Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (3)

Глава 1

1647 часа, 1 май, 2531 година (по военния календар) / система 111 Таури, лагер „Нова надежда“, планета Виктория

Въпреки половинтонната тромава броня „Мьолнир“, която го покриваше, Джон, спартанец–117, се придвижваше като сянка в притъмнелия горски храсталак. Пазачът на границата на база „Нова надежда“ си дръпна от цигарата, изпусна за последен път кълбо дим и хвърли фаса. Джон нападна. Чу се едва доловимо шумолене, той обви ръцете си около врата на мъжа и го изви, докато не се чу пукане. Цигарата на пазача падна на земята. Наоколо щурците продължиха нощния си концерт. Джон изпрати сигнал с информация за напредъка си на останалите от синия отряд. На дисплея му премигнаха четири диодни светлини, което означаваше, че останалите гранични пазачи са били неутрализирани.

Следващата цел беше портата, през която минаваха доставките, най-слабото звено в защитната система. Пред караулката имаше двама мъже, както и двама на покрива, и още няколко вътре. С изключение на това базата притежаваше впечатляваща система за сигурност дори по спартанските стандарти: сензори, чувствителни към движение и сеизмична активност, три обръча от охранители, обучени кучета, както и дрони^[1] от клас „МАКО“ във въздуха. Джон изпрати зелен статус сигнал — знак да продължат към следващата фаза.

Залязващото слънце току-що бе докоснало ръба на хоризонта, когато стражите на покрива на бункера се сгърчиха и се сринаха. Случи се толкова бързо, че Джон не бе сигурен в кой от двамата първо се беше прицелила Линда. Един удар на сърцето по-късно, двамата на земята също бяха мъртви. Джон и Кърт се затичаха към караулката. Кели спринтира напред, покри разстоянието от 300 метра между гората и бункера два пъти по-бързо от тях и с мощен скок се качи на покрива. Отвори люка и хвърли няколко светлинни гранати вътре. Кърт пазеше пред входа и търсеше мишени.

Джон изчака от другата страна на вратата от стомана и бронирано стъкло. Ръката му беше на дръжката, а кракът му беше подпрян на стената. Отвътре се чуха три приглушени удара. Джон дръпна и изтръгна вратата от рамката от стомана, предназначена да подсили стената. Кърт нахлу вътре и откри стрелба с автомата си М7. Миг по-късно влезе и Джон. Прецени потенциалните опасности за не повече от миг. Трима от стражите вече бяха свалени. Зад тях куп монитори за наблюдение показваха гледки от стотици камери из базата. Седем мъже седяха на масата за карти и все още се отърсваха от ефекта на светлинните гранати. Пистолетите им бяха наполовина извадени от кобурите. Джон застреля хладнокръвно всеки от тях с по един куршум в главата. Всички движения прекъснаха.

Кели скочи от покрива и се претърколи през вратата с насочено оръжие.

— Системата за сигурност — прошепна Джон към нея и Кърт.

Фред и Линда се появиха миг по-късно. Заедно те издърпаха и наместиха тежката врата обратно в изкривената рамка.

— Навън всичко е наред — каза Фред.

Кели седна пред стената с монитори, издърпа чувствителна към допир конзола и зареди пакета с инфилтрационен софтуер на ВСР в компютъра. Кърт въведе няколко команди на клавиатурата, като през това време кимна към листчето, залепено под един от мониторите.

— Паролата е въведена — каза той и поклати глава.

— Добре — промърмори Кели. — Можем да го направим и по лесния начин. Включвам протокола за превключване на мониторите. Ще разчистя път към целта.

През това време Кърт сменяше кадри от камери от различни ъгли и подсистеми на дисплеите.

— Няма активирани аларми — каза той.

Спря се и се вгледа в група от стражи, които разтоварваха метални кутии с амуниции от един уортхог^[2]. Един от тях изпусна кутията от ръцете си. На нея беше изписано: МУТА-АР–09334.

Джон не беше нареждал проверка на подсистемите, макар че не бе и забранявал такава. Действията на Кърт обаче можеха да задействат червена светлина за тревога в командната зала на базата.

