Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (11)

Глава 9

1620 часа, 24 август, 2541 година (по Военния календар) / система Зета Дорадус, в близост до лагер „Кърахий“, планета Оникс (четири години след операция „Прометей“ на екип „Алфа“)

Куршуми надупчиха калта до главата на Том. Той се придвижи обратно в дупката, като се опитваше да лежи възможно най-ниско до земята. Иронично или не, отряд „Фокстрот“ бе действал стриктно по правилата. Може би това беше днешният урок — правилата невинаги помагат.

Том ги бе превел през гората далеч от снайперисткия огън и строевите инструктори, които ги причакваха в засада. Бяха се справили твърде лесно. Това трябваше да му подскаже нещо. Инструкторите никога не улесняваха задачите им. Когато излязоха на открито, той провери периметъра. Нямаше никой. Той обаче изчака, провери отново и отново. Облечените в ИПЗ-брони „Марк-II“ инструктори бяха труднозабележими дори през термалните детектори на полевите му бинокли.

Том предпазливо поведе отряда си през полето към камбаната, закачена на стълба. Това беше мисията им — да ударят камбаната. Бяха им дадени два часа, за да я открият и ударят — условието да продължат обучението си на спартанци. Кандидатите бяха четиристотин и осемнадесет, а свободните места — само триста. Не всички можеха да бъдат спартанци. Беше сбъркал, когато изведе целия отряд на открито. Всички бяха твърде нетърпеливи. Заради това попаднаха в засада.

От короните заваля картечен огън, който веднага повали Адам и Мин, заели позиции по фланговете. Само Том и Люси стигнаха до калната дупка, която бе дълбока точно толкова, че да ги опази от огъня.

— Това е лудост — каза Люси и се изплю. Цялото й лице беше омазано с кал. — Трябва да направим нещо.

— Все някога амунициите им ще свършат — каза Том. — Или пък някой от другите отряди ще се появи и ще ни измъкне.

— Да бе — отвърна Люси. — След като те ударят камбаната.

Тя присви очи по посока на дърветата.

— Трябва да има начин да се измъкнем. Ето там — автоматични стрелкови кули. Затова не ги забелязахме на термалните детектори.

Лейтенантът винаги казваше за машините: „Лесно могат да заблудят неподозиращия, но и лесно се чупят“. Изстрелите нямаше да ги убият, но със сигурност щяха да ги спрат на място. Единствената им защита бяха сиви спортни екипи и леки ботуши. Зашеметяващите куршуми удряха толкова силно, че парализираха каквото и да уцелят — крака или ръце, а Господ да ти е на помощ, ако попаднеха в главата, слабините или очите.

— Писна ми! — Люси се надигна в клекнала позиция.

Том я сграбчи за глезена, издърпа я надолу и я удари в стомаха. Люси се преви, но бързо се съвзе, метна се върху Том и го хвана за гърлото. Том се освободи от захвата й и вдигна ръцете си.

— Стига — каза. — Мир. Трябва да има начин да се измъкнем, без да ни застрелят.

Люси го изгледа ядосано, но след това попита:

— Какво си намислил?

 

 

— Каква е целта на това упражнение, лейтенант? — попита Дълбока зима.

Холограмната проекция на ИИ — стар мъж — пристъпи към пулта с монитори и докосна екрана, който показваше момче и момиче, приклещени от картечен огън. По пластмасата се разнесе звук от пукане на лед. Главен старшина Мендес размаза един комар, докато стоеше изправен и наблюдаваше половин дузината екрани в контролния център на лагер „Кърахий“. Климатикът беше повреден, затова униформите на Кърт и Мендес бяха просмукани от потта им.

— Добре ли се справят кандидатите с ученето? — попита Кърт.

— Виждали сте докладите ми. Знаете, че се справят добре. Откакто обявихте, че оценките им ще играят роля при селекцията, всяка вечер се скъсват да учат и четат до припадък. Честно казано, не виждам…

— Предлагам — каза Кърт — да не се безпокоиш за смислеността на бойните ми задачи и да съсредоточиш усилия върху учението на кандидатите.

Какво би могъл да знае един ИИ за истинското сражение? Куршумите свистят толкова близо над главата ти, че дори не ги чуваш, а само ги усещаш. Как можеше да знае какво е да те уцелят, но да си длъжен да продължиш, облян в кръв, защото иначе приятелите ти биха загинали? Екип „Алфа“ бе загубил колективната си спойка по време на операция „Прометей“. Кърт се закле, че това никога няма да се случи с екип „Бета“.

