Дженифър Уайнър
Нищо общо (24)

23

Телефонът в апартамента на Роуз отново звънеше. Маги не вдигна. Тя захвърли хавлията на пода в дневната и влезе под душа. За трети път тази сутрин. Безброй пъти бе вземала душ в дните след злополучната среща със зловещото дуо Грант и Тим. По десет, двайсет, дори по трийсет минути се търкаше с гъбата, миеше косата си, докато започне да скърца. И ето че отново се чувстваше мръсна. Толкова седмици спеше на канапето у Роуз, а с какво можеше да се похвали? Нямаше пари. Нямаше гадже. Нямаше и набелязани цели. Нищо, нищо, нищо. Само гадняри, които й налитаха по паркингите, все едно бе кръгла нула. Все едно не съществуваше.

Чу гласа на сестра си, който се записваше на секретаря. „Маги, там ли си? Вдигни телефона, трябва на всяка цена да говоря с теб. Маги…“

Без да обръща внимание на записаното обаждане, тя се уви в хавлията, избърса огледалото от парата и погледна отражението си. Неизменното оръжие номер едно бе нейното тяло, а то бе в отлична форма, по-смъртоносно и от нож. Зарече се да открие онези двамата. Щеше да претърси целия град и да ги намери — в някой бар или автобус. Все някъде.

Щеше да се приближи с високо вдигната глава, с изпънати назад раменете, с усмивка на уста. Усмивката най-трудно би постигнала, но все някак щеше да се справи. Та тя бе актриса. Звезда. Ослепителна усмивка, после слага ръка на гърба на Тим, между плешките, и го пита как е. Щеше да отпие от чашата си, оставяйки целувка от червило по ръба, едва забележимо ще отърка коляно в крака му. Ще доближи лицето му, ще прошепне колко хубаво си е изкарала онази вечер, как съжалява, че е избягала, дали пък да не опитат пак? Свободни ли са тази вечер? Щеше да последва покана да я заведат в апартамента. И тогава оръжие номер две щеше да влезе в действие. Може би нож. Дори пистолет, стига да успее да си го набави. Нещо, което щеше да им остави траен спомен, да им покаже, че с момиче като нея не бива да се будалкат.

Телефонът отново зазвъня.

„Маги, знам, че си там. Моля те, вдигни. Току-що говорих с управата на паркинга, оттам твърдят, че колата е незаконно иззета от паркинга за нарушители, куп глоби има да се плащат…“

Маги обърна гръб на апарата и наду стереоуредбата. Аксел Роуз протяжно виеше: „Добре дошла в джунглата, знаеш ли къде си?“ — пееше Аксел с дрезгав фалцет. Маги пъхна стъпала в най-новата придобивка на Роуз — чифт черни кожени ботуши до коляното, които нежно гушнаха глезените й. Двеста шейсет и осем долара, които сестра й можеше да похарчи, без да се замисли, защото на нея нищо не й се опираше. О, не, Роуз нямаше да запелтечи пред аутокюто, тя никога не би паркирала в погрешното платно, нея нямаше да я опипват в тъмното, тя определено не би приела мизерно платена работа, която изисква да се рови в дупето на кучетата. Роуз имаше всичко, а Маги — нищо. Съвсем нищичко, само малко кученце, изоставено в салона в продължение на месеци, преди Маги да го спаси и да го отведе у дома.

Чисто гола, само по ботуши, тя тръгна да крачи от спалнята към дневната до кухнята и обратно, заслушана в скърцането на подметките по паркета, вдъхваща миризмата на кожа, сапун и потта на тялото й, а пред очите й се спусна червена пелена. Виждаше ножа. Мярваше отражението си в огледалото, минавайки край банята, то проблясваше в приятна мокрота — хитра дегизировка, цвете с бледокремави цветове върху източените стъбла на краката. Който и да я погледнеше, не би се досетил каква е всъщност.

