Дженифър Уайнър
Нищо общо (39)

38

За своя огромна изненада Маги Фелър откри, че някак неусетно започва да се образова тук, в Принстън.

Не беше го планирала, мислеше си тя, докато прекосяваше кампуса на университета, натоварена с купчина книги. Истината бе, че още на първата лекция, на която се озова, се почувства зарибена. Чарлс също изигра известна роля, с книгите си за монолозите, с разговорите за неща, които мъжете рядко искаха да обсъждат с нея. Рамката на един образ, настроение, мотивация, книгите и истинският живот, по какво си приличат или се различават. Дори Джош, единственият отвличащ я фактор, злочест и внезапно оказал се вездесъщ съюз, беше по-скоро повод за отвличане на вниманието, отколкото истинска опасност. Харесваше й да е студентка, мислеше си тя унило. Трябваше да положи повече усилия преди десет години.

Да вземем поезията. За Маги прочитането и на най-простото изречение изискваше усилията, необходими за сложно криминално разследване. Първо разплиташе и дешифрираше всяка отделна буква или дума. Щом успееше да ги различи, ги свързваше — глаголи, съществителни и джунджуриите на прилагателните, четеше и ги препрочиташе отново и отново, преди да извлече смисъла, подобно на парченце ядка, заклещило се в черупката на ореха.

Знаеше, че не с всеки човек е така. Роуз например с един поглед схващаше смисъла на даден параграф или страница, тя сякаш попиваше с кожата си информацията и познанието, нищо чудно, че поглъщаше така бързо любовните романи, докато Маги се ограничаваше само със списанията. При поезията обаче нещата стояха по-справедливо, защото нямаше значение дали си някой от умниците на „Принстън“ или едва креташ в общински колеж, винаги се налага да минеш през тълкуване на думите, после на изреченията и на строфите, да разчлениш стихотворението и после отново да го събереш, докато най-накрая проумееш смисъла му.

През трите месеца и половина, прекарани в импровизирания бивак в района на кампуса, тя посещаваше часовете за изучаване на творчеството на Модерните поети. Сядаше на последните редове, като внимаваше от двете й страни да има поне по едно празно място. Повечето студенти се скупчваха на предните места и се мъчеха да погълнат всяка дума на професор Клафам. Когато тя задаваше въпрос и те искаха да отговорят, така отчаяно размахваха вдигнатите си ръце, че според Маги непременно някой щеше да си тръгне с изкълчен крайник. Маги се чувстваше още по-спокойна и в още по-голяма безопасност на своето място отзад. Тя преписваше от дъската стихотворението, определено за обсъждане, в тетрадката си. Шепнеше всяка дума, която записваше.

Едно изкуство

„Изкуството да губиш да се овладее не е трудно.

Толкова много неща изглеждат изпълнени с намерението

да бъдат изгубени, че загубата им беда не е.

 

Губи по нещо всеки ден. Приеми тревогата

от изгубени ключове, от зле прекаран час.

Изкуството да губиш да се овладее не е трудно.

 

А после упражнявай се да губиш още и все по-бързо:

места и имена, и мястото, където да пътуваш

си възнамерявал. Нищо от това няма да донесе беда.

 

На мама часовника изгубих. И виж! Отиде си последната ми

или предпоследната от три обичани от мене къщи.

Изкуството да губиш да се овладее не е трудно.

 

Изгубих два града, обичани града. А по-просторно е.

Притежавах няколко царства, две реки, континент.

Липсват ми, но туй беда не е.

 

Дори когато губя теб (шеговития глас, жест,

който аз обичам), аз няма да съм излъгала.

