Дженифър Уайнър
Нищо общо (10)

9

— И така — провикна се Роуз от мястото си зад компютъра. — Име. Написах. Адрес. Можеш да използваш моя — пръстите й летяха по клавиатурата. — Цел?

— Да получа работа — отвърна Маги, която в момента лежеше просната по гръб на канапето. Лицето й бе скрито почти изцяло от слой каша, дебел близо цял сантиметър, която, както осведоми тя сестра си, свива порите на кожата.

— Защо да не запишем: Място в търговския сектор? — попита Роуз.

— Все едно — долетя от канапето отговорът на сестра й, която превърташе каналите на телевизора с дистанционното. Беше съботата след позорно приключилото прослушване. По MTV представяха момичето, спечелило конкурса за Ви Джей. Появи се хубавичка, искряща от енергия брюнетка с обица на едната вежда.

— След минути очаквайте най-новия видеоклип на „Спайс Гърлс“! — чуруликаше момичето.

Маги побърза да прехвърли на друг канал.

— Слушай, опитвам се да ти помогна — обади се Роуз. — Не може ли да си събереш за малко ума?

Маги изпусна въздишка на отегчение и изключи апарата.

— Предишна месторабота — подкани я Роуз.

— Кое?

— Трябва да опишеш къде си работила преди това. Маги, никога ли не си попълвала формуляр за работа досега?

— Разбира се, че съм попълвала. Всеки път. Толкова пъти, колкото ти си ходила в зала за гимнастика.

— Къде другаде си работила — повтори Роуз.

Сестра й погледна с копнеж към чантата, където бяха цигарите й, но знаеше, че изваждането на цигара неизменно щеше да поведе след себе си лекция за опасностите от рак на белия дроб или поне „Правилата в моя дом“.

— Е, добре. „Ти Джей Макс“ — започна тя. — Шест седмици. От октомври до Деня на благодарността. — От гърдите й се откърти тежка въздишка.

Харесваше много тази работа. А и знаеше, че я бива. Когато дежуреше до пробната, не само помагаше на клиентите да намерят пробната. Носеше дрехите, които си бяха избрали, въвеждаше ги вътре и подреждаше спретнато закачалките, както бе виждала да го правят в луксозните универсални магазини или бутиците в центъра. Когато клиентката излизаше, за да се огледа в тройното огледало, и затягаше колана си или подръпваше блузата, Маги беше там с предложение, с предпазливо и деликатно мнение. Невинаги дрехата подчертаваше най-добрите страни на фигурата. Случваше са да изтича до рафтовете, за да потърси друг размер или цвят, или дреха, често пъти съвършено различна от избраната, за да даде възможност на клиентката да се види с нещо диаметрално противоположно на своя стил. Нещо, което Маги бе видяла.

„Ти си истинско бижу! — беше я похвалила една от посетителките. Висока, тънка жена с черна дълга коса. На нея почти всичко би стояло съвършено, но Маги подбра за нея малка черна рокля, елегантна кожена чантичка и шал, който висеше на гърба с черни помпони на края. От коша за намалени стоки бе изровила колан от жълти лъскави халки. Непременно ще кажа на управителя, че си незаменима“.

— Какво стана там? — попита Роуз.

— Напуснах — отвърна сестра й, без да отваря очи. Случи се това, което се случваше на почти всички места, на които бе работила. Нещата вървяха гладко, докато не се появеше по-особена ситуация. А тя неизменно се появяваше. Този път беше касата. Беше приела купон за десет процента отстъпка, но четящото устройство за баркодовете не успя да прочете комбинацията.

„Не можете ли да го направите ръчно?“ — попита клиентката.

Маги сви вежди и се взря безпомощно в екрана на апарата. Сто и четиридесет долара. Десет процента са… Тя прехапа устни.

„Четиринадесет долара! — подсказа нетърпеливата жена. — Моля, побързайте.“

Маги разкърши рамене и набра пейджъра на отговорничката. След това се обърна към следващия на опашката.

„Какво мога да направя за вас?“

„Ей! — ядоса се жената с десетте процента. — Не сте свършили с мен.“

Маги пусна репликата покрай ушите си и насочи вниманието си към купчината от пуловери и джинси, натрупани от следващата клиентка на подвижната лента. Знаеше много добре какво ще последва. Щяха да й кажат, че е глупава, а тя нямаше да го понесе. Дори не искаше да е на тази длъжност. Хабеше таланта си пред глупавата каса, където като робот прокарваше тъпия четец по етикетите. Далеч по-полезна беше при пробните, защото там действително помагаше на хората.

Отговорничката вече се носеше с бързи стъпки към нея, ключовете подрънкваха обесени на гърдите й.