Избръмча звънецът на интеркома. Кучето заскимтя. „Не се тревожи“ — напомни си Маги и навлече някаква тениска. Поколеба се дали да не сложи и бикини, после си каза: „За какво са ти?“. Беше осем часът — твърде рано, за да успее Роуз да се прибере и да тръгне да й чете конско. Сигурно звънеше съседът досадник, за да й се скара да намали музиката.

Маги загаси лампите и със замах отвори вратата. Очите й хвърляха искри в готовност да сложат всеки натрапник на мястото му. Насреща й стоеше гаджето на Роуз.

— Роуз? — попита мъжът, примижал заради тъмнината в жилището.

Маги прихна да се смее — отначало нервен кикот, ала после смехът забълбука в гърлото й, все едно бе отрова, която трябваше да погълне. Та тя не беше Роуз. И никога не би могла да бъде. Не притежаваше способностите на сестра си, умението да постига бързи успехи. Никога нямаше да се озове в ролята на съветник, който ръчка и рови, гълчи и поставя условия, предлага съчувствие, гарнирано с едва сдържан яд. Роуз. Ха-ха! Маги отметна глава и даде воля на смеха.

— Съмнявам се — изрече.

Мъжът я огледа от глава до пети, спря поглед на ботушите, на голите бедра, на гърдите под тениската.

— Роуз тук ли е? — попита той.

Маги поклати глава, погали го с бавна, прелъстителна усмивка. В главата й се зараждаше план. Отмъщение, помисли си тя и ето че кръвта затуптя в слепоочията й. Отмъщение!

— Искате ли да влезете да я почакате? — попита.

Джим нямаше сили да се откъсне, очите му опипваха всеки сантиметър от тялото й, а Маги сякаш четеше всяка негова мисъл. Той я виждаше като Роуз, но в едно подобрено издание, с подходящите акценти на важните места, просто съвършена. Да, Роуз, но хиляди пъти по-привлекателна.

Мъжът поклати глава. Маги сластно изви тяло и се подпря на вратата.

— Ще се опитам да позная — изрече тя с плътен сластен глас. — След тлъстата кълка ви се иска да опитате филето.

Джим отново поклати глава, но без да откъсва поглед.

— А може би — продължи Маги — искате и двете ни. Така ли е? Тройка с две сестри?

Джим се опита да изрази възмущение, но по беглата сянка, преминала през лицето му, тя се досети колко примамлива му се струва идеята.

— Е, ще трябва да почакате — заяви Маги. — Засега съм съвсем самичка.

Тя отпусна ръка, хвана ръба на тениската и се изви така, че гърдите й леко бръснаха неговите. Мъжът изстена. Маги направи крачка, скъсявайки дистанцията помежду им. Ръцете му впиха пръсти в гърдите й, а тя долепи горещи жадни устни в пулсиращата вена на врата му.

— Не — прошепна той, макар че ръцете му вече я обгръщаха.

— Не — повтори тя като ехо и се притисна в тялото му. — Какво не?

Тялото й се отдели от пода, краката й го обгърнаха като гъвкави змии, той я повдигна и я внесе вътре.

— Не ми казвай „не“.

 

 

Когато най-сетне Роуз се добра до сградата, в която бе апартаментът й, наближаваше девет и асансьорът бе препълнен. Тя зае последното свободно местенце, опита се да не обръща внимание на задушаващия парфюм на жената до нея, която обяви на висок глас:

— Или аз полудявам, или в тази сграда действително има куче.

Роуз сведе очи.

— Нямам представа кой би проявил нахалството да държи животно в апартамента си — не млъкваше жената. — Някои хора страдат от куп алергии.

Роуз отчаяно погледна обозначението с номерата на етажите. Трети. Оставаха още тринайсет.

— Човек не знае какво може да очаква — все така нареждаше онази. — Просто не ги е грижа! Изреждаш им правилата, а те ти заявяват в лицето: „Но те важат за други хора. Не се отнасят до мен. Защото аз съм нещо специално…“.

