Илейн Кейн
Ариел (24)

Глава 24

Кристофър стоеше съвършено неподвижен в предверието на кабинета на Мохамед, но умът му работеше с бясна скорост. Не трябваше изобщо да пуска Фатим след Ариел. Ами ако тя обвинеше Хатум Кадън? Фатим бе точно такъв човек, който щеше да й позволи да се изправят една срещу друга, с всичките подозрения, които имаше към нея. Колкото и да беше умна Ариел, лицето й бе прозрачно почти колкото харемските й панталони. Дори и да направеха опит да бъдат по-дипломатични с въпросите си, Дайва владееше добре изкуството на измамата. Тя щеше веднага да прочете мислите на Ариел, а имаше и този доверен евнух.

Ако Зиад бе с тях, те може би щяха да имат шанс. Но Ариел едва ли би се отървала от единствения си източник на подкрепа, ако почувстваше, че той може и да не одобри действията й. Той претегляше възможността да остави султана, за да ги пресрещне, когато вратата рязко се отвори и Фатим влезе намръщен в стаята, което с нищо не успокои буйното въображение на Кристофър.

— Къде е Ариел? — запита той.

Фатим разпери безпомощно ръце.

— Не можах да я намеря.

— Какво искаш да кажеш с това, че не си могъл да я намериш. Би трябвало да си е в покоите — каза Кристофър, а гласът му премина в недоволно мърморене.

— Но тя не е там. Отишла да види някакво дете.

Кристофър стисна челюсти от ярост. Когато му падне отново в ръцете, възнамеряваше да я завърже за един стол, в която и да е стая, която той напускаше за повече от две минути. В целия си живот Кристофър никога не бе срещал човек, който толкова малко ценеше собствените си думите. Колко пъти й бе казал, не помолил, а казал, да стои там, където ще бъде в безопасност. И тя хиляди пъти бе обещавала.

Докато се тревожеше за нея, тя се шляеше по палата и се занимаваше с някакво си дете. Това вероятно бе представата й за добре прекарано време, докато войската на Язид изпълваше двореца. Нямаше да й бъде толкова лесно. Не и ако той трябваше да проговори.

А предполагаше, че ще има доста неща за казване, когато този ден приключи.

— Успя ли да накараш султана да те изслуша? — попита Фатим.

— Мисля, че ще ни поканят да се срещнем с него всеки момент.

— И как осъществи този невъзможен подвиг, братко мой?

— Изглежда, съм се превърнал в нещо като легенда — сухо отвърна Кристофър. — Където и да отида, стражите и слугите се кланят и мърморят странни неща, които не мога да проумея. Докато дойдох тук, те вече знаеха, че идвам. Мохамед изпрати пратеник, за да каже, че ще ме приеме за малко.

— Винаги така става с теб, братко — заяви възбудено Фатим. — Аз съм принуден да върша подвизи от смелост и преданост без никакво признание или дори похвала, а ти се проявяваш един-единствен път като смел и из цял Магреб се разнасят думи на възхвала. Понякога, братко мой, изобщо не те обичам.

Двойните врати в другия край на стаята, които водеха към кабинета на султана, се отвориха и двама стражи се поклониха според етикета, като ги поканиха да влязат.

— Фатим — предупреди го Кристофър, докато прекосяваха стаята, — помни, че по всяка вероятност няма да разполагаме с много време при Мохамед, а и му носим новини, от които той едва ли ще се зарадва. Опитай се да сдържаш естествената си склонност към многословие и се придържай към най-важното.

Фатим се ухили лукаво.

— Ще направя каквото е по силите ми за теб, но е най-разумно да не искаш от приятелите си невъзможното.

След подписването на документите за сключване на брак Кристофър за първи път влизаше в кабинета на султана. Бяха минали по-малко от две седмици, откакто си бе позволил да бъде подмамен в капана на брачния договор от двете прекрасни очи и невинната на вид привлекателност на Ариел. Той мислеше, че я спасява. Смяташе, че в тези очи ще намери това, което отдавна не се и надяваше, че ще открие. Но както ставаше винаги, бе открил, че любовта, от която се нуждаеше, е именно тази, която го отблъскваше. Баща му го бе научил на тази истина, единственото нещо, което се бе погрижил да научи извънбрачният му син. И Кристофър го бе запомнил добре. Предпочиташе взаимоотношения, при които всички козове бяха в ръцете му. Взаимоотношения, при които не се интересуваше дали жената идва или си отива. Умееше да контролира флиртовете. И възнамеряваше и занапред да живее с помощта на благоразумието, което му бе служило добре толкова дълго време. Щеше да се ожени за Ариел. Но нямаше намерение да я докосва повече. Щеше да запази предпочитанията си към жените, които не биха могли да го засегнат с близостта си. Това бе всичко, което искаше от живота с нея, си каза той, докато чакаше султанът да ги приеме. Като изключим това, той въобще не се интересуваше от нея.

