Дженифър Уайнър
Нищо общо (26)

25

Може би това усещат хората, когато полудяват, каза си Роуз, обърна се и отново потъна в съня.

Беше се изгубила в една пещера, а тя все повече се смаляваше, таванът се спускаше все по-ниско, докато в един момент усети, че сталактитите — или сталагмитите, винаги ги бъркаше — опират в мокрото й лице.

Събуди се. Кучето, довлечено от Маги, бе кацнало на възглавницата до нея и ближеше бузите й.

Роуз изпъшка, зарови лице във възглавницата, обърна се на другата страна. Цяла минута измина, преди да я връхлети споменът. И после я заля с ужасяваща сила — Джим и Маги. В леглото. Един върху друг.

— О, господи! — простена тя. Кучето сложи лапичка на челото й, сякаш дай премери температурата, и нададе изпълнено с любопитство скимтене. — Махни се — каза Роуз. Наместо да я послуша, кучето се завъртя три пъти, сви кафявото си телце като прегорял кроасан и захърка. Роуз затвори очи и също заспа.

Когато отново се събуди, минаваше единайсет сутринта. Тя тръгна опипом към банята, едва не падна, подхлъзвайки се в малката топла локвичка току пред вратата. Погледна в краката си, после отново към кучето, което не беше мръднало от мястото си.

— Ти ли направи това? — поиска да знае Роуз. Кучето й отвърна с широко отворени очи. Роуз въздъхна, после извади съответния препарат и руло домакински кърпи и почисти. Нямаше какво да се сърди на кучето. От вчера не беше излизало, горкото.

Роуз успя да се завлече до кухнята, сложи кафето, в купичка изсипа сушени кълнове, разбърка ги. И установи, че не й се ядат кълнове. Нищо не й се ядеше. Не можеше да си представи, че някога отново ще изпита глад.

Вторачи се в телефона. Какъв ли ден беше? Събота. Което означаваше, че разполага с уикенда, за да се стегне. А може би трябваше още сега да се обади, да каже, че е болна, да остави съобщение, че цяла седмица няма да ходи на работа. И на кого точно да се обади? Ако Маги бе тук, тя щеше да измисли нещо на мига. Маги бе кралицата на невинните лъжи, на полуистините, на увертюрата преди краткия отпуск за възстановяване на душевното здраве, който смяташе, че й се полага по право. Маги.

— О, господи! — отново простена Роуз. Маги сигурно бе отишла при баща им. А може би се спотайваше в храстите или на някоя пейка отвън, убедена, че дойде ли утрото, Роуз ще промени решението си. Ще имаш да вземаш, мислено се закани тя, отказа се от опитите да закуси и остави купичката до мивката.

Кучето очевидно не се поддаваше на мрачното й настроение, нито на липсата на апетит. Ето че изникна в краката й, зяпнало купичката с влажни гладни очи. Роуз осъзна, че няма представа с какво го е хранила Маги. Не беше забелязала опаковка с кучешка храна в къщата си. Не че изобщо бе забелязала нещо конкретно, откакто се прибра. Като изключим Джим, разбира се. Или по-скоро отсъствието му. Тя внимателно остави купичката на пода. Кучето я подуши, приведе муцунка, близна от млякото, после изсумтя в знак на категоричен отказ и отново зяпна Роуз.

— Не става ли? — попита Роуз и взе да рови в шкафовете. Грахова супа. Май не. Черен боб… и това не. Риба тон! Дали пък не бе по-скоро подходяща за котки? Реши да опита, забърка я с майонеза и я постави пред кучето заедно с друга купичка, в която наля вода. Гладното животинче сякаш бе готово да погълне всичко наведнъж, придружавайки всяка хапка с доволно ръмжене, следвайки неотлъчно купичката, която се пързаляше по пода на кухнята, и не се отказа, докато не облиза и последната молекула майонеза и рибно филе.

— Добре де — примири се Роуз.