Най-сетне напарфюмираната досадница излезе от кабината, вратата се затвори и скоро Роуз слезе на своя етаж. Закрачи по коридора с надеждата да завари сестра си в апартамента и се зае да репетира речта си. „Трябва да обсъдим някои неща, Маги. Трябва да махнеш кучето оттук. Обажданията да престанат. Настоявам този апартамент отново да стане мой. Искам да си ми върнеш обувките. Искам отново да живея както преди.“

Тя завъртя ключа, отвори вратата и пристъпи в пълния мрак. Дочу гласове, кикот, скимтене.

— Маги? — извика.

На канапето бе захвърлена вратовръзка. Чудесно, каза си Роуз. Ето че вече води и мъже у дома. Един Бог знае какво прави с тях в моето легло.

— Маги! — извика отново и влезе в спалнята.

Маги се бе излегнала чисто гола, само по ботушките „Виа Спига“, а отгоре й — също чисто гол — се бе изтегнал Джим Данвърс.

— О, не — прошепна Роуз. Примига, опита се да осмисли сцената пред очите си. — Не…

Маги се изтърколи изпод тялото на Джим и се протегна морно, сякаш за да може сестра й да огледа изящната линия на гърба й, съвършено оформеното дупе и гладките дълги крака, които сякаш се източваха от черните кожени ботушки. После бавно се наведе и вдигна тениската на Джим от пода, нахлузи я през главата си и се изниза от стаята, все едно бе на модно дефиле, все едно я гледаше многохилядна публика, проблясваха прожектори, отмятаха се листа на бележници в очакване на нейната поява. Джим засрамено изгледа Роуз и дръпна завивките.

Роуз затисна устата си с ръка, извърна се и хукна към банята, където повърна в мивката. Пусна водата и дълго чака, докато и последният остатък от обяда й потъна в канала. После наплиска лицето си, приглади косата си с мокри треперещи ръце и се върна в спалнята. Вече по боксерки, Джим се бореше с останалата част от облеклото си. Роуз забеляза шината му за зъби, която проблясваше на нощното шкафче.

— Махай се — каза тя.

— Роуз — изрече той и посегна да хване ръцете й.

— Напусни и я вземи със себе си. Не искам да ви виждам повече, нито теб, нито нея.

— Роуз — опита той отново.

— Вън! Вън! Вън! — Тя чуваше как собственият й глас се превръща в крясък. Посегна да го замери с нещо — лампа, свещ, книга. Ръката й напипа шише олио за масаж с аромат на сандалово дърво. Отворено. Без капачка. Без съмнение използвано наскоро, купено с кредитната карта на Маги, поредната сметка, която сестра й нямаше да плати. Роуз метна шишето с все сила. Съжали, че не е стъклено, че няма да се строши и да го пореже. Шишето отскочи от рамото му и се търколи на пода, оставяйки мазна следа, водеща под леглото.

— Съжалявам — измънка Джим, без да успее да срещне очите й.

— Съжалявам? — повтори Роуз. — Съжаляваш, тъй ли? И смяташ, че това оправя нещата? Как можа? Как можа?

Тя претича през дневната, където Маги седеше на канапето и превърташе каналите, спря се чак в кухнята. Измъкна отнякъде плик за боклук и започна да тъпче вътре всичко, което принадлежеше на някой от двамата. Грабна запалката и цигарите на Маги от масичката и ги хвърли вътре. Последва куфарчето на Джим, което удари в стената и с удоволствие чу как нещо вътре изхруска на счупено. Втурна се в банята, където събра чорапите и сутиените на Маги, ефирни триъгълничета от черен и кремав сатен, окачени на релсата за завесата, които също натика в торбата. Върна се в спалнята, където Джим все още се обличаше, и грабна справочника на Маги „Петдесет идеи как да напишем автобиографията си“, нейния лак за нокти, лакочистителя, тубичките и кутийките с руж и фондьотен, спиралите, пяната за коса, миниатюрните й потници и възтесни джинси.

— Вън, вън, вън — продължаваше да мърмори под нос, като не спираше да влачи торбата.

