Дженифър Уайнър
Нищо общо (54)

53

Роуз Фелър беше убедена, че това, което изпитва, много прилича на преживяванията на космонавти, озовали се на чужда, неизследвана досега планета. Тя беше на планета Баба и се оказа, че задачата й никак не е лесна.

Въздъхна, намести прозрачната козирка, която Маги й беше дала назаем, и последва сестра си навън през вратата.

— Да не забравите слънцезащитния крем! — провикна се Ела от вътрешността на апартамента.

— Взехме го — отговори Маги и бръкна в джоба си, за да покаже на Роуз тубата.

Колкото и да е странно, мислеше си Роуз, докато крачеха по напечената от слънце бетонна пътека покрай съвършено поддържаните зелени (ако изобщо можеше да се говори за зеленина) площи в „Голдън Ейкърс“, през месеците, в които не се бяха виждали, Маги се бе превърнала в напълно поносима и дори отговорна млада жена. И което бе най-странно, бе успяла да се сприятели с възрастните хора от това място. Ето това Роуз изобщо не можеше да разбере. Собственият й опит с хора на възраст шестдесет и пет и нагоре бе от повторението на телевизионното шоу „Голдън Гърлс“. Срещата с новооткритата баба я караше да се чувства някак неудобно. Смущаваше я начинът, по който тя гледаше втренчено, сумтеше и сякаш всеки миг щеше да се разплаче, особено когато задаваше стотиците си въпроси и очакваше отговори. Как изглежда жилището им? Как се е запознала със Саймън? Кои са любимите й храни? Обича ли котки и кучета, или само едните, или нито едните, нито другите? Кои филми са й харесали в последно време? Какви книги чете? Човек имаше усещането, че е на уредена среща с непознат, с уговорката, че няма да има романтично развитие на отношенията. Истината бе, че беше вълнуващо, но и доста изтощително.

По пътеката към тях се носеше дребничка възрастна жена на велосипед с три колелета.

— Маги! — поздрави тя.

— Здравейте, госпожо Нортън! Как е тазобедрената става?

— Добре! Много добре!

Роуз примигна от силното слънце. Опитваше се да свърже някак това, което виждаше и чуваше. Засега единственото заключение, до което стигаше, бе, че някой е промил мозъка на сестра й или просто страда от раздвоение на личността. Нямаше обяснение как Маги успява да оцелее тук, където липсва постоянен поток от мъже без пейсмейкъри и армия от правнуци. Кой флиртуваше с нея? Кой й поръчваше питиета или й даваше пари за маникюр, кой непрестанно я уверяваше в това колко красив и колко значим човек е тя? Не беше възможно. Роуз кимна за поздрав към госпожа Нортън и нейната тазова става и последва сестра си към басейна. Бе имала намерение да е сърдита и гневна в отношенията си с Маги, а ето че сега не знаеше какво да прави. Излизаше, че момичето, което бе готова да убие, вече не съществува.

— И така, обясни ми — започна тя.

— Няма какво да ти обяснявам — отвърна Маги. — С Дора е лесно, защото тук тя е единствената жена и не спира да говори. Беше една от първите ми клиентки.

— Какви клиентки? — попита Роуз. — С масаж ли се занимаваш?

— Не. Личен дизайнер и доставчик съм — гласеше странният отговор.

Маги бръкна в джоба си и извади оттам визитната картичка, която госпожа Лефковиц бе написала на своя компютър и отпечатала.

„Маги Фелър. Личен дизайнер и доставчик. Помагам ви да намерите любимите си дрехи.“

— Това е рекламният ми слоган. Карам всичките си клиенти да ми разкажат кои са били любимите им дрехи, след което отивам и ги купувам вместо тях. Опитвам се да възпроизведа чувството. Ако например любимата ти дреха е била синя ленена рокля без ръкави, не ти купувам задължително синя ленена рокля без ръкави, по-скоро търся такава дреха, която да повтори усещането, което си имала, докато си я носила.

— Страхотно звучи! — Роуз наистина вярваше, че идеята е добра. Ако имаше нещо, в което Маги много я биваше, това беше да избира дрехи. — С кого друг ще ме запознаеш?

