Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (30)

Глава 28

1700 часа, 3 ноември, 2552 година (по Военния календар) / система Зета Дорадус, планета Оникс

в близост до отцепения район „Зона 67“

Кърт стоеше неподвижно, приклекнал в гъсталака, и чакаше стражите да се придвижат. Не беше останало време да се зарадва на срещата си със синия отряд, нито да дава обяснения или дори да им стисне ръцете. Разполагаха единствено с време да бягат. Патрулът от стражи ги беше подгонил в момента, в който изтеглиха спартанците. Оттогава вече един час играеха непрекъсната игра на котка и мишка из джунглата. Дроните ставаха все по-добри Ловци.

Двойката стражи се спря на четири метра над земята. След като бомбардираха джунглата от сто метра с енергийни снаряди… и пропуснаха, най-накрая слязоха на тяхното ниво. Страничните им мачти се огънаха, сякаш подушваха капана. След това мачтите около всяка сфера се отдалечиха една от друга и двете кълба се доближиха на сантиметри разстояние.

Това напомни на Кърт за процеса на делене на клетки, само че обърнат на обратно. Те се съединяваха. Не беше сигурен каква е целта на това „чифтосване“. Със сигурност обаче знаеше, че не му харесва. Вече двойната стража бавно се приближи.

По левия фланг отряд „Сабя“ активира мина, заложена под дроните. Нагоре се изстреляха пламъци и подпалиха короните на дърветата. Димящи парчета шрапнел премазаха зеленината. Секунда по-късно по десния фланг Синият отряд изстреля ракета SPNKr и град от куршуми МА5В. Прикритието им беше перфектно. Въздухът се изпълни с нажежени до бяло трасиращи снаряди и черни облаци от пушек. Две от дърветата в близост изпукаха и паднаха.

Кърт превключи на червена светлина и огънят замлъкна. Отряд „Сабя“ бе действал прибързано. Може би само със секунда, но определено бяха стреляли преди стражите да застанат в нужната позиция. Какво бе очаквал? Въпреки всички симулирани битки, в които спартанците от екип „Гама“ бяха участвали, нищо не можеше да ги подготви за продължителни партизански действия срещу машините за смърт на предходниците.

Кърт премигна. Дори с увеличението на образа и на термалните сензори не можеше да различи нищо във въздуха, където се бяха намирали стражите. За сметка на това виждаше земята, а сред нацепените дървесни стъбла, горящи листа и пращящ метал нямаше нито един дрон. Той изпрати двоен кехлибарен сигнал, нареждайки на отрядите да се придвижат назад. Ситуацията никак не му харесваше. Всички светлини му отвърнаха в зелено.

Кърт забеляза движение в мъглата — сенки, които приеха формата на шест пръта, подредени в дълъг шестоъгълник, в чиято среда имаше две сфери. Двойката стражи пулсираха, докато енергийното поле, което ги обгръщаше, потрепваше. Бяха напълно незасегнати.

Кърт изпрати три червени светлини — сигналът за изтегляне.

Едната от сферите запламтя и започна да се движи в различни посоки, търсейки. Спря и се насочи към Кърт. Той скочи. Сферата се превърна в експлозия от светлина, възпламени земята в джунглата и на мястото се отвори триметров кратер, който засъска и изстина до напукано стъкло. Кърт скочи на крака и инстинктивно отговори на огъня със своя МА5К.

Това също бе част от плана — частта, когато всичко се объркаше. Той беше настоял да привлече вражеския огън, докато другите се изтеглят. Познаваше терена — на триста метра на изток се намираше река Две вилици. Щеше да му се стори като разходка в парка.

Другата сфера засвети като полирано злато и куршумите му отскочиха от енергийния й щит, докато първата сфера се нагряваше отново и натрупваше заряд за нов изстрел.

Кърт побягна на зигзаг между дърветата. В тази двойна конфигурация стражите можеха едновременно да стрелят и да се защитават чрез енергийния щит. Това беше много лошо. Сякаш всеки от сблъсъците учеше стражите как да действат по-ефективно в битка.

Експлозиите следваха Кърт по петите му, сякаш стъпките му детонираха снарядите. Дърветата се разтвориха и пред очите му се заизвива река Две вилици. Водата беше мътна и разпенена. Кърт скочи и цопна в бързото течение.

Потъна до дъното. ИПЗ-бронята му се изпълни с кислород и Кърт запълзя срещу течението, като се придържаше към скалите по дъното на коритото. Забеляза скална тераса през мътната вода и се вмъкна под нея. Между него и стражите имаше три метра от течаща леденостудена вода, един метър скали и слой от фоточувствителни вериги в бронята му. Предполагаше, че е неуловим, за който и да е сензор. Поне толкова непроследим, че се надяваше да заблуди тези неща.