— Сама ли си говориш, Роузи Поузи? — извика Маги. Думите бяха изречени с леден тон, ала треперещ глас. — Не бива да правиш така. Някой ще помисли, че си смахната.

Роуз вдигна една маратонка и замери сестра си. Маги навреме залегна и обувката отскочи от стената.

— Махай се от къщата ми — каза Роуз. — Не си желана тук.

— Не съм желана ли? — проточи Маги. — Не е хубаво да говориш така.

И тя се затвори в банята. Задъхана, плувнала в пот, Роуз завлече торбата в спалнята. Джим бе успял да се облече, но още беше бос.

— Предполагам, излишно е да казвам, че съжалявам — каза той. Първоначалният шок по лицето му бе изместен от глупашко недоумение.

— Спести си думите за някой, който би те слушал — сряза го Роуз.

— Все пак ще го кажа. — Той се прокашля. — Съжалявам, Роуз. Ти заслужаваш нещо повече.

— Глупак — отсече тя с отмалял глас, който я изненада, уплаши я, припомни й един друг човек отпреди много, много години. Имаше чувството, че всичко това се случва някъде надалеч, със съвсем друг човек. — Със сестра ми — промълви тя. — Със собствената ми сестра.

— Съжалявам — за пореден път изрече Джим.

Маги бе застанала насред антрето, облечена в промазани джинси и потниче с тънки презрамки, и мълчеше.

— Знаеш ли кое е най-жалкото? — сякаш на себе си каза Роуз. — Аз можех да те обичам. А Маги дори няма да запомни името ти. — Усети в гърлото й да се надигат думи, грозни, забранени думи, които никога преди не бе изричала. Нещо й подсказа, че трябва може би да ги спре, но после си каза, защо пък? Нима тези двамата бяха се опитали да спрат? — Маги е много сладка, но не е много умна. — Тя се извърна бавно, прибра косата зад ушите си. — Всъщност, Джим, ако си падах по басовете, бих се обзаложила, че и по букви не може да го каже. А то е само от четири букви — и тя разсече въздуха с четири вдигнати пръста. — Просто няма да може. Искаш ли да я попитаме? А? Ей, Маги, искаш ли да опиташ?

Някъде зад гърба си чу как Маги рязко си пое въздух.

— Ти си глупак — продължи Роуз с овладян глас, като отново се обърна към Джим и се втренчи в лицето му. — А ти — обърна се към сестра си. Лицето на Маги бе бледо като платно, с огромни окръглени очи. — Винаги съм знаела, че нямаш капка мозък. Сега вече знам, че нямаш и сърце.

— Дебело прасе — изтърси Маги.

Роуз избухна в смях. Пусна торбата, сякаш й отмаля. Заклати се напред-назад и продължи да се смее, докато сълзи се събраха в ъгълчетата на очите й.

— Тя е луда — високо произнесе Маги.

— Дебело прасе… — Роуз ахна и поклати глава. — Господи — промълви тя и насочи пръст към Джим. — Ти си измамник, а ти… — Тя посочи Маги, търсейки подходящата дума. — Ти си моя сестра — каза накрая. — Моя сестра. И най-лошото, което можеш да измислиш, е „дебело прасе“? — Тя вдигна торбата, завъртя я, върза възел и я метна към вратата. — Махайте се. Никога повече не искам да ви виждам.

По-голямата част от нощта Роуз прекара на колене, търкаше и бършеше, решена да заличи всяка следа от Маги и Джим. Свали чаршафите, калъфите на възглавниците и завивките, отнесе ги в мокрото помещение и сипа двойна доза прах в пералнята. Изми пода в кухнята и банята с препарат и гореща вода. Избърса пода в дневната, спалнята и антрето. Изтърка ваната с лизол, после и плочките около душа с антибактериален спрей за мухъл. Кученцето я следваше от една стая в друга, сякаш тя бе домашната помощница, а то — недоверчивата господарка на дома, после внезапно се прозя и задряма на канапето. В четири сутринта мислите все още препускаха в главата на Роуз, а затвореше ли очи, единственият ясен образ бе тялото на сестра й, обула собствените и ботуши, което се плъзга под тялото на Джим, а той лежи с отнесен, изпълнен с блаженство поглед.