Джон се чувстваше объркан по отношение на спартанец–051, Кърт, заместникът на Сам в синия отряд. От една страна, той беше невероятно способен спартанец. По време на тренировъчните упражнения старшина Мендес често му бе поверявал командата на зеления отряд и Кърт много пъти ги бе извеждал до победа в сблъсъците със синия отряд на Джон. От друга страна, обаче Кърт беше твърде недисциплиниран за спартанец. Отделяше време, за да се запознае с всеки спартанец, дори и с не спартанския персонал, който ги тренираше и снабдяваше. За професионален войник, участник в две войни — едната срещу окупирали се въстаници, а другата срещу технологично превъзхождащи ги извънземни ксенофоби — Кърт влагаше твърде много време и енергия в създаване на приятелства.

— Камерите и детекторите са изключени — обяви Кели и направи малък кръг с показалеца си. — Имаме петнадесет минути, докато приключи смяната на кучетата и дроните напълнят резервоарите си. Остава само да се справим със стражите.

— Движение — заповяда Джон на отряда си.

Кърт се поколеба и все още не откъсваше поглед от мониторите.

— Какво има? — попита Джон.

— Имам някакво странно чувство — прошепна Кърт.

Това разтревожи Джон. Всички се бяха справили безгрешно и нямаше сигнали, че врагът е усетил присъствието им. Но Кърт бе известен с умението си да предугажда засади. Джон на няколко пъти бе ставал свидетел на такива моменти по време на тренировки. Той кимна към монитора, на който не се виждаше нищо необичайно.

— Обясни ми.

— Стражите, които разтоварват този уортхог — каза Кърт, — изглеждат така, сякаш се приготвят за нещо. Системите за сигурност могат да бъдат заблудени или нагласени, така че заблуждаването им да изглежда лесно. Хората? С тях не е толкова лесно.

— Разбирам — каза Джон. — Ще си отваряме очите на четири, но трябва да се придържаме към графика. Да тръгваме.

Кърт се изправи и докато излизаха, хвърли последен поглед към монитора.

Спартанците се придвижваха, като се гмуркаха от сянка в сянка, преминаха около склада, офицерските помещения и най-накрая се доближиха до втори склад в центъра на базата. Сградата бе заобиколена от три огради, върху които имаше окачени предупреждения, че чакъленият двор отвъд е миниран. Осем стражи охраняваха периметъра. От едната стана беше паркиран модифициран уортхог. Беше двойно по-малък от стандартния модел, а в средата му имаше заварено ново отделение, което вероятно можеше да транспортира десет войници до бойното поле. Щеше да им свърши работа.

Джон извади малка пръчка и я насочи към сградата. Радиационният брояч показа стократно по-високо ниво от нормалното за повърхността на планетата. Това потвърждаваше, че главната им цел бе вътре — три атомни бойни глави „Фенрис“^[3].

Неотдавнашните битки със Съглашението бяха намалили запаса от атомни оръжия на КУОН в този сектор почти до нулата. Въстаниците бяха разбрали за това (което показваше, че имаха много сериозно разузнаване) и се бяха свързали с регионалното централно командване със смело предложение за сделка. Твърдяха, че притежават откраднати бойни глави. Казваха, че имат свои хора, болни от синдрома на Борен и настояваха за експертизи и лекарства, които можеха да осигурят само лекарите на КУОН. Централното командване отвърна, че ще помисли.

Бяха помислили и в резултат изпратиха синия отряд, за да върне ракетите и ако се отвори възможност, да елиминира бунтовнически водачи.

Джон сигнализира на отряда си да се придвижат напред и да се разпръснат край бункера, откъдето да търсят удобни позиции за снайперистки огън по стражите. Проблеснаха зелени светлини на съгласие. Сигналът на Кърт дойде последен, очевидно съпроводен от неувереност. Джон махна отривисто към Кърт и му посочи към уортхога, за да влезе в машината и да я подготви за движение. Кърт кимна.

Лошото предчувствие на Кърт бе заразително. Ситуацията не се нравеше на Джон. Той отхвърли несигурността настрана. Синият отряд зае позиции. Джон свали снайпера си и се вгледа през мерника. Подаде сигнала за действие и един от стражите, а след него и още един безшумно се строполиха пред очите му. Линда се справи светкавично както винаги.

Джон сигнализира да се придвижат напред. Синият отряд се вмъкна вътре и започна да обхожда тъмните ъгли на сградата. Мястото беше празно, с изключение на стоманените стойки, които държаха три конусовидни обшивки на бойни глави. Радиационният брояч на Джон подскочи — ясен знак, че в обвивките няма конвенционални експлозиви.

Той посочи последователно към Кели и Фред, към стойките и след това към уортхога навън. Те кимнаха. Светлината на Кърт премигна червено в знак на несъгласие. Спартанците никога не използваха червената светлина по време на мисия, освен ако нямаха наистина сериозна причина.

