Дженифър Уайнър
Нищо общо (41)

40

Роуз трябваше да признае, че Саймън беше преди всички упорит.

Същия ден след като вечеряха заедно, в дома й пристигнаха дузина червени рози с картичка:

„С нетърпение очаквах да те видя отново.

ПП. Не обядвай много стабилно“.

Тя само завъртя очи с надеждата, че той не я е разбрал погрешно, и отиде да натопи цветята — естествено вазата, която избра, не беше много подходяща; щом ги остави на плота, отбеляза — в тяхно присъствие всичките й вещи придобиха овехтял и скучен вид. Саймън беше приятен, но съвсем не беше от мъжете, които я привличаха. Освен това, мислеше си тя, докато натискаше педалите на колелото си за сутрешната обиколка по Пайн Стрийт, беше приключила с тези игри на любов и щяха да се необходими не един ходещ пътеводител „Загат“^[1], за да я накарат да промени решението си.

— И да ти кажа честно — сподели тя с Петуния, докато се движеха по слънчевите тротоари по време на сутрешната разходка, — между мен и романтичните преживявания зее пропаст. — Роуз трябваше да признае, че харесваше всички кучета, за които се грижеше, но към това дребно чипоносо създание имаше особена слабост.

Петуния приклекна, изпишка се за кратко в канавката, изръмжа няколко пъти и продължи да души за уличните си деликатеси — коричка от пица, локвичка от бира, случайно изпаднало пилешко кокалче.

— Харесва ми идеята от време на време човек да прави почивка — продължаваше Роуз. — В момента точно това правя.

Същата вечер Роуз избръсна внимателно краката си, махна хавлиената кърпа, с която се беше увила, и се загледа в дрехите, които беше избрала и сега лежаха на леглото. Нищо не изглеждаше както трябва. Червената пола й се видя възхитителна в магазина, но от нея стърчаха всичките й меса. Зелената рокля без ръкави беше безнадеждно намачкана, на джинсовата пола й липсваше копче, а с дългата черна пола имаше вид на току-що напуснала офиса или че е в траур, или че е в траур в офиса. Господи, къде беше Маги, точно сега имаше толкова голяма нужда от нея.

— По дяволите! — изруга тя. Беше започнала да се поти въпреки току-що сложения дезодорант. Само пет минути след като го беше намазала. — По дяволите, по дяволите! По дяволите! — Нахлузи червената пола, промуши бързо глава през бяла фланелка и посегна към чехлите от змийска кожа в дрешника. Дори облеклото й да е катастрофа, поне обувките при нея винаги бяха както трябва.

Започна да търси опипом по рафтовете. Обувки, обувки, мокасини, с високи токове, розови чехли, черни чехли, прехваленият чифт „Тива“, който си купи в седмицата, когато беше решила, че ще бъде от онези розовобузи откачени момичета, които кръстосват Апалачите през пролетната ваканция… Къде можеха да са чехлите, които търсеше?

— Маги! — простена тя. Пръстите й все още бяха заровени сред подметки, каишки и токи. — Маги, ако си взела обувките ми, кълна се, ще… — Тъкмо се чудеше какво точно да направи със сестра си, ако изобщо я види някога отново, пръстите й докоснаха търсените чехли. Дръпна ги рязко, нахлузи ги бързо на бос крак, грабна чантата си и се отправи към вратата. Натисна бутона на асансьора и докато чакаше, се люшна няколко пъти, за да чуе звука на ключовете в чантата, като избягваше да поглежда към отражението си в гладката повърхност на вратата. Сигурна беше, че това, което ще види, няма дай хареса много. Бивша юристка, помисли си тя, хвърляйки поглед към избръснатите си крака, чиято кожа въпреки всичко й се видя грапава.

Саймън Стайн я чакаше пред входа на сградата с пусната над панталоните риза, панталони цвят каки и кафяви мокасини, по това време това бе обичайното облекло за служителите в „Луис, Домел и Феник“. За съжаление не беше успял да порасне с 20 сантиметра от последната им среща и не беше се превърнал в мечтания от нея висок широкоплещест Саймън. Затова пък като истински кавалер държеше вратата на таксито отворена и я чакаше.