Роуз облече чиста нощница, легна в леглото, дръпна чистите чаршафи до брадичката си с яден жест. После затвори очи, ала продължаваше да диша тежко. Беше си въобразила, че е успяла да се изтощи докрай. И смяташе, че ще успее да поспи.

Наместо това, щом затвори очи, се втурна в спомена, който знаеше, че не се е стопил, просто се притайваше и я чакаше. Споменът за най-ужасяващата нощ в живота й, когато Маги прекрачи в пропастта.

 

 

Беше един ден в края на май, с по-малко часове заради редовния учителски семинар, и към дванайсет и нещо учениците бяха свободни. Роуз събра учебниците си от шкафчето и изчака Маги пред стаята на първокласниците, за да се увери, че сестра й няма да забрави раницата си. Маги стискаше обичайното розово листче в ръката си.

— Пак ли? — попита Роуз и протегна ръка да вземе бележката от учителката на Маги.

Зачете се, а Маги тръгна напред, към алеята зад училището, която щеше да ги отведе у дома.

— Маги, не можеш да хапеш хората — извика Роуз.

— Тя започна — сърдито отсече по-малката сестра.

— Няма значение — махна с ръка Роуз. — Не помниш ли какво ти каза мама? Трябва да се научиш да си служиш с думи.

Тя побърза да настигне сестра си, колкото и да й убиваше тежката раница.

— Потече ли кръв?

— Ако госпожица Бърдик не гледаше, можех да отхапя цялото парче — похвали се Маги.

— Как ти дойде на ума да й захапеш носа?

Маги стисна устни още по-здраво.

— Тя ме вбеси.

— Маги, Маги, Маги — поклати глава Роуз, имитирайки тона на майка им. — Какво ще правим с теб?

Маги завъртя очи, после погледна сестра си.

— Ще ме накажат ли?

— Не знам.

— Утре у Меган Съливан има парти с преспиване.

Как тъй ще забрави за празненството, та Маги от цяла седмица държеше в готовност розовото куфарче „Барби“.

— Взе ли книги от библиотеката? — попита Роуз и в отговор Маги извади „Лека нощ, Луна“ от раницата си. — Но това е детска книжка.

Маги се озъби на сестра си. Чудесно знаеше, че книжката е за най-малките, но пет пари не даваше.

— Лека нощ, ръкавички, малки мои сестрички. Лека нощ, луна, и на хората по цялата земя — прошепна тя и припна по пътеката.

Пътеката свършваше зад къщата на Макилхейни. Двете обиколиха край басейна, минаха през предния им двор, после пресякоха улицата към тяхната къща — същата като на Макилхейни и останалите по улицата. Двуетажна, с три спални, фасада от червени тухли, черни капаци на прозорците и четвъртити морави отпред, все едно взети от детска книжка за оцветяване.

— Изчакай — извика Роуз, макар че Маги дори не се обърна, пресече и се спусна по чакълената алея към вратата. — Не бива да пресичаш сама! Трябваше да изчакаш да те хвана за ръка!

Маги не й обърна внимание, бързаше напред и се правеше, че не чува.

— Мамо! — извика тя, като остави ключа си на плота и се опита да подуши какво има за обяд. — Ей, мамо! Прибрахме се!

Роуз влезе след нея и пусна раницата. Къщата бе притихнала, тъй че тя и сама се сети, че майка им я няма.

— Колата й не е тук! — задъхано докладва Маги. — Погледнах и под магнитната ябълка, няма бележка.

— Може да е забравила, че ще се приберем толкова рано.

Само че същата сутрин Роуз сама бе напомнила на майка си. Беше се прокраднала в затъмнената спалня. „Мамо? Чуваш ли ме, мамо?“ — беше прошепнала. Тогава й бе казала, че ще се приберат по-рано, но майка й само кимна, без да отвори очи. „Бъди добро момиче, Роуз, грижи се за малката си сестричка“. Думи, които й казваше всяка сутрин — когато изобщо проговаряше.

