Дженифър Уайнър
Нищо общо (9)

8

Луис Фелдман стоеше на тротоара пред входа на сградата с букет лалета в едната си ръка и кутия шоколадови бонбони и другата. Раменете му бяха превити от притеснение, сякаш бе навлякъл тежко зимно палто. Защо е толкова трудно в такива моменти, питаше се той и не откъсваше очи от вратата на Ела Хирш.

Най-лошото, което може да се случи, е тя да каже „не“, напомни си той. Прехвърли лалетата в лявата ръка, а бонбоните в дясната и се загледа в панталона си, който въпреки всичките му усилия в пералнята не бе успял да изглади добре, а и петното точно под единия от джобовете му така и не бе излязло. Подозрително много приличаше на леке от протекла химикалка. Най-вероятно точно това се беше случило.

Никой няма да му отсече главата, напомни си той. Щом лекият инфаркт преди три години не беше успял да го довърши, значи и отказът на Ела Хирш нямаше да успее. А и както се казва, има и други риби в морето, които ще скочат в неговата лодка, преди да е успял да закачи стръвта на кукичката. Работата беше там, че той пък не харесваше Лоис Зиф, която две седмици след смъртта на Шарла се беше появила на прага на дома му със сладкиш, а копчето на блузата й, което очевидно нарочно беше разкопчала, разкриваше малко повече от вече посбръчканото й деколте. Не се интересуваше и от Бони Бегелман, която пъхна под вратата на дома му плик с бележка, в която пишеше, че ще се радва да му прави компания, когато той прецени, че е готов за това. След смъртта на Шарла седмици наред му се наложи да търпи истинско нашествие от жени, които прииждаха с тенджери и купи с храна. Тогава беше сигурен, че никога няма „да е готов“, макар че Шарла му бе дала своята благословия.

„Намери някоя“ — беше го посъветвала тя, докато лежеше последния път в болницата. И двамата знаеха, че следващ път няма да има, но никой не го изрече на глас. Той държеше ръката й — онази, за която не бяха закачени тръбичките, и от време на време се навеждаше напред, за да отстрани от челото падналите кичури тъничка коса.

„Нека да не говорим за това“ — бе помолил той.

Тя поклати само глава и в очите й проблесна една искра, която той не беше виждал от деня, когато, прибирайки се у дома, я завари да седи неподвижна и смълчана на канапето. Още преди тя да вдигне глава и да му каже каквото и да било, той знаеше. Ракът се беше върнал.

„Не искам да си сам и да се превърнеш в един от онези досадни самотни мъже. Ще започнеш да прекаляваш със содата против киселини“.

„Това ли те тревожи най-много? Моята сода?“ — опита се да я подразни той.

„Такива мъже стават много неприятни — Шарла бе притворила очи. Той й подаде чашата с тръбичката, за да накваси устата си. — Самодоволни и капризни. Не искам да се превърнеш в такъв — постепенно гласът й отслабваше. — Искам да си намериш приятелка“.

„Имаш ли някого предвид? — попита той. — Да не би да си набелязала някоя?“

Шарла не отговори. Съдейки по спуснатите клепачи и равномерното повдигане и спускане на отслабналите й гърди под превръзката, той реши, че е заспала.

„Искам да си щастлив“ — промълви тя.

Луис бе навел глава, разтревожен, че ако погледне в този момент жената, която бе обичал и с която бе живял в продължение на четирийсет и три години, ще се разплаче и нищо няма да може да го спре. Ето защо седеше там, държеше ръката й и шепнеше колко много я обича. Когато тя почина, той беше убеден, че няма да помисли за друга жена и жените от квартала, които идваха със своите сладкиши и храна и поразтворени деколтета, никога няма да го изкусят. Никоя не успя, до този момент.

Не че Ела Хирш напомняше с нещо Шарла — поне не физически. Шарла беше дребна, а с годините се смаляваше все повече и повече. Имаше големи и кръгли сини очи, късо подстригана руса коса и доста широк ханш, който винаги я беше притеснявал. Обичаше да си слага ярко червило и носеше лъскави бижута — огърлица от цветни стъкълца, висулки на ушите, които проблясваха и подрънкваха при всяко движение. Напомняше му дребна екзотична птица с ярки пера и звънка, нежна песен. Ела беше пълна нейна противоположност — по-висока, с хубави черти, изострен нос и ясно очертана челюст. Дългите си червеникави къдри носеше завити около главата, за разлика от останалите жени в „Голдън Ейкърс“, повечето от които ходеха с подстригани коси. Тази жена му напомняше с нещо на Катрин Хепбърн — еврейски вариант на Катрин Хепбърн. Не толкова царствена и внушаваща респект, а по-скоро Хепбърн, отдадена на меланхолия.

— Хепбърн — прошепна едва чуто той. Поклати глава, изненадан от собствената си глупост, и пое нагоре по стълбите. Защо ли не изглади ризата си? По-добре щеше да е, ако си беше взел и шапка.

