Дженифър Уайнър
Нищо общо (52)

51

Като се замисли човек, размишляваше Роуз, мимозите бяха грешка. Опита се да го сподели с Ейми, но от устата й се отрониха само завалени от изпитото шампанско звуци.

Очевидно приятелката й бързо схвана какво е искала да й каже и закима енергично с глава, дори по-енергично от нормалното. Тя даде знак на бармана.

— Още две мимози.

— Веднага, дами — отвърна човекът.

Роуз се питаше къде започнаха да се объркват нещата. Най-вероятно от момента, в който получи поканата за организираното от Сидел тържество на бъдещата младоженка, някъде седмица преди да получи писмото от Маги. Преди разкритието за съществуването на бабата. Поканата беше отпечатана на дебела хартия, окантена със златен бронз, а надписът беше с толкова сложни йероглифи, че едва се разбираше.

— Кой организира това? — попита Ейми. — Лорд и лейди Дътчбегли?

— Дори нямам желание да присъствам — въздъхна Роуз. — Искам да отида във Флорида и да се срещна с тази наша баба.

— Позвъни ли им? — попита Ейми.

— Още не. Все още мисля какво ще кажа.

— Когато баба ти вдигне телефона, кажи „Здравей“, а ако се обади Маги, я предупреди, че ако още веднъж си позволи да си легне с гаджето ти, ще риташ миниатюрния й задник оттук до Елизабет, Ню Джърси. Само гледай да не размениш репликите.

— Първо тържеството за младоженката, после бабата — отбеляза Роуз.

Във въпросния ден тя събра кураж, обръсна краката си и пое в посочения час към посочения ресторант, където една нейна приятелка и поне четирийсет на Сидел вече чакаха готови за тост в чест на бъдещата младоженка.

— Роуз — величествено произнесе Сидел и се изправи да я посрещне. По лицето на мащехата й не бе останала и следа от нейната уязвимост, умело прикрита под познатите пластове грим, надменност и изискана модност. „Ела да поздравиш приятелките ми“ — бе настояла тя при пристигането на доведената си дъщеря. Жените, пред които Роуз спираше бяха до една копие на мащеха й — с изкуствено опънати кожи и току-що направен лифтинг на клепачите. Сигурно посещаваха един и същи хирург и един и същи фризьор, си мислеше тя, докато се здрависваше с гостенките. — А ето я и Моята Марша — тържествено обяви Сидел, повеждайки Роуз към доведената й сестра с вкисната физиономия, провиснала коса и с гигантски златен кръст с диаманти на гърдите.

Марша вяло махна с ръка за поздрав и продължи прекъснатия разпит на сервитьора относно подсладителя на палачинките, докато четиригодишните й близнаци Джейсън и Алекзандър се бореха под масата.

— Как си? — попита Роуз, решила да бъде любезна.

— Благословена съм — отвърна Моята Марша.

Сидел само примигна. Роуз гаврътна своята мимоза, прие да долеят чашата й и с бързи стъпки се върна при Ейми.

— Моля те, спаси ме! — прошепна тя, докато сядаше.

— Бих поканила и други приятелки на Роуз — дочу тя мащехата й да споделя, — но не мисля, че тя изобщо има такива.

Ейми подаде следваща чаша на Роуз.

— Усмихни се! — прошепна тя.

Роуз разтегна устни. Сидел стисна до мършавите си гърди едно от извиващите се момченца и обяви тържествено на висок глас:

— Тези от нас, които познават Роуз, са искрено развълнувани от настъпването на този ден! — и за ужас на Роуз двама от келнерите добутаха количка с телевизор на нея.

— Какво значи това? — попита тя шепнешком Ейми, но тя само сви безпомощно рамене.

Сидел я удостои с искрящата си усмивка и насочи дистанционното към екрана. Скоро се появи Роуз в шести клас — нацупена, с мазна коса и лъскави шини върху зъбите. В стаята се разнесе едва сдържан смях. Роуз стисна очи.

