Дженифър Уайнър
Нищо общо (4)

3

С всеки изминал ден усещането на Роуз, че шефът й е загубил разсъдъка си, се засилваше.

Чувала беше много хора да мислят подобни неща за началниците си. Ейми например имаше същите оплаквания: безсмислени изисквания, бездушно отношение, пиянски потупвания по задника по време на пикник с колеги.

И въпреки това, запътила се към петъчното събиране в заседателната зала, което Дон Домел беше превърнал в ритуал за повдигане на духа, тя за пореден път стигна до заключението, че един от съдружниците и създател на тази фирма не е просто ексцентричен или странен — все определения, употребявани, за да бъдат назовани силните на деня — а откровено откачен.

— Колеги! — ревеше мъжът на подиума отпред и блъскаше с юмрук окачената диаграма с резултати от платените консултации на работещите във фирмата. — Трябва да станем по-добри от това! Това — продължаваше той — е добре, но не е върховно. С възможностите, с които разполагаме, дори върховно не е достатъчно. С цената на всичко трябва да ликвидираме посредствеността и да издигнем „ОЛИ“ до нивото на съвършенството!

— Кого да издигнем? — промърмори съседът отдясно на Роуз.

Тя го изгледа косо. Мъжът бе с тъмноруса къдрава коса, а бледата му като бито мляко кожа се смяташе тук за белег колко рядко излиза навън, което пък означаваше, че редовно изработва минимума си платени консултации. Доколкото си спомняше, казваше се Саймън Еди-кой си.

Роуз сви рамене безразлично и се стовари на стола си. В колко ли адвокатски фирми провеждаха такива сбирки за повдигане на духа на работещите? Колко ли партньори в тези фирми бяха получили изработени по поръчка скейтбордове с надпис: „Законът на Домел“ наместо обичайния бонус за празниците миналата година? Колко ли членове на управителните им съвети произнасяха подобни речи, наситени със спортна терминология, като неизменно завършваха с възклицанието: „Вярвам, че мога да летя!“? Дали и други фирми имаха фирмена мелодия? Едва ли, помисли си Роуз с омерзение.

— Този Оли човек ли е или предмет? — не мирясваше Саймън Еди-кой си.

Роуз отново сви рамене и започна да се моли, както всяка седмица, погледът на Домел Съвършения да не се спре на нея. Известно бе, че открай време е запален спортист. Беше сред първите, които се включиха в движението „джогинг“ през седемдесетте, сред първите подели лозунга за здравословен живот през осемдесетте, успя да завърши и курс по триатлон тъкмо навреме, за да се присъедини към новопоявилата се мода на екстремните спортове, и настояваше и хората от фирмата на всяка цена да го следват.

Скоро след като отпразнува петдесетия си рожден ден, той очевидно бе стигнал до заключението, че обикновените физически натоварвания, все едно колко тежки са, не са достатъчни. Дон Домел не искаше само да е в добра форма, той държеше да е като пружина с мигновени реакции и да владее до съвършенство всяка ситуация. Държеше да е петдесет и три годишен юрист, стъпил на скейтборд. Очевидно не виждаше никакво противоречие в двете занимания.

Купи си два специални борда и намери едно почти бездомно момче, което очевидно живееше в Лъв Парк, за да го обучи (хлапето теоретично работеше в куриерската служба на фирмата, но човек рядко можеше да срещне там дръзкия му перчем). Домел нареди да построят дървена рампа в гаража на фирмата и прекарваше в упражнения всяка обедна почивка. Нищо не успя да спре ентусиазма му — нито счупената китка, нито дори натъртването на опашните прешлени, в резултат на което започна да куца и се движеше из коридорите с олюляване, много напомнящо походката на травестит.

Очевидно не му бе достатъчно самият той да е нещо като градски воин. Дон Домел държеше да популяризира убежденията си и сред сътрудниците на фирмата. Един петък Роуз намери натикан в пощенската си кутия елек от тънка изкуствена материя, на чийто гръб бе отпечатано презимето й, а под него — думите „Мога да летя!“.