— Здравейте!

Луис почти подскочи от изненада и се загледа в лицето на непознатата пред него.

— Мейвис Голд — поясни тя. — За къде сте се запътили така издокаран?

— Ами… Просто…

Мейвис Голд плесна с ръце, при което потъмнялата от слънцето кожа се разлюля възторжено.

— При Ела! — прошепна тя, но този шепот проехтя така, че вероятно го чуха и на съседната улица. Или поне на Луис така му се стори. Жената прокара пръст по листенцата на едно от лалетата. — Красиви са. Ти си истински кавалер. — Мейвис се усмихна и го целуна по бузата, след което изтри с палец следата, останала от червилото й. — Късмет!

Той кимна, пое си дълбоко дъх, премести подаръците, които носеше, за последен път и натисна звънеца. Заслуша се да долови звуци на радио или телевизор, но не чу нищо, освен забързаните стъпки на Ела.

Вратата се отвори и на прага застана Ела.

— Луис? — изненадано възкликна тя.

Неочаквано той загуби дар слово. Беше облечена с джинси, дълги до прасеца на крака, с пусната свободна бяла риза и без обувки. Стъпалата й му се видяха издължени бели, красиво оформени, ноктите на краката покрити с бял сребрист лак. Точно тези крака извикаха у него порив да я целуне. Естествено се въздържа и само преглътна мъчително.

— Здравей — ето, успя да проговори.

Дълбока бръчка се вряза между веждите на Ела.

— Да не би стихотворението да е твърде дълго?

— Не, не. Добре си е. Тук съм просто защото… Питах се дали… — Стига старче! Бил си на фронта, погреба и съпругата си, успя да преживееш дори и това, че синът ти стана републиканец, а и далеч по-сериозни неща. — Не би ли вечеряла с мен?

Забеляза, че тя е готова да поклати глава отрицателно още преди да е свършил.

— Аз… По-скоро не.

— Но защо? — Гласът му се извиси по-силно, отколкото му се искаше.

Ела само въздъхна.

Луис побърза да се възползва от минутното мълчание.

— Имаш ли нещо против да вляза? — попита той.

Тя отвори по-широко вратата, за да го пусне, но очевидно го направи с неохота. Жилището беше всичко друго, освен претъпкано с мебели, какъвто беше случаят с повечето апартаменти в комплекса. Обитателите им се опитваха да поберат в малките стаички ценните си притежания, събирани през цял един живот. Подовете бяха покрити с теракота, стените бяха кремави. В дневната се виждаше бяло канапе, което според Луис беше красиво само на теория, но не и на практика, особено ако имаш внуци, а внуците обикновено пият сок от грозде.

Той приседна в единия ъгъл на канапето, а Ела — в другия. Тя очевидно беше смутена. Подпъхна босите си крака под канапето.

— Луис — започна тя.

Той мигом се изправи.

— Моля те, не си тръгвай. Нека ти обясня.

— Не си тръгвам, търся ваза.

— Чакай! — По гласа й личеше, че се безпокои да не би той да започне да пипа нещата й. — Ще донеса. — Отиде в кухнята и извади ваза от един шкаф.

Луис наля вода и постави лалетата вътре. Върна се в дневната и ги сложи на малката масичка.

— Ето така — продължи той. — Сега, ако смяташ да кажеш „не“, всеки път, когато ги погледнеш оттук нататък, ще се чувстваш виновна.

Тя сякаш се готвеше да се усмихне, но този израз бързо отлетя! Той може и да си го беше въобразил.

— Работата е там… — отново подхвана Ела.

— Чакай — спря я той. Отвори кутията с бонбони. — Ти си вземи първа — поднесе я Луис.

— Не, наистина не мога. — Ела отбутна леко настрани бонбоните.

Гостенинът си сложи очилата и се зачете в описанието на продукта.

— Сърцата от тъмен шоколад са с черешов пълнеж — съобщи той. — Кръглите бонбони са с нуга.

— Луис — прекъсна го Ела, — ти си чудесен човек…

— Но…? Усещам, че искаше да кажеш едно „но“. — Изправи се отново и отиде в кухнята, където сложи да се топли вода. — Къде са порцелановите ти чаши?

— О, боже! — забърза се тя след него.

— Няма страшно, само ще направя по чаша чай.

— Е, добре — въздъхна тя и свали от една от полиците две високи керамични чаши с надпис, рекламиращ обществената библиотека в Броуърд Каунти. Луис пусна пликчетата чай вътре, огледа се за захарница и видя, че е пълна с пликчета с подсладител. Отнесе всичко това заедно с кутийка нискомаслено мляко в дневната.

— Винаги ли си така експедитивен? — не се сдържа Ела.

— Не. — Отвори хладилника, извади един лимон от отделението за плодове и докато го режеше на тънки резенчета, продължи: — Когато съпругата ми се разболя, тя беше наясно какво… Нали разбираш? Накъде вървят нещата. Затова започна да ми дава уроци.