— Здравей — поздрави той, оглеждайки я одобрително. — Хубава рокля.

— Това е пола — коригира го Роуз. — Къде отиваме?

— Изненада. — Той кимна само окуражително. Типично адвокатско добре отработено кимване, уверяващо отсрещния, че някой вече е помислил и се е погрижил за всичко. Преди време Роуз го владееше до съвършенство. — Не се плаши. Нямам намерение да те отвлека или нещо друго.

— Нещо друго — повтори като автомат Роуз, която още не се бе съвзела от кимването на Саймън.

Таксито спря покрай бордюра на подозрителна на вид пресечка на Саут Стрийт. Тежка верига придържаше истинска джунгла от избуяли треви и бурени. На отсрещната страна се виждаше сграда, която сякаш скоро беше горяла, а прозорците на съседната бяха заковани с талпи, на ъгъла до тях се издигаше ниска бетонна сграда, боядисана в зелено, а над нея грееше неонова реклама „Джърк Хът“.

— Сега разбирам откъде идват всичките ми гаджета — отбеляза Роуз.

Саймън Стайн, за негова чест, изсумтя леко нещо, напомнящо й Петуния, и задържа вратата на таксито, за да излезе тя. Сините му очи искряха весело, може би се радва на предстоящата храна, помисли си Роуз. Направи й впечатление, че под мишницата си носеше пакет, увит в кафява хартия. Вече навън, тя се огледа неспокойно. Група младежи си подритваха бутилка пред оградената сграда.

— Не се страхувай — успокои я Саймън, прихвана я за лакътя и я поведе към бетонната сграда… Отвори зелена дървена врата насред пътеката, от двете страни на която се виждаха единствено треволяци. — Обичаш ли ямайска кухня?

— Имам ли избор? — попита Роуз и хвърли отчаян поглед през рамо към мъжете на тротоара и отдалечаващото се такси.

Ако не бяха типичните за големия град плочи, използвани за настилка, боклуците — празни бутилки, разкъсан и изгнил вестник и нещо, което напомняше употребяван презерватив, Роуз щеше да реши, че са някъде извън града. Тревата стигаше до коленете й, а някъде отдалеч се носеха ритмичните звуци на барабани.

Завиха зад ъгъла и пред тях се разкри открит ресторант на няколко нива, с опъната над масите оранжева тента, по чиито краища блестяха като звезди електрически крушки. В единия ъгъл свиреше оркестър от трима души. Носеше се миризма на карамфил и люти пиперки, над скарата с дървени въглища се виеше дим. Изненадващото беше, че над тази запусната част на Саут Стрийт небето беше обсипано със звезди.

Саймън поведе Роуз към една от дървените маси и държа стола й, докато се настани.

— Не е ли страхотно това място? — Той видимо беше доволен от себе си. — Никога нямаше да предположиш, че зад стената има такова нещо.

— Как го откри? — попита Роуз, която не можеше да откъсни очи от звездите над тях.

— Имам нюх — гласеше отговорът. — Освен това прочетох във вестника. От кафявия плик, който носеше, Саймън измъкна стек с шест кутийки бира. После засипа Роуз с въпроси. Обича ли пикантна храна, алергична ли е към ядки и миди? Има ли философски или физиологични възражения срещу консумирането на козе месо. Разпитът му й заприлича на изготвяне на медицински картон, свързан с храненето. Тя се усмихна и започна да отговаря изчерпателно: обича пикантна храна, не е алергична, вероятно няма да има проблем с козето месо.

— Добре. — Саймън видимо остана доволен и затвори менюто. Роуз изпита облекчение, все едно е била на изпит.

Това е смешно, помисли си тя. Кой е Саймън Стайн, та да я подлага на проверки и какво значение има дали ще го издържи, или не.

След обилно посипаното с чили козе месо, след скаридите и баничките с говежда кайма, пушените пилешки крилца и ориз с кокосово мляко, след като Роуз изпи безпрецедентните три бири и започна четвърта, Саймън я попита:

— Кажи ми нещо, което харесваш.

