Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (17)

Глава 15

0745 часа, 31 октомври, 2552 година (по Военния календар) / система Зета Дорадус, планета Оникс, близо до лагер „Кърахий“.

Кърт плавно спря уортхога на половин километър от лагер „Кърахий“. Нещо огромно хвърли сянка върху короните на дърветата пред тях, от които излетяха няколко червеноопашати папагали. Той скочи от колата и посочи към храста отстрани на пътя. Двамата с Мендес се снижиха и проследиха как безпилотният дрон се плъзна по въздуха над уортхога и спря.

Дизайнът на машината не бе на КУОН. Може и да беше съглашенски, но всички техни апарати бяха големи, грозни, сплескани, сиво-сини и изчистени от детайли. Това нещо се носеше по-тихо от шепот, а това означаваше антигравитационна технология, което най-вероятно означаваше непознат произход. Спомни си трансмисията на Вечно лято и го побиха тръпки. Възможно участие на не съглашенски сили.

Геометрията на дрона се измени, сферата в центъра се придвижи напред по продължение на страничните мачти. Първият инстинкт на Кърт бе да сграбчи пушката си и да стреля. Намираше се в по-добра позиция за стрелба. Пресегна се към оръжието си и си припомни, че като се изключат пистолетът и ножът на старшина Мендес, двамата не бяха въоръжени. Реши, че засега криенето бе най-правилната стратегия.

Дронът се завъртя около уортхога и доволен от резултата, продължи по прашния път. Кърт се увери, че дронът е изчезнал в джунглата и подкани Мендес със знаци да го последва през дърветата към периферията на лагер „Кърахий“.

Триста метра от джунглата, около построения във формата на подкова лагер, бяха изсечени. От началото на изчистената зона Кърт видя няколко от извънземните машини, които кръжаха над сградите и парадните площадки.

— Зигзагообразни модели на придвижване — прошепна Мендес. — Търсят нещо. Или някой.

От центъра на лагера се разнесе звук от експлозия, но различна от енергийния взрив, на който бяха станали свидетели на пътя. Този път се чу тъпият пукот на шрапнелна граната.

Дроните над лагера забавиха полета си, обърнаха се и заедно се отправиха в една и съща посока — казармите на сержантите.

— Ето го нашият шанс — каза Кърт. — Давай. Бягай.

Докато вниманието на дроните беше насочено в друга посока, те изтичаха през общата зона. Промъкнаха се покарай караулката до портите и влязоха в спалните на спартанците. Започнаха да лазят под срутената сграда. Върху близките чакълени пътища и алеи се спуснаха сенките на дроните, които се носеха безшумно във въздуха. Кърт вдигна ръка, за да спре Мендес. Ветеранът прикри устата си с ръка, за да приглуши пъшкането си. Колкото и да се възхищаваше на старшия сержант, този спринт безспорно го бе изморил.

Изчакаха, докато сенките не се изчистиха и изтичаха до следващата сграда — сержантските казарми. Кърт видя причината за смущението на дроните — купчина от развалини, три огънати метални пръта и овъглена сфера, която тлееше в двора за инспекции на сержантите. Някой бе свалил една от извънземните машини.

Откъм лазарета от другата страна на двора светна червен лазерен мерник, насочен към Кърт. Той се извърна настрана. Когато някой те следи с мерник, трябва да се движиш. Но това не беше заплаха. Беше сигнал. Той посочи натам и Мендес също го видя. Лазерът проблесна още веднъж и изгасна. Мендес понечи да тръгне. Кърт погледна към небето и издърпа главния сержант плътно до стената, тъй като над тях прелетя още един дрон.

Машината премина. Те изтичаха до лазарета и се вмъкнаха под него. В сенките ги очакваха две идеално прикрити петна от неравномерно сиво — Том и Люси в ИПЗ-броните си.

— Вие двамата сте най-хубавото нещо, което съм виждал от почти цяла седмица насам — ниско каза Мендес.