Та ясно е, че изкуството да губиш да се овладее не е трудно,

макар че може да изглежда като (Напиши го!) беда.“

„На мама часовника изгубих — шепнеше Маги, докато записваше. — Изкуството да губиш“. Цяла книга можеше да напише по тази тема. Предметите, които намери в кутиите за загубени вещи, продължаваха да объркват мислите й… и да поддържат вида й в добра форма. Учебниците и пуловерите, шапките и ръкавиците от „Джей Крю“ и „Гап“ я приближаваха по външен вид до студентките от „Принстън“. Постепенно тя започна да се вживява в тази роля. Семестърът беше към края си и Маги чувстваше, че е почти студентка. Единствената й тревога беше приближаването на лятото. Какво ли правеха студентите през лятото? Как какво? Отиваха си у дома. А тя нямаше да може. Поне засега.

„Изкуството да губиш да се овладее не е трудно“, пишеше тя, когато професор Клафам, руса, отдавна прехвърлила трийсетте жена, която очевидно всеки миг щеше да ражда, се заклатушка из стаята.

— Това се нарича виланел^[1] — обяви високо тя и остави книгите, които носеше, на катедрата, а самата тя се отпусна на стола си. В следващия миг светещото кръгче на лазерната й показалка пробягна по текста на дъската. — Една от най-сложните и взискателни стихотворни схеми. Защо според вас Елизабет Бишъп^[2] е използвала тъкмо нея, за да предаде своите мисли? Защо се е оказала и толкова подходяща?

Тишина. Професор Клафам въздъхна тежко.

— Добре. Нека започнем от първия стих. Кой ще ми каже за какво се говори в стихотворението?

Няколко ръце се стрелнаха във въздуха.

— За загубата? — предположи мазно някакво русоляво момиче от първия ред.

Тъпачка, бе мисленият коментар на Маги.

— Така е наистина — за пореден път въздъхна професорката с тон, който изразяваше нещо средно между коментара на Маги и любезната толерантност. — Загубата на кое по-точно?

— На любовта — обади се едно момче с голи космати крака, щръкнали изпод късите му панталони, и с памучна блуза на петна, от което личеше, че собственикът едва сега прохожда в изкуството да се грижи сам за себе си.

— Чия любов? — продължаваше професор Клафам. Тя опря длани отзад на кръста си и се протегна, сякаш искаше да облекчи някаква болка. Това можеше да е действителна болка в натежалото й тяло или болка, причинена от невежеството на студентите. — Дали тази любов е вече загубена, или поетесата я извежда чисто теоретично на преден план? Дали не говори за възможност или вероятност любовта да бъде загубена?

Погледите се изпразниха и студентите наведоха глави.

— Вероятност — промърмори Маги, след което пламна от неудобство, сякаш беше пръднала на публично място.

— Защо? — окуражително я подкани професорката.

И ръцете, и краката на Маги трепереха неудържимо.

— Амии… — едва чуто започна тя и постепенно „и“-то съвсем заглъхна. Неочаквано в съзнанието й изникна лицето на госпожа Фрайд, която имаше обичай да се навежда над нея, обесените на врата й очила се полюшваха на обсипаната със ситни перли верижка, за да й прошепне: „Ти само опитай, Маги. Какво, като сгрешиш. Просто се опитай“.

— В началото — подхвана отново Маги — поетесата говори за реални неща, такива, които всеки може да загуби — ключове, имена.

— А по-нататък? — окуражи я преподавателката.

Маги се хвана за идеята, която се оформяше в главата й, точно както се държи хвърчило, понесло се към небето.

— Преминава от осезателното към въображаемото — промълви тя, изненадана от факта, че дългите и сложни думи се изтъркаляха без проблем от устата й, сякаш цял живот ги беше произнасяла. — По-нататък поетесата преминава към по-… — Господи, имаше дума за това — … мащабни понятия — успя. — Като това да се разделиш с къща, с близки хора, докато стига до раздялата с континент…

— Което можем да предположим, че не е нейна загуба — довърши сухо професор Клафам. — Значи имаме поредно преминаване към друго ниво.