— Не се тревожи — каза Роуз на сестра си. — До три часа ще се върне. — После взе ръката й, защото Маги изглеждаше разтревожена. — Ела, ще ти направя нещо за обяд.

Роуз приготви яйца, което беше хубаво, макар че не биваше, защото не им бе позволено да включват печката.

— Не се тревожи — каза Роуз на Маги. — После ще провериш дали съм я изключила.

Стана един и половина. Маги поиска да прекоси двора и да иде да си играе с Натали в тяхната къща, но Роуз реши, че по-добре ще е да останат да изчакат майка им да се прибере. Затова седнаха пред телевизора и половин час гледаха анимационни филмчета (по избор на Маги), после серия от образователната програма „Улица Сезам“ (по избор на Роуз).

В три часа майка им още не се беше прибрала.

— Сигурно е забравила — каза Роуз, макар че и тя започваше да се безпокои. Предишния ден бе подслушала разговор на майка си по телефона. „Да! — крещеше тя на някого. — Да! — Роуз се бе доближила до затворената врата на спалнята и бе прилепила ухо. От месеци не бе чувала майка си да говори, тя само бъбреше нещо в сънлив унес. Сега обаче майка й крещеше, всяка дума изговаряше ясно и отчетливо: — Да. Вземам го. Лекарството. За бога, престани! Остави ме на мира! Добре съм! Добре!“

Роуз затвори очи. Майка й не беше добре. Тя го знаеше, знаеше го и баща й, а вероятно и човекът отсреща, на когото майка й крещеше.

— Всичко е наред — за пореден път повтори тя на сестра си. — Можеш ли да потърсиш червеното бележниче на мама? Трябва да се обадим на татко.

— Защо?

— Просто го намери, ще можеш ли?

Маги тичешком се върна с бележничето. Роуз откри служебния номер на баща си и внимателно го набра.

— Мога ли да говоря с господин Фелър, ако обичате? — попита тя, а гласът й прозвуча поне с една октава по-високо от обичайния й дрезгав изговор. — Обажда се дъщеря му, Роуз Фелър. — Изчака с долепена до ухото слушалка, малката й сестричка не се отделяше от нея. — Разбирам. Добре. Не, просто му кажете, че ще се видим по-късно. Благодаря ви. Дочуване — после остави слушалката.

— Какво? — поиска да узнае Маги. — Какво стана?

— Няма го. Жената каза, че не знае кога ще се върне.

— Но ще се прибере за вечеря, нали? — Гласчето на Маги изтъня до скимтене. Лицето й бе пребледняло, очите огромни, сякаш ако и двамата й родители не се приберат за вечеря, не би могла да го понесе. — Нали? — настоя тя.

— Разбира се — каза Роуз и в този момент направи нещо, което наведе Маги на мисълта, че надвисналата опасност е съвсем истинска — тя сложи дистанционното в ръката й и излезе от стаята.

Маги я последва.

— Остави ме — махна с ръка Роуз. — Трябва да помисля.

— И аз мога да мисля — заяви Маги. — Мога да ти помогна да мислиш.

Роуз свали очилата си и избърса стъклата с крайчето на блузката си.

— Ще трябва да проверим дали не липсва нещо.

— Куфар ли?

— Нещо такова — кимна Роуз.

Момичетата се качиха на горния етаж, влязоха в спалнята на родителите си и се огледаха. Роуз се бе подготвила за обичайния безпорядък — усукани чаршафи, възглавници по пода, полупразни чаши и недоядени препечени филийки на нощното шкафче. Леглото обаче беше оправено. Нито едно чекмедже не зееше отворено. На нощното шкафче Роуз откри чифт обици, гривна, часовник и гладка златна халка. Тя потръпна, после побърза да скрие халката в джоба си, преди Маги да я види и да почне да пита защо майка им е разтребила стаята и е свалила халката си.