Кърт се чувстваше по същия начин, но не можеше да си позволи да го произнесе. Той командваше, а това изискваше известна дистанция, независимо колко скъпи му бяха и двамата.

Люси кимна и зае пост на ръба на постройката.

— Докладвайте — каза Кърт.

— Преброихме двадесет и два дрона над периметъра на лагера — каза Том.

— Има ли други от персонала в лагера? — попита Кърт.

— Не, сър — отговори Том. — Всички липсват или са мъртви.

Той си пое дълбоко дъх.

— Неутрализирахме два дрона с гранати. Разполагат с щитове, които отразяват щурмови и снайперистки куршуми. Не могат да засекат по-бавни оръжия. Научихме това от една слаба трансмисия на отряд „Сабя“.

— „Сабя“ са тук? — попита Мендес.

— Не, старши сержант — каза Том. — Не успяхме да се свържем нито със „Сабя“, нито с „Катана“ или „Гладиус“ след активирането на „Зона 67“. Не последваха други трансмисии.

Кърт наблюдаваше реакцията на Мендес. Мъжът изглеждаше непоколебим като скала и от тревогата му от преди това нямаше и следа. Знаеше, че може да разчита на него, на Том и Люси, независимо от обстоятелствата.

— Може и да се наложи да се справяме сами дълго време — каза им Кърт. — Трябва да извлечем максимална полза от позицията си в лагера. Том, отиди до оръжейната и събери гранати, детонационна корда, всичко, което изглежда полезно. Забрави за амунициите, има само зашеметителни патрони. Не се претоварвай.

— Да, сър — кимна Том.

— Старши сержант, добери се до командния център — каза Кърт. — Включи генераторите, за да усилиш захранването и активирай спомагателен канал за комуникация. Може и да се окаже достатъчно силен, за да пробие радио блокадата. Изпрати общ сигнал за тревога. Разпрати го между всички антени. Може да обърка тези неща достатъчно дълго и да премине. Опитай се да се свържеш с евентуални оцелели от „Агинкорт“.

И двамата знаеха колко малък бе шансът спасителни пашкули да са избягали извън обсега на взрива. И все пак, длъжни бяха да опитат.

— Остави бележка — продължи Кърт — в случай, че се появят други спартанци. Пиши им да съберат припаси и да се срещнат с нас при връх Ел Моро.

— Разбрано — отговори Мендес.

Кърт погледна часовника си — самонавиващ се античен механизъм.

— Сверете часовниците си на 1045. Люси и аз ще съберем амуниции и ще организираме маневра за отвличане на вниманието до един час. Тогава тръгваме през джунглата. Ще се срещнем при връх Ел Моро.

— Да, сър — казаха Том и Мендес.

Двамата стигнаха противоположните краища на лазарета с лазене, изчакаха дроните да изчезнат и се измъкнаха.

— Люси?

Тя се приближи по корем до него.

— Следвай ме — той се придвижи до ръба на постройката.

Дегизирана в ИПЗ-бронята си, Люси се превърна в негова сянка. Кърт посочи малка, боядисана в бяло къща от другата страна на двора — резиденцията на коменданта на лагера, където Кърт бе живял през последните двадесет години. Те изчакаха три дълги минути надвисналите над главите им сенки да изчезнат.

Двамата с Люси влязоха в къщата и затвориха вратата. Кърт никога не я бе заключвал, но този път някакъв инстинкт на съзнанието му го накара да затвори малкия катинар на вратата. Къщата бе малка. Имаше три стаи — офис, тоалетна с баня и спално помещение. На стената в офиса висяха рамкирани снимки, в една ниша имаше гръцка урна, която изобразяваше борци от древността, а върху бюрото му бяха натрупани изрядни купчини документация — новите заповеди за заминаване на екип „Гама“. Искаше му се всичко това да се бе случило миналата седмица, когато на Оникс имаше триста спартанци. Тактическата ситуация щеше да е коренно различна.