Дълбока зима се извърна и наметалото му се набръчка. Из контролната зала задуха илюзорен снежен ветрец. ИИ най-вероятно бе програмиран с човешки протоколи за сигурност, така че беше нормално да е загрижен.

— Не знаем на какво са способни — каза най-накрая Кърт на Дълбока зима. — Ако се придържаме към учебниците, никога няма да узнаем. Ако обаче ги поставим в неспасяема ситуация, може и да ни изненадат.

— Краткото определение за спартанец — отбеляза Мендес.

Така се говореше за „СПАРТАНЕЦ-II“ — генетичният каймак на човечеството, облечен в брони „Мьолнир“. Те можеха да направят невъзможното и то сами. На „СПАРТАНЦ-III“ щеше да им се наложи да работят в екип, за да оцелеят. Да бъдат повече семейство, отколкото стрелкови отряд.

— И все пак — прошепна Дълбока зима, — това е жестоко. Ще се пречупят.

— Предпочитам да ги пречупя, отколкото да ги хвърля във войната, без да са попадали в безизходно положение — каза Кърт.

— Аз лично не мисля, че тези деца могат да бъдат пречупени — каза Мендес, повече на себе си, отколкото на Кърт и Дълбока зима. Погледът му следеше неотклонно Том и Люси. — Тези двамата са само на десет, а характерите им са толкова силни, че плашат дори мен.

— Вижте — каза Дълбока зима. — Какво правят?

Кърт се усмихна.

— Невъзможното, предполагам.

 

 

— Да преговорим още веднъж плана — каза Том.

Люси се притисна близо до него в калната дупка.

— Защо? За глупава ли ме имаш?

Том замълча за миг и отвърна:

— Тези кули вероятно използват радар за прицелване, така че ще ги заблудим.

— А ако използват термални детектори? — попита Люси.

— Тогава се надявам, че ще те отстрелят първа — сви рамене Том.

Люси кимна мрачно и вдигна един камък от калта.

— Значи хвърляме тези.

— В огневия им обсег — каза Том. — Малкият ъгъл на хвърляне ще ги направи трудни за проследяване. Може би ще обърка системите им за още частица от секундата.

— Тогава започваме да бягаме.

— Ще използваме залъгващи маневри. Опитай се да не настъпиш Адам и Мин.

— Разбрано — каза Люси.

Том стисна здраво камъка си и замахна с ръка за кураж. Двамата с Люси удариха юмруците си. Изправиха се заедно и метнаха камъните си.

Том чу изстрели, но не спря да бяга — надясно и наляво, претърколи се и след това се затича като луд към укритието на дърветата. Усети как калта около него експлодира приглушено. Огън преряза бедрото му и той спря да чувства крака си. Продължи напред със здравия си крак и се приземи тежко върху стомаха си във високата трева до акациевите дървета.

Чу ясно как един по един куршуми надупчиха земята на сантиметри от тялото му, но го пропуснаха. Той се засмя. Намираше се точно в обсега им за стрелба. Глупави машини. Превъртя се и видя Люси, която пъшкаше, клекнала в тревата. Том й махна и посочи към дървесните корони. Люси му отвърна с вдигнати палци.

Том заподскача на един крак. Част от чувствителността му се връщаше — най-вече болката. Изтласка я настрани. Не трябваше да й позволява да го забави. Инструкторите можеха да се появят всеки момент. Той се набра на по-ниските клони на една от акациите, която се тресеше от стрелбата в короната й. Изкачи се на десет метра, като внимателно се пазеше от бодилите по ствола на дървото. Горе, върху платформа, бе монтирана стара картечница М202 ХР, нагласена на автоматична стрелба. Оръжието помръдваше напред-назад в очакване на мишена. Том се пресегна и изключи жиците от радарния апарат, а след това и от захранването. Картечницата застина.

Той се покатери на платформата и разви държащите болтове. Избута оръжието от платформата. Отдолу се чу задоволително тупване, когато то се удари в калната земя. Том слезе от дървото. Вдигна картечницата, изпразни барабана и изключи режима на автоматична стрелба. Изстреля три пробни залпа в ствола.

— Страхотно — каза.

Люси вече беше слязла долу и закрепяше картечница на рамото си. Тя тръгна към полето, за да помогне на Адам и Мин да станат.