Зачака. Не последваха експлозии. Нито проблясъци. Нито затопляния. Дори комбинираният страж не го притесняваше чак толкова. Най-опасен бе този, който наблюдаваше отгоре. Стражите вече патрулираха по тройки — два на средна до земна височина и още един на двеста до триста метра във въздуха, които наблюдаваха всичко, споделяха тактиката си и се учеха. Докато третият ги следеше, спартанците щяха да се защитават и да реагират на действията, вместо да ги предизвикват.

Кърт се зачуди защо стражите не бяха повикали подкрепления. В комбинация можеха да освободят достатъчно огнева мощ и да изгорят цялата джунгла. Освен ако не си играеха умишлено на котка и мишка с тях? За да научат повече за бойните им методи? Трябваше да ги надхитри. Да свали и тримата. Да поеме инициативата. Може би заедно със синия отряд щеше да успее.

Кърт изчака още две минути, след това излезе от реката. Затича се с всичка сила към убежището на джунглата. Нищо не подсказваше, че го преследват. Запази радио тишина и предпазливо се придвижи към предварително уговорения сборен пункт.

Когато наближи района на наранената земя близо до „Зона 67“, забави скоростта си. Тук възможностите за прикритие бяха по-малко, затова огледа небето за стражи. Беше чисто. Пред него земята преминаваше в савана с акациеви дървета и огромни набраздени камънаци. Една от скалите беше куха отдолу. Уговорката беше да се срещнат под нея. Осигуряваше убежище, без да ограничава видимостта към близкото въздушно пространство. Ако бъдеха подложени на атака, щяха да разполагат с прав път за отстъпление обратно към джунглата.

Щеше да има поне двама пазачи-скаути и един спартанец по периферията на джунглата, които да съблюдават отстъплението им. По принцип щеше да прати двоен къс сигнал по радиото, за да уведоми пазача, но на открито не искаше да поеме дори този риск. Затова Кърт зачака, като предположи, че пазачът щеше да бъде или Линда, или Оливия. Ако беше Линда — той огледа близките дървета, — тя щеше да се намира там горе, на добра позиция за снайперистки огън. Ако беше Оливия, можеше да се намира навсякъде. Уменията й да се крие и промъква бяха плашещи.

Чу се дрънчене и на около три метра вляво от него падна камък.

Той се обърна и както и очакваше, видя Оливия, която бе приклекнала на метър зад него под сянката на ниско дърво. ИПЗ-бронята й се сливаше идеално с тревата и пъстрата светлина. Тя му махна, за да бъде сигурна, че е видял неясното дребно движение. Кърт не се съмняваше, че дори да беше облечена във флуоресцентни оранжеви работни дрехи, пак щеше да успее да се слее с терена.

Той й махна и след това насочи единичен комуникационен лъч към скалата на срещата. Сигналът установи протокол на ръкостискане и оживя с пращене.

— Връщам се — каза той.

— Идвай — отговори му гласът на Кели. — Радвам се да чуя гласа ти.

— Аз също. Край.

Кърт си спомни последния път, когато бе говорил с Кели по единичен лъч — когато тръстерната му раница бе експлодирала и той бе изстрелян в открития космос. Никога не беше осъзнавал колко му липсваха старите му другари от отряда, докато не ги видя отново. Разбира се, сега Синият отряд се намираше в опасност, но това също напомняше старите времена. Не можеше да си представи по-добри войници, с които да се забърка в проблеми.

Притича ниско и тихо през полето и се вмъкна със скок в сенчестата кухина. Том, Аш и Мендес бяха приклекнали до Кели, Линда и Фред. Шептяха един на друг и чертаеха схеми в пръстта. Люси седеше тихомълком до д-р Хелси, която погледна към Кърт и отново се съсредоточи върху лаптопа си в изследване на йероглифите на предходниците.

Останалите „СПАРТАНЦ-III“ липсваха, вероятно патрулираха.

— Радвам се, че се върна цял-целеничък — каза главният старшина Мендес и отривисто отдаде чест. — Почти се бях разтревожил.

— Благодаря, Главен. Предайте еднолъчево съобщение навън и уведомете всички патрулиращи.

— Да, сър — Мендес грабна малка сателитна чиния.

Линда, Кели и Фред се обърнаха заедно към Мендес, когато той каза „сър“ и след това погледнаха към Кърт. Кърт вдигна рязко показалеца си — жестът „изчакай за момент“ — и се обърна към Аш.