— Признавам, че имахме известни съмнения — не спираше Сидел. — Наблюдавахме как минава от клас в клас в гимназията с коса, която падаше в очите й, а носът й все беше забит в книгите. — Натисна отново бутона на дистанционното и на екрана се появи вече поотрасналата Роуз по време на Първата си ваканция от колежа с впити в краката й джинси.

— Разбира се, Роуз имаше своите романтични връзки. — Поредно натискане на копчето и ето я Роуз по време на първата танцова забава в гимназията с твърде неподходяща права рокля от розова дантела и някакъв отдавна забравен хлапак, който я стиска през кръста. — По неясни за нас причини нещата с това момче не потръгнаха.

Картината се смени и всички видяха Роуз, уловена на нечий Бар Мицва да тъпче еклер в устата си. После Роуз с хамбургер, от който по ръцете й се стича кетчуп. Роуз в профил с подплънки на раменете, каквито се носеха в края на 80-те години, които й придаваха вид на борец тежка категория. Роуз на празника на Вси Светии с костюм на Вулкан от „Стар Трек“, вдигнала длан за характерния му поздрав.

— Господи — процеди едва чуто Роуз, — моите снимки „отпреди“.

— Какво? — не успя да чуе Ейми.

Бъдещата младоженка усети как в гърдите й се надига неудържим кикот.

— Според мен Сидел нарочно е подбирала и трупала такива мои снимки, за да може, ако някога се подложа на диета и стана наистина много слаба, да може да ги показва, за да се види разликата.

— Не мога да повярвам, че това се случва наистина! — кипеше Ейми.

Междувременно на екрана се редуваха Роуз с глуповато изражение, Роуз начумерена, Роуз с тлъста гнойна пъпка на върха на носа.

— Маме, какво й е на тази жена? — питаха високо Джейсън и Алекзандър, а майка им се опитваше да ги укроти.

— Моля те да ме пречукаш в този миг — молеше Роуз най-добрата си приятелка.

— По-добре да те цапна така, че да бъдеш в безсъзнание за няколко часа.

— А сега нека вдигнем чаши и да пием за чудесата, които прави с нас любовта — завърши Сидел своето представление.

Последва нов смях на смущение от страна на гостенките и вяли ръкопляскания. Роуз бе впила поглед в купчината подаръци с тайната надежда, че ножът, който Саймън беше включил в списъка с подаръците е някъде там и тя ще може да разпори корема си в дамската тоалетна.

— Роуз — подканящо се обърна към нея Сидел със същата усмивка, която не слизаше от физиономията й от самото начало на тържеството.

Роуз се изправи и застана пред масата с пакетите, където прекара целия следващ час в опити да изиграе радостна изненада при всяка купа за салата и миксер, порцеланови и стъклени чаши, домакинска везна с бележки. „Надяваме се да я използвате“, като думата „използвате“ беше подчертана два пъти.

— Комплект съдове за хладилник — възкликна тя, сякаш цял живот беше мечтала да получи петнадесет влизащи една в друга пластмасови кутии. — Чудесни са!

— И много практични! — добави Сидел, подавайки следващия пакет.

— Лопатка за разбъркване на салата — провикна се Роуз и се ухили така широко, че чак лицето я заболя. Не, това няма да го преживея, мислеше си отчаяно тя.

— Лопатка за разбъркване на салата — повтори Ейми и записа до названието на подаръка името на човека, който го подарява. После залепи панделката от пакета на картоненото боне, което Роуз беше предупредила, че за нищо на света няма да си сложи.

— Прелестно! — обади се Сидел.

Следващ строг поглед и следващ пакет.

Роуз преглътна и продължи да разопакова. След половин час вече беше натрупала три форми за кейк, дъска за рязане, пет комплекта за сервиране, две кристални вази и бе успяла да каже на поне пет жени, че двамата със Саймън нямат намерение да имат деца в близко бъдеще.

Най-сетне и последният пакет беше отворен, и последната панделка залепена на хартиеното боне, което въпреки протестите на Роуз беше нахлупено на главата й.

Ейми хлътна за малко в тоалетната и се върна с вид на човек, видял привидение.

— Какво става? — попита Роуз, докато развързваше връзките на бонето.

