Дженифър Уайнър
Нищо общо (37)

36

Роуз Фелър бе очаквала настъпването на този ден.

След като три месеца разхожда кучета, прибира дрехи от химическо чистене, препуска до аптеката, бакалията и видеотеката, цяло чудо беше, че не срещна някое познато лице от далеч не изпълнените й с блаженство дни в „Луис, Домел и Феник“. И тъй, един слънчев и топъл априлски ден Шърли, стопанката на Петуния, й връчи плик, надписан с познатия адрес, и най-небрежно подхвърли: „Би ли го оставила в кантората на адвокатите ми?“. Роуз преглътна мъчително, пъхна плика в чантата си, преметна я през рамо, яхна велосипеда и пое към Арч Стрийт и високата лъскава сграда, където някога работеше.

Възможно бе, мислеше си по пътя, никой да не я разпознае. През целия си престой в „Луис, Домел и Феник“ бе с костюми с панталони и обувки с високи токове (и влюбена, настойчиво напомни клеветническият глас в съзнанието й). Днес бе по шорти, къси чорапи, чийто десен изобразяваше тигани, яйца на очи и чашки за кафе (част от оскъдното наследство от Маги), и обувки с дебела подметка, удобни за каране на велосипед. Косата й, израсла до под раменете, бе сплетена на две плитки — по мъчния начин Роуз бе установила, че това бе едва ли не единствената прическа, подходящи за под каска. И макар да не бе отслабнала, откакто без време напусна света на правораздаването, фигурата й изглеждаше различна. От карането на велосипеда и ходенето пеша по краката и ръцете й се бяха оформили мускули, а бледият й офис тен бе заместен от загар. Бузите й руменееха, сплетената коса блестеше. Това поне бе в плюс за нея. Давай да се свършва, каза си тя, като излезе от асансьора и тръгна към бюрото на рецепцията с набиващите се на очи тук загорели боси крака и обувки, чаткащи по настлания с плочки под. Да се свършва. Не е чак толкова трудно. Ще остави плика, ще вземе подпис и…

— Роуз?

Със секнал дъх и слаба надежда, че чутото е плод на въображението й, а не иде от един офис отсреща през фоайето, тя се обърна и видя Саймън Стайн, инициатор на учрежденски игри по софтбол с русоляво кестенява коса, твърде ярка на луминесцентното осветление, и вратовръзка в червено и златисто над загатнатото шкембенце.

— Роуз Фелър?

Е, рече си тя, като леко му се усмихна и помаха, можеше и по-лошо да е. Можеше да е Джим. Да можеше сега просто да метне плика и да изчезне оттук…

— Как си? — попита Саймън, който вече бе прекосил фоайето и стоеше точно до нея, като я измерваше с поглед, сякаш бе мутирала в някакъв незнаен досега вид. Може и така да е, каза си мрачно тя. Бивша адвокатка. Колко такива бе виждал Саймън Стайн в живота си?

— Добре съм — тихо отвърна тя и подаде плика на секретарката на рецепцията, която наблюдаваше Роуз с неприкрито любопитство и явно се опитваше да идентифицира загорялото момиче по шорти със строгата на вид млада жена в костюм.

— Казаха ни, че си в отпуск — отбеляза Саймън.

— Така е — кратко отговори тя, прибра разписката от секретарката и се насочи към вратата.

Саймън не спря да върви подире й, дори след като Роуз го отпрати с жест.

— Хей, обядвала ли си? — осведоми се той.

— Тръгвам си, бързам — отвърна тя. В този миг вратите на един от асансьорите се отвориха и от него се изсипаха хора. Роуз ги огледа крадешком, като търсеше лицето на Джим, и не задиша отново, докато не се увери, че не е сред тях.

— Безплатен обяд — изкушаваше я Саймън с очарователна усмивка. — Хайде, тъй или иначе трябва да ядеш. Ще идем на някое луксозно място и ще се правим на важни клечки.

— Няма начин, след като съм в този вид — разсмя се Роуз.

— Никой нищо няма да каже — увери я Саймън и последва Роуз в асансьора, сякаш бе едно от кучетата, които тя развеждаше всеки ден. — Чудесно ще си прекараме.

Десет минути по-късно седяха в „Мидената къща“ на Сансъм Стрийт, където Роуз бе, както се беше опасявала, единствената жена, която не носеше чорапогащник и високи обувки.

— Два студени чая — поръча Саймън Стайн, като разхлаби вратовръзката и нави ръкавите си, разголвайки луничавите си ръце. — Искаш ли мидена супа? Ядеш ли пържено?

— Да, искам и да, ям понякога — отговори Роуз, после разпусна плитките си и небрежно се опита да оправи косата си.

— Две порции мидена супа „Ню Ингланд“ и смесено плато морски дарове — каза той на сервитьорката, която кимна одобрително.

— Винаги ли поръчваш на непознати? — попита Роуз, като реши, че косата й е изгубена кауза и сега се мъчеше да придърпа шортите си, та да покрият ожуленото й дясно коляно.

