Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (36)

Глава 34

2050 часа, 3 ноември, 2552 година (по Военния календар) / система Зета Дорадус, планета Оникс

производствено съоръжение за стражи под северния полюс

Кърт пропълзя до ръба, където на пост стояха Линда и главен сержант Мендес, и се вгледа в огромния завод. Думата „завод“ всъщност беше абсолютно недостатъчна да опише тази инженерна страна на чудесата. Отвъд неговата позиция се простираше пещера, която бе толкова голяма, че той можеше да различи леката извивка на повърхността на планетата в далечината. Таванът се намираше извън обхвата на измервателния сензор на мерника „Оракул“ на Линда. На две трети от покрива до повърхността се носеха тънки, черни облаци.

Машина с размерите на боен кораб пръскаше реки от разтопени сплави във въздуха. Течният метал се издигаше в дъга и се спускаше надолу във формата на куха кула, която пулсираше в биолуминесцентни цветове. Дъното бълваше безброй малки части, които мигаха в мрака. Ленти от трептяща енергия поемаха елементите, но интензивността им бе толкова голяма, че Кърт не можеше да види какво се случва под дебелите им слоеве, от отсрещния им край обаче струеше непрекъсната линия от триметрови цилиндри.

На километри от Кърт се издигаше пирамида, която бе пет пъти по-голяма от Голямата пирамида в Гиза. Вместо от каменни блокове обаче сградата се състоеше от увиснали във въздуха златни сфери, върху които блестяха предходнически йероглифи.

На всеки шест секунди от върха на пирамидата се издигаше сфера, обгърната от лъч сребърна светлина. Докато се изкачваше, светлината се усилваше толкова много, че Кърт не можеше да различи какво се случва дори през максимално поляризирания си визьор. Когато сферата напуснеше пирамидата, около нея имаше три мачти. Всички компоненти се въртяха в нулева гравитация, докато накрая не се напаснеха в познатата страховита форма — страж от Оникс. Новият дрон отлиташе в облаците над пирамидата, които можеха да бъдат единствено хиляди завършени машини.

Той премигна, докато се чудеше как можеха да неутрализират това място и се оттегли от ръба.

На дълбоко в сенките на широката тераса се намираше платформа с широчина четири метра и малка холограмна конзола — устройството за „транслокация“ на д-р Хелси. Тя бе коленичила в средата на платформата, изучаваше символите във въздуха и от време на време натискаше тези, които привличаха вниманието й. Беше ги спасила — придвижи ги от стаята-карта до този завод за стражи по-бързо, отколкото можеха да мигнат. Фред, Кели и Уил стояха приклекнали около платформата, а погледите им бяха насочени през снайперите им. Стрелбата нямаше да им помогне, но поне щяха да забележат всеки приближаващ се страж. Пред „СПАРТАНЕЦ-II“ бяха Аш, Холи, Оливия, Марк, Том и Люси. В ИПЗ-броните си приличаха на сиви и черни петна. В ръцете си държаха щитовете на чакалите, готови да ги активират и да предпазят останалите.

При транслокацията бяха изпитали силно гадене. Д-р Хелси го бе нарекла „грешка поради неточност“. Кърт се чувстваше така, все едно някой е разплел червата му и ги е върнал в тялото му обърнати наопаки. По време на пътуването им Холи повърна. Тя разтърси главата си, опитвайки се да почисти визьора си. Не смееше да махне шлема във вражеска територия. Костюмът разполагаше с почистваща струя, която можеше да изпари замърсителите, но това щеше да отнеме няколко минути. Тя се приближи до Данте и сложи ръка на рамото му. Тялото на младия спартанец беше подпряно на стената и увито с термоодеяло.

Кърт извърна поглед, беше твърде болезнено и той беше благодарен, че никой не можеше да види измъченото му изражение.

— Сигурна ли си, че не можем да използваме ядрените оръжия? — прошепна Кърт на д-р Хелси.

— Електромагнитният пулс ще разстрои транслокационната система за дни. — Тя погледна часовника на китката си. — До шейсет и осем часа започнатото активиране на Хейло-пръстените ще бъде завършено на този свят. Вратата към стаята в ядрото на Оникс ще се затвори. Без транслокационната система няма да можем да влезем вътре, да вземем технологиите и да се измъкнем.

Фред кимна към завода.

— Ако тези неща излязат, нападнат флотилията на КУОН и спечелят, оставаме в капан.

Д-р Хелси отвори лаптопа си. Натисна няколко копчета и обърна екрана към спартанците. На дисплея беше заводът, показан от птичи поглед.

— Тук, тук и тук — каза тя, докато посочваше. — Разрушете тези структури и производството на стражи ще спре за неопределено време.

Мишените бяха кристален източник на енергия, голям колкото триетажна сграда, U-образен обект с размерите на кръстосвач на КУОН и гигантска сфера, която продължаваше на десет хиляди метра под повърхността.

