Дженифър Уайнър
Нищо общо (46)

45

— Розенфарб! — извика Маги на пазача. Той бавно кимна (нищо необичайно, Маги отдавна бе схванала, че всички в „Голдън Ейкърс“ правеха всичко бавно) и тя натисна газта, когато портата към паркинга се разтвори.

През месеците, които бе прекарала в „Голдън Ейкърс“, Маги си правеше експеримент, за да разбере дали за да бъде допусната вътре, е достатъчно само да извика на охраната някакво име с еврейско звучене. Досега бе използвала Розен, Розенщайн, Розенблум, Розенфелд, Розенблут, а веднъж късно през нощта и Розенпенис, от уважение към Флеч. Пазачите (ако въобще можеха да се нарекат пазачи тези старци в полиестерни униформи) й хвърляха бегъл поглед изпод посивелите си вежди и й махаха с ръка да мине.

Маги закара линкълна на Луис с размери на училищен автобус до блока на баба си, паркира го на обозначеното място и се изкачи по стълбите. Насочи се към спалнята си — стая с голи стени и бежов разтегнат диван, приличащ на малкия брат на дивана, който Маги използваше в апартамента на Роуз. Стаята бе толкова гола и чиста, че тя се зачуди дали изобщо Ела я бе ползвала, дали някога някой беше нощувал в нея.

Беше три часът следобед. Реши да се качи на горния етаж, да вземе банския костюм от дрешника на Ела и да отиде на плажа, за да убие времето до вечеря. Може би щеше да вечеря с Ела. Може би щяха да изгледат някой филм на дивиди от онези, които баба й беше донесла у дома предишната седмица. Но щом отвори вратата, тя с изненада завари Ела да седи до кухненската маса, сключила ръце на гърдите си, сякаш я очакваше.

— Здравей — рече Маги. — Не трябваше ли да си в болницата? Или в хоспис? Или на някое друго място, което започва с „хосп“?

Ела поклати глава и вяло се усмихна. Облечена в черни широки панталони и бяла блуза, с коси, събрани на тила, баба й изглеждаше опърпана и мъничка, като едноцветна мишка, свряна в ъгъла.

— Искам да поговорим — каза Ела.

О, боже, помисли си Маги. Започва се. И други й бяха говорили, все едно и също, съквартирантките й, гаджетата й, и разбира се, Сидел. Маги, ти само се възползваш от другите. Маги, трябва да полагаш усилия. Маги, баща ти не може да се грижи за теб до края на живота си.

Но Ела искаше да й каже нещо съвсем различно.

— Дължа ти обяснение. Отдавна искам да поговоря с теб, но… — Гласът й заглъхна. — Вероятно се чудиш къде бях през всичките тези години.

А, помисли си Маги. Значи ето за какво намекваше Ела. Не за зависимостта на Маги, а за своята собствена вина.

— Изпращаше ни картички — каза тя.

— Точно така — отвърна Ела и кимна. — Освен това ви се обаждах. Ти не знаеше ли? — Тя зададе въпроса, въпреки че знаеше отговора. — Баща ти много ни се сърдеше. На мен и на моя съпруг. После, когато Айра умря, се сърдеше само на мен.

Маги дръпна един стол и седна до масата.

— Защо се е сърдел?

— Мислеше, че съм му сторила голямо зло — отвърна баба й. — Смяташе, че аз… Е, че със съпруга ми е трябвало да му обясним за Каролайн. За майка ти.

— Знам как се казва — раздразнено рече Маги. Темата за майка й и името на майка й, произнесено от тази възрастна жена, я жегна като стара рана. Не беше готова за такова нещо. Не желаеше да слуша за майка си. Не желаеше да мисли за майка си. Не желаеше да знае истината или поне версията на баба й за истината. Майка й беше мъртва, първата загуба на човек в живота й, а тази истина бе по-жестока от всичко, което една дъщеря може да понесе.

Ела продължи да говори:

— Трябваше да кажа на баща ти, че тя е… — Ела се спъна в думите. — Душевноболна…

— Лъжеш — рязко я прекъсна Маги. — Тя не беше луда, беше си наред, нали си спомням.

— Но невинаги беше наред, нали? — попита Ела.

Маги затвори очи. До ушите й достигаха само откъслечни думи: маниакални пристъпи и клинична депресия, медикаменти и шокова терапия.

— Ако е била луда, както казваш, защо си я оставила да се омъжи? — попита Маги. — Защо си й позволила да роди деца?