— При всеки удобен случай — кимна Саймън Стайн, доволен от себе си. — Изпитваш ли завист за храна?

— Какво е това? — не разбра Роуз.

— Отиваш в ресторант и си поръчваш нещо, а после виждаш да сервират на друг ястие, което изглежда десет пъти по-вкусно от твоето.

— Разбира се — потвърди Роуз. — Случва се непрекъснато.

Саймън придоби още по-самодоволен вид.

— А на мен никога не ми се случва — заяви той.

Роуз го зяпна смаяна.

— Никога?

— Почти никога. Експерт съм в поръчването. Истински познавач на менюто.

— Познавач на менюто — повтори Роуз. — Ти си за по телевизията. Кабелната най-малко.

— Знам, че звучи налудничаво — рече Саймън, — но е истина. Питай всеки, с когото съм излизал. Никога не греша.

— Добре — прие Роуз предизвикателството и се замисли за най-добрия ресторант, който бе посетила напоследък, като „напоследък“ означаваше преди шест месеца, когато с Джим една вечер късно след работа отидоха на място, където бяха сигурни, че няма да срещнат негов познат. — „Лондон“.

— Градът или ресторантът?

Роуз устоя на желанието за гримаса.

— Ресторантът. Намира се близо до музея по изкуствата.

— Разбира се — каза Саймън. — Там хубави са сепията със сол и пипер, печената патица със сладък джинджифил и чийзкейк с бял шоколад за десерт.

— Удивително! — възкликна Роуз само наполовина присмехулно.

Саймън сви рамене и разпери малките си ръце.

— Крив ли съм, че ядеш само печени картофи и варена риба?

— Откъде знаеш? — смая се Роуз, спомнила си, че наистина си поръча варена сьомга в „Лондон“.

— Налучках — отвърна Саймън. — Повечето жени все това ядат, което е жалко. Изпитай ме пак.

— Късна закуска в „Раирания костур“ — назова Роуз един от най-добрите ресторанти в града. Баща й бе водил там нея и Маги по специални случаи. Роуз си поръча калкан, а Маги — три рома с кока-кола, последвани от телефонния номер на бармана.

Саймън Стайн притвори очи.

— Имат ли в менюто яйца по бенедиктински с бланширан омар?

— Не знам. Никога не съм била там на късна закуска.

— Трябва да отидем — отсече Саймън.

„Ние?“, отбеляза си наум Роуз.

— Защото това ще ядеш — продължи той. — Започваш със стриди, стига да ги обичаш… Обичаш стриди, нали?

— Разбира се — отвърна Роуз, която не бе вкусвала стриди.

— А после яйца по бенедиктински с бланширан омар. Много добро ястие. — Той й се усмихна. — Давай нататък.

— „Пенанг“ — каза Роуз. Това бе нашумял нов малайзийски ресторант в Чайнатаун. Само бе чела за него, но Саймън Стайн не го знаеше.

— Ориз с кокос, пържени пилешки крилца, мариновано говеждо и пролетни рулца с пресни скариди.

— Иха! — възкликна Роуз. В този момент сервитьорката им поднесе супата. Тя загреба с лъжицата, вкуси, притвори очи и устата й се изпълни с гладката смес от гъста сметана, беглия солен аромат на океан, божествени миди и картофи, които се топяха върху езика. — Изчерпах си мазнините за цяла седмица — рече тя, щом се свести от изживяването.

— Не се брои, ако те черпят — възрази Саймън Стайн и предложи на Роуз кракери със стриди. — Опитай това.

Роуз опразни купичката си до половина, преди да й хрумне да заговори отново.

— Божествена е — възхити се тя.

Саймън кимна, сякаш не очакваше нищо друго, освен похвалата й за супата.

— Я ми кажи нещо повече за този твой отпуск.

Роуз преглътна мъчително.

— Ами… ъъ…

Саймън Стайн я наблюдаваше с шеговито изражение.

— Да не си болна? — попита той. — Защото това е един от слуховете.

— Един от слуховете? — повтори Роуз.

Саймън кимна и отмести настрани опразнената си купичка.

— Слух номер едно е загадъчна болест. Слух номер две е, че искат да те вербуват „Пепър и Хамилтън“. Слух номер три…

Точно тогава отново се появи сервитьорката с плато от златистокафяви филенца. Саймън се зае да изстисква лимон върху тях и да соли допълнително пържените картофи.

— Та какъв е слух номер три? — напомни му Роуз.

Саймън налапа две препържени миди, изгледа я с невинно ококорени сини очи под светлите мигли и избърбори нещо нечленоразделно.

— Какво? — не разбра Роуз.

Саймън глътна и повтори:

— Мислят си, че имаш любовна връзка с един от съдружниците.

Ченето на Роуз увисна.

— Аз…

Саймън вдигна ръка.