„Какъв е проблемът?“ — попита тя.

Онази с десетте процента посочи с пръст Маги.

„Не може да отчете моя купон.“

„Какво става, Маги?“

„Нещо засича“ — промърмори тя.

„Десет процента, нали? Четиринадесет долара.“

„Съжалявам“ — въздъхна Маги, забила поглед в пода, докато клиентката въртеше театрално очи.

В края на смяната отговорничката започна да обяснява нещо за калкулаторите и за това, че възникне ли проблем, трябва да се търси помощ. Маги не я дочака да довърши, свали полиестерната престилка с надпис на магазина, захвърли я на пода заедно с етикета с нейното име и си тръгна.

— Е, добре — обади се Роуз. — Ако те питат, най-добре е да кажеш, че работата не е била достатъчно предизвикателство за теб.

— Хубаво. — Малката сестра не откъсваше очи от тавана, сякаш местата, на които беше работила, бяха изписани на гладката му повърхност: вариант на Сикстинската капела, но от снимки на търговски обекти и заведения за бързо хранене. — Преди „Ти Джей Макс“ бях в „Гап“, а преди това в „Помодоро Пица“. Работила съм и в „Старбъкс“, и на Уолнът Стрийт, и в „Лимитид“… Не, сбърках. Преди „Лимитид“ беше „Ърбан Аутфитерс“, а после в…

Роуз печаташе с мълниеносна бързина.

— В „Банана Рипъблик“ — продължаваше Маги, — „Мейси Аксесъриз“, „Мейсис Фрейгрънс“, „Синабън“, „Шикфил“, „Бейскин Робинс“…

— В кои заведения за хранене? „Канал Хаус“?

Маги примигна. В „Канал Хаус“ всичко вървеше добре, докато Конрад, който дежуреше в неделя, не я подгони. „Маргарет — солниците не са достатъчно пълни, Маргарет иди да помогнеш на доставчика.“ Стотици пъти му беше казала, че името й не е Маргарет, а Маги, но той изобщо не я слушаше. Така мина близо цял месец, докато тя не измисли начин да му отмъсти. Късно една вечер през май двамата с момчето, което минаваше за нейно гадже тогава, се покачиха на покрива и откъртиха буквата „К“ от светещата реклама на ресторанта. В резултат се оказа, че жените, празнуващи „Деня на майката“ вътре, които в този час вече бяха се поразгорещили, са събрани в „Канал Хаус“.

— Напуснах — гласеше нейният отговор. „Преди да са ме изритали“, довърши тя наум.

— Добре — въздъхна Роуз, загледана в екрана. — Ще трябва да го поизгладим.

— Щом искаш. — Маги зачатка с токове към банята, където изми маската от лицето си. Историята на трудовия й стаж не беше зашеметяващо интересна, мислеше си тя сърдито. Но това не значеше, че не е добър работник! Просто не се беше опитала да вложи сърце и душа.

— Маги, свърши ли? — хлопаше сестра й по вратата. — Трябва да си взема душ.

По-малката сестра избърса лицето си и се върна в дневната, включи отново телевизора и се настани пред компютъра. Докато Роуз се къпеше, тя запази файла, който сестра й беше написала, и отвори нов. Започна списък за Роуз: редовна гимнастика (аеробика и малки тежести), всекидневни грижи за лицето. Запиши си часове при Джени Крейг — предлагат специализирани програми. На лицето й се появи лукава усмивка, докато посочваше специален линк към статия в интернет, в която описваха операции за отстраняване на излишни мазнини. Пъхна цигара в устата си и с леки стъпки пое към външната врата. На стола на Роуз беше оставила разпечатания списък със задачи, а на екрана на компютъра беше статията („Звезда се освобождава от половината от теглото си“). Така първото нещо, което сестра й щеше да види, щеше да е посланието на Маги.

— Заключи вратата след себе си! — провикна се Роуз от спалнята.

Маги се направи, че не чува. Да заключи вратата си сама, като е толкова умна, мислеше си тя, излизайки навън.

 

 

— Адвокат ли? — Брадатият присви очи към Роуз. — Как ще нарече шестима адвокати на дъното на океана?

Тя сви рамене и погледна с копнеж входната врата на жилището на Ейми с надеждата, че той ще се появи.

— Добро начало! — гръмко обяви онзи с брадата.

— Нещо не те разбрах — примигна тя.

Мъжът се ококори. Очевидно се питаше дали тя не го пързаля.

— Не разбрах как са се озовали на дъното на океана. Плуват с шнорхел или нещо друго?

Мъжът очевидно се смути.

