Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (5)

Глава 3

0940 часа, 7 ноември, 2531 година (по Военния календар) / система 34 Груумбридж, в близост до строителната платформа 966А (оттеглена от експлоатация)

Спартанец–051, Кърт, скочи в абсолютната празнота. Луната бе на сто километра под краката му. Той пренастрои съзнанието си към движението в космоса, където всичко се носеше свободно и понятия като „горе“ и „долу“ бяха безсмислени — важни бяха само векторите, масата и скоростта. Той включи камерата си за обратно виждане и видя как Кели и Фред изскачат след него от люка на хищника. От опит знаеше, че би било грешка да обърне главата си назад, за да се огледа. Движението щеше да го завърти и да му отнеме контрола върху тялото. А и в модификацията на „Мьолнир“-бронята, пригодена за движение във вакуум, подвижността му беше многократно намалена.

Върху дисплея му се включи зелена светлина, която потвърждаваше, че всички се намират върху един и същ вектор. Щяха да се носят в безтегловност няколко километра преди да активират тръстерите^[1] за придвижване на дълги разстояния. Имаше две основателни причини да бъдат внимателни, макар и бавни.

Първо, при навлизането на кораба им „Обход“ в нормалното пространство, флотският офицер беше уловил ехо, което съответстваше на част от силуета на кораб от клас „Хищник“. Той го пренебрегна, тъй като реши, че е само отражение на собствения им сигнал от повърхността на луната. Увери ги, че няма от какво да се безпокоят. И все пак аномалията тормозеше съзнанието на Кърт. В случай че имаше друг кораб, той искаше да знае за него, преди да включат тръстерите си. Не трябваше да рискуват и да издадат прикритието на кораба си заради непредпазливост.

Второ, бяха засекли неподвижен комуникационен сателит откъм тъмната страна на луната — нещо типично, ако обектът е наблюдаван за изненадващи нападения. Апаратът не бе излъчил нито един сигнал. „Обход“ го заглуши и след това го изгори с един изстрел на лазерите си. Кърт предположи, че тази простичка разузнавателна мисия може да се окаже напечена. В такъв случай щеше да се зарадва, ако интуицията го подведеше.

Той активира еднолъчевата радио система за комуникация с отряда и каза:

— Предполагаемо време на достигане на демаркационната линия между деня и нощта — след пет минути. Започнете системна проверка на тръстерите.

Кърт включи собствения си диагностичен апарат. Не можеха да си позволят да рискуват с тръстерните раници. Тази част от екипировката им бе създадена за операции на големи разстояния в дълбокия космос и представляваше най-рисковото оборудване, с което бяха тренирали. Въпреки тройно подобрените навигационни системи и стабилизатори, в двойните резервоари имаше достатъчно сгъстен триаминохидразин, така че една случайна грешка можеше да те придвижи твърде надалеч и извън курса, което практически обезсмисляше спасителната мисия. Или както казваше старшина Мендес: „Ако започнеш да се въртиш в тази екипировка, по-добре подхващай молитвите“.

Кърт получи зелени сигнали.

— Предполагаемо време на достигане — три минути — каза той.

— Разбрано — отвърна Кели и добави: — Нещо не е наред?

— Не — каза Кърт.

Гласът на Фред се разнесе по комуникационния канал:

— Това твое „не“, всъщност звучи точно като „да“.

— Само чувство — призна той.

По еднолъчевия им канал се чуваше единствено съскането на тишината.

Кърт наблюдаваше дисплея си, свързан със задната камера, докато Кели и Фред активираха карабините си МА5В. Кабели за пренос на информация свързваха всяко оръжие с микропроцесора в тръстерните им раници, който осигуряваше необходимия контраоткат при стрелба. Кърт въздъхна и за момент затъмни визьора си. Сега бяха и изнервени, освен всичко останало. Но може би това не беше лошо. Днес странностите бяха твърде много.

Например ехото от неактивния шпионски сателит. И защо централното командване ги бе пратило на нискорискова разузнавателна мисия? В случая трябваше само да се извърши обикновен оглед за необичайна дейност на изваден от служба корабен парк на КУОН. Естествено покриването на дълги космически разстояния беше рискована маневра за всеки астронавт, но не и нещо, което изисква трима спартанци.

— Навлизаме в зоната на здрача — каза Кърт. — Преминаваме в радио тишина.

Понесоха се към тънката като бръснач линия, която разделяше деня от нощта върху гладката ледена луна. Нямаше атмосфера, така че преходът щеше да е бърз, без бляскав изгрев, само взрив от сияние. Преминаха в светлата зона. Визьорът на Кърт се поляризира автоматично. Вече можеха да видят корабния парк.