— Изтегли се — каза Джон. — Навън. Сега.

Обляха го вълни на замайване. Джон видя как Линда, Фред и Кели се свличат на колене. Тъмнината го погълна.

 

 

Събуди се рязко. Всеки мускул от тялото му гореше. Чувстваше се така, сякаш някой го бе ударил с чук по главата. Това беше добър знак, означаваше, че не е мъртъв. Напрегна мускулите си срещу непробиваемия натиск. Премигна, за да проясни замъгленото си зрение и видя, че е подпрян на една от стените в свръхобезопасения бункер. Бойните глави също бяха там.

Тогава Джон видя дузината командоси в склада, които го наблюдаваха. Те вдигнаха тридесетмилиметровите си автомати, любимото оръжие на бунтовниците. Наричаха ги „пушки-конфети“, бяха изключително неточни, но в близък бой това нямаше никакво значение. Останалите членове на синия отряд лежаха с опрени в бетонния под лица. Техници в лабораторни престилки клечаха над тях и снимаха с дигитални камери с висока разделителна способност.

Джон разтресе неподвижната си броня. Трябваше да стигне до отряда си. Дали бяха мъртви?

— Няма смисъл да се съпротивляваш — обади се някой.

Пред визьора на Джон се появи мъж с дълга сива коса.

— Ако желаеш, може и да се бориш. Инсталирали сме неврално-инхибиционни яки на теб и на другарите ти. Нормалната процедура на КУОН спрямо опасни престъпници — усмихна се мъжът. — Обзалагам се, че без яката би могъл и ще ме разкъсаш с тази твоя невероятна броня със захранване.

Джон не промълви нито дума.

— Отпусни се — каза мъжът. — Аз съм генерал Грейвс.

Джон разпозна името. Хауърд Грейвс бе един от тримата, за които се предполагаше, че командват обединения бунтовнически фронт. Присъствието му не можеше да е случайно.

— В момента страдаш от рязко разширение на ставите — каза той на Джон. — Използвахме антигравитационна плоча, стара технология, която не успя да се наложи, но свърши идеална работа за нашите цели. Фокусиран лъч излъга сензорите на бронята ти, че се намираш в гравитация със сила десет G. Тя увеличи вътрешното налягане, за да ви запази живи, като временно ви извади от съзнание.

— Скроил си този план специално заради нас — изхриптя Джон.

— Вие, спартанците, сте голяма пречка пред усилията ни да освободим граничните светове — каза генерал Грейвс. — Станция „Джеферсън“ в астероидния пояс в Еридани миналата година, разрушителят ни „Оригами“, фабриката ни за производство на мощни експлозиви преди шест месеца, а след това инцидентът в Микронезия и саботьорската ни клетка на Рийч. Не можах да повярвам, докато не видях видео записа. Дело на едни и същи четирима души. Според някои Синият отряд бил мит. — Той почука с кокалчетата на ръката си върху шлема на Джон. — На мен ми изглеждаш съвсем истински.

Джон се напрегна, но тялото му сякаш бе оковано в планина от стомана. Невралната яка неутрализираше всеки сигнал по гръбначния му стълб, с изключение на тези към сърцето и диафрагмата. Трябваше да се съсредоточи. Всички от отряда ли имаха яки? Да. Всеки спартанец носеше дебела скоба около задната част на врата си, точно върху жака за връзка с ИИ^[4]. Грейвс явно разполагаше с отлични данни относно екипировката им.

Момент. Джон се вгледа внимателно в парализираните спартанци — Кели, Линда и Фред. Кърт го нямаше сред тях. Грейвс беше казал „четирима души“. Той не знаеше за Кърт.

— Както предполагаш — продължи Грейвс, — всичко това е във ваша чест. Събрахме всичките си налични атомни оръжия и организирахме операцията толкова небрежно, че дори и вашата военноморска служба за разследване да се реши на атакуващи действия. Очаквахме легендарния Син отряд. Много съм радостен, че умовете на лидерите ви са толкова прозрачни.

Млад командос се приближи към генерала, отдаде чест и нервно прошепна:

— Сър, външните сензори са изключени.

Грейвс се намръщи.

— Изведете затворниците оттук. Включете главната аларма. Наглеждайте бойните глави и кажете на товарните кораби да…

Въздухът се изпълни с жужене. Джон видя мъглявите очертания на въртящ се метал през вратата. Нужна му бе част от секундата, за да разпознае осемлъчевата мина „Астероидея“. Спусъкът й се сблъска с буца чакъл и в следващия миг мината се взриви в гръмотевична топка.