— Липсва ли ти?

— Всеки божи ден. — Той сложи чашата върху чинийка и й я подаде. — А за теб?

— Не познавам жена ти, така че не мога да кажа, че ми липсва…

— Хубава шега! — изръкопляска Луис и седна до нея. Огледа критично масата и отново стана. — Нещо липсва. — Отиде до хладилника и изведнъж се сети да попита. — Може ли?

Тя кимна леко объркана. Мъжът се порови, докато откри познатата форма на замразените кейкове „Сара Лий“. Това беше любимият сладкиш на Шарла. Колко пъти се бе будил нощем и я беше заварвал да седи пред телевизора и загледана в информационни предавания, да преглъща от протеклия сладкиш. Обикновено тези нощни пиршества бяха знак, че диетата на грейпфрут и риба тон, която провеждаше два пъти в годината, е приключила. Връщаше се в леглото с виновна усмивка, устата й имаше вкус на прясно масло.

„Целуни ме — често прошепваше тя в такива моменти и смъкваше нощницата от раменете си. — Нека да изгорим поне част от излишните калории“.

Той подаде кейка на Ела.

— Имаш ли нещо против?

Тя постави опаковката в микровълновата печка. Луис отпиваше от чая си и следеше всяко нейно движение. Бедрата й му се сториха необикновени. Стана му смешно, че подобно нещо му прави впечатление. Адам, един от внуците му, при последното им посещение, бе казал, че само с един поглед може да определи дали гърдите на една жена са изкуствени, или не. Очевидно, Луис се мъчеше да догони внука си по отношение на тазобедрените стави.

— Защо се усмихваш?

— Спомних си нещо, което внукът ми каза.

Лицето й се сгърчи за част от секундата, но тя бързо го опъна — стана толкова бързо, че Луис се усъмни дали наистина в изражението й видя отчаяние, или само му се бе сторило. Изпита желание да посегне и да я хване за ръцете, да я попита какво я измъчва. Истината бе, че дори посегна към нея, когато забеляза, че тя гледа втренчено надолу, сякаш е видяла хлебарка да лази по сладкиша в печката.

— Какво има?

Тя посочи ръкава на ризата му. Луис проследи пръста й. Едно копче липсваше от единия маншет, а ръбовете на другия бяха разръфани и леко покафенели.

— Изгори ли го?

— Май да — отвърна мъжът. — Не ме бива много с ютията.

— Бих могла… — Ела се усети и побърза да замълчи. Прокара смутено пръсти през косата си.

Луис се впи в своя шанс като корабокрушенец, пред чийто поглед внезапно се е появила спасителна лодка.

— Да ми дадеш някои съвети ли? — „Прости ми, Шарла“, побърза да поиска извинение от покойната. Трябваше още щом се прибере, да скрие всички бележки, които жена му му беше написала, както и кутийките и шишенцата с надписи „за цветни“, „за бели“.

Ела се колебаеше.

— Е, добре — предаде се тя в мига, в който микровълновата печка изчурулика.

Луис извади сладкиша. Отряза едно парче за нея, а после и за себе си.

— Знам, че е доста нахално от моя страна, а също така ми е известно и колко си заета. Но откакто жена ми почина, не мога да се организирам. Миналата седмица дори ми мина през ума дали няма да е по-лесно всеки месец да си купувам нови дрехи.

— Недей! Ще ти помогна — обеща Ела.

Той си даваше сметка, че тя даде съгласието си след известна борба. Може да се каже, че дори й личеше, че чувството й за дълг и съчувствието се бориха известно време с огромното й желание да бъде сама.

— Само да си взема бележника.

Този бележник се оказа доста дебел и беше изпълнен с трудно разгадаеми драскулки, съкращения, стрелки и телефонни номера.

— Чакай да видя кога… — Ела разгръщаше страниците една след друга. — Ето, в сряда съм в болницата…

— Някой да не е болен?

— Не, грижа се за бебета. В четвъртък съм в столовата за бездомни, после в хосписа, в петък съм дежурна в службата, която раздава храна на бедни…

— А събота? Не искам да те плаша, но съм останал почти без бельо.

От гърлото й се разнесе нещо като гърлен смях.

— Добре, в събота.

— В пет часа. Щом приключим, ще те заведа на вечеря.

Той вече беше навън, преди тя да се усети да направи какъвто и да е коментар. Докато вървеше по дългия коридор към изхода, той вече си подсвиркваше и нито за миг не се изненада, че срещна Мейвис Голд, която заяви, че отивала в обществената пералня, нищо, че не носеше никаква торба, в която да се предположи дори, че е взела мръсните си дрехи.

— Как мина? — не се сдържа тя.

Той вдигна само палец в знак на победа и се усмихна, когато тя плесна радостно с ръце. Луис се отправи с бързи крачки към своята квартира, за да разлее мастило върху някой и друг панталон и да откъсне няколко копчета от любимата си риза.