— Редник.

— Сър! — каза Аш и се изправи.

Шлемът му беше свален. По главата и врата му лъщеше пот. Това бе сериозно нарушение на бойните протоколи, но ИПЗ-броните не бяха проектирани за продължителна употреба, а членовете на отряд „Сабя“ изнемогваха в костюмите си вече дни наред. Кърт погледна към шлема, Аш пребледня, осъзнавайки грешката си и веднага го върна на мястото му.

Кърт каза:

— „Сабя“ прибърза при засадата.

— Да, сър — Аш зае позиция „мирно“, точно според протокола. — Вината беше моя. Почувствах, че е правилното време, че стражите се готвят да излязат от оптималната позиция за обстрел. Това не е извинение, сър. Няма да се повтори.

Дали Аш бе усетил нещо, което беше убягнало на Кърт? Все пак заповедите трябваше да се изпълняват.

— Разчитам на теб да се погрижиш отрядът ти да е концентриран върху задачите си. Ясно ли е?

— Абсолютно, сър — отговори Аш.

Кърт се приближи към синия отряд. Фред положи длан на рамото на Кърт, рядък жест сред спартанците. На езика на стриктно ограничените им емоции това значеше много.

— Мислехме те за мъртъв — прошепна Фред.

Кърт също хвана Фред за рамото.

— Трябва да ви разкажа за толкова много неща. Стражите, „СПАРТАНЦ-III“ — всичко.

Мендес се върна в сенките.

— Установих еднолъчева връзка, сър.

— Което ще трябва да почака още — каза им Кърт.

Той отвори канала си към синия отряд и „Сабя“.

— Ще свалим двойката стражи преди следващия етап от операцията — каза им. — Аш, вземи „Сабя“ и разузнай дефилето пред нас. Открий тунела, на който се натъкна преди няколко дни. Данте ще го отвори с две раници с експлозиви. Ще подмамим стражите вътре и тъй като не можем да пробием щитовете им, ще взривим тунела и ще ги погребем.

Фред, Линда и Кели се спогледаха. Обикновено Фред даваше заповедите в синия отряд. Почти незабележимо той кимна към отряда си.

— А какво ще правим със стража наблюдател? — попита Фред.

— Ще се пробваме със стрелба от разстояние — отговори Кърт. — Ще го ударим с две ракети SPNKr, които, да се надяваме, ще отслабят достатъчно щитовете му, за да може Линда да ги пробие с няколко изстрела.

— Какво е разстоянието? — попита Линда.

— Никога не се доближават на повече от два километра — каза Кърт.

Изстрелът не беше невъзможен. Но имайки предвид изменчивия вятър, движещата се мишена и комбинацията от куршуми с ракетни снаряди… щеше да бъде малко вероятен. Ала все пак Кърт трябваше да опита нещо, за да изпревари противниковите ходове.

Линда се замисли за миг и отговори.

— Точността ми от такава дистанция е осемдесет процента.

— Добре, тръгвай — каза Кърт на Аш. — Том, Люси, подкрепете „Сабя“, след това вземете два ракетомета SPNKr и се срещнете със спартанец–058.

Старшите сержанти и Аш се изправиха, кимнаха и се измъкнаха от кухината. На дисплея на Кърт се появиха зелени светлини. Той затвори еднолъчевата мрежа за връзка.

След като „СПАРТАНЦ-III“ изчезнаха, Кели каза:

— Заради тези деца ще ни убият. Държат се сякаш трябва да докажат нещо. Можехме да свалим стражите и по-рано, ако бяха изпълнили заповедите ти.

Кърт настръхна, когато чу думите й. Отряд „Сабя“ бяха неговите войници и всеки техен недостатък беше негов собствен. Гневът му се охлади също толкова бързо, колкото се беше появил. Тя беше права. Обърна се към нея със спокоен глас.

— Те не са „деца“. Те са спартанци.

Кели скръсти ръце.

— Мисля, че би било добре да им обясните какво постигнахме тук, сър — каза Мендес.

Кърт кимна и разказа за голяма част от тренировъчната програма на „СПАРТАНЦ-III“, както и за създаването на екипите „Алфа“, „Бета“ и новоизлюпения „Гама“.

— Някои от биоподобренията са усъвършенствани — обясни Кърт. — Нормалната агресивна реакция на „СПАРТАНЦ-III“ в ситуации на екстремен стрес беше…

Той затърси подходящата дума.

— Подсилена. Това им дава достъп до невероятни запаси от издръжливост и ги прави неподатливи на шок.

— Заради това ли подскачат като зайци? — промърмори Кели.