— Куфарът е тук! — възкликна Маги, като излезе от дрешника с грейнало лице.

— Добре — отсече Роуз. Налагаше се отново да се опита да се свърже с баща си и да му каже какво са открили, стига да успееше да залъже сестра си да се занимава с нещо друго.

— Ела — каза тя и поведе Маги надолу по стълбите.

Маги търкаляше точилката по пликчето с чипс. Роуз погледна часовника за трети път през последната минута. Шест часът. Роуз полагаше усилия да се преструва, че всичко е наред, макар че нищо не беше наред. Не беше успяла да се свърже с баща си, а майка им още я нямаше. Дори да бе забравила, че ще се приберат по-рано, до три и половина трябваше да си е у дома.

„Мисли!“ — заповяда си Роуз, заслушана как сестра й натрошава чипса, после го стрива на пясък. Вече бе приела мисълта, че майка им пак е заминала някъде. Тя и Маги не биваше да знаят къде е това някъде, нито защо трябва да ходи там. Роуз обаче знаеше. Миналото лято, когато майка им се върна от някъде, Маги й бе показала намачканата брошура.

— Какво пише? — бе попитала тя.

Роуз внимателно прочете написаното на корицата.

— „Временен приют“ — каза тя, зяпнала рисунката — свита длан, уловила лицата на мъж, жена и дете.

— Какво значи?

— Не знам — отвърна Роуз. — Къде я намери?

— В куфара на мама.

Роуз дори не попита как тъй Маги е ровила в куфара на майка им — дори на шест годинки Маги проявяваше невероятно любопитство. Няколко седмици по-късно — от колата на семейство Шен на връщане от излет с еврейското училище — когато подминаха няколко скупчени сгради с табела отпред, тя забеляза същата рисунка като на брошурата — същите лица, същата свита длан.

„Какво има тук?“ — попита тя с нарочно небрежен тон, защото прекалено бързо бяха прелетели, за да може да огледа по-добре и сама да си състави мнение.

„Лудница“ — с насмешка бе отвърнал Стивън Шен, а майка й се бе обърнала тъй рязко, че косата й бръсна бузите на Роуз и тя вдъхна аромата на „Аква Нет“.

„Стивън! — с укор бе възкликнала тя, после се обърна към Роуз и обясни с мек глас, както се говори на малко дете. — Мястото се нарича «Временен приют». Това е болница за хора, които имат нужда да излекуват чувствата си“.

Тъй значи. Това беше някъде. Роуз не се изненада, защото за всеки бе ясно, че майка им има нужда от помощ. Но къде ли беше сега? Да не би пак да е отишла там?

Роуз отново погледна часовника. Шест и пет. Позвъни в службата на баща си, но чу единствено сигнала „свободно“. Остави слушалката и влезе в дневната. Маги седеше на канапето и гледаше през прозореца. Роуз седна до нея.

— Аз ли съм виновна? — прошепна Маги.

— Какво?

— Аз ли съм виновна, че е заминала? Ядосала се е, защото не слушам в училище?

— Не, не — отвърна Роуз. — Не си виновна ти. Не е заминала. Сигурно се е объркала, може и да е катастрофирала с колата. Всякакви неща се случват! — Макар да не искаше да тревожи Маги, тя пъхна ръка в джоба си, където напипа хладния метал на халката. — Не се безпокой.

— Страх ме е — прошепна Маги.

— Знам. И мен ме е страх.

Двете останаха на канапето в очакване, докато слънцето залезе.

Майкъл Фелър спря пред къщата в седем и една-две минути и двете деца се втурнаха да го посрещнат.

— Тати! Тати! — викна Маги и се втурна към него. — Мама я няма! Няма я! Не се прибра!

Майкъл се обърна към по-голямата си дъщеря.

— Роуз? Какво става тук?

— Прибрахме се по-рано от училище… учителите имат семинар. Миналата седмица ви донесох съобщението…

— Тя не е ли оставила бележка? — попита бащата и с бързи крачки влезе в кухнята.

