршумите — свръхзакалени червени полимерни венчелистчета обграждаха волфрамово жило, снабдено с малки перки. Тя го завъртя и погледна в основата му, където се съдържаха експлозивите. Срещу надписа „51“ стоеше отпечатан пясъчен часовник, ограден от двойни хиксове, които обозначаваха, че куршумът е с ръчно вградена миниграната от оръжейните „Мизрах“ на Марс. Тя намести пълнителя в пушката.

След това свърза мерника си „Оракул“ към инфо-бележника и извърши микрокалибране. Най-накрая седна, опря приклада на пушката в рамото си, прилепи гърба си плътно към земята и погледна небето през оптиката.

— Готова съм — каза тя по единичния лъч. Гласът й звучеше някак далечен, като в транс.

— Очите на четири — обърна се към всички Кърт.

Спартанците се бяха придвижили от сборния пункт в кухината до възвишенията, сред неравните каньони и плата, където отряд „Сабя“ за пръв път се бе сблъскал със стражите. Кърт им нареди да се пръснат по двата края на равнината.

Кели застана в песъчливото дъно на пресъхналата река в центъра на равнината и огледа хоризонта, изчаквайки двойния страж да я забележи. Слънцето грееше високо и сянката й трептеше в краката й. За примамка тя изглеждаше напълно уравновесена. Тунелът, в чийто вход и изход Данте бе вградил експлозиви, се намираше на четвърт километър от позицията й. Достатъчно далече.

Проблемната част на плана се състоеше в това, да накарат стража да влезе в тунела, вместо да остане високо във въздуха и да обстрелва Кели, докато тя е вътре. Дали щяха да продължат играта на котка и мишка, или мисията им по събиране на информация бе приключила? Независимо какво щеше да се случи, Кърт поставяше приятелката си в огромна опасност.

Кели погледна нагоре към позицията на Кърт и включи единичния си радиолъч.

— Виждам го — каза тя. — На два клика^[1] разстояние е. Ще го потупам по рамото.

— Давай, „Син–2“ — каза той. — Пази се.

Кърт сви едната си ръка в юмрук и го разтърси два пъти — сигналът „подготви се“ за останалата част от отряда. Кели се прицели в дрона със своята МАВ5 — непостижима мишена с карабина, но изстрелът не трябваше да уцели, а само да привлече вниманието на машината.

Стражът отчете огъня, обърна се и ускори към нея. Уил предаде по единичния лъч:

— Забелязах наблюдателя на единадесет часа, на височина две хиляди и четиристотин метра. Вятърът духа със скорост три възела от североизток.

Кърт съобщи това на Линда. Светлината й затрептя в кехлибарено, докато тя правеше леки корекции на позицията си и изправяше пушката си нагоре. След това спартанката замръзна. От двете й страни Том и Люси вдигнаха ракетометите си и зачакаха знака й за стрелба. Междувременно комбинираната двойка стражи се спусна към Кели. Тя стоеше неподвижно и я наблюдаваше.

Холи се приближи до Кърт. Пушката й държеше на мушка приближаващия се дрон, макар че това беше безполезно.

— Достатъчно далече ли е?

— Кели е най-бързият спартанец — прошепна Кърт.

Това обаче не отговори на въпроса й — дали беше достатъчно бърза? Кърт не знаеше.

Двойката стражи беше на половин километър. Една от сферите се нагря и от нея избухна светлина. Кели направи три стъпки встрани, а мястото, на което бе стояла, се изпари. Капки стопена скала отскочиха от енергийния щит на „Мьолнир“-бронята й. Тя използва един от пръстите си, за да отправи древен и мистериозен жест към машината.

Марк се присъедини към Холи и Кърт.

— Стига, бе! — удиви се той.

Кели се обърна и побягна. След нея се изви опашка от прахоляк. Стражите ускориха гмуркането си до двеста километра в час. От центъра им на тежест се изстреля златно копие, което взриви земята под краката й. Кели се сви на кълбо, претърколи се, изправи се и затича, без да нарушава темпото си. Спринтът й я водеше право в тунела.

Траекторията на движение на стража с шестоъгълна форма се разколеба. Намираше се само на пет метра над песъчливото дъно и се носеше към тунела. Нямаше време да се измъкне. Продължи да я преследва под скалите.

Силуетът на Кели се виждаше от другата страна, зад нея пламтеше златна светлина… и тунелът се взриви. От двата му края се изстреляха огнени конуси. Свръхнагрятата вълна от прекомерно налягане заличи образа на Кели, докато тя летеше, преобръщайки се във въздуха. Хълмът рухна и стотици тонове земна маса смачкаха двойката стражи. Във въздуха се изстреляха перести струи от пясък, камък и прах. Тялото на Кели се удари в скална стена и падна отпуснато на песъчливото дъно на пресъхналата река.

Кърт сигнализира на отряд „Сабя“ да слязат и да помогнат. Искаше и той да се втурне към нея, но трябваше да остане тук и да се погрижи крайната цел на мисията да бъде изпълнена. Или ако се провалеше в това, да организира отстъплението.