— О… лесна работа — промърмори Кели.

— Ако използваме останалите експлозиви С–12 и няколко ракети SPNKr, може би ще успеем да строшим кристала — каза Уил.

Фред поклати глава.

— Погледнете мащаба на картата. Обектите са на тридесет километра един от друг. Ще ни отнеме твърде много време да покрием разстоянието.

Холи се прокашля и каза:

— Това означава, че трябва да сме на три места едновременно и се нуждаем от десет пъти по-голяма огнева мощ от тази, с която разполагаме сега. Това е невъзможно.

Кърт трепна и си припомни кредото на спартанците — „нищо не е невъзможно“. С колко животи бяха платили, за да докажат това? Може би този път наистина се намираха в тактическа безизходица.

Всички се взираха отчаяно в диаграмата.

— Заек — прошепна Аш.

Кърт зачака обяснение, но Аш продължи да изучава картата на д-р Хелси. Кели щракна с пръсти.

— Разбирам! — тя шумно се засмя. — Смел план, хлапе.

Аш се обърна към тях.

— Можем да бъдем на три места едновременно — каза той. — Също така разполагаме със стотици пъти повече огнева мощ, отколкото ни е необходима.

Той се обърна и се вгледа в завода.

— Ще трябва всички да се превърнем в зайци.

 

 

Аш едва се удържа да не повърне. Това беше най-глупавият план, който някога бе измислял. Вече обаче беше твърде късно да се откажат. Преди миг се намираше на терасата срещу д-р Хелси, а сега отряд „Сабя“ беше на дъното на производствения терен, вътрешностите им се бяха усукали на възел и всички заедно бягаха, за да спасят живота си. От облаците над главите им се отделиха стотина двойки стражи и се стрелнаха след тях.

Спартанците от отряд „Сабя“ се пръснаха и се запровираха под тръби и нажежени кристални проводници, движейки се възможно най-бързо. Скоростта беше единствената възможна тактика. Аш видя целта, която се издигаше на такова разстояние над него, че по-скоро приличаше на част от релефа, отколкото на разрушим обект. Пирамидата от сфери се издигаше нагоре в безкрайността, милиони и милиони златни топки се поклащаха по местата си и бавно се обръщаха. Гигантски подземни генератори на силови полета ги задържаха неподвижни.

Подът на терена беше от син метал, осеян с взаимосвързани предходнически йероглифи. Пред него като маяк се издигаше сиянието на сребърен пламък. Беше широк само десет метра и представляваше връх на един от генераторите, които стигаха до десет хиляди метра под повърхността на завода.

Над него, на километри нагоре във въздуха, се издигаше фонтан от разтопен метал — ослепителна дъга от пламъци. Хоризонталният магнитен куплунг в основата на пирамидата беше мишената на отряд „Сабя“. Том и Люси се бяха промъкнали преди тях, за да взривят високия колкото триетажна сграда кристал на далечния край на завода.

Аш спря и се обърна, за да види къде са стражите преследвачи.

Пред очите му избухнаха искри. Обучението и инстинктите му поеха контрол над тялото му преди съзнанието да се задръсти с напразни мисли. Той пристъпи надясно, оттласна се и скочи наляво. Подът експлодира. Шрапнели разкъсаха ИПЗ-бронята му. Смътно усещаше, че нещо с левия му крак не бе наред, но не му обърна внимание. Аш се претърколи на земята, обърна се и метна граната по трите двойки стражи, които преминаха над него. Гранатата отскочи от щитовете им и се взриви във въздуха, без да постигне каквото и да е.

Планът работеше поне частично — привличаха огън върху себе си. Той забеляза още дузина стражи във въздуха, които стреляха по други мишени и обсипваха завода със златна светлина, остри като бръснач сенки и пламнали кратери в стопената скала.

— Групирайте се. Ускорено приближаване към целта — каза Аш по канала на отряда си.

Той отбеляза върха на генератора върху своята „ТАККАРТА“ и постави втори маркер върху точката за сбор преди отстъпление. Между двете имаше триста метра открита площ.

Аш се втурна напред, като се движеше възможно най-хаотично: надясно, наляво, внезапни спирания, претъркаляния и присвивания. Около него се сипеха енергийни лъчи. Заливаше го огън. Разтопен метал опръска гърба му, но той не трепна. Очите му се покриха с червена мараня и видимостта му се стесни, погледът му се насочи към пламтящата цел пред него. Трябваше да стигне до там. Щеше да я стигне.

Аш спринтира право напред. Мускулите му пулсираха и горяха до един, натежали с млечна киселина.

Оливия и Холи стигнаха купола, обърнаха се и чакаловите им щитове се включиха. Двете застанаха една до друга с припокриващи се енергийни щитове. Зад тях се издигаше фантастичната по размери пирамида от сфери. Милионите очи се извърнаха към тях.