„Моля те — бе казала тя на секретарката си, — не съм в състояние да мисля, докато не глътна малко кафе“. Елекът обаче носеше недвусмислено послание. Дни преди това по електронната поща на всички бе разпространено доста строгото съобщение, че всички сътрудници трябва да носят елеците всеки петък. Право на избор не се предвиждаше. Следващата седмица тя нахлузи с омерзение елека направо върху сакото си и се запъти към кафе машината, но се оказа, че от всички кранчета тече единствено тонизиращата напитка „Гаторад“. Вече беше разбрала, че доставяха от безкофеиновата му разновидност. Значи нямаше да свърши никаква работа.

Сега седеше в средата на третия ред с шумящия елек върху сакото и отпиваше от блудкавата напитка, но кафето не й излизаше от главата.

— Това е направо нелепо — промърмори тя под нос, когато Домел за пореден път съобщи на глас вече обявената тема на събирането този следобед („Ефективни стратегии“, в чест на известен видеоклип на прочутия скейтбордист Тони Хокс).

— Шшт! — процеди седналият до нея Саймън. Домел току-що бе обявил с ентусиазма на първокласник мотото на сбирката: „Ти! Вярваш ли, че можеш да се понесеш във висините?“.

Роуз изгледа съседа си.

— Шшт? Ти ли изшътка? Да не сме герои в детективски роман?

Саймън повдигна вежди, очевидно искаше да й даде някакъв знак и посочи с поглед надолу към ръцете си, където стискаше малък кафяв плик. Носът на Роуз долови аромата на кафе и от възбуда чак връхчето на носа й помръдна. Устата й се наля със слюнка.

— Искаш ли малко? — прошепна онзи.

Тя се огледа нерешително, отпиването от нечие чуждо кафе бе в нарушение на добрия тон, но от друга страна, ако не поемеше малко кофеин, щеше да се влачи като парцал през останалата част от деня. Тя бързо наведе глава и отпи голяма глътка.

— Благодаря — прошепна Роуз.

Саймън кимна едва забележимо в момента, в който нажеженият до бяло поглед на Дон Домел се спря на него.

— Ти! — почти изрева Домел. — Каква е твоята мечта?

— Да съм два метра висок — изстреля Саймън без миг колебание. От дъното на залата се понесе плах бълбукащ смях. — И да играя в „Сиксърс“. — Нови гласове се присъединиха към смеещия се отзад. Дон Домел стоеше на подиума отпред и се озърташе объркано, сякаш на групата верни сътрудници им бяха пораснали магарешки уши. — Нямам амбиция чак за център, но ще се радвам, ако ми определят място сред защитниците. — Саймън очевидно възнамеряваше да продължи. — Ако не се уреди… — Той впи поглед в очите на Дон Домел. — Ще се задоволя да стана добър юрист.

Тук вече Роуз не издържа и се изкиска. Дон Домел отвори уста да каже нещо, после я затвори. Миг след това се понесе по подиума.

— Ето това е! — изрече той най-сетне. — Това е духът, който търся. Искам всички, абсолютно всички до един, да се върнете по местата си и да помислите за печелившото поведение! — Даде знак, че сбирката е приключила.

Роуз мигновено смъкна елека от гърба си и бързо го натика в чантата си.

— Вземи го, ако искаш. — Саймън й подаде кафявото пликче с кафето. — Имам още в стаята си.

— Много благодаря. — Роуз пое чашата, но погледът й вече шареше по гърбовете на излизащите от залата с надеждата да зърне Джим. Успя да го настигне едва пред бюрото на рецепционистката.

— За какво беше всичко това? — попита го тя.

— Защо не дойдеш в моя кабинет и да го обсъдим спокойно. — С равен глас предложи той за заблуда на любопитните. Позволи на ъгълчето на устата си да се изкриви в коварна извивка, така че само тя да види. Щом затвори вратата, я извърна рязко към себе си, така че тя се притисна до гърдите му.

— Наистина ли долавям вкус на кафява напитка? — попита той, докато я целуваше.

— Не ме издавай — промълви Роуз, с устни, долепени до неговите.

— За нищо на света! — Ръцете му вече се спускаха надолу по бедрата й и я понесоха към бюрото.

„Господи, дано само не се нарани!“ — помоли се мислено Роуз и се отпусна на плота на бюрото.

— С мен тайните ти са на сигурно място — мълвеше Джим, докато плъзгаше устни по шията й с очевидното намерение да стигне деколтето й, а пръстите му сръчно разкопчаваха копчетата на блузата.