Дженифър Уайнър
Нищо общо (19)

18

В понеделник сутрин Саймън Стайн стоеше във фоайето на сградата, където се намираше апартаментът на Роуз, обут в мокасини, с камуфлажни панталони и поло „Луис, Домел и Феник“, с бейзболна шапка „Луис, Домел и Феник“ на главата. Роуз излезе бързешком от асансьора и мина покрай него.

— Здравей! — каза Саймън и помаха с ръка.

— О — отвърна Роуз и прокара ръце през мокрите си коси. — Здравей — утрото започваше зле. Когато бръкна в шкафа под мивката в банята за тампоните си, намери кутията празна. Вътре имаше само найлонови опаковки.

„Маги! — извика тя. Маги спеше, но претърси сънено чантичката си и за утеха подхвърли на Роуз един «Слендър Регюлър». — Къде са всичките «Супер»?“ — попита тя. Маги вдигна рамене. Налагаше се Роуз да купи тампони на летището, като предполагаше, че ще успее да се отърве от Саймън Стайн за достатъчно дълго време, и…

— … с нетърпение — каза Саймън и се качи на магистралата.

— Моля?

— Казах, че го очаквам с нетърпение — повтори той. — А ти?

— О, да — отвърна Роуз.

Всъщност изобщо не го очакваше с нетърпение. Седмици наред бе мечтала да остане насаме с Джим в град, където никой не ги познаваше, далеч от всички във фирмата. Щяха да излязат на романтична вечеря някъде… или просто щяха да си поръчат нещо от рум сървиса. Нямаше да излизат, щяха да се опознаят. А сега тя се оказа в компанията на Саймън Стайн, Момчето чудо.

— Смяташ ли, че ни избраха, защото сме пример за добри сътрудници, или защото искат да се отърват от нас? — попита тя.

— О — рече Саймън, докато паркираше колата на паркинга, — мен ме избраха, защото съм добър пример. А от теб просто се опитват да се отърват.

— Какво?

— Шегувам се — отвърна той и й се усмихна глупаво.

Май протестира, помисли си Роуз. Възрастните мъже не трябва да изглеждат глупаво.

Трябваше да влязат в залата за заминаващи, преди да започне качването в самолета. Идеално, помисли си Роуз и пусна багажа си на един стол.

— Виж, ще изтичам до щанда за вестници — каза тя и въздъхна от облекчение, когато Саймън кимна и разгърна някакъв брой на списание „ЕСЕН“.

Тя си помисли, че е нелепо, но просто не беше от жените, които ще сложат тампоните „Кортекс Супер Плюс“ върху марулята и пуйката в магазина за хранителни стоки, докато някой тийнейджър разглежда покупките им. Трябваше да купи тампоните от същото място и тя се помота край щандовете, докато беше сигурна, че няма опашка и касиерката е жена. Знаеше, че не е голяма работа (Ейми и Маги й го бяха казвали), но по неизвестна причина винаги се чувстваше неловко, когато ги купуваше. Може би защото, когато за пръв път й дойде менструацията, баща й напълно се побърка и я остави да кърви в банята, като попива кръвта с тоалетна хартия в продължение на три часа, докато не се върна Сидел от заниманията си в кръжока по джаз и не донесе кутия дамски превръзки. Помнеше, че Маги търпеливо я чакаше от другата страна на вратата и разпитваше Роуз какво е положението.

„Какво става тук?“ — беше попитала тя.

„Станах жена — отвърна Роуз, клекнала върху ръба на ваната. — Аз самата.“

„О — отвърна Маги. — Ами, поздравления.“ Роуз си спомни, че Маги се опита да мушне под вратата списания „Пийпъл“ и й изпече кекс с шоколадова глазура с надпис „Пуздравления, Роуз“. Баща им беше прекалено съсипан и не хапна нито хапка. Сидел изкоментира нещо за калориите и грешния правопис, но кексът беше вкусен.

В самолета тя мушна чантата си в багажника над главите на пътниците, затегна колана и се вторачи в прозореца, като от време на време хапваше ядки, за да залъже глада си, и си мислеше, че ако не беше се старала да направи отчета си възможно най-впечатляващ за Джим и не се мотаеше насам-натам да търси какво е взела Маги и какво не, щеше да има време да си купи сандвич. Междувременно Саймън извади изпод седалката си малка найлонова кесия във формата на кутия и я отвори с усмивка.

— Ето — рече й той.

Роуз погледна наляво и видя, че в ръцете си той държи хлебче, посипано със семе.

— Пълнозърнест, девет процента — обясни той. — От „Ле Бу“. Имам и едно пълнозърнесто, единадесет процента.

— В случай че деветте не са достатъчни? — попита Роуз. Тя го изгледа с любопитство, после взе хлебчето, което все още беше топло и при създалите се обстоятелства — вкусно. След минута той я потупа по ръката и й предложи бучка сирене.