— Нека да помисля — сбърчи чело Роуз. — Да не би да са се удавили?

— Нещо такова. — Непознатият чоплеше с нокът етикета на бирата си.

— Добре де — подхвана бавно Роуз. — Значи имаме шест умрели, удавени адвокати на дъното на океана… — замълча и погледна мъжа с надеждата, че той ще продължи.

— Това беше виц! — промълви той отчаяно.

— Не разбрах къде е смешката — призна Роуз.

Мъжът отстъпи две крачки.

— Не, не! Чакай. Обясни ми.

— Ами… Ей сега ще се върна… — понесе се към бара.

Ейми хвърли убийствен поглед на приятелката си от другия край на стаята, поклати глава и размаха пръст заканително. „Лошо момиче“, прошепнаха устните й. Роуз сви рамене безпомощно. Обикновено не се държеше по този начин, но закъснението на Джим в комбинация с вече триседмичния престой на Маги в къщата й здравата й бяха опънали нервите.

Докато съзерцаваше най-добрата си приятелка от гимназия, Роуз си помисли, че поне една от тях се е развила от онова време. До девети клас Ейми успя да се източи до метър и осемдесет, тежеше около петдесет килограма и момчетата в класа я наричаха Икабод Крейн^[1], Ико на галено. Ейми не се смущаваше от извънредния си ръст. Държеше се така, сякаш кокалестите й китки са скъпи гривни, а тънките кости на лицето й — безценни произведения на изкуството. В колежа косата й бе на дебели фитили, но след завършването се подстрига късо и започна да се боядисва в тъмночервено.

Носеше обикновено тесни черни блузи и дълги черни дънки до глезените — изглеждаше зашеметяващо. Екзотична и загадъчна, секси — дори когато отвореше уста и оттам се изливаше дрезгав глас с упорит акцент на момиче, родено в Ню Джърси. Около нея винаги се въртяха гаджета — настоящи, бивши, бъдещи — които се надяваха да получат привилегията да й купят парче пица или да станат слушатели на задълбочения й анализ на хип-хоп музиката в Америка.

На всичкото отгоре Ейми беше инженер-химик — работа, която в компанията на непознати обикновено предизвикваше любопитни въпроси. Докато Роуз беше юристка. Това водеше най-вече до два типа реакции: едната — подобие на вица с юристите на дъното на океана, който чу преди малко, а другата — Роуз я очакваше всеки миг от бледия младеж с очилата, паркирал се на канапето до нея. В момента той просто я изчакваше да се наслади достатъчно на купичката със соленки, от която си похапваше с откровена наслада.

— Ейми ми каза, че си адвокат — започна той. — Имам един проблем, свързан с уреждане на правни отношения.

Естествено, че имаш, мина през ума на Роуз, но пусна една крива усмивка. Хвърли поглед на часовника. Близо единадесет. Къде се губеше Джим?

— В моя двор — информираше я вече младежът — расте едно дърво. Но листата му падат в двора на съседа…

„Така, така. И двамата сте достатъчно мързеливи, за да съберете с гребло проклетите листа. Или пък онзи го мързи да отсече дървото, като му разрешиш, естествено. И наместо да се разберете като нормални хора или, боже опази, да си наемете адвокат, сега искаш да ми натресеш тази тъпотия.“

— Извинявай — промърмори тя, прекъсвайки човека насред изречението, за да се спаси. Провря се между гостите и намери Ейми в кухнята, подпряла гръб на хладилника, да върти между пръстите си столчето на чаша вино, докато мъжът срещу нея бъбреше нещо, което я караше да избухва във весел смях.

— Дан — прекъсна го тя провлачено, — запознай се с приятелката ми Роуз.

Дан беше висок, мургав и разкошен.

— Приятно ми е — извърна се Дан.

Роуз го удостои с вяла усмивка, стискайки чантата си, в която бе мобилният й телефон. Трябваше да се обади на Джим. Само той можеше да я успокои и да я накара да се усмихне истински, да й вдъхне увереност, че животът има някакъв смисъл, а не е тъпкан с кретени, сипещи тъпи вицове или търсещи съвети собственици на дървета. Къде беше този човек?

Тя се освободи от Дан и посегна към чантата си, но Ейми вече беше зад гърба й.

— Забрави! — проехтя строгата заповед. — Не преследвай мъжа. Не е прилично. Нали си спомняш? Мъжете обичат да бъдат ловци, а не плячка. — Взе телефона от ръката на приятелката си и пъхна в нея надупчена лъжица. — Галушки — лаконично обяви тя, когато я заведе до печката и й показа димящата тенджера.

— Няма ли да ми кажеш какво имаш против Джим? — попита Роуз.