От бронята на Джон отскочиха метални късове. Всички правостоящи в стаята се превиха на две под напора на експлозията и градушката от шрапнели. Шестима командоси с многобройни порязвания и кървящи уши се изправиха с вдигнати оръжия, клатейки глави, за да се отърсят от объркването.

Модифицираният уортхог се отдръпна, обърна се с пищене и отново се вклини във вратата. Огънатите стоманени стени издадоха стържещи звуци и се смачкаха още повече. Като бременна царица-термит машината заби средната си част в сградата сред дъжд от искри. Командосите изпразниха пушките-конфети, които оставиха резки по бронята на уортхога. Горната част на средното отделение се отвори и оттам излетяха още три мини „Астероидея“, бучейки като детски играчки. Всяка от тях намери един от ъглите на бункера и се взриви.

Нажежени до бяло метални отломки се врязаха като коса през командосите.

Кърт изскочи от машината и простреля тримата мъже, които още се движеха. Добра се бързо до всеки от спартанците и издърпа яките им. Кели скочи на крака. Фред и Линда се изправиха.

Кърт издърпа яката около врата на Джон. Цялото му тяло беше изтръпнало, но мускулите му отново се подчиняваха на командите му. Той раздвижи крайниците си. Нямаше трайни нервни увреждания.

— Вече няма нужда да се крием — каза Джон. — Кърт, ти ще караш уортхога. Кели, Линда, Фред, натоварете бойните глави възможно най-бързо.

Те кимнаха.

Джон се приближи до генерал Грейвс. Отломка от нагънатата стомана беше пробила черепа му. Малшанс. Грейвс знаеше тайни на бунтовническото командване и на разузнавателните им структури, които едва бе загатнал пред Джон. Възможностите на въстаниците бяха подценени неимоверно. Джон се зачуди, какво в крайна сметка щяха да направят бунтовниците при надигането на по-голямата заплаха в лицето на Съглашението. Дали щяха да атакуват отслабеното космическо управление, докато то воюваше с извънземните или щяха да се сражават срещу големия враг на човечеството?

Той пренебрегна по-мащабната стратегическа ситуация и се съсредоточи върху тактиката, като помогна на Кели да намести последната бойна глава в средното отделение на уортхога. Амортисьорите на машината се допираха до земята под товара на бомбите и петимата бронирани спартанци. Джон се качи отзад, Кърт подкара колата и те бавно започнаха да се отдалечават от бункера.

— Пълна скорост към зоната за евакуация — нареди Джон.

Кърт включи радиото на уортхога. Чу се бучене и трудноразбираемо дърдорене: „Част едно не отговаря. Регистриран огън. Имаме ранен! Проследяване на бронирания носач. Да открием ли огън? Потвърдете, потвърдете! Всички части да се съберат. Сега!“

— Всички в средата! — извика Джон.

По бронята на уортхога се отвориха дупки, бронебойните куршуми пробиха страната му като хартия и оставиха вдлъбнатини по обшивката на бойните глави.

— Зад снарядите! — каза Фред.

Джон, Кели, Фред и Линда се сгушиха зад бомбите. По ирония на съдбата ядрените оръжия им осигуриха най-добрия възможен щит. Обшивките им бяха свръхзакалени, за да удържат едновременно радиацията и да удължат експлозията с още един миг, така че термоядреният разпад да набере сила. Джон погледна към шофьорското място. Кърт се криеше ниско в седалката, така че да затрудни максимално стрелците. Рискуваше живота си, за да ги изведе в сигурна зона.

От уортхога се понесе пушек на талази, но скоростта му бавно се покачи на четиридесет километра в час. Откъм двигателя се разнесе пронизващо дрънчене. Една от гумите се разкъса и машината заподнася наляво и надясно. Кърт възстанови контрола над колата и продължи да шофира.

Бронебойните куршуми постепенно намаляха и спряха да се сипят.

— Дръжте се! — каза Кърт и включи на по-ниска предавка.

Уортхогът се вряза през бариерата от бодлива тел и метални мрежи, премина над чакъления път и изчезна в гората.

— Това е път 32-В, води към зоната за евакуация — каза Кърт.

Названието „път“ беше творческо преувеличение. Колата подскачаше напред, събаряше дървета, поднасяше и пръскаше кал.

