Дженифър Уайнър
Нищо общо (3)

2

Сутрин Ела Хирш лежеше сама в центъра на леглото си и правеше преглед на различните болки, страдания и болести. Започна с изметнатия глезен на левия си крак, продължи с туптенето в десния хълбок, поспря се и на червата, които ту имаше чувството, че са някак празни, ту че са свити на топка. После продължи нагоре към гърдите, които с годините ставаха все по-сухи. Най-сетне стигна до главата, по-специално очите (операцията на перде миналия месец се оказа успешна), и накрая остана косата — държеше да е доста дълга, обратно на модните тенденции, и я боядисваше в наситено червено (позволяваше си този каприз).

Не е лошо. Никак не е лошо, мислеше си Ела, докато бавно-бавно спускаше крака от леглото — първо левия, а после и десния, към покрития с теракота под. Айра, съпругът й, не искаше да поставят плочки на пода.

„Твърде твърдо — обичаше да казва той. — И е някак студено.“

Ето защо подът в стаята от край до край бе покрит с килим. Бежов при това. Първото, което тя направи след края на шива^[1], бе да вдигне телефона, а две седмици по-късно килима го нямаше и тя се радваше на мечтаните плочки — млечнобели, имитация на мрамор, по които кракът ти се плъзга леко.

Ела отпусна длани на бедрата си, залюля се няколко пъти напред-назад и с леко пъшкане стана от широкото си легло — второто нещо, което си купи след смъртта на Айра. Беше понеделникът след Деня на благодарността и в „Голдън Ейкърс“, пансион за активни възрастни, беше необичайно тихо, защото повечето от тези активни възрастни бяха заминали за празника при своите деца и внуци. Ела също беше отбелязала деня по свой собствен начин. Поръча си сандвич с шунка за вечеря.

Опъна покривката на леглото и се замисли какво ще прави този ден. Първо закуска, след което ще погледне отново стихотворението, което беше време да довърши. По-късно ще вземе автобуса и ще отиде до пансиона за бездомни животни, защото днес бе денят, в който даваше доброволния си труд за бедните създания. Ще се прибере за обяд и за кратка дрямка, може и да почете час-два. Беше преполовила вече тома с разкази от Маргарет Атууд, който преписваше на специалното устройство за хора със затруднено виждане. В пансиона вечеряха рано. Чула бе някои от обитателите да се шегуват: „Последно сервиране — четири часа“. Може да беше смешно, но беше вярно. Следваше Вечер на киното. Поредният празен ден, който тя се опитваше да запълни с някаква дейност.

Сбърка с настаняването си тук. Преместването им във Флорида беше идея на Айра. Ще бъде нещо като ново начало, уверяваше я той, докато разстилаше дипляни и брошури върху кухненската маса. Светлината на лампата хвърляше отблясъци върху плешивината на темето му, часовника и брачната му халка. Ела погледна съвсем бегло лъскавите снимки с пясъчните плажове, белите гребени на вълните, палмите, белите сгради с панорамни асансьори, рампи за инвалидни колички, душове, около които проблясваха никелирани дръжки за нестабилните обитатели. В този момент я занимаваше единствено мисълта, че „Голдън Ейкърс“ ще бъде чудесно убежище, където тя ще може да се скрие. Никакви бивши приятели или съседи, които да я спират по пътя към магазина или пощата и със съчувствено отпусната на рамото й ръка да питат: „Вие двамата как сте? Държите ли се? Колко време мина вече?“. Ела започна да приготвя къщата им в Мичиган обзета от радостни надежди.

Нямаше как да знае обаче, че основна тема за разговори на подобни места са децата на обитателите. Това не го пишеше в брошурите. Не беше показано, че почти целите стени на стаите са покрити със снимки на деца, внуци и правнуци. Нямаше и как да ти подскажат, че всеки разговор неизменно водеше до тази скъпа за всеки тема.

„Дъщеря ми обожава този филм.“

„Синът ми си купи точно такава кола.“

„Внучката ми кандидатства тази година в колеж.“

„Моят внук твърди, че сенаторът е мошеник.“

Ела странеше от останалите жени в дома. Гледаше да си намира работа. Пансионът за бездомни животни, болницата, помощи на колела, подреждане на книги в библиотеката, поставяне на етикети в магазина за стоки втора употреба, материали за рубриката в седмичния вестник.