— Точно така — съгласи се Маги. Думите изведнъж я връхлетяха. — Описва нещата така, сякаш те не са от особено значение за нея…

— Говорите за тона на Бишъп. Може ли да го наречем ироничен? Или по-скоро отчужден?

Маги се замисли, но в този момент ръцете на две от момичетата отпред се вдигнаха нагоре. Клафам не им обърна никакво внимание.

— Мисля… — провлече Маги, без да откъсва очи от листа пред себе си, — че е по-скоро отчуждена. Все едно, че тези неща не я засягат. Това личи и от думите, които използва. Като „раздразнен“ например. Или от това, че повтаря няколко пъти: „Изкуството да губиш да се овладее не е трудно“. Сякаш се опитва да се подиграе със себе си, като го нарича дори „изкуство“. — Истината бе, че тонът на стихотворението много напомняше на Маги за начина, по който сестра й говореше за себе си. Преди време двете с Роуз гледаха състезанието за спечелване на титлата „Мис Америка“. Маги я беше попитала за какво според нея най-много я бива. След кратък размисъл Роуз най-сериозно беше заявила, че е най-добра в паркирането. — Ето защо се опитва да превърне всичко в шега. Едва към края…

— Да се върнем отново на стихосложението — обади се професорката и макар думите ида бяха насочени към аудиторията, очите й не се отделяха от Маги. — А Б А, А Б А. Строфи от по три реда, докато стигнем до последното четиристишие. Какво наблюдаваме? — Тя кимна към Маги.

— Разликата е в броя на редовете — вече са четири, а не три. Имаме и едно прекъсване в ритъма, което отново показва, че иска да се разграничи, но продължава да мисли какво ще стане, когато губи…

— Какво? Или кого — продължаваше да я води преподавателката. — Как мислите, това стихотворение за любовник ли е написано? Кой е този, към когото поетесата се обръща?

Маги прехапа устни.

— Не мисля. Не мога да определя точно. По-скоро е стихотворение за загубата на… — на сестра или майка, мина й през ума. — Може би на приятел — довърши тя гласно изречението.

— Много добре — похвали я преподавателката. Лицето на Маги поаленя отново, но този път от удоволствие, а не от срам. — Много добре — повтори професор Клафам и се върна към заниманията си с аудиторията, с черната дъска, със стихотворната схема и формалните изисквания на виланел.

До съзнанието на Маги не стигна почти нищо от казаното през останалата част от часа. Лицето й продължаваше да гори като зрял домат от Ню Джърси. Тя, която никога не се изчервяваше, не се изчерви дори когато трябваше да се облече в костюма на горила, за да бъде в продължение на три дни пееща разносвачка на телеграми.

Вечерта се сгуши в спалния си чувал и се замисли за сестра си. Дали Роуз беше посещавала часове по поезия, чела ли беше същото стихотворение, щеше ли да повярва, ако знаеше за изказването на Маги, че тя единствена от студентите разбра идеята на стихотворението. Размърда се неспокойно, преди всичко трябваше да измисли начин да накара Роуз да й проговори. Какво ли трябваше да направи, за да омилостиви сестра си, за да й прости?

На следващата сутрин се качи в автобуса, с който отиваше в дома на Корин и усети, че я обземат съмнения. Смисълът на пребиваването й в Принстън беше да се опита да… Как беше онази дума? Да се впише. Тази дума беше научила от Роуз много преди да дойде в Принстън. Означаваше нещо, което се появява между други неща. Роуз й беше дала пример с телевизионно предаване, по време на което се появяваха сведения за това как върви гласуването на зрителите. Роуз й беше обяснила, че нещо се вписва, когато се случва редом с основното събитие, но което всъщност държи вниманието ти.

И ето я сега, влиза в часове и на висок глас обявява своите отговори. Какво си въобразяваше? Че някой ще я забележи? Че някой ще я запомни? Ще започне да се пита къде ли живее това момиче, от коя специалност е, коя година е в университета и какво всъщност прави тук?