— Не е нужно да казваш нищо. И въобще не биваше да ги споменавам.

— Всички ли мислят така? — попита тя, като се мъчеше да скрие стъписването си.

Саймън си сипа сос тартар и поклати глава.

— Не, повечето залагат на кожна туберкулоза или дископатия.

Роуз изяде няколко панирани миди, като се помъчи да изглежда безгрижна и да не чувства абсурда на положението си. Ала, естествено, то беше абсурдно. Напуснала бе работата си, приятелят й бе напуснал нея, облечена бе като попрезряла ученичка, а сега мъж, който практически й бе непознат, солеше картофките й. И най-лошото — всички знаеха за нея и Джим. А тя си въобразяваше, че е тайна. Колко тъп можеше да е човек?

— Фигурира ли името на конкретен съдружник в този слух? — попита тя, като се постара да прозвучи, сякаш й бе все едно и топна скарида в соса тартар с безумната надежда поне част от тайната й да е запазена.

Саймън Стайн сви рамене.

— Не съм се заслушвал — отвърна той. — Просто клюки и толкова. Знаеш ги адвокатите. Търсят отговор за всичко и когато някой изчезне, държат да намерят обяснение.

— Не съм изчезнала, а съм в отпуск, както знаеш — упорито настоя Роуз и сдъвка късче камбала, което, въпреки ситуацията, много й се услади. Тя преглътна и прочисти гърлото си.

— Какво друго става във фирмата? Ти как си?

— Все така — сви рамене той. — Повериха ми самостоятелно дело. За беда, Глупавото Бентли.

Роуз му кимна съчувствено. В делото „Глупавото Бентли“ клиентът бе наследил милиони от баща си, но явно нищо от ума му. Купил си бе бентли на старо и две години по-късно се опитваше да си получи парите обратно от автокъщата. Аргументът му бе, че колата взела да изпуска облак мазен черен пушек още първия път, като я изкарал на магистрала. Убеждението на търговеца — за нещастие на клиента поддържано от вече бившата му съпруга — бе, че пушекът е причинен от обстоятелството, че клиентът е карал на ръчна спирачка. Докато Саймън споделяше подробности, Роуз долавяше как той се опитва да звучи като отегчен циник — възмутен, че клиентът е такъв тъпак, че фирмата е допуснала случаят да стигне тъй далеч в съдебната система — ала отегчението и цинизмът бяха неумела маскировка на очевидния му ентусиазъм към работата. Да, разбира се, беше от по-незначителните случаи и клиентът беше истинско магаре, с буйни жестове отричаше, че делото ще създаде правен прецедент, и все пак тя усещаше как той се забавлява, докато описва всички предприети стъпки, откриването и призоваването на полуграмотния механик на име Витале. Роуз въздъхна, докато го слушаше с желание и тя все още да се вълнува толкова от правните дела и се питаше вълнувала ли се е някога всъщност.

— Но стига за бентлито — заключи Саймън, като лапна предпоследната пържена скарида и подхвърли последната на Роуз. — Изглеждаш страхотно, между другото. Много отпочинала.

Роуз огледа себе си унило от леко запотената тениска до прасците, опръскани с кал от веригата на велосипеда.

— Много си любезен.

— Би ли вечеряла с мен в петък? — попита Саймън.

Роуз се ококори.

— Знам, че е малко неочаквано — рече Саймън. — Вероятно се дължи на това, че оценяваме труда си на час. Бързаш да го изтърсиш, че броячът се върти.

— Ти нямаше ли приятелка? — попита Роуз. — Тя нали щеше да ходи в Харвард?

— Замина — отвърна Саймън. — Не се получи.

— Защо?

Саймън отвърна след кратък размисъл:

— Липсваше й чувство за хумор и цялата шумотевица около Харвард… Да кажем, че не си представях бъдещето си с жена, която наричаше цикъла си „аления прилив“.

Роуз изсумтя. Сервитьорката отнесе чиниите им и постави пред тях менюто с десерта. Той му хвърли бегъл поглед.

— Гореща ябълкова пита — отсече. — Да си я поделим ли?

Усмихна й се и тя установи, че макар да бе възнисък, донякъде с яйцевидна конструкция и тъй далеч от Джим, колкото бутик на Пето Авеню от магазин за конфекция, все пак бе забавен. И приятен също. Имаше нещо привлекателно у него. Не за нея, то се знае, побърза да си каже, но все пак…

Междувременно Саймън се бе втренчил в нея с очакване и тананикаше мелодия, която Роуз разпозна като „Влюбените адвокати“.

— Е, уговаряме ли се за вечеря?

— Защо не? — рече Роуз.

— Надявах се на по-ентусиазиран отговор — сухо рече Саймън Стайн.

Роуз му се усмихна.

— Да, тогава.

— Тя се усмихвала! — възкликна Саймън. И когато сервитьорката донесе плодовата пита, каза й: — Да сложим сладолед отгоре. Имаме повод да празнуваме.