В онази сутрин тя седеше на масата в кухнята с чаша горещ чай пред себе си. Слънчеви лъчи се гонеха по плочките на пода. Тя придърпа бележника и писалката към себе си, за да довърши стихотворението, което беше започнала миналата седмица. Не че беше кой знае какъв поет, но Люси Фелдман, редакторката на „Голдън Ейкърс Газет“, я бе намерила и отчаяно я беше помолила да напише нещо, тъй като редовната им сътрудничка си била счупила крака. Крайният срок беше сряда и тя искаше да посвети вторника на последно оглеждане на текста.

„Какво, като съм стара“ гласеше заглавието на стихотворението, чиито начални строфи бяха:

„Какво като съм стара

и крачката ми се забавя.

Какво като косата ми е сива

и често-често си поспивам…“

Беше стигнала дотук.

„Не съм невидима“, дописа след кратък размисъл с големи главни букви. Задраска го. Не беше вярно. Навършила бе шейсет и по някакъв необикновен начин се беше оказала зачеркната за последните осемнайсет години. Всъщност младите хора просто гледаха през нея. Но „зачеркната“ беше дума, която й се видя твърде трудна за римуване. Реши да се върне на „невидима“, но пък и за нея не намираше рими. Ето защо продължи с:

„Все още живо чувствам свойто тяло,

макар и доста да е наедряло.“

Така беше по-добре. Хората от „Голдън Ейкърс“ щяха да я разберат. Особено Дора, с която почти се беше сприятелила в магазина за дрехи втора употреба. Дора носеше ластичен колан под дрехите, но не пропускаше да си поръча бита сметана с всеки десерт.

„Цели седемдесет години внимавах какво слагам в устата си — обичаше да казва тя, докато загребваше с лъжичката от чийзкейка или шоколадовия мус. — Моя Морти вече го няма, така че е излишно да се тревожа за фигурата си.“

„Все още живо чувствам свойто тяло,

макар и доста да е наедряло,

не съм глуха и за звуците край мен…“

Това беше самата истина, размишляваше тя. Само че ако трябваше да бъде честна, звуците на живота в „Голдън Ейкърс“ бяха постоянният тътен на уличното движение, случаен вой на линейка, разправии между обитателите за неприбрани дрехи в общото помещение за сушене в края на коридора или оставени в контейнера за стъкло пластмасови бутилки. Честно казано, не твърде поетични признаци на живот.

Така че тя написа:

„Шума на океана и звук на детски смях,

шума на слънце и усмивка.“

Ето. Добре стана. Особено фразата за океана. „Голдън Ейкърс“ се намираше на около километър и половина от брега. Дотам можеше да се отиде с тролей. На Люис щяха да му харесат думите: „шума на слънце и усмивка“. Преди да се установи в „Голдън Ейкърс“, Люис беше ръководил верига магазини за дребна железария в Утика, щата Ню Йорк. Обичаше да се занимава със седмичното издание. Наричаше го „вестникарство“. Зад ухото му неизменно стърчеше червен молив, сякаш всеки миг можеше да го повикат, за да редактира нов материал или да зачеркне някакво заглавие и да го замени с друго.

Ела затвори бележника си и отпи от горещия чай. Беше само осем и половина, а горещината навън вече се усещаше. Стана от стола, замислена единствено за изпълнения със задачи ден, който я очакваше. Само когато се движеше, можеше да чуе всички онези неща, за които пишеше в стихотворението си — детския смях отвън. Чуваше как децата си крещят, как сандалите им шляпат по коридора отвън, докато гонят дребните пъргави хамелеони, които вероятно се криеха в цепнатините на пода. Това сигурно бяха внуците на Мейвис Голд. Мейвис беше споменала, че очаква посещение.

— Хванах един. Ето го! — викаше едно от децата развълнувано.

Ела стисна очи. Трябваше да излезе и да им каже да не се страхуват, защото самите хамелеони се боят много повече от тях, от потните им лепкави пръстчета. Да излезе и да ги предупреди да не крещят, преди господин Бьор от апартамент 6-Б да се е показал и да се е развикал какво страдание е безсънието.

Наместо това тя приближи прозореца, но преди да спусне щорите, извърна лице, за да не види момчетата. При всяка среща с деца изпитваше болка. Нищо, че бяха минали близо петдесет години, откакто собствената й дъщеря беше малко момиче, и двайсет, откакто за последен път беше видяла своите внучки.

Ела стисна устни и с решителни стъпки се отправи към банята. Днес нямаше да се отпусне. Няма да мисли за дъщерята, която така категорично напусна живота й, все едно й бяха направили операция за отстраняване на тумор, но не беше останал дори белег, който да напомня по някакъв начин за съществуването й.