Илейн Кейн
Ариел (28)

Епилог

Сутрешното слънце изсуши последните капки вода, с която бяха мили палубата на кораба, и последните бурета с прясна вода, храна и провизии бяха качени на борда. Робите, превити под тежестта на своя товар, бяха облечени с алени шарфове, бели туники и панталони от султана. Ариел стоеше на края на палубата и нервно гледаше как отнасят нейните пътнически сандъци до капитанската кабина.

— Нещо май си се умислила?

— Не — отвърна тя и тръсна глава в отговор на въпроса на Кармела. — Но за първи път напускам Мароко. Мисля, че малко ме е страх.

— Ух! Няма от какво да се страхуваш! Почакай да усетиш соления въздух, морския бриз в косата си! Ах, няма друго подобно усещане на света — монотонно прошепна Кармела. — Не мога да дочакам кога ще почувствам отново тези неща.

Ариел я прониза с недоверчив поглед.

— Мислех, че си дошла тук на кораб за роби. Как си могла да усетиш „морския бриз в косите си“?

Кармела отпусна клепки и погледът й стана много страстен.

— Капитанът беше хубав мъж. Как би могъл да устои на съблазънта да сподели дните си с една неутешима циганка с гореща кръв?

— Добре, но по време на това пътешествие се постарай да стоиш по-далеч от капитана. Той си има съпруга.

— Ще ме изядеш с очи — нацупи се Кармела. След това се усмихна широко и прегърна приятелката си. — Никога имам не е събирал двама души, в които има толкова много любов. Пламенността е все още в теб.

Ариел се усмихна. Наистина, никога досега не се бе чувствала така чудесно. Тя сложи ръка на очите си, за да се предпази от слънцето, и се загледа в Кристофър и Сюлейман, които разговаряха на мостика. Султан Сюлейман, напомни си Ариел. Мароко не можеше да желае по-добър приемник на Мохамед. Чрез Сюлейман мечтите му щяха да продължат да живеят, а Магреб да благоденства. Сянка на тъга помрачи лицето й. Ако Язид не бе повел бунта, Сюлейман нямаше да стане султан, а той бе значително по-добър водач за Мароко, отколкото Язид. Но всичко това бе постигнато с цената на огромни кръвопролития и човешки загуби. Толкова много хора бяха убити в името на властта и алчността. Нейният настойник бе мъртъв. Язид бе мъртъв. Дори Дайва бе открита намушкана с нож в розовата градина. Мароко трябваше да плати твърде висока цена за сегашното си благоденствие.

Тя изхвърли лошите спомени от главата си. Бе си обещала, че няма да се оглежда назад. Сега всичко лежеше пред нея. Бе съпруга на Кристофър и макар да й предстояха толкова много неизвестни неща, знаеше, че докато той е до нея, ще бъде щастлива.

Последният от пътническите сандъци пое по наклонената плоскост, когато Кристофър и Сюлейман слязоха от кораба. Сюлейман хвана двете й ръце и се усмихна с цялата любов на истински брат.

— Аллах винаги те е закрилял, Ариел. Зная, че неговата барака ще те следва до новия ти дом. Не трябва да забравяш да ни изпратиш книги от Англия за библиотеките. Така Мароко скоро ще има най-добрите английски нови автори и поети.

Ариел кимна, неспособна да говори заради сълзите, които стягаха гърлото й.

— Ще ми липсваш, Сюлейман.

— Недей. Това е моят свят и аз трябва да остана тук, както ти трябва да заминеш за новия свят, който ще откриеш за себе си. — Той се усмихна на сълзите й и поклати нежно глава. — Трябва да запомниш едно. Звездите, които нощем гледат надолу към теб, са също така и мои. Чрез тях ти винаги ще знаеш, че съм тук. — Той я целуна нежно по челото, слезе от палубата и се отдалечи, преди дори да успее да го задържи.

— Той толкова прилича на Мохамед — каза тя на Зиад, чието присъствие усещаше до себе си. — Толкова сигурен в съдбата си.

— Ще бъде велик водач — отвърна просто Зиад. — Защото величието е в извършените дела, а не в изречените думи, любима господарке.

Ариел се обърна към него.

— Тогава ти, Зиад, си наистина велик човек. — Евнухът се поклони, като прие благосклонно комплимента. — И аз не съм вече твоя господарка. Сега си свободен, казах ти това. Ти ми служи повече от добре.

— Вярно е, че казахте това, господарке. Но какво ще прави един побелял евнух, ако няма да може да служи на своята господарка?

— Говорих със Сюлейман за това. Той ще се радва, ако останеш с него. Трябва да решиш, но така или иначе, си свободен човек.

Огромният мъж отново се поклони, но дори с извърнато лице, Ариел чу как думите засядаха в гърлото му.

— Така ще бъде, господарке.

— Благодаря ти, Зиад — нежно каза тя. — Ще се чувствам по-добре, ако зная, че си с него.

Евнухът изведнъж разтърка очите си.

— В тая страна има толкова много пясък! — оплака се той. — Трябва да измия тази песъчинка от окото си, люби… лейди Стонтън.

Когато Зиад се отдалечи с горда походка, Кристофър сложи ръка на талията й с нежен жест и каза:

— Кармела е вече на борда и бризът се засилва, скъпа. Мисля, че е време да отплуваме.