— По-бързо — извика Холи по отрядния канал. Тя надигна долния край на щита си с половин метър. — Отдолу, бързо!

Аш скочи, гмурна се под краката им и зад енергийните щитове. Обгърна го светлина. Подът от двете му страни се стопи и се разхвърча назад. Той застана между другарите си от отряда и включи своя чакалов боен щит. Към тях се присъедини Марк. Аш се поколеба, изчакваше Данте да стигне до тук. След това осъзна тъжната си грешка. Искаше му се приятелят му да бе до него… но го нямаше, а Данте би искал отрядът му да се пази. Да се бори. И да спечели.

Аш наблюдаваше рояка от врагове, които ги обкръжаваха. Около тях имаше приблизително четиридесет двойки стражи. Можеха да стрелят заедно и да превърнат отряд „Сабя“ в сгурия, но вместо това се държаха някак предпазливо… сякаш обмисляха какво да правят.

Това бе единственото, което не можеше да позволи да се случи.

— Привлечи вниманието им — каза Аш на Марк.

Марк кимна и вдигна единствения им ракетомет SPNKr. Насочи го на четири часа към облака от стражи. Ракетата прекоси въздуха, удари една от двойките право в центъра и се пръсна в гъба от гръм и дим. Стражите бяха недокоснати зад щитовете си. Дроните, които досега се носеха над тях, престанаха да кръжат и се подредиха един зад друг в линия, насочена към отряд „Сабя“.

— Дръжте здраво — нареди Аш. — Оливия, виж какво става на шест часа.

Спартанците се притиснаха възможно най-близо един към друг.

— Всичко зад нас е чисто — прошепна Оливия. — Най-добрият вектор за отстъпление е на девет часа.

Нямаше начин няколко чакалови щита да удържат комбиниран енергиен залп, който би могъл да изравни цяло гранитно плато. Но пък така или иначе нямаше да им се наложи.

Седемте стражи се прицелиха и сферите им заблестяха в червено, кехлибарено и най-накрая в лъскаво злато.

— Дръжте се — прошепна Аш по радиото на отряда. Той приклекна по-ниско и стисна зъби.

Дроните свиха формацията си и пламъкът в сферите им се усили.

— Сега! — извика Аш.

Спартанците от отряд „Сабя“ скочиха, претърколиха се на земята и се разпръснаха. Стражите изстреляха заредения до край енергиен лъч по позицията на спартанците от преди миг — право върху пламтящия генератор на силови полета.

Аш се обърна, но ударната вълна разтърси тялото му. В гърба му се врязаха шрапнели и кожата му изгоря. Той се съсредоточи върху втория навигационен маркер на горния си лицев дисплей, единственото значимо нещо сега. Затича се към малката платформа на триста метра от него, единствения път за бягство. Въздухът около него увисна за миг и след това се понесе обратно към генератора с ураганна мощ. Той се обърна. Любопитството му бе надделяло над инстинкта му да избяга.

На мястото на сребърния купол сега се намираше черен кратер от огънат метал. Стражите се рояха над него и покриваха отворената рана с щитовете си, но краищата на кратера продължаваха да трептят, докато въздухът биваше всмукван навътре. Към пробива се спуснаха още стражи, за да се опитат да го удържат.

Сетивата на Аш бяха пометени от сребрист пламък. Последва двойна експлозия и върху него се спусна ръката на гигант. Той се търкаля десетина метра и се стовари право по гръб. Макар и зашеметен, успя да се изправи. Стражите ги нямаше. Кратерът, който се бяха опитали да удържат, вече представляваше димяща пукнатина, широка сто метра. Пирамидата от сфери, планината от метал се разтрепери.

Това беше само един от трите генератора на силови полета, но без него структурата ставаше нестабилна. А когато милион кръгли тежести, наредени една върху друга не бяха в пълен баланс…

Аш се обърна и побягна с всички сили. Пред него Холи бе паднала и се опитваше да се изправи. Той отиде до нея, хвана я за ръката и я вдигна. Двамата погледнаха към пирамидата и замръзнаха.

Външните слоеве от сфери се разпаднаха и топките заотскачаха една от друга. Започна верижна реакция на спускащо се унищожение. Потекоха реки от метални кълба, след това порои, лавина, която се разбиваше в пода на огромни вълни, тонове от метал, насочени към тях.

— Ехо! Бягайте! — изкрещя Марк по радиото.

Аш премигна и излезе от вцепенението. Двамата с Холи се обърнаха и затичаха към сборния пункт. Марк и Оливия вече бяха на платформата и им махаха да побързат. Аш почувства гръмотевичната сила, която отекваше през камъка под краката му и ставаше все по-шумна с всяка негова стъпка, докато накрая не го разтърси чак в костите.

