Дженифър Уайнър
Нищо общо (23)

22

— Трябва да се махне от къщата ми! — заяви Роуз.

Двете с Ейми седяха на масичка в дъното на любимото си кафене и отпиваха чай с лед в очакване да им донесат обяда. Роуз беше дошла на работа с такси и почти цяла сутрин се бе разправяла по телефона с управата на паркингите във Филаделфия в опит да разбере какво се е случило и колко ще й струва последният номер на Маги. В един миг бе погледнала часовника, беше си дала сметка, че още не е свършила никаква работа, и бе набрала номера на апартамента си. Маги не вдигна. Роуз остави кратко гневно съобщение: „Маги, обади ми се в службата“. До един часа още не бе получила отговор на обаждането, затова излезе с Ейми — да хапнат салата и да подготвят стратегия.

— Помниш ли, когато остана при мен три седмици? Беше истински ад! Помниш ли как се заклех никога повече да не го допусна?

— Помня — поклати глава Ейми в знак на съчувствие.

Роуз трепна. Тогава Ейми се бе отбила да гледат някакъв филм, а два дни по-късно бе открила, че от чантата й липсват две червила и четирийсет долара.

— Виж — продължи Ейми, — ти добре се отнасяше към нея. Прояви невероятно търпение. Тя намери ли си работа?

— Така казва.

— „Така казва“ — повтори Ейми. — А дава ли ти пари за наема? За покупки? За каквото и да било?

Роуз поклати глава. Високата чернокожа сервитьорка с божествено тяло се приближи, остави чиниите на масата и се понесе обратно, без да забележи, че чашата за вода на Роуз е празна.

— Защо продължаваме да идваме тук? — попита Роуз, като взе вилицата си. — Обслужването е ужасно.

— Обичам парите ми да остават в общността — заяви Ейми.

— Нека ти напомня — кротко отбеляза Роуз, — че ти нямаш нищо общо с тая общност. — Тя разбърка салатата, хапна малко и бутна чинията си. — Какво да правя с Маги?

— Изхвърли я на улицата — предложи Ейми с пълна със спанак уста. — Кажи й, че трябва да се вземе в ръце.

— И къде ще отиде?

— Проблемът не е твой. Може да прозвучи жестоко, но Маги няма да умре от глад на улицата. Освен това не носиш отговорност за нея. Ти си нейна сестра, а не майка.

Роуз прехапа долната си устна.

— Извинявай — въздъхна Ейми. — Мъчно ми е, че Маги затъва все повече. Жалко, че Сидел е толкова непоносима. Съжалявам и за майка ти. И все пак съм длъжна да ти кажа, онова, което се опитваш да направиш… просто няма да се получи. Не можеш да бъдеш нейна майка.

— Така е — тихо каза Роуз. — Просто не знам как да постъпя. Тоест знам какво се очаква да направя, но не и как.

— Повтаряй след мен: „Маги, трябва да си отидеш…“. Сериозно ти говоря. Тя ще се приюти при баща ти и Сидел и ако съжителството с тях не я убеди да си събере ума и да спазва правилата, докато събере достатъчно пари да се отдели, нищо няма да се получи. Можеш дори да й дадеш пари, забележи, че не казвам „назаем“, просто й ги даваш, без да очакваш да ги върне. Мога и аз да помогна, ако искаш.

— Благодаря ти — рече Роуз и се изправи. — Трябва да вървя.

— Маги също — отбеляза Ейми. — Налага се да помислиш и за себе си. — Роуз прие съвета с унило поклащане на глава. — Обади ми се, ако имаш нужда от нещо — вече по-бодро настоя Ейми. — Каквото и да е. Дръж ме в течение.

Роуз обеща да й позвъни и се върна в службата си. Проверката на съобщенията установи, че няма обаждане от Маги, но пък Сидел се бе записала на секретаря:

„Роуз, моля те, обади ни се. Час по-скоро.“

Може би сестра й бе вече там. Роуз изпълни гърдите си с въздух и набра номера.

— Аз съм, Роуз — изрече в слушалката.