Султанът седеше с гръб към тях, загледан в градините, когато плесна с големите си кафяви ръце. Минаха няколко минути, преди да се обърне към тях.

— Приветствам ви и двамата — каза той със слаб ентусиазъм. — Лорд Стонтън, вие се връщате от среща с моите синове. Кажете ми как са те.

— Сюлейман е в добро здраве, мула Мохамед. Неговите войски очакваха заповедта да сложат край на бунта. Но нямам новини от Ел Язид. Той не беше в Казбах.

— Така е с всички водачи — заяви Мохамед. — Те трябва да са начело на армията и постоянно да напомнят на мъжете за кого се бият.

— Някои владетели командват чрез познание и търпение — възрази Кристофър. — Не е ли това урокът, който преподадохте на своя народ?

— По-късно ще има време и за обучение. Сега трябва да си възвърнем страната. Ако не сторим това, няма да има кого да водим към мир. През дългите си години живот съм научил, че не съществува добро и зло. Слънцето има много нюанси на златното.

— Но някои неща са лоши, мула. Бухарците, например, действат със зъл умисъл.

— Те не са лоши, лорд Стонтън, само заблудени.

Кристофър се надяваше, че философският уклон на разговора някак си ще смекчи съобщението, което трябваше да предадат. Но Мохамед бе настроен твърде милостиво, освен това Кристофър нямаше никаква представа с колко време разполагаха до атаката на Ел Беди от Язид. Знаеше, че не е достатъчно дълго, за да опитва да победи султана в тази дискусия.

— Мула Мохамед, Фатим и аз носим сведения, които не бихме искали да ви поднесем, ако не бяха изключително важни. Няма друг начин да бъдат поднесени, освен директния. Вие сте допринесъл много за мира и благополучието на тази земя, която хиляда години е била разкъсвана от война. Сега някой се опитва да разруши построеното от вас. Фатим и аз знаем кой е той. А също така и Сюлейман.

Мохамед слушаше внимателно, след което погледна Кристофър право в очите и кимна.

— Кажете ми.

— Това е Ел Язид.

Султанът бързо се отдалечи от тях с притиснати към гърдите ръце и тръгна към вратата на балкона. Остана дълго време неподвижен. Най-накрая въздъхна тежко и без да се обръща, прие съобщението на Кристофър.

— Не исках да повярвам, че това е истина, но не съм чак толкова глупав, за да не отчета и тази възможност. Значи сега трябва да чакаме.

— Какво? — Думата се откъсна почти като вик на недоумение от Кристофър.

Султанът се върна в стаята и се усмихна криво.

— Язид е млад и винаги е мечтал за дните, когато властта на султана бе абсолютна. Той не вярва в правителството. Билад Ал Махзан и Билад Ал Сиба нямат право на съществуване в неговия свят. Той предпочита сам да определя бъдещето на Магреб. Вероятно това ще му послужи като добър урок. След това ще разбере, че старите методи не са толкова добри. Може би ще ме слуша с повече уважение, когато всичко свърши.

— Мохамед, той предвожда бухарците. Уби невинни хора по време на Фантазията. Докато говорим, той напредва към Ел Беди — убеждаваше го Кристофър.

— Той идва да говорим — тайнствено каза Мохамед. — И внимавайте какво приказвате, лорд Стонтън, защото той е мой син и престолонаследник.

— Вие имате двама сина.

— Но само един наследник.

— Във вашите очи, мула. — Кристофър почака за някакъв отговор, но султанът се бе върнал към прозореца и се бе загледал отвъд градините. Кристофър разбра, че са отпратени, но все още не можеше да напусне.

— Възнамерявате ли да му предадете трона си? — продължи той след няколко минути. — Мога да ви гарантирам, че договорът с Англия ще бъде анулиран, ако Язид се възкачи на престола. Длъжен съм да докладвам за това на краля.

— Няма да му отстъпя трона си, лорд Стонтън. Има други начини да се потуши бунтът, освен със сабя. Ще го изпратя на хадж.

Фатим поклати едва забележимо глава към Кристофър.

— Велики мула, не смятам, че поклонението на свещените места ще просветли наследника.

— Бил ли сте някога на хадж? — попита султанът.