Докато минаваше с парцала вече лъснатия под в дома на Корин, й хрумна невероятната мисъл, че тя сигурно очаква да бъде забелязана, защото се е уморила да бъде незабележима. Заела се е с нещо, което… Е, не е от голямо значение, но за което се иска известна доза дързост, изобретателност и умения и тя търси признание за това. Искаше й се да разкаже на Чарлс или на Роуз, или поне на някого какво беше измислила. За това как се беше научила да внимава, за да не попада в обичайните лесни за отгатване клишета. Намерила беше близо шест различни места, където да взима душ (гимнастическия салон „Дилън“, банята на приземния етаж на библиотеката, в още четири общежития, където някой преди нея беше счупил ключалките), беше открила единствената пералня, където можеш да переш, без да пускаш монета, и единствения автомат за газирани напитки, откъдето си взимаше безплатна кутийка кока-кола, стига да го удареше с достатъчно сила на едно определено място.

Гореше от желание да разкаже как можеш да се промъкнеш в ранните часове на деня през задименото от пара миялно помещение на някоя закусвалня, облечен подходящо: износени гуменки, памучна блуза и джинси, все едно си един от студентите, наети да раздават храна, който минава, за да сложи няколко хапки в устата си, преди да застане на работното си място. Овладяла бе умението да пъхва в раницата си сандвич с фъстъчено масло или нарязани плодове, увити в салфетка.

Искаше да им разкаже за обедите всеки четвъртък в международния студентски център, където за два долара можеше да получи гигантска порция ориз с пържени зеленчуци и пиле, залято с кокосово мляко с къри — най-вкусното нещо, което някога беше яла. Чаят, който сервираха там, беше с аромат на канела и тя го пиеше с препълнена лъжичка мед, само така можеше да прогони паренето в устата си след пикантното ястие. Никой не ти задава въпроси там, защото повечето от хората, които се хранят в този клуб, са пристигнали току-що в страната и не са много наясно с английския, така че си разменят по някоя и друга срамежлива усмивка, кимват и прибират рестото.

Използваше кърпи „Уиндекс“, за да бърше прахта, полепнала по стъклените повърхности в дома на Корин. Представяше си как запознава Роуз с Чарлс и как сестра й кимва одобрително.

„Добре съм — щеше да каже тя на Роуз. — Не бива да се тревожиш за мен“. После ще й се извини за стореното, а после… Кой знае? Може Роуз да знаеше някакъв начин кредитите, който Маги бе натрупала от посещенията на някои часове, да й се зачетат. Нищо чудно някой ден Маги да успее да вземе и диплома, стига да упорства, разбира се. Беше разбрала, че ако отдели достатъчно време, няма книга, все едно колко дебела, която да не може да пребори. А пък можеше и да получи главна роля в някоя от пиесите на Чарлс, тогава щеше да изпрати билети на сестра си за премиерата, както и дрехите, които да облече за случая, защото Бог й беше свидетел, но ако оставеше Роуз сама да ги избере, щеше да се появи с някоя дрипа като ония нейни пуловери с подплънки на раменете, в които изглеждаше като мечка и…

— Хей? — обади се Корин.

Маги така се стресна, че едва не се изтърси от столчето за крака, на което се беше покачила.

— Здравей — отговори тя. — Тук горе съм, но не те чух да приближаваш.

— Движа се като коте. Също като мъглата.

— Кар Сандбърг — позна Маги.

— Много добре! — похвали я Корин. Прокара върховете на пръстите си по повърхността на стъклата и се настани пред масата в трапезарията, която Маги беше обърсала преди малко. — Как върви училището?

— Добре — отвърна Маги и скочи от столчето, сгъна го и го закачи на куката му в килера. Тя каза истината, само дето не принадлежеше на училището по право. Мъчеше я и онова, което стори на сестра си, както и съзнанието, че всичко, което бе научила в колежа, едва ли щеше да й помогне да поправи стореното зло.