Дженифър Уайнър
Нищо общо (35)

34

— Добре ли върви животът ти? — отправи въпрос Ейми към Роуз една сутрин, докато закусваха палачинки с боровинково сладко във „Ведро утро“.

Ейми, в прилепнали черни панталони и тъмносиня блуза, бе на път за летището — отиваше в командировка в провинциалните райони на Джорджия и Кентъки, където щеше да изнася лекции върху съоръженията за пречистване на отпадни води. („А те миришат — казала бе тя на Роуз — точно както можеш да си представиш“.) Роуз, в обичайното си вече облекло от широки панталони в цвят каки от армейския резерв, бе тръгнала да замени в антикварната книжарница десет наскоро прочетени любовни романчета с още толкова нови, а после да разходи кучето Скип, порода шиперк.

Роуз дъвчеше и мислеше над въпроса.

— Добре съм — бавно отвърна тя, докато Ейми грабна с тънките си пръсти парче бекон от чинията й.

— Не ти ли липсва работата?

— Липсва ми Маги — избъбри Роуз с пълна уста.

Вярно беше. „Ведро утро“ се намираше в стария квартал на Маги, съвсем близо до жилищната сграда, откъдето Маги бе изхвърлена, преди да се нанесе да живее при Роуз. Докато Роуз бе в колежа, а после учеше право, Маги прекарваше уикенда при нея веднъж или два пъти в семестъра, а после, когато Роуз постъпи на работа, навестяваше сестра си в Южна Филаделфия за ранен обяд, за по някое питие или за да я заведе на покупки в търговския център „Пруски крал“. Роуз пазеше мили спомени от многобройните апартаменти на Маги. Без значение къде живееше, накрая стените винаги се оказваха боядисани в розово, Маги курдисваше античния си сешоар на стойка в ъгъла, пригаждаше някъде бар с напитки, където шейкърът за мартини винаги бе в готовност и под ръка.

— Разбра ли се къде е тя? — попита Ейми, като избърса ножа си за масло със салфетка и го използва да провери състоянието на червилото си.

Роуз поклати глава, усетила познатата смесица от чувства, които Маги предизвикваше у нея — гняв, раздразнителност и съчувствие — да се надига в гърлото й.

— Не знам — отвърна тя. — И не съм сигурна искам ли да знам.

— Доколкото познавам Маги, ще се появи рано или късно — каза Ейми. — Ще й потрябват пари или кола, или кола, пълна с пари. Телефонът ти ще иззвъни и ето ти я нея.

— Знам — въздъхна Роуз.

Липсваше й сестра й… само дето „липса“ не бе точната дума. Естествено, липсваше й нейната компания за закуска, педикюр или походи по магазините. Установи дори, че й липсва шумотевицата на Маги, тропането й, това как включваше термостата на трийсет и пет градуса, от което жилището й заприличваше на тропиците, и как в устата на Маги дори най-баналната история се превръщаше в приключенска драма. Спомни си как Маги се опитваше да прекара през тоалетната чиния на Роуз куп изцапани с грим салфетки, като крещеше срещу отвора: „Налапай ги всичките, кучко!“; Маги, която разигра луда сцена пред щанда за шампоани и сапуни, защото свършили нейната марка балсам за боядисана коса; типичното за нея небрежно щракане с пръсти, с което караше Роуз да се помръдне и да й направи място на канапето; песента, която сестра й пееше под душа: „Това трябваше да съм аз… трябваше да съм аз…“.

Ейми нетърпеливо почука с ножа по ръба на чинията си.

— Земя вика Роуз.

— Ето ме — промълви Роуз и вяло помаха.

По-късно същата сутрин тя спря велосипеда си пред обществен телефон, извади шепа монети от джоба си и отново набра клетъчния телефон на сестра си. Едно позвъняване, второ.

— Ало? — прозвуча гласът на Маги, рязък и командаджийски. — Ало, кой се обажда?

Роуз затвори, като се запита дали Маги ще забележи кода на града 215, дали няма да се почуди тя ли е била, дали изобщо я интересуваше.