— Да, мула. Преди две години. За мен, както и за повечето хора, това бе пътуване, изпълнено с просветления. Но то не променя същността на човек.

— Нужно е само да се промени начинът, по който той вижда творението на Аллах — каза султана.

Кристофър разбра, че тяхната среща е лишена вече от смисъл. Мохамед бе взел решение. Ако успееше някак да примами Язид и да го принуди да отиде на хадж, с това щеше да отсрочи за малко непосредствената опасност. Но Кристофър знаеше, че докато е жив и на свобода, Язид ще заговорничи срещу баща си. Фатим беше прав. Същността на човека не можеше да се промени.

Кристофър се приближи до Мохамед и му протегна ръка.

— Желая ви успех, мула.

Мохамед се обърна, пое дланта му в крепко ръкостискане и погледите им се срещнаха. Това безмълвно общуване означаваше много и те се разделиха с уважение един към друг.

— Ще анулирам споразумението ви, лорд Стонтън. Но ще продължим преговорите. Махзанът няма да се отрече от мен, щом Язид тръгне на път за Мека. За едно мигване на Аллах светът се променя, лорд Стонтън. Добре успях да разбера това — извика след него Мохамед Бен Абдулах.

Кристофър кимна, след което се обърна и се отправи към вратата с Фатим, който го следваше по петите. Но когато стигна до нея, вратата се отвори с трясък. И в този миг Аллах мигна с клепки.

Кристофър стоеше лице в лице с Ел Язид. За секунда погледите им се срещнаха и две воли се сблъскаха една с друга като светкавици. След това Язид прикри омразата си и погледът му мина покрай Кристофър, сякаш той изобщо не съществуваше.

— Татко мой! — каза той и се запъти да прегърне Мохамед.

Кристофър тихо затвори вратата и остана в тронната зала. Не го интересуваше какво вярва султанът. Знаеше по-добре, че Язид не е дошъл тук с добри намерения.

— Отпрати тези неверници да си вървят, татко. Имаме да си казваме много неща за Магреб и кръвта на Аллах, предадена ни от Мохамед.

Мохамед Бен Абдулах хвърли бърз поглед към Кристофър и Фатим. Но той само се усмихна на сина си и стисна раменете му в прегръдка.

— Лорд Стонтън е годеник на моята повереница, а другият е синът на моя голям приятел халиф Ал Рашид. Те са верни като членове на моето семейство и са винаги добре дошли.

Кристофър забеляза как Язид кипна, но принцът бързо прикри своята ярост с мазна усмивка.

— Тогава нека погледаме залеза. Бих искал да си кажем няколко думи, татко мой, поне отчасти насаме.

Султанът го поведе към балкона и спря там, където Кристофър и Фатим все още можеха да го виждат. Фатим се наведе към Кристофър.

— Не смятам, че Мохамед вярва на Язид толкова, колкото искаше да ни накара да си помислим.

— Аз му имам още по-малко доверие — отговори Кристофър. Докато гледаше мъжете на балкона, мислите му се върнаха към последното изречение на Мохамед. Годежът щеше да бъде анулиран. Вече нямаше да се тревожи за своето задължение спрямо Ариел и султана. Бе освободен от него. И това бе повод за празнуване. От самото начало годежът бе плод на недоразумение. Инстинктите му бяха подсказали правилното решение, когато каза на Робърт, че няма да има нищо общо с женитбата.

Тя му бе наложена. Както и на Ариел. Тя бе дала ясно да се разбере, че не иска да има нищо общо с него. Всичко, което виждаше пред себе си, бе образът на Ариел — блясъкът в очите й и нежната музика на нейния смях. Умът му се изпълни със спомени за нейната спонтанна и същевременно стеснителна природа, със сладостното предчувствие, че всеки момент ще извърши нещо съвсем неочаквано, нещо необичайно, от което дъхът му ще секне. Тези неща щяха да му липсват.

Но той едва ли щеше да й липсва, осъзна той и се отърси от младежките си фантазии. Тя всъщност искаше Язид, който стоеше на не повече от десет метра от него, и кроеше планове да притежава всичко, което притежаваше и Хатум Кадън. Бе използвала всяка благоприятна възможност, за да му даде ясно да разбере, че не иска нищо от него. Дори бе отишла при Язид при първия удобен случай. А самият Кристофър, със своето глупашко сладострастие, й бе осигурил този удобен случай. Не, Ариел нямаше да скърби за разваления годеж. Тя ще се зарадва.