Станция „Делфи“ представляваше носещ се град от споени строителни скелета, кранове, котвени капсули, тръби и куки. Нямаше осветление. Никакви температурни излъчвания. Кърт включи камерата си с висока резолюция, за да документира всеки квадратен метър от запуснатата станция. Който и да бе отговарял за пенсионирането на станцията преди три години, бе свършил изключително немарлива работа. Около нея се носеше ореол от отломки — въртящи се стоманени греди, болтове, в бойния щит проблясваше мъждиво отразената червена светлина на близките двойни звезди.

Изглеждаше пуста, така че Кърт изпрати троен зелен сигнал — „всичко е чисто, продължаваме еднолъчевата комуникация“.

Фред изпрати изображение по канала, на което се виждаше скелетът на частично построен кораб, около три пъти по-голям от техния хищник.

— Стоманената сплав би трябвало да побелее под действието на слънчевата радиация — каза той.

— Тази е сребърна — отговори Кърт. — Нова конструкция?

— Вижте това — каза Кели.

Тя качи серия от изображения, които показваха последователни увеличения на люлка за поддържане на корпуси, чиято форма загатваше странното ъгловато тяло на стелт кораб. Само че този съд се очертаваше с размерите на разрушител на КУОН, което бе невъзможно. Огромен стелт кораб — това беше оксиморон^[2]. Колкото по-голям е един кораб, толкова повече радиация изтича от него, предизвиква повече температурни смущения и броят на стелт повърхностите, които го пазят от радари и трябва да се поддържат в отлично състояние, е по-голям.

— Изпрати това изображение с единичен лъч към „Обход“ — нареди Кърт.

Статус светлината на Кели светна в зелено.

Кърт описа дъга пред себе си с лявата си ръка, за да може отрупаната му със сензори ръкавица да събере данни. Никакви температурни смущения. Не, почакай. Той забеляза миниатюрен бял проблясък насред въртящата се бавно станция „Делфи“.

— Гореща точка — каза той, обозначи областта на дисплея си и изпрати координатите на Фред и Кели.

Ръката на Кърт потрепери. Годините на комуникация чрез тихи, еднозначни ръчни сигнали бе навик, от който не можеше да се отърси. Разговорите, дори по единичен лъч, някак си го караха да се чувства несигурен. Въпреки това една-единствена вълна можеше да го завърти в пространството, а Кърт не желаеше да използва компенсаторните функции на тръстерите си по време на огледа.

Кели насочи оптичната си апаратура върху точката, увеличи образа и всички видяха петно с цветовете на дъгата.

Радиационният брояч на Кърт изщрака шумно и се успокои.

— Пулсации в широк спектър — обясни той.

— Виждал съм такъв и преди — каза им Фред. — Трябваше да бъде поправен свръхсветлинният двигател „Шоу-Фуджикава“ на „Магелан“. Беше рискована задача. Тези неща не би трябвало да се разглобяват, след като веднъж се въведат в употреба.

Двигателите „Шоу-Фуджикава“ позволяваха на корабите на КУОН да напускат нормалното пространство и да пътуват през подпространствена територия, разговорно наричана „хиперпоточно пространство“. Кърт бе получил повърхностно обучение как работи механизмът. Двигателят използваше ускорители на частици, за да разкъса нормалния пространствено-времеви континуум, като създаваше миниатюрни черни дупки. Те, от своя страна, се изпаряваха чрез Хокингова радиация^[3]. Истинската квантовомеханична „магия“ на двигателя се криеше в манипулацията на черните дупки във време-пространството и способността му да премести стохилядитонен кръстосвач в хиперпространството. Математическите механизми, които описваха процеса и връщането на кораба в нормалното пространство, далеч надвишаваха способностите на Кърт. Всъщност надвишаваха възможностите на почти всички гении сред хората.

Кърт обаче знаеше едно за двигателите „Шоу-Фуджикава“ — бяха опасни. Имаше доказателства от радиационни излъчвания и истории на очевидци, че естествените закони се „огъваха“ в близост до активни устройства.

— Обновете записите за мисията и ги излъчете обратно към „Обход“ — каза Кърт. — Връщаме се, за да огледаме отблизо аномалията и да потвърдим предположението на Фред, преди да извикаме отдела за справяне с опасни материали.

Зелените светлини на Кели и Фред се забавиха малко преди да проблеснат на дисплея му.

Кърт активира Т-раницата си, усили тръстерите и се насочи към станция „Делфи“. Използва контролните устройства, за да нагласи вибрациите, въртенето и отклонението си, така че да избегне сблъсъка с болтовете, гредите и инструментите, които се въртяха в облака от отломки.

Когато се приближиха на сто метра от пращящите, частично разглобени намотки, в камерата му за задно виждане забуча статично електричество.

— Получавам смущения — каза Кърт. — Останете на позициите си, аз ще разузная.

— Разбрано — каза Кели. В гласа й се усещаше нотка на притеснение. — Куките за захващане са в готовност.