— Хайде — каза. — Още не сме ударили камбаната.

Адам вдигна Том, а след това Люси, и тримата образуваха стълба от телата си. Мин се покатери и удари по камбаната. Том никога не бе чувал нещо по-приятно. Всички слязоха долу.

— А сега е време за малко разплата. Адам, Мин, заемете наблюдателни позиции — каза Том и посочи. — Ей там, в дърветата.

Те кимнаха и се затичаха към гората.

— Аз, ти и тези — каза Том на Люси и потупа картечницата си, — ще се устроим тук.

Той посочи към една огромна скала.

— Аз ще съм там — каза и кимна към високия камънак в края на полето.

— И какво? — попита тя.

— Ами, обезопасихме полето и ударихме камбаната. Другите отряди вероятно ще стигнат тук и ще ударят камбаната за рекордно малко време, така че…

Люси се усмихна.

— Инструкторите ще се втурнат насам и ще открият стрелба.

Строевите инструктори в лагер „Кърахий“ бяха смесица от подбрани сержанти, медици и незавършили първия спартански клас. Последните винаги се стараеха да превърнат живота на курсантите от екип „Бета“ в ад. Преди две години отряд „Рентгенов лъч“ изчезна по време на рутинно упражнение на север. Много от децата разправяха, че там имало призраци — очи, носещи се из въздуха в джунглата, — но всички знаеха, че всъщност злополуката бе дело на инструкторите, които бяха прикрили следите си. Дори служители на ВСР пристигнаха и отцепиха района. Нарекоха го „Зона 67“ и го обявиха за строго забранен район.

Беше време да дадат урок на инструкторите, да ги научат, че не могат безнаказано да тормозят екип „Бета“.

Мин подсвирна от клоните на гората. Появиха се отрядите „Ромео“ и „Ехо“. Том ги привика и им обясни плана си. „Зулу“ и „Лима“ се присъединиха и скоро след това две дузини курсанти се пръснаха сред тревата и дърветата. Чакаха и наблюдаваха.

Само след петнадесет минути се чу подсвирване на три часа. Тревата в края на полето леко се полюшна. Том сигнализира на скаутите си да се изтеглят, докато Люси маневрираше в търсене на по-добра позиция. Той се втурна приведен, за да пресече пътя на инструкторите. Забеляза три мишени, чиито ИПЗ-брони наподобяваха зеленината, но не достатъчно добре, за да прикрият разтворената трева в краката им. Те се обърнаха с лице към Люси.

Том стреля към колената им, където бронята бе най-уязвима. Трите човешки силуета изпомачкаха тревата. Телата им се свиха в конвулсии и се разтресоха от викове, докато гумените куршуми се сипеха върху тях. Люси се присъедини и откри огън.

Когато писъците спряха, Том се приближи и свали броните им. Под тях имаше трима силно зашеметени строеви инструктори. Противниците им не бяха установили самоличността си, така че по правилата на играта бяха редовни мишени като всички останали. Адам дотича и помогна да свалят всичко ценно от телата им.

— Пистолети и МА5К, всички със зашеметяващи амуниции — каза Адам.

Люси вдигна шепа, пълна с експлозиви, и се усмихна.

— Светлинни гранати.

— Сега — ухили се Том — вече наистина стана интересно.

 

 

Луната изгря и се покатери на небето. Тревата беше мокра от росата, а стомахът на Том къркореше толкова силно, че той се притесняваше да не издаде позицията си в мрака. Бяха посрещнали пет вълни от инструктори и вече представляваха напълно въоръжена, бронирана и екипирана спартанска тренировъчна защитна бойна част. Инструкторите бяха завързани в средата на полето, близо до камбаната. Заложници. Том и останалите спартанци работеха заедно по-добре от всякога. И печелеха. Тормозеха го глад, влажност и студ, но Том нямаше да смени мястото си, тук и сега, с когото и да било в цялата галактика.

Във високата трева се чу шумолене, той се обърна и вдигна картечницата си на нивото на кръста. Не забеляза нищо — нито той, нито термалните детектори. Сигурно беше от нервите. Някой го хвана с една ръка за рамото, а през това време другата издърпа картечницата от ръцете му.

Старшина Мендес се извиси над Том. До него беше лейтенант Амброуз. Част от Том очакваше Мендес да го застреля на място.

— Мисля, че познах — изръмжа Мендес.

Лейтенантът коленичи до Том и прошепна:

— Добра работа, синко.