Тя изхълца.

— Човек или нещо? — Очакваше да чуе „човек“ и беше готова да отговори „теб“, след което вероятно той щеше да реши, че това е знак, че може да я целуне. Някъде след третата бира беше проиграла етюда как целува Саймън и бе решила, че няма да има нищо против. Имаше и далеч по-лоши неща от това да седиш под звездите в топла пролетна съботна вечер и да бъдеш целувана от мъж, пък дори и бил той близо седем сантиметра по-нисък от теб, пристрастен към храната и играта на отбора по софтбол във фирмата. Харесваше й. Наистина й харесваше. Ще го целуне.

Само че Саймън Стайн я изненада.

— Нещо — каза той. — Нещо, което харесваш.

Роуз се замисли какво да отговори. Твоята усмивка? Този ресторант? Бирата? Наместо това бръкна в чантата си и извади ключодържателя, който си беше купила от магазин „За един долар“ на Честнът Стрийт. Беше й необходим, откакто беше започнала да взима ключове от домовете на хората.

— Ето това ми харесва. — Показа му закаченото на края на верижката фенерче с големината на тапа за вино. Няколко пъти пробва, докато успя да го включи, пръстите й бяха се подули, от бирата вероятно. — Струва един долар.

— Истински удар — отбеляза Саймън.

Роуз сбърчи чело. Да не би да й се подиграваше? Отпи от бирата и тръсна коси.

— Понякога си мисля да се кача на колелото и да направя обиколка на страната.

— Сама?

Тя кимна. Беше си го представила дори. Закача една кошница над задното колело или си намира едно от онези малки ремаркета, които бе виждала някои хора да влачат зад велосипедите си. Взима си палатка, спален чувал, настанява Петуния в ремаркето и… Потеглят. Ще пътуват през деня, ще спрат за обяд в кафене или малък ресторант, после още няколко часа натискане на педалите и ще спрат за нощуване край някой поток, тя ще попише в дневника си (по това време ще е започнала и дневник — нещо, което никога до този момент не беше правила), ще почете от някой от любовните си романи и ще заспи под звездите.

Подобна мечта имаше и след смъртта на майка си. Мечтаеше си как ще си имат фургон с всички удобства вътре. Трябва да беше видяла някъде снимка на такъв фургон или беше влизала да го разгледа. Спомняше си ясно сгъваемите легла, които се закачаха за стените, мъничка печка, душ кабинка, в която човек едва влиза, телевизор, скрит на тавана. В мечтата си тя пътуваше с такъв фургон с баща си и Маги. Щяха да напуснат Ню Джърси и да отидат някъде, където е по-топло, няма мокри пътища, сиви плочи, моторизирани полицаи пред вратата. Някъде във Финикс, Аризона; Сан Диего, Калифорния; Албъкърки, Ню Мексико. Там, където е слънчево и единственият сезон е лятото, където мирише на портокали.

Обичаше, докато лежи в леглото си, да произнася имената на тези места, представяйки си как пътуват с фургона. Маги ще спи свита на долното легло, а тя, понеже ще е посмела, ще е на горното. Баща й естествено ще е на волана. Хубавото му лице грееше в мечтите й щастливо, озарено от светлинното табло. Водеха със себе си и кученцето Хъни Бън, което ще спи на възглавница на мястото до шофьора. Баща й няма да плаче повече. Ще карат напред и все напред, докато оставят спомена за майка им достатъчно далеч, там, където ще останат и децата, които я тормозят на игрището в училището, и учителите, които клатят заканително глави към Маги. Ще се установят някъде край океана. Двете с Маги ще са най-добри приятелки. Всеки ден — плуване в океана, приготвяне на храна на огън на открито, а вечер ще се сгушват в леглата си във фургона.

— Благодаря ти, Роуз — представяше си тя как казва баща й. — Идеята ти беше наистина чудесна. Направо ни спаси. — Роуз щеше да почувства, истината в думите му така, както чувства топлината на слънчевите лъчи, както усеща собствените си кости. Убедена беше, че щеше да ги спаси и с тази мисъл заспиваше. Сънуваше фургона, сгъваемите легла и океана, който така и не успя да види никога.