— Ами, с Джак например. Според мен той си пада по Дора. Бил е счетоводител и обеща да ми помага в „Любимите ви дрехи“. И с Хърман също. Малко е мълчалив, но иначе е много мил и… Маниак е на тема татуировки.

— А има ли?

— Не мисля. По-точно не съм го разглеждала подробно. Но те знаят всичко за теб.

Какво ли можеше да значи това? Интересно й беше какво говори Маги за нея.

— Например?

— Къде живееш, с какво се занимаваш. Ще трябва да им разкажа за сватбата. Това и за мен е новина. Кога планирате да е събитието?

— През май — отговори Роуз.

— Как върви организацията? Предполагам, всичко е под контрол?

Роуз се стегна.

— Всичко е наред — гласеше лаконичният й отговор.

Маги се почувства засегната, но наместо да се разфучи и разсърди, да се фръцне и да запраши нанякъде, само сви рамене.

— Ако имаш нужда от помощ, дай знак — подхвърли тя. — Знаеш, професионалистка съм.

— Ще го имам предвид — обеща Роуз.

Вече бяха край басейна и завариха там Джак — висок, загорял от слънцето старец, който присви очи, за да ги види по-добре. Тук беше и Дора — дребна, закръглена и ужасно бъбрива. Практически не млъкваше. Когато ги забеляза да приближават, тя замаха ръце като обезумяла. Хърман естествено внимателно оглеждаше ръцете и краката на Роуз, очевидно търсеше някакви татуировки. Маги им помаха за поздрав и се насочи към тях. Роуз недоумяващо поклати глава и простря хавлиената си кърпа върху скърцащия метален шезлонг. Спокойно, отпусни се, съветваше се тя и нагласи лицето си за усмивка. Тръгна по напечения бетон, за да се запознае с приятелите на Маги.

— Ще ви е удобно ли тук? — попита Ела. Тя беше разпънала сгъваемото канапе, което изглеждаше напълно достатъчно за Маги, но сега й се видя необикновено малко и тясно.

— Напълно — увери я Роуз, докато застилаше леглото с чистия чаршаф. Още беше малко замаяна и изтощена (а и поизгоряла от слънцето) от първия си ден във Флорида. Двете с Маги поседяха край басейна, после всички отидоха да вечерят, поканени от Луис, който се държа наистина много мило. Ела също присъстваше, естествено, но не сваляше очи от Роуз. Това доста разсейваше внучката й. След вечерята погледаха телевизия за около час и сега се готвеха за лягане в малката спалня за гости. Роуз веднага забеляза, че Маги също както и в нейния апартамент, бе превърнала стаята и дрешника към нея в нещо средно между кабинет и будоар. На масичка за игра на карти бяха нахвърляни бележници, скици и ръководства за управление на малък бизнес. Встрани от нея стоеше шивашки манекен, върху който бяха намятани различни платове. Не липсваха купища кремове и всякаква козметика, дрехи и най-изненадващото — камара книги. Роуз взе една. „Пътуванията на У. С. Мъруин“. Помнеше я от колежа и отвори на подгънатите страници, на много от тях се виждаха разкривените букви от почерка на Маги.

— Четеш вече поезия? — попита тя.

Маги кимна гордо.

— Харесва ми — каза тя. Измъкна един том отдолу. — Това е Рилки.

— Рилке — поправи я Роуз.

— Все едно — махна Маги с ръка. Изкашля се и обяви: — Стихотворение за лека нощ — След това започна да чете.

„Бих искала със песен някой да приспя

до някого да седна и да бъда тиха.

Бих искала да те люлея, и песен да нашепвам,

със теб да бъда аз върху ресните на съня.

Да бъда само аз единствената будна в този дом,

която знае, че във нощта навън студено е.

Бих искала да слушам всичко вътре и отвън,

във теб, и във света, и във горите.

Часовници зоват със тътрещите си звънци,

и можеш ти да виждаш чак до дъното на времето.

По улицата вън минава някой

и стряска там бездомно куче.