Ела въздъхна.

— Не можехме да я спрем. Каквито и да бяха проблемите й, Каролайн беше възрастен човек. Тя сама вземаше решения за себе си.

— Сигурно си била доволна да се отървеш от нея — измърмори Маги, изричайки на глас един от най-големите си страхове, тъй като лесно можеше да си представи колко щастливи биха били да се отърват от нея Сидел и Роуз, и собственият й баща и да я захвърлят в ръцете на някой нищо неподозиращ влюбен младеж. Така тя щеше да стане негов, а не техен проблем.

Ела беше шокирана.

— Разбира се, че не! Никога не съм се радвала да се отърва от нея. А когато я загубих… — Тя преглътна с усилие — … това беше най-лошото нещо, което можех да си представя. Защото загубвайки нея, аз загубих и теб, и Роуз също. — Тя сведе поглед към ръцете си, които бе подпряла на масата. — Загубих всичко — добави Ела и вдигна насълзените си очи към Маги. — Но сега си тук. И аз се надявам… — Тя посегна под масата. — Ето.

Ела плъзна една кутия върху масата.

— Бяха в Мичиган, на съхранение. Поръчах да ми ги изпратят. Помислих си, че може би ще поискаш да ги видиш.

Маги бръкна в кутията. Беше пълна със стари фотоалбуми. Отвори най-горния и видя Каролайн. Каролайн като тийнейджърка с тесен черен пуловер и огромна дебела черна очна линия. Каролайн в деня на сватбата си, с дантелена рокля и дълъг шлейф от тюл. Каролайн на плажа в син бански костюм, замижала срещу слънцето, Роуз я е хванала за крака, докато в ръце държи бебето Маги.

Маги започна да разгръща страниците все по-бързо и майка й ставаше все по-възрастна. Тя самата растеше. Знаеше, че снимките ще свършат. Майка й завинаги щеше да бъде на трийсет години, а тя и Роуз завинаги щяха да си останат малки момиченца. Не е трудно да овладееш изкуството да губиш. Баба й се беше втренчила в нея с пълен с надежда поглед. Не, помисли си Маги, не и това. Не можеше да го понесе. Не желаеше да е нечия надежда. Не желаеше да заема мястото на нечия починала дъщеря. Не искаше нищо, твърдо рече на себе си Маги, нищо, освен малко пари и самолетен билет, за да се измъкне от това място. Не желаеше да възприема баба си като нещо повече от средство да сложи край, от книга джобен формат и от една тъжна история. Не желаеше съчувствието да се пренася и върху нея и беше дяволски сигурна, че не желае самата тя да съчувства на някого.

Тя шумно затвори албума и избърса длани в шортите си, сякаш бяха мръсни.

— Излизам да се разходя — каза тя и заобиколи стола на Ела, отиде в спалнята, грабна банския костюм на възрастната жена от дрешника в дъното на стаята, една хавлия, слънцезащитен крем, един празен бележник и бързешком излезе навън.

— Маги, почакай — извика Ела. Маги не забави крачка. — Маги, моля те! — отново извика Ела, но момичето беше изчезнало.

Маги мина през „Голдън Ейкърс“, покрай Крестуд, Фармингтън и Лондейл, по улици с имена, преиначени да звучат на английски, покрай сгради, които досущ приличаха на съседните. „Накарай я да си плати“, прошепна Маги на себе си.

Хората й бяха длъжници, всички, които й се подиграваха в гимназията, всички, които я подценяваха, които се бяха наговорили да не я забелязват. За бога, беше почти на тридесет и все още не бе получила ни най-малко признание от околните.

Накарай я да си плати, повтори си тя. Стигна до басейна. Беше пусто, като се изключат шепата старци, които се припичаха на слънце, четяха и играеха тихо на карти.

Маги облече банския костюм в съблекалнята, после примъкна един шезлонг на слънце, застла го с хавлията си, легна и се взря в бележника си. Колко ли пари щяха да са й необходими, за да се измъкне оттук? Написа петстотин долара за самолетен билет. Още две хиляди за депозит, наем за първия и последния месец. Сумата надвишаваше спестяванията й. Тя простена, откъсна страницата, смачка я и я пусна до шезлонга.

— Хей! — извика някакъв възрастен мъж с разкопчана риза, под която се показваха побелелите му окосмени гърди. — Забранено е да се хвърлят боклуци!

Маги го погледна с яростен поглед, мушна смачканото кълбо хартия под шортите си и продължи да пише.