— Няма ли да ти е самотно? — прекъсна мислите й Саймън.

— Самотно ли? — повтори Роуз. За част от секундата се поколеба за какво точно става дума. Съзнанието й с мъка се изтръгна от мечтата за подвижния им дом, който с течение на времето тя беше доукрасила и доизмислила, макар да беше вече сигурна, че такова нещо никога няма да й се случи. Един-единствен път, когато близо до дома им видя такъв фургон с надпис, че се продава, попита колебливо баща си какво мисли за такава една идея. Той присви леко очи, сякаш тя току-що беше проговорила на марсиански, и след миг колебание отговори:

— Не мисля, че идеята е много добра.

— Не ти ли се струва, че ще се чувстваш самотна? — попита Саймън.

Тя поклати отрицателно глава.

— Нямам нужда от… — Пое дълбоко дъх, но се спря, преди да отговори. Беше я обляла внезапна гореща вълна. Музиката й се стори неочаквано силна, лицето й пламна, а погълнатата пикантна храна сякаш се сви на стегната топка в стомаха й. Роуз изгълта чаша вода и продължи: — Аз съм много независим човек. Обичам да съм сама.

— Какво има? Да не ти е зле? — попита загрижено Саймън. — Искаш ли малко напитка с джинджифил? Приготвят я тук на място. Много помага, ако стомахът ти се бърка.

Роуз махна с ръка да я остави на мира и скри лицето си в длани. Образът на фургона още беше пред очите й. Тримата седяха около походната масичка под къса тента, закачена в единия край за стената на фургона и препичаха наденички на огъня, който бяха запалили на плажа. Бяха се увили в спалните чували като пашкули, за да се топлят. Пламенно беше желала тази мечта да се сбъдне, а наместо това се появи Сидел и им отне бащата, който след време се отдаде на борсови операции и единствената тема, която спокойно можеше да се обсъжда с него, бяха процентите и стабилността на пазара на акции. Очевидно само на борсата и на мачовете на „Ийгълс“ той успяваше да изпита някакво вълнение. А Маги…

— Ох… — простена Роуз. Даде си сметка, че може да е изплашила Саймън Стайн, но й беше трудно да победи тревогата. Смяташе, че можеше да помогне на Маги. Виж как се обърнаха нещата. Дори не знаеше къде сестра й, собствената й сестра, живее в този момент.

— Ох! — въздъхна тя, този път много по-меко.

Саймън Стайн беше обвил раменете й с ръка.

— Какво има? Да не е хранително отравяне? — Гласът му беше така загрижен, че Роуз избухна в смях. — Защо не пийнеш малко вода? — Той посегна към джоба си. — Нося малко антиацид, алказелцер…

Роуз вдигна глава.

— Такива неща често ли ти се случват, когато излизаш на срещи?

Саймън Стайн сви устни замислено.

— Не бих казал, че често — най-сетне промълви той. — Само от време на време. А ти как се чувстваш?

— Щом не съм се отровила с храна, съм добре.

— Какво има все пак?

— Просто… Мислех си за някой.

— За кого?

Роуз изтърси първото, което й хрумна.

— За Петуния.

За чест на Саймън Стайн той не се изсмя, нито я изгледа, сякаш е напълно откачила. Спокойно се изправи, сгъна салфетката си, остави десетдоларова банкнота на масата и я подкани:

— Да вървим.

— Това е лудост — прошепна Роуз.

— Шшт — беше единственият коментар на Саймън.

— Ще си навлечем неприятности.

— Защо? Нали в уговорката ти влиза да разхождаш кучета и в събота? Днес е събота.

— Днес е петък през нощта.

— Права си. — Саймън погледна часовника си. — Но е пет минути след полунощ.

Роуз завъртя нагоре очи. Вече пътуваха в асансьора на дома, в който живееше Петуния. Вътре бяха само те двамата.

— Винаги ли си прав?

— За предпочитане е.

Неясно защо това предизвика у Роуз истеричен смях. Саймън затисна долната част на лицето й с ръка.