Часовникът едва-едва се бе придвижил до един следобед. Благодарение на среднощното чистене апартаментът бе изблизан. Тя влезе в банята и дълго разглежда отражението си.

Обикновено момиче с обикновена коса и обикновени кафяви очи. Устните, скулите и веждите си бяха на съответните места, но в тях нямаше нищо забележително.

— Какво не ми е наред? — попита тя отражението в огледалото.

Кучето бе спряло пред вратата на банята и я наблюдаваше. Роуз си изми зъбите и лицето, оправи леглото, едва-едва местейки натежалите си като олово крака. Да излезе ли? Да си остане ли вкъщи? Да си легне ли отново да поспи?

Кучето вече драскаше по входната врата.

— Престани де!

Роуз се огледа, зачудена къде ли Маги е оставила каишката, после измъкна някакво шалче, което си бе купила един злополучен следобед, когато за кратко бе изпаднала в заблудата, че този тип аксесоар ще стане неизменна част от облеклото й — като на онези жени, за които това е допълнение към тоалета, а не просто парче плат, което неизменно остава заклещено в затворената врата на колата или въпреки всичкото старание се топва в супата.

Тя коленичи и прекара шалчето през каишката на вратлето на кучето. Безпомощното животинче придоби нещастно изражение, все едно искаха да го направят за посмешище. Какво, да не би да се чувстваше унизено от факта, че материята е полиестер, а не истинска коприна?

— Хиляди извинения — саркастично промърмори Роуз. После решително взе ключовете си, слънчевите очила, двайсетдоларова банкнота, предназначена за кучешка храна, която пъхна в джоба си. На път към асансьора мушна кучето под палтото си, подмина портиера и излезе навън. Ако правилно си спомняше, на ъгъла трябваше да има миниатюрна тревна площ. Там кучето можеше да си свърши работата, тя щеше да пресече до „Уауа“, да го върже за някой брояч на паркинга, както бе виждала, че постъпват други собственици на кучета, да му купи храна и поничка за себе си. С желе. Може и две понички, също и кафе със сметана и три пакетчета захар. Което означаваше скорошно напълняване, но какво пък? Отсега нататък кой ли щеше да я гледа гола? Кой изобщо би се заинтересувал как изглежда? Можеше да си дебелее колкото си иска, можеше да остави краката си небръснати, докато космите пораснат дотолкова, че да ги сплита на дълги плитки, че и да ги подвива като френски кокчета. Можеше да си носи всичките лишени от дантели ластични бикини, които притежаваше. Защото вече нямаше никакво значение как ще се облича.

Щом излязоха от сградата, кучето стрелна Роуз с благодарен поглед, изприпка до решетката на канализацията, клекна и се изпишка.

— Извинявай, че те накарах да чакаш толкова дълго — рече Роуз.

Кучето й отвърна с изсумтяване. Роуз се поколеба как да изтълкува реакцията. Може пък тази порода да сумтеше по-често от другите. А нищо чудно причината да бе в родословното дърво или възпитанието… След Хъни Бън Първи — тяхното куче за един ден — двете с Маги не бяха получавали домашен любимец, с изключение на някоя и друга златна рибка. Подобна отговорност твърде много тежеше на баща им, за когото бездруго двете момичета бяха достатъчно голямо бреме. А когато напуснаха къщата, Сидел си купи луксозно куче, куче с родословие и съответните документи, които да го потвърдят.

„Алергичен съм“ — плахо се бе обадил баща им.

„Я стига глупости!“ — бе отсякла Сидел.

И така се сложи край на спора. Шанел, безмозъчният голдън ретривър, си остана в къщата. Баща им тихомълком страдаше.

— Какъв сладък мопс! — възкликна тъмнокоса жена и коленичи да може кучето да подуши ръката й. Мопс, каза си Роуз. Е, поне породата бе ясна. Все пак бе някакво начало.