И в миг настъпва тишина,

очи склонявам аз връз теб като ръка — закрила

и те ще те подкрепят леко и ще те оставят да си идеш,

когато нещо движи се във мрака.“

Кимна, очевидно доволна от себе си.

Роуз гледаше сестра си със зяпнала уста.

— Как успя… Къде се… — Не можа да отрони и дума повече.

Алчната за внимание, самовлюбена, крадящата обувки, вечно търсеща признание душа на Маги се беше отдръпнала назад и бе заместена от Рилке.

— Особено ми хареса стихът за минаващото куче — сподели Маги. — Напомня ми за Хъни Бън.

— А на мен за Петуния — въздъхна Роуз. — Онзи малък мопс, който остави в апартамента ми.

— Вярно! Съвсем бях забравила. Как е тя?

— Добре е — отвърна сестра й, която добре помнеше как Маги я беше насадила с кучето, история, която естествено повлече след себе си спомена за позата, в която беше заварила Маги с Джим Данвърс. Тя изми зъбите и лицето си и се мушна в леглото. Постара се да легне от страната, където матракът беше по-къс, и обърна гръб на сестра си.

— Да не вземеш да ме риташ — предупреди Маги. — Изобщо най-добре е да нямаме никакъв физически контакт.

— Няма проблем. Лека нощ — отговори Роуз.

— Лека нощ.

В стаята не се чуваше абсолютно нищо, освен крякането на жабите отвън. Роуз затвори очи.

— Значи — със съвсем бодър глас подхвана Маги — ще се жениш за Саймън Стайн!

Роуз изпъшка. Беше забравила навика на Маги, когато си легне, загаси лампите, прозее се, протегне се, каже лека нощ и създаде впечатлението, че вече заспива, да подхване разговор точно когато ти вече си се унесъл.

— Не обсъдихме ли тази тема по време на вечеря?

Маги се направи, че не е чула.

— Спомням си го от онова парти, на което ме заведе — не спираше тя. — Видя ми се сладък! Нисък, но сладък. Кажи ми каква сватба ще правите.

— Малка. — Роуз от опит знаеше, че колкото по-кратки са отговорите, толкова по-лесно ще се отърве. — Сидел ми помага.

— Не й позволявай да се меси. Непременно ще стане някаква беля. Не помниш ли сватбата на Моята Марша?

— Много смътно — отвърна Роуз. — Присъствах само на церемонията. — Сидел с типичната си съобразителност беше определила дата за сватбата на дъщеря си в края на седмицата, непосредствено преди последните изпити на Роуз в колежа. Тя беше останала до брачната клетва и се спусна обратно към учебниците си.

— Спокойно може да се нареди на първите места в класацията на „Фокс“ за Най-лоша сватба на Америка.

— Гледах снимки. Стори ми се много прилично. — Сега като се замисли, Роуз си спомни, че още тогава имаше странното усещане, че нещо не е било съвсем наред и Сидел и баща й премълчават нещо.

— Не забеляза ли, че на всички снимки краката на хората бяха отрязани?

Не беше забелязала.

— Веднага ще ти кажа защо — с готовност предложи Маги. — Тържеството трябваше да се проведе на моравата зад онзи модерен клуб, помниш ли?

— „Силвър Глен“.

— „Силвър Глен“, „Силвър Лейк“, „Силвър нещо“ — нетърпеливо я прекъсна Маги. — И наистина беше много подходящо — градини, морави и всичко останало, с изключение на повредените пръскачки, тентите нямаха под и всички газеха в десетсантиметрова кал. Масите започнаха да потъват, да не говорим, че краката на всички се вледениха.

— Стига бе — не издържа Роуз.

— Честна дума — весело рече Маги. — Марша щеше да изплаче очите си в тоалетната. „Моят най-важен ден е провален! Напълно провален!“ — Маги се постара да възпроизведе истеричните писъци на Моята Марша.

— Божичко! — На Роуз започна да й се повдига, като си представи какво е изпитала Марша, и дори изпита известно съчувствие.