— Не — отвърна Роуз.

— Къде е тя? — поиска да узнае Маги. — Ти знаеш ли?

Баща им поклати глава, посегна едновременно към червеното бележниче и телефона.

— Не се тревожете. Сигурен съм, че няма защо да се безпокоите.

Полунощ. Роуз бе сварила за Маги оризови спагети с рибен бульон, постара се да накара и баща си да хапне, но той махна с ръка и остана до телефона, набираше номер след номер. В десет бе забелязал, че децата са още будни, нареди им да си облекат нощниците и да си лягат, но забрави да провери дали са си измили зъбите.

— Хайде, заспивайте — подкани ги той.

Цели два часа децата лежаха заедно в леглото на Роуз, на тъмно, но с широко отворени очи. Роуз бе разказала приказки на Маги — „Пепеляшка“ и „Червената шапчица“, приказката за принцесата и вълшебните пантофки, с които танцувала до забрава.

На външната врата се позвъни. Роуз и Маги тутакси се надигнаха.

— Трябва да отворим — рече Маги.

— Може да е тя — предположи Роуз.

Хванати за ръце, двете изтичаха боси по стълбите към долния етаж. Баща им бе вече на вратата и макар да не чуваше нито дума, Роуз разбра, че се е случило нещо ужасно, майка им никак не беше добре, нищо вече нямаше да бъде както преди.

На прага стоеше висок мъж в зелена униформа и кафява шапка с широка периферия.

— Господин Фелър? — бе попитал той. — Тук ли живее Каролайн Фелър?

Баща й преглътна мъчително и кимна. От шапката на непознатия по пода капеше дъждовна вода.

— Боя се, че ви нося лоши новини, сър.

— Намерихте ли мама? — попита Маги с тъничко напрегнато гласче.

Полицаят ги погледна с тъжни очи. Коженият колан изскърца, когато той вдигна ръка и я сложи на рамото на баща им. Водата закапа по босите крака на Маги и Роуз. Мъжът отмести очи към тях, после отново към баща им.

— По-добре ще е да поговорим насаме, сър.

И Майкъл Фелър — с приведени рамене, със съкрушено лице — го поведе навътре.

А после…

После лицето на баща им заприлича на каменните обелиски от Стоунхендж. После чуха да се споменава „катастрофа с колата“, стегнаха си багажа и напуснаха къщата в Кънектикът, напуснаха училището, приятелите си, познатата улица. Баща им събра вещите на майка им в кашони, за да бъдат изпратени в „Милосърдно сърце“, тримата се качиха в пикапа и заминаха за Ню Джърси.

„Започваме отначало“ — бе казал баща им. Сякаш това изобщо бе възможно. Сякаш миналото бе нещо, което могат да захвърлят като опаковка от вафла или чифт обувки, които са ти умалели.

В апартамента във Филаделфия Роуз се изправи в леглото с ясното съзнание, че тази нощ няма да успее да заспи. Спомни си погребението. Спомни си, че облече морскосинята рокличка, купена за първия учебен ден преди девет месеца. Беше й окъсяла, а ластикът на бухналите ръкави остави тъмни резки по ръцете й. Спомни си лицето на баща й край гроба, отнесено и тъжно, и това на възрастната жена с червеникава коса, седнала в дъното на помещението, която тихичко плачеше в кърпичката си. Баба й. Къде ли бе отишла тя? Роуз нямаше представа. След погребението рядко говореха за баба си и майка си. Живееха далеч от полицая с шапката с широка периферия, пълна с вода, далеч от алеята, където бе оставил джипа си с включени сини светлини, които проблясваха в тъмното, далеч от пътя, който го бе довел в техния дом. Пътят бе мокър и хлъзгав, с опасни завои, същинска черна панделка като лъжлив език. Бяха заминали далеч от този път, от къщата и гробището, където бе погребана майка им, под покривало от размекната тъмна пръст и камък с нейното име, годините на раждането и смъртта и изсечените думи „съпруга и обична майка“.

Роуз никога повече не се върна там.