Кристофър внезапно бе откъснат от своите мисли от вика на Мохамед. Фатим бе на балкона секунда преди него и двамата се сблъскаха на отворената врата, точно когато Язид вадеше ятагана си.

— Аз съм създаден да бъда султан на цял Магреб! Ти, стари глупако! — редеше принцът с презрително изражение на лицето, докато извитото острие описваше широка дъга. — Няма да отида на хадж! Ще бъда султан и никой няма да ме възпре да направя това. Това е мое право. Аллах ми го е дал още с обреда на моето раждане. Ти беше готов да разрушиш нашата сила. Направи ни меки като клисавите неверници, които са запълнили нашите пристанища и ограбват дадените ни от бога дарове. Не. Никой няма да ме спре този ден. Добре виж това, татко мой. Защото ти е за последен път.

Мохамед не направи опит да се защити; той дори не понечи да вдигне ръце срещу святкащото острие на смъртта, което Язид владееше добре. Ятаганът на Кристофър бе този, който попречи на насочения надолу смъртоносен удар.

— Не! — изкрещя Мохамед. — Няма да ме защитаваш срещу собствения ми син!

Кристофър най-сетне видя гневна искра по лицето на Мохамед. Той отби удара на Язид и подаде ятагана си на Мохамед.

— Тогава защити се сам, мула.

По-възрастният мъж се придвижи с пъргавина, която не можеше да се очаква от възрастта му. И тя изненада Язид, защото когато султанът нанесе силен вертикален удар, наследникът отстъпи крачка назад.

— Няма да разрушиш всичко, което съм изградил тук — заяви Мохамед и пристъпи към сина си. — Алчността на майка ти ври в кръвта ти. Никога няма да управляваш тази земя. Поне докато съм жив и мога да те спра.

— Аз нося кръвта на саадинците, законните наследници на трона.

Мохамед пропусна целта, защото реагира на думите на Язид.

— Какво?

Язид спря за момент и се усмихна победоносно.

— Никога, през цялото това време, ти не разбра, че единствената цел на майка ми е да те види мъртъв и да сложи своя собствен потомък на трона. Тя бе последната от саадинците. Принцеса по наследствено право. Ти и твоят баща сте й го отнели. Чрез мен тя трябваше да го получи обратно, ако не беше толкова егоистична. Вместо това сега тя лежи мъртва в градината. Както ще лежиш и ти. Както и Каролин.

При израза на недоверие, който се изписа на лицето на баща му, Язид отметна назад глава и се разсмя.

— Горката Каролин. Ако ми бе оказала поне малко внимание. Но то бе предназначено единствено за теб, така че тя умря от най-ужасната смърт. Отрових я.

За секунда тишината изпълни въздуха като предвестник на буря; тогава яростта и мъката на Мохамед се отприщиха иззад стената, която бе издигнал преди осем години. Бойният вик, който излетя от устата му, се разнесе из двореца, разтърсвайки кристалните полилеи и отеквайки чак в градините на Ел Беди като зловещо знамение, и нямаше никой в двореца, който да не го чу и да не потръпне при този зловещ звук. Той вдигна ятагана на Кристофър високо над главата си и атакува своя син и наследник, като се хвърли срещу Язид със сила, която повали двамата мъже на земята и те започнаха да се търкалят по покрития с мозаечни плочи под на балкона.

Ариел също чу вика. Със стегнато сърце тя се втурна през вратите на тронната зала и полетя към балкона, като търсеше източника на този отмъстителен вик. На прага на балкона тя се закова и впери поглед в тялото, което лежеше неподвижно върху лъскавите плочи.

Сякаш времето бе спряло. Ариел можеше да чуе неестествено веселата песен на пойните птици в градините долу. Усещаше топлината на следобедното слънце, която се изливаше върху голите й ръце. Но тялото й сякаш се вцепеняваше, докато в един момент престана да чувства всичко, освен мястото, където сърцето й бе изтръгнато от самата й душа. Ариел притисна ръка към устата си и преглътна яростта, заседнала в гърлото й, като гледаше аленото петно върху гърдите на своя настойник.

Ятаганът на Кристофър стърчеше забит в гърдите на Мохамед, а от двете страни на неподвижното му тяло стояха двамата мъже, които бяха разбили нейните мечти. Главата й забуча, сякаш рояк от десет хиляди стършела се бе събрал в мозъка й, и Ариел усети, че светът лудо се разлюля.

Не може да бъде. Не искаше да повярва, че това е могло да се случи.

По-късно, когато Фатим й каза как бе пищяла, как мъката и скръбта в гласа й бяха покъртили всяко живо същество на хиляди мили наоколо, Ариел не можа да си спомни да е произнесла дори и звук. В този момент вцепенението я бе обхванало изцяло.