— Тук няма зайци — отговори той и замълча.

Кърт знаеше, че греши. Защо не можеше да го признае? Дали се държеше така, защото искаше новите спартанци да бъдат също толкова добри като старите? Фред, Кели и Линда разполагаха с десетилетия боен опит зад гърба си. Като командващ офицер на „СПАРТАНЦ-III“ трябваше да запази обективност.

— Права си — меко каза Кърт — Нервни са. Все още са зайци. Какви други да бъдат? Пресни новобранци, хвърлени срещу тези стражи.

Той погледна към Кели, Фред и Линда.

— Нуждая се от помощта ви, за да сме сигурни, че ще запазят самообладание… и ще оцелеят, ако е възможно.

Линда и Фред кимнаха бавно.

— Естествено — каза Кели и отпусна скръстените си ръце.

Д-р Хелси вдигна поглед от лаптопа си.

— Иска ми се да обсъдим това „усилване на агресията“ — каза тя. — Всъщност имам много въпроси относно програмата „СПАРТАНЕЦ-III“, като например къде са останалите от екип „Гама“? А „Бета“? Или „Алфа“?

— Въпросите ви ще трябва да почакат, докторе — отговори Кърт. — Времето ни изтича. Подкрепленията на лорд Хууд може и да не стигнат до тук. Всеки сблъсък учи стражите на нови неща. Скоро няма да можем да ги спрем.

— Настоявам — каза д-р Хелси. Думите й бяха спокойни като водите на застинало езеро, но стоманените й очи се впиха в шлема на Кърт.

Фред пристъпи към него.

— Съгласен съм с Кърт, госпожо. Искам да изтъкна, при цялото ми уважение, че вие не сте в позиция да изисквате каквото и да е при тази тактическа ситуация. Особено след като отвлякохте Кели, заобиколихте командната йерархия и ни изоставихте по средата на критична мисия на „Гетисбърг“.

Между двамата Кели изглеждаше като в противоречива мрежа на преданост. Д-р Хелси се изправи.

— Вече анализирах действията си — каза тя. — Откритието на тази нова технология на предходниците би трябвало да оправдае така нареченото нарушение на Военния протокол, което може би е било извършено.

Кухината се изпълни със смразяващо мълчание. Д-р Хелси нямаше официален ранг, но винаги бе имала голямо влияние над спартанците си.

Това не можеше да продължава. Кърт оценяваше уменията й на научен експерт и интелекта й, но не можеше да й позволи да издава объркващи или противоречащи на неговите заповеди.

— Тъй като споменахте протокола — Кърт умишлено я загърби и се обърна към синия отряд. — Искам да изясним командната йерархия.

Той се обърна към Фред.

— Разбирам, че лорд Хууд ти е предал командването на тази мисия, но аз отговарям за целия персонал на КУОН на Оникс.

Кърт активира маркера си „приятел или враг“, като му подаде изключително ниско захранване — толкова, че да могат да го уловят. На дисплеите им се появи зелен кодиран военен идентификационен номер, както и плочките и знакът звезда на старши лейтенант на КУОН.

Спартанците изправиха гърбове — неволният им рефлекс в присъствие на офицер.

— Така че отсега нататък поемам командването на тази мисия — каза Кърт.

За миг никой не проговори и тогава Фред отвърна отсечено.

— Да, сър.

Гласът на Фред прозвуча различно. Част от фамилиарността бе изчезнала, но освен това се усещаше и още нещо — уважение.

Кърт кимна бързо на синия отряд и се обърна към д-р Хелси.

— Госпожо, искам да продължите анализа си на документите от „Зона 67“, касаещи предходниците. Очаквам нови сведения за напредъка ви след два часа.

Д-р Хелси повдигна едната си вежда. Не каза нищо и седна бавно, съсредоточавайки се обратно върху компютъра. Кърт въздъхна наум. Една спечелена битка днес.

Зелената светлина на Оливия проблесна два пъти — сигналът за „приближаване на приятел“. През отвора на кухината премина вълна — отчасти сянка, отчасти скала — и Оливия се показа изпод ИПЗ-камуфлажа.

— Двойка стражи — прошепна тя. — На половин километър на юг, сър. Придвижват се насам в търсеща формация.

— Всички! Пригответе се за излизане — каза Кърт. — Кели, раздвижи се, ти ще си нашия заек.

— С радост, сър — тя отправи жест с два пръста пред лицевия си шлем — традиционната спартанска усмивка.

Останалите кимнаха.

Кърт знаеше, че ще го последват в битка и право към портите на ада, ако им заповядаше. Чувстваше, че можеше и да се стигне дотам.