„Снимки на главата“, написа тя. Колко ли ще струват?

— Госпожице! — извика я странен глас. — О, госпожице!

Маги вдигна глава. Този път беше възрастна жена с розова плувна шапка.

— Извинете, че ви притеснявам — каза тя, приближавайки се към Маги. При всяка стъпка отпуснатата плът на бедрата и раменете й се тресеше, — но ако не се намажете със слънцезащитен крем, ще изгорите лошо.

Маги мълчаливо размаха тубичката с „Бен дьо солей“ пред възрастната жена, която, изглежда, нямаше задръжки. Въобразяваше ли си или наистина всички старци на плажната ивица бяха започнали да примъкват шезлонгите си. Всеки път, когато отвореше очи, те бяха по-близо до нея от предишния път, подобно на почетен гражданин от филма „Зората на мъртвите“.

— О, разбирам — рече жената. — Фактор 15, това е добре, много добре. Разбира се, би било по-добре, ако е 30 или дори 45, освен това трябва да е водоустойчив, всъщност… — тя замлъкна в очакване на отговор. Маги не й обърна внимание и жената продължи: — Забелязах, че не си намазахте гърба. Искате ли да ви помогна? — попита тя и се наведе към Маги. Мисълта, че ще я докосне някакво отпуснато като торба същество, я накара да потръпне и тя поклати глава.

— Не, благодаря, ще се оправя.

— Е, ако имате нужда от мен — весело чуруликаше възрастната жена и се запъти към шезлонга си, — аз съм тук. Казвам се Дора — каза тя в отговор на въпроса, който Маги не зададе. — Как се казваш, скъпа?

Маги въздъхна.

— Маги — отвърна тя, давайки си сметка, че щеше да й струва усилие да запомни някое измислено име. „Да се върнем на Маги“, помисли си тя мрачно и подчерта думите „снимки на главата“ в бележника си. Щеше да обясни на баба си какво означават и защо са й толкова нужни, колко много й се иска да стане актриса, как е мечтаела да играе на сцена, но сега, когато нямаше майка, която да я обича и да превърне мечтите й в реалност, се налага да разчита единствено на ума и късмета си.

— Извинете!

„О, за бога!“, помисли си Маги и замижа срещу слънцето към двама възрастни мъже по шорти. Със сандали. И с къси чорапи.

— Надяваме се, че вие можете да ни помогнете да разрешим един наш спор — започна водачът. Беше висок, кльощав, плешив мъж със загоряла кожа.

— Малко съм заета — рече Маги и посочи бележника си с надеждата, че ще я оставят на мира.

— Не притеснявай момичето, Джак — каза другият. Беше нисък и тантурест, с побеляла коса с бретон и шорти на зловещи черно-червени квадрати.

— Само един бърз въпрос — рече мъжът на име Джак. — Чудех се… Не, просто си говорехме… — Маги нетърпеливо го гледаше. — Изглеждате ни толкова позната. Да не сте актриса?

Маги преметна коси зад рамо и ги удостои с най-прелестната си усмивка.

— Участвах в един музикален клип с Уил Смит.

Високият мъж се взря в нея с широко отворени очи.

— Наистина ли? Запознахте ли се с него?

— Е, не съвсем — каза Маги и се надигна на лакти. — Но се видяхме на служебен обяд на екипа — обясни тя, като умишлено използваше особени термини и полюшваше кестеняви къдрици. Изведнъж около нея се събраха четирима възрастни, Джак и приятелят му, приказливата Дора и мъжът, който й викна за боклука. Пред себе си Маги виждаше старчески петна и плът, намазана със слънцезащитен крем, шорти с мирис на нафталин, бръчки и редки побелели коси.

— Актриса, боже мой! — възкликна Джак. — Ооо! — като ехо прозвуча гласът на тантурестия мъж.

— Кои са вашите родители? — изломоти Дора, която отново се бе появила. — О, баба ви и дядо ви сигурно много се гордеят!

— В Холивуд ли живеете?

— Имате ли си мениджър?

— Кога си направихте тази татуировка? — попита тантурестият приятел на Джак с писклив глас. — Болеше ли?

Дора му хвърли остър поглед.

— Хърман, какво значение има?

— За мен има — настоя Хърман.

Джак побутваше неволно стола на Маги нетърпеливо и произнесе вълшебните за Маги думи:

— Разкажете ни за себе си. Искаме да знаем всичко.