Ейми я дръпна за ръкава, пътьом грабна две нови чаши с коктейл и я заведе до близкия ъгъл на залата.

— Онази жена — прошепна доста шумно Ейми — кърми.

— Коя жена?

— Марша!

Роуз вдигна очи и видя доведената си сестра да излиза от тоалетната, следвана от двамата си сина.

— Занасяш ме. Та те са четиригодишни.

— Казвам ти какво видях с очите си.

— Да не искаш да кажеш, че е цедила млякото си над купички с „Фростед Флейкс“?

— Първо, не мисля, че тези деца някога дори са доближавали до „Фростед Флейкс“ — възрази съвсем сериозно Ейми. — Иисус не би одобрил. Освен това знам много добре какво представлява кърменето. Женска гърда. Дете. Уста.

Роуз глътна поредна доза шампанско с портокалов сок.

— Поне е сигурно, че е природосъобразно.

Точно в този момент край тях като фурия прелетя Сидел.

— Благодаря ти, че организира това тържество — обърна се Роуз към нея.

Сидел само се наведе напред и изсъска:

— Можеш поне веднъж да проявиш малко благодарност.

— Моля?

— Надявам се да получиш точно такава сватба, каквато заслужаваш. — След тези думи Сидел се врътна на пета и се запъти към вратата.

Роуз се обърна на стола си, обзета от пълно изумление, примесено с известна доза страх.

— Господи! Вероятно е чула, че говорим за Марша — млечния бар.

— Не думай! — изплаши се и Ейми. — Много съжалявам.

Роуз покри лицето си с ръце.

— Е, това определено не е любимото ми пожелание за сватбата.

— Я не й обръщай внимание — пренебрежително рече Ейми и взе да разгледа домакинската везна. — Знаеш ли, че палецът ми тежи деветдесет и седем грама?

Двете натовариха подаръците в едно такси, след което ги занесоха в дневната на апартамента. Сетне отново излязоха, за да удавят мъката си в нови коктейли и да обсъдят колко ли време Сидел е събирала противните снимки на доведената си дъщеря и дали е подготвила подобна гадна колекция за Маги. Роуз се прибра най-сетне в апартамента. Саймън й бе оставил бележка, че е излязъл да разходи Петуния и да купи нещо за вечеря.

Роуз стоеше в центъра на кухнята и стискаше очи.

— Липсва ми мама — прошепна тя.

Това беше отчасти вярно. Липсваше й не точно нейната майка, а изобщо майка. Ако имаше някаква майка, подобен провал нямаше да се случи. Тя би прегърнала Роуз, а Сидел щеше да изпрати в преизподнята сред облаци серни изпарения. Една майка щеше да докосне с вълшебната си пръчица дрипавата рокля на дъщеря си и да я превърне в съвършена булчинска рокля. Една майка щеше да знае как да се справи с всичко.

— Липсва ми мама — изрече го тя този път по-високо.

Чувайки гласа си, тя си даде сметка, че Маги й липсва много повече. Дори да не разполагаше с магическа пръчица или с булчинска рокля, Маги поне щеше да я разсмее. Лека усмивка се плъзна по лицето й като си представи какъв тост би вдигнала сестра й, заредена с енергия от коктейлите, или как би попитала Марша дали не би изстискала малко кърма в кафето й. Маги щеше да знае как да преодолее подобни неудобни положения. И Маги, Бог да й е на помощ, бе единственият близък човек, който имаше.

— Трябва да отида там — реши тя.

Измъкна малък куфар и нахвърля вътре нещата, които биха й свършили работа във Флорида — шорти, сандали, бански костюм, бейзболна шапка, томчето „Пътешествието на непорочната“, което беше взела назаем от майката на Саймън. Достатъчни бяха десет минути в интернет и вече имаше билет от двеста долара до летище Форт Лодърдейл. Едва тогава взе телефона и набра номера, който Маги бе записала на края на писмото си. Не знаеше дори, че го е запомнила така добре. Когато Маги вдигна отсреща, от ума й излетяха подготвените реплики и тя каза само:

— Маги? Аз съм.