— Дрони! — предупреди ги Кърт.

— Отворете люка — нареди Джон. Кели и Фред издърпаха панелите на покрива на отделението.

Джон подаде глава навън и забеляза три бойни дрони клас „МАКО“, устремени към тях и готови да изстрелят мощните си ракети. Директно попадение щеше да унищожи уортхога, а дори и взрив в близост можеше да повреди оста. Линда се показа със снайпер в ръка и насочи поглед към мишените. Джон и Линда откриха огън.

Предният дрон започна да изпуска пушек и се разби в дърветата. Следващият се изви несигурно нагоре, изстреля ракетата си и се отдалечи. Във въздуха се появи линия от пушек. Ракетата, следвана от опашка от пламъци, ускоряваше полета си към тях със страшна скорост. Линда стреля. Изпразваше пълнителя с максималната скорост, която въртенето на патронника позволяваше. Ракетата започна да се върти, но все още летеше право към тях.

— Евакуационната зона е на триста метра — каза Кели, докато разглеждаше картата си. — Комитетът по посрещането вече ни вижда.

— Кажи им, че главите са у нас — каза Джон — и че ни трябва малко помощ.

— Разбрано — отвърна Кели.

Ракетата беше на два километра от тях и се приближаваше бързо. Гората пред тях преля в блато. Над дърветата с ураганен рев се издигна десантен кораб пеликан и двете му картечници засипаха с куршуми с обеднен уран приближаващата ракета. Снарядът разцъфна в цвете от огън и дим.

— Спрете, за да ви вдигнем, Син отряд — каза пилотът на пеликан по радио канала. — Към нас приближават ракети против едноместни кораби. Така че дръжте се здраво и преминете към режим за движение във вакуум.

— Проверете здравината на костюмите — нареди Джон. Спомни си за Сам и как приятелят му се бе жертвал, как бе останал, обграден от врагове, на съглашенския кораб заради пробив в костюма му. Ако бронебоен патрон бе пробил броните им „Мьолнир“, щяха да се окажат в подобна ситуация.

Уортхогът, от който се извиваха плътни черни облаци, спря с трясък. Пеликанът се намести върху него и здраво го прихвана. Всички членове на синия отряд подадоха зелени сигнали. Джон се успокои и изпусна дъха си. Пеликанът вдигна във въздуха уортхога, натоварен със спартанци и бойни глави.

— Дръжте се здраво — каза пилотът. — Призраците се завръщат във вектор нула седем две.

Ускорението задърпа Джон, но той остана неподвижен. С една ръка държеше ядрените глави, а с другата се подпираше върху надупчената броня на уортхога.

Ясното синьо небе навън притъмня до черно и се изпълни със звезден блясък.

— Среща с хълм Убежище след петнадесет секунди — обяви пилотът на пеликана. — Пригответе се за незабавен хиперпространствен скок извън системата.

Кърт внимателно се прехвърли от шофьорското място при тях.

— Браво — каза му Фред. — Как разбра, че е капан?

— Благодарение на стражите, които разтоварваха амуниции от уортхога — обясни Кърт. — Макар че го видях преди това, се усетих съвсем малко преди да стане твърде късно. Върху кутиите с амуниции пишеше, че съдържат бронебойни патрони. Върху всичките. Защо са ти толкова много, освен ако няма да обстрелваш поне няколко леки танка…

— Или пък взвод спартанци — включи се Линда.

— Нас — отбеляза Фред.

Кърт ядно поклати глава.

— Трябваше да се сетя по-рано. За малко не убих всички ни.

— Имаше предвид, че ни спаси — каза Кели и удари рамото си в неговото.

— Ако някога пак имаш друго „странно“ чувство — каза му Джон, — кажи ми и се увери, че съм те разбрал.

Кърт кимна.

Тези „предчувствия“ и инстинктивното усещане за опасност на този човек удивляваха Джон. Главният старшина Мендес ги бе тренирал изключително твърдо. Уроци по синхронизация в стрелкови отряд, разпределяне на мишените, ръкопашен бой, военнополева тактика — всичко бе част от дълбоко вкоренените им инстинкти. Но това не означаваше, че скритите биологични импулси са били безполезни. Напротив. Джон сложи ръка върху рамото на Кърт и потърси правилните думи. Както винаги, Кели изказа чувствата му, така както той никога не успяваше.

— Добре дошъл в синия отряд, спартанец — каза тя. — С теб ще станем страхотен отбор.