— Ела — подкани го Роуз, като уви шалчето около китката си, и кучето кротко заподтичва, почти долепено до лявото й стъпало на всяка крачка на път към магазина. — Стой тук — строго каза Роуз, когато го завърза за брояч на паркинга. Кучето — с наскоро разкритата порода мопс — вдигна муцунка, все едно очакваше обещаната вечеря. — Ей сега се връщам — обеща Роуз.

Цели десет минути тя разглежда недоумяващо рафтовете с храни за домашни любимци и накрая купи пликче суха храна на цветни пелети, предназначена за малки породи възрастни кучета. Взе и пластмасова купа, в която да поставя храната, две понички с желе, кафе, две опаковки сладолед и пликче чипс със сирене, привлечена от рекламата, която й обещаваше ненадминат вкус. Младежът на касата вдигна вежди озадачено. Роуз често се отбиваше в магазина, но покупките й се ограничаваха до вестници, черно кафе и от време на време кутийка чай за бързо отслабване.

— Във ваканция съм — обясни Роуз и се зачуди откъде се взе желанието да се оправдава пред някакъв си касиер.

Младежът обаче й се усмихна мило и пусна пакетче дъвка в пликчето заедно с касовата бележка.

— Приятно изкарване — рече той, а Роуз се постара да се усмихне в отговор, после излезе навън, където кучето послушно я очакваше, седнало край колоната на паркинга.

— Как ли се казваш? — зачуди се Роуз.

Кучето й отвърна с ококорени кръгли очи.

— Аз съм Роуз. Адвокат съм. — Кучето кротко заприпка до нея. Нещо във вирнатата муцунка и наострените уши сякаш подсказваше, че я слуша внимателно. — На трийсет години съм — продължи Роуз. — Завърших с отличие „Принстън“, после Юридическия факултет в университета в Пенсилвания, където бях редактор на „Юридически преглед“ и…

Откъде й щукна да рецитира автобиографията си пред кучето? Ама че глупост. Това куче не се готвеше да я наема на работа. А нищо чудно да загубеше и мястото си в службата. В кантората щеше да плъзне слух за отношенията й с Джим. Нищо чудно вече да клюкарстват, каза си Роуз мрачно. Кой знае откога приказваха зад гърба й, а тя тънеше в глупашко неведение, заслепена от чувствата си.

— Имах връзка — продължи Роуз, когато спря да изчака светофарът да светне зелено. Младо момиче със златна халка на устната я изгледа озадачено и побърза да я задмине. — С един мъж — пауза. — Е, винаги така става, нали? Той ми беше шеф, а всъщност се оказа… — Тя преглътна мъчително. — Лош. Много, много лош.

Кучето излая само веднъж — от отчаяние? Потвърждение? Роуз нямаше как да разбере. Прииска й се да се обади на Ейми, но не смяташе, че ще успее да преглътне унижението да признае пред най-добрата си приятелка, че е излязла права, че Джим се е оказал гадняр, точно както беше предрекла… И че Маги, собствената й сестра, която тя бе приела в дома си, на която се бе опитала да помогне, й бе нанесла още по-тежък удар. Светофарът светна зелено. Кучето отново излая, после леко подръпна шалчето в ръката й.

— Край — произнесе Роуз колкото да чуе гласа си, по някакъв начин да сложи край на историята. Нищо, че слушателят й бе безмълвно животинче, което май дори не я слушаше. — Край — повтори тя и пресече улицата. Кучето я погледна още веднъж, после сведе главичка. — Момичето, което се грижеше за теб — продължи Роуз на път към дома си, — това беше Маги. Моята сестра. Ще трябва да те нахраним, да ти купим каишка и да разберем откъде се появи. Ще трябва да те върна откъдето си дошло — на ъгъла тя спря и се загледа в кучето — дребно, безобидно на вид телце с цвят на кафе. То я погледна и изсумтя рязко и категорично. — Както искаш — отвърна Роуз, — не е нужно да ми благодариш — след което влезе в сградата.