Кърт се придвижи по-близо и за миг успя да види сърцето на двигателя — почти ултравиолетово сияние, което не отговаряше на термалните индикатори. Беше невъзможно дупка в хиперпространството да съществува по-дълго от частица от стотната, но той изпитваше натрапчивото чувство, че наблюдава точно такава, а колкото повече се доближаваше, толкова по-вероятно бе да бъде засмукан в нея и да изчезне завинаги. Но това бе само чувство.

Кърт се поколеба. Той се отклони от правата траектория и се понесе към една греда на тридесет метра над двигателя „Шоу-Фуджикава“. Пространството около апарата се огъваше като топлинни вълни — нещо невъзможно в абсолютен вакуум.

Горният му дисплей примига. Кели заговори по канала, сигналът й бе заглушен от шумове.

— Идентификаторът ти „враг или приятел“ се е разстроил. Показва, че се намираш на няколко различни места. Прекрати разузнаването. Ако електрониката ти се повреди…

Връзката се разпадна със съскане.

— Видях достатъчно — каза Кърт.

Отговори му само статичното електричество.

— Връщам се.

Той побутна височинните си тръстери, така че да го завъртят на обратно. Превключвателят работеше, но дюзите на тръстерната му раница не функционираха. Кърт изключи контролните системи. Тройна редукция на процесорите или не — ако раницата му бе засегната от радиацията, последното нещо, което искаше да направи, беше да зададе команда за стрелба. Той сграбчи стоманената греда, закрепи се за нея и махна на отряда си. Не можеше да ги види, но знаеше, че те го наблюдават. Нямаше да го изоставят. Дори да беше застанал на ръба на ада, Кели и Фред щяха да го измъкнат оттам. Разбира се при наличието на повреден, частично разглобен двигател „Шоу-Фуджикава“ в непосредствена близост… може би се намираше именно там.

Той забеляза движение в мрака. Въже на оранжеви и бели ивици с въртящо се топче, прикрепено към края му, се извиваше към него — спасителната линия на Кели. Идеално. Нямаше нужда да се тревожи повече.

По стоманената греда проблеснаха искри. Кърт инстинктивно я пусна. По сплавта затанцуваха волтови дълги — радиацията бе индуцирала електрически заряд. Върху всичките му дисплеи забуча експлозия от шумове. Цели редици от статус светлини запремигваха в кехлибарен цвят, а след това в червено. Животоподдържащи системи, хидравликата и захранването се дестабилизираха… и угаснаха. Трябваше да се измъкне оттук преди този свръхсветлинен двигател „Шоу-Фуджикава“ да разруши напълно костюма.

Основните закони на физиката все още работеха. Действие и противодействие. Енергиен трансфер и инерция. Той се оттласна от гредата, обратно към Фред и Кели с надеждата да улови спасителната линия. Ако я изпуснеше, те все пак щяха да го открият. Единствената му грижа в момента бе да се отдалечи от причината за повредите в костюма си.

Той се понесе. С изключен костюм можеше да се движи единствено по инерция. И да чака.

Електричеството го уцели право в тялото и гръмотевицата запрати Кърт напред като парцалена кукла. Веднъж понесе почти директен удар от експлозия на граната и усещането беше почти като сегашното. Само че тази експлозия не се случи близо до него, а право върху бронята му. Първо помисли, че е жертва на снайперисти, които чакаха в засада. Но след това зрението му се проясни и той видя звезди, бледите червени двойни слънца и станция „Делфи“, която се въртеше около оста си.

Тръстерната му раница беше повредена. Усещаше как горивото изтича навън, въпреки че резервоарите бяха проектирани с допълнителни блокиращи клапи и самозапечатваща се пяна за спешни ситуации, които да предотвратят подобна декомпресия. Отново чу гласа на Главен старши сержант Мендес в главата си: „Ако започнеш да се въртиш в тази екипировка, по-добре подхващай молитвите“.

— Помощ — извика той. — Повреда в костюма! Помощ!

Кърт нямаше идея къде се намира, къде се намираше отрядът му или пък с каква скорост се отдалечаваше от тях. Разбира се по време на мисията нямаше активни комуникационни канали. Единични лазерни лъчи пренасяха сигналите им от точка до точка. Ако някой сигнал уцелеше обект с неговите размери, който се въртеше неконтролируемо в открития космос, щеше да е истинско чудо. Най-накрая успя да се ориентира достатъчно, за да включи системата за блокиране. Никакъв резултат. Той удари по аварийната спирачка. И тя не работеше.

— Добре съм — каза по канала. — Животоподдържащите системи работят на минимална мощност, но все още са функционални. Преминавам в режим на дълбоко дишане, за да запазя въздуха и захранването. Ще се справя. Би трябвало да уловите сигнала ми „враг или приятел“, когато трасето се изчисти. Активирам спасителния маяк. Ще се оправя. Ще се о…