С Холи скочиха върху платформата.

— Д-р Хелси, сега! — извика той по отворения комуникационен канал.

Нищо не се случи.

Членовете на отряд „Сабя“ стояха рамо до рамо и гледаха как апокалиптичната вълна от метал се разбива върху машините и мачка стражите, които се опитваха да избягат от прииждащата километрична стена.

Нямаше как да избягаш от подобно нещо.

— Изпълнихме мисията — каза Аш на приятелите си по канала на отряда. — Спечелихме.

Той още държеше ръката на Холи. Стисна я по-силно. Сянката на вълната ги покри и потопи в мрак. Изведнъж около тях избухна експлозия от светлина. Гаденето порази вътрешностите на Аш като удар с ръкавица, увита около тухла. Ослепителният блясък избледня. Отново се намираха на терасата.

Холи пусна ръката му и погледна настрани. Марк се облегна на стената. Оливия отстъпи от платформата и провеси глава между краката си. Д-р Хелси седна и се вторачи в торнадо от съглашенски символи, които се издигнаха над лаптопа й. Очите й се стрелкаха напред-назад в опит едновременно да обхванат всичко. Тя отдели няколко сребърни триъгълника.

— Извинявам се за закъснението — каза тя, без да поглежда нагоре. — Настъпиха усложнения. Моля ви, отстъпете от платформата. След вас идват Том и Люси.

„СПАРТАНЕЦ-II“ от синия отряд вече се бяха върнали и седяха приклекнали по краищата на сенките до ръба, от който се виждаше завода.

Въздухът гъмжеше от стражи, които летяха в конфигурации. Пирамидата я нямаше, а от пода отскачаха милиони сфери и продължаваха напред, като мачкаха машини и подпалваха проводници. Фонтанът от огън — целта на синия отряд — се мяташе неконтролируемо и пръскаше стопени сплави по стените, тавана, навсякъде, но не и в съда, който трябваше да складира метала.

Гласът на Том прекъсна мълчанието по комуникационния канал.

— Готови сме за транслокация, д-р Хелси.

Думите му прозвучаха на фона на стрелба. В отговор д-р Хелси изсъска, прекара ръка през иконите и след това започна отново да ги събира.

— Каква е пречката? — попита лейтенант-командирът.

— Някой друг използва системата — отговори тя. — Заради това беше и закъснението на отряд „Сабя“, а сега Том и Люси.

— Някой друг? — каза той. — Имаш предвид Съглашението?

— Напълно възможно — отговори докторката.

Фред се обърна и прошепна:

— Това означава, че могат да ни проследят и да ни последват.

— Докторе, ако ще правите нещо, трябва да го направите! — изкрещя по канала Том.

Върху платформата проблеснаха златни пръстени и изчезнаха. На тяхно място стояха Том и Люси. Ръцете им бяха вдигнати в инстинктивен опит да отбият надвисналата заплаха. Около тях се извиваха и разпръскваха струйки плазма.

— Сега — довърши Том. Той издиша дълго и докладва на лейтенант-командира. — Мисията е изпълнена, сър.

В далечината се появиха малки експлозии, които прозвучаха като поредица от навързани фишеци. Конфигурациите от стражи се пръснаха, някои се сблъскаха с останалите, а други се засилиха право към стените.

Д-р Хелси погледна часовника си.

— Имаме петдесет и три минути преди стаята-ядро да се затвори, Кърт.

Лейтенант-командирът кимна.

— Всички на платформата — нареди той. — Докторе, преместете ни при отряд „Катана“.

Аш, чийто стомах вече предусещаше гаденето, се натъпка заедно с приятелите си на четириметровата платформа.

Странно, досега не бе мислил за по-възрастните спартанци като за част от отряда си. Или пък той беше част от техния отряд? Той забеляза кръвта, която течеше от отворите на бронята му над ставите и обагрения в червено отразителен камуфлаж. Бе получил бойното си кръщение. Бяха изгубили и Данте. Висока цена, която трябваше да платят.

Главен старшина Мендес наблюдаваше саморазрушаващия се завод.

— Това са много стражи — прошепна той. — Чудя се защо използваха само частица от тях.

— Програмирам три секунди закъснение — каза д-р Хелси, затвори лаптопа си и се присъедини към тях.

Думите на Мендес притесниха Аш необяснимо силно и напрежението в стомаха му се увеличи. Там имаше стотици хиляди стражи. Защо просто си бяха стояли тук? Трябва да са вършили някаква работа…

Отрядът бе обгърнат от светлинни кръгове.

Аш се надяваше никога да не разбере. Искаше само да спаси „Катана“, да вземе технологиите, които д-р Хелси бе обещала, и да изчезне оттук преди Съглашението да ги настигне. Предчувстваше обаче, че няма да бъде толкова лесно.