Ариел кимна, като гледаше към брега и страната, която щеше да напусне завинаги.

— Трябва да се сбогувам с Чедила. Изпрати ли сандъците за Сами с Фатим?

Кристофър кимна.

— Зефира е склонна да мисли, че той е много разглезено малко момче.

Ариел се засмя.

— Не толкова разглезено, колкото щеше да бъде, ако живееше със семейството на Фатим.

— Ако Фатим е мярката, то съм съгласен. Сега върви, Чедила те чака.

— Не се ли сбогува с нея?

— Направих го вече. Говорих със Сюлейман и за нея. Ще има всичко до края на живота си.

Ариел погледна Кристофър с благодарност. Той нежно я побутна към брега, където дойката й седеше търпеливо под едно дърво.

— Върви — каза той.

Ариел тръгна бавно надолу по подвижното мостче и тихо седна на пейката до Чедила. Очите на старата жена бяха затворени и така и не се отвориха, когато Ариел приседна. Вместо това тя се протегна и със своята позагрубяла длан хвана ръката й, като я положи в скута си. Те поседяха няколко минути, безмълвни, но общуващи. Ариел можеше да усети как спокойствието и сигурността на Чедила се просмукват в нея и бе благодарна за това, особено в този момент.

Когато Чедила най-после заговори, гласът й бе ведър и спокоен.

— Именно това трябваше да стане.

— Наистина ли? — попита тихо Ариел.

Дойката й отвори очи и се обърна към нея с усмивка на устните си, която достигна до дълбините на нейната душа.

— Да, дете мое. Кръгът се затваря.

— Тогава това не е тъжно сбогуване.

— Това е радостно сбогуване.

Ариел се усмихна, като осъзна, че Чедила е права. Тя целуна набръчканата й буза.

— Сбогом — прошепна тя. — Обичам те. — Бе извървяла няколко стъпки, когато чу Чедила нежно да й вика:

— Нека ръката на Аллах те закриля винаги.

 

 

Дъските на корпуса простенаха, когато десетина морски разбойника издърпаха кораба на Кристофър от плитчините на пристанището Сале. Корабът заплува в по-дълбоки води, моряците отвързаха платната от мачтите и Ариел се заслуша с вълнение в звука от плющенето им на свежия морски бриз. Тя хвана Кристофър за ръката, когато корабът се наклони от вятъра. Той я погледна любопитно.

— Вълнуваш ли се?

— Развълнувана съм и нервна, и уплашена, и тъжна, всичко това едновременно — отговори тя. Корабът се наклони отново и Кристофър я придърпа към себе си.

— Необходимо е малко време, докато свикнеш, но до пристигането ни в Лондон ще имаш вече великолепни моряшки крака.

Ариел сложи ръката си на гърдите му, за да запази равновесие, и под твърдата ленена риза усети амулетите, които бе купила за него.

Усмихна се.

— Ти ги носиш.

— Ще ги нося до гроб, скъпа.

— Тогава ще ги носиш много дълго, защото имам планове за години, години напред за нас двамата.

— Тези планове включват ли много часове „заедно в леглото“? — пошегува се той, като прокара пръст по устните й.

— Много, много, милорд.

Погледът на Кристофър се замъгли и той я погледна сериозно.

— Не съжаляваш ли, че напускаш дома си?

Ариел погледна над кормилото на кораба към бреговете на Мароко, които се плъзгаха назад в ослепителния блясък на сутрешното слънце. Белите сгради и палмовите дървета избледняваха в маранята, докато на Ариел започна да й се струва, че пристанищният град се е превърнал в част от нейните сънища. Мираж, създаден от полета на въображението. Далеч зад града върховете на Атлас пронизваха, облаците; някъде там тя знаеше, че се намира Мекнес, а в него Ел Беди — красив, блестящ, и вълшебен. Там тя си бе създала вътрешен, свят, място, където не бе нито мароканка, нито чужденка, нито част, нито нещо съвсем отделно. Бе обвила своя свят с ефирни мечти, крепеше го с непоколебимостта на един твърде млад и идеалистично настроен човек и знаеше, че това, което се бе опитвала да направи, е невъзможно.

Въздъхна и обгърна с поглед морето пред себе си. Те се носеха към страна, за която не знаеше почти нищо. Но бе повярвала на Кристофър, когато й каза, че там няма прозорци с хубави решетки и закони, които да ги разделят. Нито градини, в които наложниците живеят като красиви, добре отглеждани цветя, чакащи да бъдат откъснати. И тя имаше Кристофър. Ариел усети, че ръката му я прегръща силно, погледна нагоре и се усмихна. В очите му все още се четеше въпросът, и тя знаеше, че отговорът й бе всичко за него.

— Ще ме обичаш ли винаги? — попита тя нежно.

— Всякога и завинаги, любов моя.

— Тогава домът никога няма да ми липсва, защото където ме обичаш, там ще бъде моят дом.

Ариел вече не виждаше Мароко, избледнял в далечината, защото Кристофър я бе притиснал към себе си и я притегляше за целувка, изпълнена с надеждата за утрешния ден и с обещанието за щастие.