Линда все още чакаше неподвижно и следеше стража-наблюдател. Том и Люси бяха коленичили от двете й страни с готови ракетомети. Кърт премигна към мишената й. На два километра нагоре във въздуха бе увиснала единична точка, тяхната цел. Трябваше да го свалят или стражът щеше да докладва позицията им и да поиска подкрепления, които нямаше да се вържат на същия номер.

— Целете се встрани от центъра, в дясната мачта — прошепна Линда на Люси и Том. — В предната част.

Те прицелиха оръжията си.

— Мишената е прихваната — отговори Том.

— Огън! — тихо каза Линда.

Обгърнаха ги две опашки от дим, докато ракетите свистяха с писъци във въздуха. Стражът-наблюдател се обърна към приближаващите снаряди и енергийният му щит заблестя със златна светлина. Дулото на снайпера на Линда пламна. Сякаш без да помръдва и на микрон, тя започна да стреля, докато не изпразни пълнителя си. Ракетите се сблъскаха с щита — пушек и пламъци обгърнаха стража като балон. Миг по-късно ветровете издухаха облака от взрива настрани… стражът се разтресе и се спусна право надолу.

Линда се изправи. Формата на стража се разкриви, докато машината падаше. Централната сфера и трите мачти се завъртяха неконтролируемо преди сблъсъка си със земята.

— Вървете — каза им Кърт. — Убедете се, че е мъртъв.

Не загуби нито секунда повече заради стража, обърна се към дефилето и се затича — към Кели. Сканира биоданните й — непостоянен пулс, падащо кръвно налягане, ниска температура на тялото. Намираше се в шок. Кърт заора пръстта на дефилето и се спря, докато Аш и Холи я вдигаха на крака.

— Съжалявам, сър — каза Аш. — Стражите бяха на три метра от изхода. Ако бях изчакал още, щяха да избягат от капана. Щяха да я застрелят. Не можех да си позволя този риск.

Кели поклати глава не за да противоречи, а по-скоро, за да избистри сетивата си. Биоданните й се стабилизираха.

— Прав е — прошепна тя и се прокашля. — Хлапето се справи добре.

Тя вдигна палците си и отправи ръце към Аш. Той се поклони. Кърт си отдъхна с облекчение, Кели бе оцеляла. Беше рискувал живота й, за да спечели малко предимство над противника. Сега трябваше да го използва мъдро.

— А сега? — попита Фред.

Кърт им каза.

— Сега пред нас се отваря шанс. Ако онзи страж-наблюдател не е фиксирал позицията ни, ще имаме пространство да маневрираме и да поемем инициативата.

— Да маневрираме къде? — попита Холи.

— „Зона 67“ — каза Кърт. — Това е центърът на всичко. Ако съществува технология, която трябва да имаме, освен онези счупени части от стражи, най-вероятно ще бъде там.

— Колкото по на север сме били, толкова по-гъсти стават патрулите, сър — отбеляза Данте.

— Скоро ще се здрачи — каза Кърт. — Имаме достатъчно време да се върнем до спускателния кораб на синия отряд. Слънцето ще залезе, ще летим ниско, ще се възползваме от прикритието на дългите сенки. Скалите в тези каньони се напичат по цял ден, така ще разполагаме и с термално покритие.

Кърт огледа отряда си.

— Освен ако няма по-добра идея?

Погледът му се спря на д-р Хелси, докато тя и главен старшина Мендес се спускаха по склона към равнината. Тя се взираше в него, сякаш можеше да види през огледалната повърхност на визьора му.

— Добре, дръжте очите си на четири. Оливия, Уил, Линда, проучете местността напред. Без радио връзки. Да си свършим работата.

Д-р Хелси наблюдаваше как Кърт дава подробни инструкции на спартанците си. Не я интересуваше толкова какви бяха заповедите му, а по-скоро как ги издаваше и какъв бе ефектът, който предизвикваха. Той говореше с увереност, но в думите му имаше и топлота, и гордост. Никога не бе чувала спартанец да говори толкова убедително. Кели умееше да пуска разведряващи шеги, но това беше просто слой емоционална броня. Кърт беше различен.

Спартанците, млади и възрастни, го приемаха. Обичайният спартански стоицизъм и липсата на въпроси бяха налице, но освен това те кимаха и накланяха леко главите си — несъзнателни знаци за задълбоченото им внимание. Кърт беше техният лидер. Този факт можеше да й послужи добре през предстоящата криза.

Разбира се, той криеше нещо относно своите „СПАРТАНЦ-III“. Ако приемеше нямата, психологически осакатена Люси за ключ към тази тайна, д-р Хелси можеше да си представи ужасите, които криеше Кърт. Но с наближаването на края, тя нямаше друг избор, освен да се довери на Кърт. Трябваше да се довери на всички тях, да се довери, че ще й простят лъжите, които беше наговорила, за скритото технологично съкровище на предходниците.