— Шшт — прошепна той.

В това време Роуз търсеше ключа, на чието етикетче пишеше „Петуния“, и го подаде на Саймън.

— И така — започна той — да се разберем. Аз отключвам. Ти грабваш кучето. Къде може да е тя според теб?

Роуз се замисли. Съзнанието й беше леко замъглено от изпития алкохол. След „Джърк Хът“ се отбиха в един бар, за да усъвършенстват „Операция Петуния“. Там стана дума за водка и действително пиха водка.

— Нямам представа — започна тя. — Когато идвам да я взема, тя обикновено е на канапето, но не зная къде спи, когато стопаните й са си у дома.

— Остави тогава на мен. — Роуз нямаше нищо против. Не беше следила внимателно, но според нея той изпи далеч по-малко чаши водка от нея.

— Каишката? — попита Саймън и Роуз измъкна от джоба си две връзки за обувки, които бяха свалили от обувките на Саймън и бяха съединили още в бара. — Стръвта? — Тя подаде завита в омазнена салфетка баничка с говеждо. — Бележка? — Роуз подаде друга салфетка.

След няколко скъсани чернови се спряха на следния текст:

„Драга Шърли, минавах наблизо и си помислих, че няма да е зле да разходя Петуния.“

Стори им се най-правдоподобен.

— Готова ли си? — попита Саймън. Стисна раменете й и се взря в очите й усмихнат. Наведе се леко и докосна устните й със своите. — Да го направим! — промълви той.

Роуз беше стъписана от страстта на целувката и стоя като парализирана, докато той отключваше. В следващия миг сирената на алармата зави като обезумяла.

— Роуз! — изсъска Саймън.

Тя се спусна навътре в апартамента и трескаво започна да натиска бутоните на алармата, в този момент Петуния излетя от спалнята с див лай. Спря внезапно на дървения под пред тях и замаха опашка.

Шърли следваше кучето, стиснала в ръка слушалката на безжичния си телефон.

— Я гледай — рече само тя. — Саймън, откога не чукаш, когато влизаш?

Роуз зяпна. Местеше поглед от Саймън към Шърли и после към Петуния, която подскачаше отчаяно пред него, за да я вземе на ръце.

Саймън се усмихна.

— Роуз, да ти представя баба си. Нана, познаваш Роуз, нали?

— Естествено, че я познавам. Петуния, престани! — Петуния остана седнала, но чуканчето на опашката й продължаваше да потупва радостно на пода, розовото й езиче висеше развълнувано навън.

Най-сетне Роуз излезе от вцепенението.

— Искаш да кажеш… Значи познаваш Петуния?

— Да, от ей толкова малка — кимна Саймън и протегна свита шепа.

— А ти пък познаваш Саймън, така ли? — попита на свой ред Шърли.

— Работехме заедно — промълви Роуз.

— Страхотно — въздъхна Шърли. — Сега, след като всеки познава всеки, мога да си легна отново.

Саймън отиде и целуна баба си по челото.

— Благодаря ти, Нана — нежно промълви той. — Извинявай, че те събудихме.

Възрастната жена кимна, прошепна нещо, което Роуз не успя да чуе, и ги остави сами в коридора. Петуния продължаваше да седи седнала, опашката й продължаваше да тупка по пода, а очите й се въртяха ту към лицето на Саймън, ту към това на Роуз.

— Какво ти каза? — попита Роуз.

— Нещо от сорта на „Доста време ти трябваше“ — усмихна се той.

— Защо… От къде накъде…

Саймън измъкна каишката на Петуния от чекмеджето, където Шърли я оставяше обикновено.

— Да вървим на разходка — подкани я Саймън.

Хванал каишката в едната си ръка, а ръката на Руоз в другата, ги поведе навън към своя апартамент, където Петуния се сви в единия край на леглото, а Саймън и Роуз — в другия. Те се смееха и се целуваха върху синята покривка. От време на време се кискаха толкова силно, че стреснато, кучето се будеше и изръмжаваше. Така ги завариха първите лъчи на слънцето.