Дженифър Уайнър
Нищо общо (22)

21

Ела имаше пясък в обувките си. Тя се събу, отри ходила в постелката на колата, за да махне песъчинките, преди отново да нахлузи обувките.

Луис извърна поглед към нея, когато спряха на червения светофар.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — отвърна Ела и се усмихна, за да е по-убедителна. Бяха ходили на късна вечеря („късна“ в смисъл, че се състоя след седем часа), после отидоха на концерт — и то не в клуба на дома, а в едно чудесно заведение в Маями, а Луис шофираше бавно голямата кола в сладостната влажна вечер.

Сега, когато влязоха през портите на „Голдън Ейкърс“, Ела се запита какво ще последва. Ако беше по-млада, навярно щеше да преброи колко пъти я е канил на среща (шест до момента), да пресметне от колко време се виждат и да стигне до заключението, че Луис навярно иска Нещо. Преди шейсет години щеше да се стегне в очакване на половинчасовото опипване и боричкане, преди вечерният час да сложи край на забавлението. Ами сега, на тази възраст? След всичко, което бе преживяла? Мислеше си, че сърцето й е мъртво, закърнял ствол, неспособен нито да изпитва чувства, нито да разцъфне отново. Така си мислеше през годините след смъртта на Каролайн. Но сега.

Луис спря колата на паркинга пред своята сграда.

— Искаш ли да се качиш? Да пием кафе?

— О, няма да мога да заспя цяла нощ — отвърна тя и се изкиска като глупава ученичка.

Качиха се в асансьора, без да продумат. Ела имаше чувството, че нещо не е разбрала както трябва. Може би човекът просто щеше да й предложи чай и да я тормози със снимките на внуците си. А по-голяма бе вероятността просто да търси приятелство, благоразположен слушател, готов да чуе спомените за мъртвата съпруга. Сексът бе немислим. Сигурно и той взимаше някакви лекарства както повечето й познати. Ами ако имаше виагра? Ела прехапа долната си устна. Ама че глупава фантазия. Та тя беше на седемдесет и осем. Кой би пожелал да я вкара в леглото си, с тая отпусната набръчкана кожа и старческите бенки?

— Сякаш си на милиони километри оттук — каза Луис, когато отключи вратата.

— О, аз…

Ела нямаше представа какво точно иска да каже. Последва го навътре, отбеляза си наум, че апартаментът му е по-голям от нейния и не гледа към паркинга и оживената магистрала отвъд, а има чудесна гледка към океана.

— Заповядай, седни — покани я Луис.

Ела се отпусна на канапето и почувства някаква тръпка, тръпка… на какво? Уплаха? Вълнение. Той не беше запалил лампите.

Луис се върна и седна до нея, сложи чаша горещ чай в ръцете й. После отново стана и вдигна щорите. Разкри се водна шир, блеснала под лунната светлина. Виждаха се вълните, къдрещи се по бледия пясък. А прозорците бяха толкова големи, сякаш бяха досами водата, все едно…

— Все едно съм на кораб! — възкликна Ела. Което бе самата истина. Макар да не се бе качвала на кораб от години, усещането бе точно такова. Тя едва ли не чувстваше поклащането, плясъка на вълните, които я отнасят навътре, далеч от всичко познато, далеч от самата нея. И когато Луис хвана ръката й, я споходи някакво познато чувство, че всичко е както трябва, естествено и привично като прилива на вълните към пясъчния бряг.