Дженифър Уайнър
Нищо общо (13)

12

— Госпожо Лефковиц? — Ела чукаше упорито по алуминиевата врата, крепейки в другата си ръка поднос с обяд. — Там ли сте?

— Върви на майната си! — долетя неочаквано от вътрешността на апартамента.

— Нося ви обяд — продължаваше да настоява Ела с най-ведрия възможен глас.

— Изчезвай! — крещеше госпожа Лефковиц. Жената беше получила удар и началото на възстановяването й беше съвпаднало със седмицата, в която в „Голдън Ейкърс“ можеха да гледат HBO безплатно. Точно тази седмица няколко пъти повториха артистичния портрет на Маргарет Чо^[1]. От тогава госпожа Лефковиц наричаше Ела „Господарка на задниците“. Всеки път, когато се обръщаше към нея по този начин, тя избухваше в буен смях.

— Нося ви супа — продължи да настоява Ела.

— Да не е гъбена крем супа? — долетя изпълненият с надежда глас на възрастната жена.

— Грахова е — призна Ела.

Поредно мълчание, след което вратата се отвори и на прага застана високата метър и петдесет госпожа Лефковиц. Бялата й коса беше разрошена. С розова памучна блуза и панталони в същия цвят, тя беше обула плетени терлици в розово и бяло. Подобни цветове човек очаква да види на новородено, помисли си Ела и се опита да сдържи усмивката си, докато последната за деня нейна клиентка в програмата „Храна на колела“ я гледаше гневно.

— Граховата супа е отвратителна — отсече госпожа Лефковиц. От левия ъгъл на устата й висеше слюнка, а лявата й ръка бе залепена за тялото под необичаен ъгъл. — Може би ще можете да ми приготвите гъбена крем супа.

— Имате ли? — попита Ела.

— Имам. — Жената затътри крака към кухнята, носейки се като малко розово облаче. Ела я последва и остави подноса на масата. — Извинявайте, че ви се разкрещях, но мислех, че е някой друг.

„Кой?“, искаше да попита Ела. Доколкото знаеше, никой, освен лекарите и жените от социалната служба, които идваха три пъти в седмицата, не посещаваше старицата.

— Синът ми — уточни госпожа Лефковиц. Тя се обърна, а в ръката си вече държеше консерва с мечтаната супа.

— На вашия син ли казвате да върви на… — Ела не можеше да се насили да изрече ругатнята.

— Това са младите в наши дни — самодоволно заключи госпожа Лефковиц.

— Добре е, че ви посещава — отбеляза Ела, докато изсипваше желираната сивкава маса в дълбокия съд.

— Казах му да не идва. А той: „Мамо, ти си на границата на смъртта“. Пък аз му викам: „На осемдесет и седем съм, на каква друга граница да съм?“.

— Все пак мило е от негова страна, че идва.

— Глупости. Иска само да излезе на слънце. Убедена съм в това. — Увисналата й устна затрепери. — Къде мислите, че е сега? На плажа. Сигурно зяпа момичетата по бикини и пие бира. Няма търпение да се измъкне оттук.

— Не е лошо да си на плажа. — Ела бъркаше сместа да не загори.

Госпожа Лефковиц дръпна един стол встрани от масата и предпазливо седна. Чакаше Ела да я приближи след малко към масата.

— Предполагам. — Щом Ела постави купата пред нея, тя топна лъжицата и я насочи към устата си. Ръката й трепереше и половината от съдържанието на лъжицата се изплиска върху блузата. — По дяволите! — изруга старицата с тънък треперлив гласец.

— Какво ще вечеряте? — попита Ела, докато с едната си ръка подаваше салфетка на госпожа Лефковиц, а с другата попиваше капките. След това изсипа съдържанието на купата във висока чаша за чай.

— Казах му, че ще сготвя нещо. Пуйка. Той обича пуешко.

— Мога да ви помогна — предложи Ела. — Или да направим сандвичи с деликатеси. По-лесно се сервират. — Тя се изправи и затърси с поглед нещо за писане, за да направи списък. — Може да купим гърди, пуешко и осолено говеждо… Картофена и зелева салата, стига той да обича, разбира се.

Госпожа Лефковиц се усмихна малко накриво.

— Едно време купувах от онази разновидност с кимион и когато вдигах чинията му, намирах цяла купчинка зрънца до ръба. Успяваше да ги отдели, но никога не се оплака.

— Моята дъщеря правеше същото със стафидите. Вадеше ги от всичко. — Последните думи на Ела едва се чуха.

Нейната подопечна я изгледа остро и отново се зае с лъжицата, правейки се, че не забелязва мълчанието на Ела.

— Значи ще ходим на пазар, така ли? — попита по едно време тя.

— Разбира се — отвърна Ела и се наведе да сложи чиниите в умивалника. Луис щеше да дойде тази вечер, за да я вземе и да излязат. Щяха да ходят на кино. Кога ли щеше да й зададе онези въпроси? Имате ли деца? А внуци? Къде са сега? Какво стана? Не ги виждате, така ли? И защо? — Ще пазаруваме.