Люси смъкна бамбуковите щори и спря пред снимките на стената. Кърт се присъедини към нея. През последните пет години Втори отдел бе оповестил публично програмата „СПАРТАНЕЦ-II“, за да повдигне духа. На стената имаше снимки на спартанци, облечени в брони „Мьолнир“, които пренасяха ранени морски пехотинци на пеликан; спартанци, обградени от паднали елитни войни на Съглашението; гордо изправени спартанци. Герои до един. „СПАРТАНЦ-III“ бяха изучавали легендарните си предходници, битките, които бяха водили и тактиката им. Бяха се учили от най-добрите.

Той погледна към Люси. Изражението й бе скрито под огледалната повърхност на шлема й. Погледна отново към снимките. На стената нямаше нито една снимка на „СПАРТАНЕЦ-III“, саможертвите им не бяха споменати публично нито веднъж. И никога нямаше да бъдат. На Кърт му се искаше ситуацията да беше по-различна, да беше предприел малките стъпки към подобряване на спартанците по-рано. Наблягането на екипната им тренировка, подобренията по ИПЗ-броните им, новите мутации — като че ли нищо не бе достатъчно.

— Оттук — каза й той и се обърна към стоманената врата до банята. Прекара длан по биосензора и позволи лицевите и очните скенери да потанцуват по чертите му. Вратата се отвори безшумно и те влязоха.

Включиха се флуоресцентни светлини, под които се разкри стая, чиито стени бяха покрити с шкафчета за амуниции, стойки с пушки, сандъци с надписи SPNKr и дузини патрондаши с гранати. По стените имаше монтирани титаниеви греди, които подсилваха стаята, така че да може да издържи на директно бомбено попадение. Той отвори един от шкафовете с оръжия, които стигаха чак до тавана, и показа на Люси цял арсенал от съглашенски оръжия — пистолети и гранати.

— Започвай да събираш оръжия — каза й той. — Вземи всички експлозиви. Напълни шест раници. Вземи ракетите SPNKr и всички гранати.

Тя изпъна ръцете си с длани нагоре и ги придвижи нагоре-надолу. Знакът за „тежко“.

— Ще трябва да направим няколко курса.

Кърт отиде до ъгъла на стаята и застана пред квадратния сейф от неръждаема стомана със страна от два и половина метра. Набра комбинацията, вратата изщрака и се отвори със съскане, докато от вътрешността й излизаше компресиран азот. Кърт отвори изцяло тежката врата на сейфа. Стаята се изпълни със зелено сияние.

Люси застина с гранатомет в едната ръка и плазмен пистолет в другата. Приближи се като в транс до него и се втренчи в съдържанието на сейфа. От устните й се откъсна приглушен звук на изненада. Вътре имаше броня „Мьолнир“. Релефните плочки блестяха с призрачна светлина над абаносовия балистичен долен слой. Дори празна изглеждаше внушително. За последен път я бе носил, когато приветства кандидатите за екип „Алфа“. Оттогава насам се грижеше педантично за нея и бе научил всичко възможно за поддръжката й. Отделенията й за ядрен синтез бяха презаредени преди мисията му на станция „Делфи“, така че комплектът притежаваше достатъчно захранване за петнадесет години непрекъсната употреба.

Бронята „Мьолнир“ превъзхождаше ИПЗ-костюмите във всички отношения. В нея Кърт щеше да защитава „СПАРТАНЦ-III“ по-добре и да унищожава дроните по-лесно, но след десетилетията, през които бе учил спартанците на важността на работата в екип и на семейството, тя щеше символично да го изолира от тях. А това бе последното, който той искаше.

Той издърпа малък шкаф изпод стойката на бронята и го отвори. В него имаше матово сива инфилтрационна броня с полузахранване. Свали ботушите си и навлече специалния чорапогащник. Люси посочи към бронята „Мьолнир“ и след това към Кърт.

— Не — каза той. — Тя повече не е част от живота ми. Вече съм един от вас.