— Чакай да ти кажа по-нататък. Сидел забравила да поиска да отделят част от паркинга за колите на гостите, така че хората притичваха час по час да местят колите си. Щом младоженците станаха за първия си танц, автоматичните пръскалки се включиха без предупреждение и всички се разбягаха. Освен това Сидел беше забравила да предвиди място за мен и се наложи да седна на масата на оркестъра, където дадоха по една кутия с храна, никакви келнери, никакви прибори и чинии.

Роуз беше сигурна, че тази грешка съвсем не е била неволна, но предпочете да задържи подозренията за себе си.

— Направо като във филм на ужасите беше — завърши Маги щастливо. — Слава богу, имаше безплатен бар за напитките. Доста коктейли изпих.

— Не се съмнявам — отбеляза Роуз.

— Цяла армия от чаши стоеше пред мен.

— Ти тогава май нямаше още двайсет и една — поиска да уточни сестра й.

— Не, разбира се. Кажи още нещо.

— Няма почти нищо за казване. — Роуз предпочете да не споделя с Маги за преживяванията си по време на отвратителното тържество на бъдещата младоженка, организирано толкова злонамерено от мащехата им, нито за скандала с баща си, нито за срещата с Джим Данвърс. Моментът за това не беше настъпил. Тя все още не разбираше каква е причината за необяснимата промяна, настъпила със сестра й, превърнала се в отговорна, не търсеща вниманието на околните, ходеща на работа, добронамерена към старците обитателка на „Голдън Ейкърс“.

— Разкажи ми нещо повече за сватбата. Ще има ли шаферки?

Настъпи кратко мълчание.

— Само Ейми — отвърна Роуз. — И ти, разбира се, стига да имаш желание.

— Искаш ли да бъда твоя шаферка? — Маги не вярваше на ушите си.

— Честно да ти кажа, не държа много да имам шаферки. Но ако искаш, няма проблем.

— Сватбата си е твоя, така че ти ще кажеш.

— Всички все това ми повтарят — сподели Роуз.

— Е, добре, лека нощ — сковано пожела Маги.

— Лека нощ.

— Лека нощ — отново се обади Маги. Мълчание. — Роуз? Ей, Роуз! Може ли да ми донесеш една чаша вода с кубче лед? Моля те.

— Иди да си вземеш водата — отвърна Роуз и още докато го произнасяше, спусна крака от леглото. И тази особеност на Маги беше забравила. Носеше вода на сестра си за през нощта, откакто се помнеше. Правеше го и по време на нашествието на Маги в апартамента й. Най-вероятно и когато станат по на осемдесет години, надживели съпрузите си, приключили служебния си път и заживели в някакъв вариант на „Голдън Ейкърс“, но през 2060, тя ще продължава да носи чаша вода с кубче лед на сестра си.

Когато се върна, Роуз завари на възглавницата си нещо лъскаво. Взря се по-внимателно, да не би да е буболечка. Оказа се таблетка шоколад, увита във фолио.

— Също като в скъпите хотели — обади се Маги.

— Заспивай!

— Добре, добре — отвърна Маги. Преди да затвори очи обаче, тя постави парченцето шоколад на нощното шкафче, така че първото нещо, което сестра й види, когато на сутринта отвори очи, да е таблетката шоколад.

 

 

В своята спалня Ела усети, че напрежението в гърдите й постепенно се стопява. Дори не си беше давала сметка колко е голямо. В мозъка й се стрелкаха всевъзможни въпроси. Каква ли беше истината за отношенията им със Сидел? Коя беше Моята Марша? Защо Роуз почти не разговаряше с Маги? Защо тя се стараеше така отчаяно да получи одобрението на по-голямата си сестра? Възможно ли беше Роуз да планира сватбата си без присъствието на Маги? Дали смятаха да поканят и нея?

Прехапа устни. Там имаше доста събития. Сигурна беше. Неслучайно Маги беше напуснала внезапно апартамента на сестра си и се беше озовала в Принстън. Двете не си бяха говорили цели десет месеца. Дай им време, беше я посъветвал Луис.

— Ще се опитам — тихичко си обеща Ела и изпрати две въздушни целувки по посока на стената, която я отделяше от стаята на двете й внучки.