Ейми обърна замислено очи нагоре, след това бавно ги сведе към приятелката си.

— Проблемът не е в него, а в теб. Тревожа се за теб.

— Защо?

— Ти си много повече вътре в тази история от него. Не искам да страдаш.

Роуз отвори уста да каже нещо, но след малко я затвори. Как да убеди Ейми в противното, след като Джим не беше тук? А и имаше нещо друго, което се бе закачило за съзнанието й още от вечерта, когато той се появи през нощта с огромен букет цветя. От него се носеше миризма на скоч, на рози и… на нещо друго. Парфюм? Още тогава побърза да спре мислите си и да ги затвори зад стена, издигната преди всичко от думата „не“.

— Не е ли твой началник?

— Не точно — отвърна Роуз. Беше точно толкова неин началник, колкото и останалите партньори във фирмата. С две думи, беше неин началник, но отчасти. Тя преглътна, изтика мисълта на определеното за нея място, зад стената в съзнанието й. Сетне бръкна в тенджерата и извади няколко парещи галушки. Изчака да види гърба на Ейми, стисна чантата и се забърза към коридора в жилището, отрупан с африкански маски. Завря се в тоалетната на долния етаж и набра номера на служебния телефон на Джим. Никакъв отговор. Набра и телефона в дома си. Да не би да не е разбрал и да е отишъл първо до жилището й, наместо да пристигне направо у Ейми.

— Ало?

Дяволите да го вземат! Беше Маги.

— Аз съм. Джим да се е обаждал?

— Нее — провлече сестра й.

— Ако позвъни, предай му… Кажи, че ще се видим по-късно.

— Може и да не съм у дома. Излизам — отвърна Маги.

— Аха. — Десетки въпроси изникнаха в главата на Роуз. Къде отиваш? С кого? С какви пари? Бързо се спря. Задаването на въпроси само вбесяваше Маги, а да изпратиш сестра й да излезе в града, когато е ядосана, все едно да пъхнеш в ръцете на двегодишно хлапе зареден пистолет.

— Не забравяй да заключиш — успя да каже само тя.

— Ще заключа.

— И ако обичаш, събуй обувките ми.

Мълчание.

— Не съм с твои обувки — отбеляза Маги.

Естествено. Току-що ги събу, помисли си Роуз.

— Забавлявай се.

Сестра й обеща.

Роуз наплиска лицето и китките си със студена вода и впи поглед в отражението си насреща. Беше размазала туша за мигли. Нямаше и следа от червилото. Чувстваше се като, затворник на това парти с вдигащи пара галушки и сама. Къде можеше да е той?

Отвори вратата и насреща си видя Ейми, скръстила дългите си ръце пред костеливия гръден кош. Опита се да мине покрай нея.

— Обади ли му се?

— На кого? — вдигна невинни очи Роуз.

— Лъжеш нескопосано от времето, когато си падаше по Хал Линдкуист.

— Не съм си падала по Хал Линдкуист.

— Да бе! Записваше всеки ден с какво е бил облечен по подвързията на тетрадката по математика, за да оставиш на бъдещите поколения точна информация какво е носил Ха Линдкуист през 1984.

Роуз се усмихна на себе си.

— И с кого от тези двамата ходиш?

— Не питай — изкриви лице Ейми. — Предполага се, че съм с Тревър.

Роуз се опита да си спомни какво беше чувала от приятелката си за Тревър.

— Тук ли е?

— Не, разбира се. Бяхме на вечеря.

— Къде?

— В „Танджерин“. Изискано. Светлината е приглушена, свещите пукат, не съм успяла да изсипя още кускус в скута си, а той ми разказва защо е скъсал с предишната си приятелка. Очевидно има интереси към определени неща.

— Към какви?

— Към лайна.

— Моля?

— Добре ме чу. Съвместна дефекация.

— Пързаляш ме — зяпна Роуз.

— Няма такова нещо — изражението на Ейми беше ледено. — Седя си там обзета от ужас. Излишно е да отбелязвам, че не успявам да хапна нищо повече, да не говорим, че не смея да пръдна, за да не реши той, че му давам аванси…

Роуз избухна в смях.

— Хайде, отпусни се — подкани я Ейми и извади кърпичка, за да изтрие размазания туш от лицето на приятелката си. — Позабавлявай се.

Роуз отиде отново в кухнята и затопли гъст крем от артишок, напълни кошничката с кракери и поведе разговор с поредния кандидат за вниманието на Ейми. След време не си спомняше и дума от това, което си казаха двамата. Тя копнееше единствено за Джим. Но съдейки по фактите, той изобщо не копнееше за нея.