— Какво е това? — попита най-после тя. — Майка ти да не ти е приготвила обяд?

Саймън поклати глава.

— Майка ми не може да прави такива обеди. Тя не е от ранобудните. Сутрин се влачи по стълбите…

— Как така се влачи? — попита Роуз, готова да прояви необходимото съчувствие, в случай че Саймън започнеше същата отвратителна история за проблема на майка му с пиенето.

— В най-добрия случай движенията й не са лицеприятни, особено когато още не се е разсънила… Клатушкаше се надолу по стълбите, грабваше бял хляб „Уондър“, икономичен размер, някакво месо за обяд и кутията с маргарина. — Роуз вече си представяше майка му в опърпана нощница, боса пред кухненския плот. — После намазваше маргарина или поне се опитваше, тъй като биваше студен, трудно се разнасяше и хлябът се накъсваше. Получаваха се сандвичи с буци от маргарин. После тя плясваше парче месо — Саймън показа движението, — слагаше отгоре другата филия хляб и мушкаше сандвича в пликче, после в кафява кесия с няколко наранени плода и шепа ядки. Това представляваше обядът — заключи той, извади от чантата си черно хлебче и предложи на Роуз половината. — И това обяснява всичко за мен.

— Как за теб?

— Когато израснеш в къща, където никой не го е грижа за храната, ти или ставаш същият, или ставаш прекалено придирчив. — Той грижовно потупа коремчето си. — Познай от кой тип съм. Ти какво ядеше в училище едно време?

— Зависи — отвърна Роуз.

— От какво?

Тя прехапа устна. Обедите в училище за нея се деляха на три категории. Обедите, които майка й приготвяше, бяха красиви — сандвичи с правилно изрязани препечени филийки, с обелени моркови, нарязани на еднакви парчета, с измита ябълка и със салфетка, сгъната на дъното на кесията. Понякога с петдесет цента за сладолед и бележка „Почерпи се от мен“. Следваха отвратителните обеди. Морковите не бяха обелени, веднъж майка й беше сложила цял морков в кесията със зеленината по него. Забравяше да остави салфетки, забравяше меда, понякога забравяше самия сандвич. Веднъж Роуз си спомни, че откри Маги до шкафчето й да гледа изумено в кесията си.

„Виж!“ — каза тя и показа на Роуз сандвича си, в който нямаше нищо, освен по неизвестни причини чековата книжка на майка им. Роуз погледна в своята чанта и намери смачкана кожена ръкавица.

— Предимно имахме топъл обяд — каза тя на Саймън. Което си беше самата истина. В продължение на две години тя получаваше обяд от майка си, добър или лош. Следваше третата категория — десет години пица и мистериозно месо, предложенията на Сидел от здравословната кухня с нарязана салата, които обикновено Роуз не приемаше.

Саймън въздъхна.

— Бих убил за топъл обяд. Както и да е — рече той и лицето му светна, — смяташ ли, че ще е интересно?

— Спомняш ли си, когато беше студент първа година?

Саймън се замисли.

— Непоносимо беше — отвърна той.

— Точно така. И за мен също. Следователно, смятам, че трябва да приемем, че повечето деца ще са също толкова противни, колкото сме били ние навремето.

Саймън бръкна в куфарчето си и извади куп списания.

— Нещо за четене?

Роуз си избра илюстрирано издание на „Кулинарство“ и някакво списание „Зелената чанта“.

— Какво е това?

— Официално списание за развлечение — рече Саймън.

— Ами — отвърна Роуз и се обърна към прозореца. Затвори очи с надеждата, че Саймън ще я остави на мира, а когато това се случи, тя почувства облекчение.

Първата кандидатка премигна към Роуз и Саймън и повтори последния въпрос на Саймън.

— Моите цели ли? — попита тя. Беше противно млада, със свежо лице, облечена в черен костюм. Гледаше Роуз и Саймън с поглед, който би трябвало да е настоятелен, но вместо това създаваше впечатление, че е късогледа. — Искам след пет години да седя на вашето място.

Само при положение, че защитата на жените е по-добра, помисли си Роуз. През последните десет минути имаше ясното усещане, че тампонът от летището нещо не беше наред.

— Кажете ни защо се интересувате от „Луис, Домел и Феник“ — подсказа Саймън.

— Ами — започна тя уверено, — впечатлена съм от отдадеността на фирмата към работата в полза на обществото.

Саймън погледна Роуз и записа нещо на листа, където си водеха бележки.

— И уважавам разбирането на партньорите, че трябва да има равновесие между работата и задълженията към семейството.

Саймън записа още нещо.

— И според мен — заключи младата жена — Бостън е чудесно място за работа.

Роуз и Саймън се спогледаха. Бостън? Кандидатката ги погледна несигурно.

— Толкова много неща могат да се правят там! Има толкова много история!

— Вярно е — отвърна Саймън, — но ние всъщност се намираме във Филаделфия.

— О! — ахна младата жена.