— Трябва да направиш нещо за сестра си — започна Сидел, без каквото и да е предисловие, а после я засипа със списък на последните и най-възмутителни провинения на Маги. — Имаш ли представа, че кредиторите й звънят в осем сутринта у дома?

— И на мен звънят — прекъсна я Роуз.

— Не можеш ли да направиш нещо? — поиска да знае Сидел. — Ти си адвокат в края на краищата, не можеш ли да им кажеш, че е незаконно да звънят тук? Мила, това се отразява зле на баща ти…

Роуз се готвеше да отвърне, че и на нея не й се отразява добре, че приумиците на Маги облагодетелстват единствено нея… Предпочете да премълчи и обеща да се опита да предприеме нещо. Така сложи край на разговора и отново позвъни в апартамента си. Никой не вдигна. Сега вече започна да се тревожи. Може пък Маги да бе отишла на работа. Как пък не! А нищо чудно журито скоро да се отбие, за да й връчи короната „Мис Америка“. Роуз включи компютъра и влезе в пощата си. Един от партньорите доста остро поставяше въпроса кога най-сетне ще е готова с черновата на някакво изложение. Циркулярен имейл от Саймън Стайн, озаглавен „Мач по софтбол преди началото на сезона“, който Роуз изтри, без да отваря.

Тя се изправи и започна да крачи напред-назад из стаята. Трябва да се видя с Джим, реши накрая. Още сега. Независимо дали и той иска да я види, или не. Погледна краката си и забеляза, че е обула две напълно различни черни мокасини — неизбежно следствие от навика на Маги да струпва всичките й обувки на едно място. „Маги!“ — надигна се в главата й гневен безмълвен вик, който я подтикна да изтича по коридора, да мине край секретарката на Джим („Ей! Той говори по телефона, Роуз!“) и да нахълта в кабинета му.

— Роуз? Какво става? — попита той, след като затвори телефона, а и вратата.

Роуз погледна обувките си. Отговорът би трябвало да гласи, че апартаментът й е в пълен безпорядък, че животът й се разпада, че дължи на управление „Паркинги“ двеста долара, че в дневната й се е настанило неканено куче и на всичкото отгоре тя дори не е в състояние да се облече прилично. Изпитваше нужда той да я прегърне, да обгърне лицето й с ръце, да й каже, че връзката им едва сега започва, бурно начало наистина заради постоянното натрапчиво присъствие на Маги, но скоро отново ще бъдат заедно.

— Ей — повтори Джим и я поведе към кожения фотьойл пред бюрото си, предназначен за клиенти, който коварно накланя тялото назад и по този начин го отдалечава от бюрото, подсигурявайки неизменно ръстово предимство за обитателя на кабинета, настанил се зад бюрото.

Роуз успя да остане права и дълбоко пое дъх. „Изрази се кратко“, напомни си тя.

— Липсваш ми — промълви тя.

Лицето на Джим се изкриви в гримаса на съчувствие.

— Съжалявам, Роуз — каза той. — Тук настана пълна лудница.

Роуз се почувства като във влакче на ужасите, изкачило се на някакво възвишение, а долу в ниското целият й живот се разпадаше. Нима той не виждаше колко отчаяно се нуждае от него?

Той обгърна раменете й с ръце, но не скъси дистанцията.

— Как мога да ти помогна? — попита. — Какво да направя?

— Ела довечера — промълви тя и притисна устни в трапчинката под брадата му с пълното съзнание, че върши тъкмо онова, което никоя жена при никакви обстоятелства не бива да прави, а именно, да се моли. — Имам нужда да те видя насаме. Моля те!

— Може да стане късно… Някъде към десет.

— Няма значение. Ще те чакам — „ще те чакам ако ще и цяла вечност“, добави мислено и излезе от кабинета.

Секретарката зяпна подире й.

— Не можеш да влизаш току-така — скара й се тя. — Трябва да изчакваш да ти дам знак.

— Съжалявам — отвърна Роуз и си даде сметка, че цял ден прави едно и също — извинява се наляво-надясно. — Наистина съжалявам.