Дженифър Уайнър
Нищо общо (15)

14

— Мога ли да ви помогна? — попита Ела.

Този следобед беше дежурна в магазина за дрехи втора употреба, където обикновено прекарваше по няколко много приятни часа на спокойствие. Подреждаше и преподреждаше торби с дрехи и домакински пособия, на които поставяше етикети. Млада жена с яркооранжев клин и лекьосана фланелка вървеше някак плахо по пътеката между рафтовете, украсени за пред стоящите празници с изкуствени борови клонки и гирлянди в сребристо и златно.

— Търся чаршафи — отговори жената, хапейки нервно устни. На скулата на лицето й се виждаше избледняваща синина.

— Имате късмет — отговори Ела. — Съвсем скоро получихме пратка от един цех за спално бельо с нестандартни чаршафи. Честно да ви кажа, не разбрах защо са извън стандарта, с изключение на цвета, който е някак… Е, сама ще ги видите.

Тя тръгна по пътеката между рафтовете. Беше облякла черните си панталони и пусната свободно бяла блуза. Отпред беше закачен етикет с името й.

— Ето ги тук. — Тя посочи десетина пакета чаршафи с различни размери. Бяха ушити от тюркоазно и яркорозово хасе, но пък бяха съвсем нови. — Струват по пет долара. Колко ще ви трябват?

— Два двойни. — Жената вдигна два пакета и ги огледа. — Калъфките за възглавници влизат ли в комплекта?

— Да, разбира се.

Младата жена изпита видимо облекчение и се запъти към касата. Извади няколко смачкани банкноти и шепа монети, които нареди внимателно на щанда. Но така и не можеше да събере точната сума. Ела пъхна пакетите в найлонова торбичка.

— Това е достатъчно — заяви тя.

Жената вдигна изненадано очи.

— Сигурна ли сте?

— Да. Достатъчно са — повтори Ела. — Пазете се и пак елате. Непрекъснато пристига нова стока.

Младата жена се усмихна, много възпитано по преценка на Ела, и излезе. Чехлите й шляпаха по пътеката навън. Ела стоеше загледана след нея и си мислеше, че щеше да е чудесно, ако беше успяла да пъхне и няколко хавлиени кърпи в пакета при чаршафите. Натъжи се. Винаги така ставаше и в отношенията й с Каролайн — Ела искаше да направи повече, да замести дъщеря си, да тича след нея, да й се обажда, да й пише, да й дава пари, изтръгваше обещания за празниците и пътуванията. Опитвала беше какви ли не начини да предложи помощта си. Срещаше неизменен отпор. Да приеме помощ от майка си щеше да означава за Каролайн, че не може да се справи сама. И ето какво стана.

Вратата се отвори отново и в магазина влезе Луис с купчина вестници под мишница.

— Направо от машината! — обяви той тържествено.

Ела се опита да изкриви лице в нещо като усмивка и погледна стихотворението: „Все още чувствам свойто тяло“, гласеше заглавието. Може и да чувства тялото си, но е прокълната от съдбата.

Луис следеше внимателно реакциите й.

— Остава ли уговорката ни за обяд? — попита той.

Когато тя кимна и затвори чекмеджето на касата, той й предложи ръката си. Ела пристъпи навън и тръгна редом с мъжа. Мислите й обаче бяха все още с младата жена. Защо не я заговори? Не я попита има ли нужда от помощ? Все нещо щеше да измисли, за да й бъде полезна. Щеше й се Луис никога да не разбере истината за нея. Не беше отгледала много деца, а и той не я питаше за сега… Всеки момент и това щеше да стане и тогава… Какво щеше да му отговори? Че някога е била майка, но вече не е? И че грешката не е в нея? Той щеше да я гледа, без да разбира какво му говори. А това беше буцата, която не можеше да преглътне, реката, която не знаеше как да прекоси. Грешката си беше изцяло нейна. Колкото и да се мъчеше да прави малки добрини, за да поправи злото и да се откупи от съдбата, този товар щеше да я съпътства до края на дните й.