— Толкова много неща могат да се правят и във Филаделфия — каза Роуз и си помисли, че нещо, което би направила като студентка по право, бе да назначи толкова много интервюта, че всички фирми да работят като едно голямо, самоотвержено цяло на семейни начала.

— Разкажете ни за себе си — подсказа Роуз на червенокосия мъж, който седеше срещу нея.

Той въздъхна.

— Ами, ожених се миналата година.

— Чудесно — каза Саймън.

— Да — горчиво рече мъжът, — но снощи тя ми каза, че ме напуска заради преподавателя по наказателно право.

— О, боже! — измърмори Роуз.

— „Той ме консултира за курсовата ми работа“ — ми обясни тя. Е, добре, не се усъмних. А вие бихте ли се усъмнили? — попита той и погледна с пламнал поглед Саймън и Роуз.

— Хм — рече Саймън, — ами, аз не съм женен.

Студентът по право се сви в костюма си.

— Вижте, имате резюмето ми. Ако проявявате интерес, знаете къде да ме намерите.

— Да — прошепна Саймън, когато мъжът излезе от стаята и влезе следващият кандидат, — в храстите пред апартамента на професора с очила за нощно виждане и бурканче от майонеза вместо тоалетна.

— Започнах кариерата си на адвокат с отвращение — рече брюнетката с тънки устни. — Спомняте ли си случая с горещите „Макнагетс“?

— Не — отвърна Роуз.

— Не съвсем — рече Саймън.

Студентката по право поклати глава и ги погледна присмехулно.

— Някаква жена пристига с колата си в „Макдоналдс“, поръчва „Макнагетс“. Те пристигат горещи от фритюрника. Жената отхапва една хапка, попарва устните си, осъжда „Макдоналдс“ за това, че не са я предупредили, че „Макнагетс“ може да са опасно горещи, и спечелва стотици хиляди долари. Бях отвратена. — Тя ги гледаше с пламнал поглед, за да подчертае възмущението си. — Подобно възмездие поражда язвата на спорните казуси, които разяждат Америка.

— Знаете ли, чичо ми имаше — тъжно отбеляза Саймън, — лудост на тема спорни казуси. Нищо не може да се направи.

Жената го погледна яростно.

— Аз ви говоря сериозно! — рече тя. — Фриволните процеси са ужасен проблем за професията на юриста. — Саймън кимна загрижено, а Роуз сподави прозявката си, докато жената в продължение на петнайсет минути им даваше уместни примери, разказваше за случаи, решения и забележки, докато накрая стана и оправи полата си.

— Приятен ден — рече тя и излезе.

Роуз и Саймън се спогледаха и изведнъж избухнаха в смях.

— О, боже! — рече Роуз.

— Според мен имаме победител — каза Саймън. — Горещите „Макнагетс“. Така ще я наричаме. Съгласна ли си?

— Не знам — рече Роуз. — Какво ще кажеш за онзи, който плюеше, докато говореше? Или за госпожица Бостън?

— Едва се сдържах да не й кажа, че няма да хареса Бостън, защото не е истински колежански град, но тя нямаше вид на човек, който би харесал „Спайнъл Тап“ — рече той. — Сега като че ли малко съжалявам, че не ги питахме какво е отношението им към алтернативните спортове. — Той поклати глава с присмех и отчаяние. — Мисля, че не можем да се върнем във Филаделфия.

— Онзи с бившата съпруга имаше вид на човек, който държи в гаража си сноуборд.

— Да — рече Саймън, — точно до арбалета си. А онази блондинка?

Роуз прехапа устна. „Онази блондинка“ беше предпоследна в класирането на кандидатите. Имаше посредствени оценки, никакъв опит, но беше страхотна.

— Мисля, че някои от партньорите биха я одобрили — сухо коментира Саймън.

Роуз замижа. Да не би да говореше за Джим?

— Както и да е — каза Саймън и събра листовете си в задължителната папка „Луис, Домел и Феник“. — Искаш ли да обядваме?

— Рум сървис? — каза Роуз и се изправи.

Саймън се изненада.

— О, не, не, трябва да излезем и да обядваме някъде навън! В Чикаго има страхотни ресторанти!

Роуз го удостои с любезен поглед.

— Наистина съм уморена — обясни тя, което си беше самата истина. Освен това коремът я свиваше. Искаше да си е в стаята заради Джим, който й беше предложил телефонно обаждане за утеха вместо присъствието си. Тя се зачуди дали е трудно да се прави секс по телефон. Можеше ли да го направи, без да звучи като в онези долнопробни реклами по кабелната посред нощ или като в материалите за разкритието на връзката между Клинтън и Люински?

— Ти губиш — каза Саймън. Вдигна ръка за поздрав, мушна папката в раницата с надпис „Луис, Домел и Феник“ (Роуз си помисли, че възрастните мъже не бива да носят раници) и излезе.

Тя се втурна към хотелската стая, към телефона и към Джим.