Тя се спусна като подплашено дете към неподвижното тяло на Мохамед. Пръстите й погалиха гърдите, където кръвта се просмукваше през дрехите му и образуваше едно уголемяващо се петно върху обсипаната със скъпоценни камъни туника. Тя бе поставяла глава върху гърдите му нощ след нощ след смъртта на майка си. Само с Мохамед се бе чувствала достатъчно безопасно, за да заспи. Той тихичко я бе уверявал, че Аллах си има план за всички тях в този свят. Резонансът на дълбокия му глас я бе карал да се чувства в безопасност. И тя му бе вярвала.

Но сега опората, на която се бе уповавала, бе безмълвна и изстиваща. И неговото обещание също изстиваше, защото вече не можеше да види плана на Аллах за себе си. Светът, който обичаше, се бе преобърнал наопаки. Нещата, които ценеше и на които се доверяваше, се бяха превърнали в жестоки карикатури, опетнени и обезобразени.

Аллах не можеше да има извинение за този ужас. Това не можеше да бъде планът, който Той имаше за нея. Това, че Той жалееше за убийството на мъжа, който бе нейният единствен баща, бе толкова сигурно, колкото и факта, че върховете на Атлас се издигат на изток. И тя видя съвсем ясно какво трябваше да направи.

Ариел знаеше, че този подтик дойде от източник в нея, роден от едно абсолютно знание. Тя не трябваше да мисли. Тя знаеше. Бавно се отдръпна от Мохамед. Извърна лице от султана и погледът й се срещна с онзи на мъжа, който бе разрушил всичките й мечти. Очите му бяха почервенели от злоба и омраза, чувства, точно отговарящи на техния цвят. Не можеше да си представи как е могла изобщо някога да му се довери. Или защо не бе видяла това преди. Но каквито и да бяха провалите й в миналото, тя нямаше да позволи те да продължат. Когато се втурна към него, имаше една-единствена цел; искаше той да усети болката от това, което бе причинил. Тръгна към Язид с намерението да издере с нокти лицето му и да изтрие самодоволния израз на злорадство от него, с намерението да срине неговия триумф, както той бе сринал всичко, което бе обичала и ценила.

От другата страна на балкона Кристофър видя само как Ариел тръгна от мъртвото тяло на Мохамед към ръцете на човека, който го беше убил. Сърцето му се сгърчи като изсъхнало листо. От времето на първата им среща, някъде дълбоко в него се бе таила вяра — както изглеждаше, нерушима, — че Ариел всъщност не е безсърдечно користолюбива, както понякога си мислеше той. Но когато се затича към Язид и ръцете му я обгърнаха, тази вяра сега умря и остави Кристофър опустошен.

Само преди няколко мига той бе тъгувал, че Ариел не изпитва любов към него! Наистина ли, дори за части от секундата, се бе усъмнил в нейните мотиви, когато си помисли, че вероятно си е съставил погрешно мнение за нея? Чудовищността на неговата глупост го ужаси и черупката около сърцето му се втвърди. Тогава Кристофър разбра, че неизбежното най-накрая трябваше да стане. Той никога вече нямаше да се довери. Като я вида да тича към Язид, усети как сърцето му се покрива с ледена броня. Струваше му голямо усилие дори да я мрази.

Язид видя как лицето на Кристофър се превърна в непроницаема маска, когато Ариел полетя към него. Въпреки оголените й нокти, ръцете на Язид се затвориха около нея като стоманени окови.

— Колко сладко, любов моя, че можем да споделим нашия триумф. Днес целият Магреб е наш!

Ариел се бореше срещу него жестоко.

— Ти…

Язид прекъсна жлъчния отговор, който бе на устата й, като задуши думите й с целувка, която накара злобата й да се надигне с бяс в устата й. Ариел се опита да го отблъсне, да изкрещи. Най-сетне успя да откъсне устата си от отвратителната му целувка. Задъхана, тя отвори уста да изкрещи опровержение на неговото обвинение, но върхът на острие се опря в нея отстрани и я накара да замълчи. Тогава за първи път тя извърна глава към Кристофър. Знаеше, че той е там, както също така инстинктивно знаеше, че макар в гърдите на Мохамед да бе забита неговата сабя, не той бе убил нейния настойник. Но мислите й бяха толкова погълнати от огромната загуба, която я бе сполетяла, и вината на Язид, че не бе хвърлила дори и бегъл поглед към него, откакто бе влязла в стаята. Сега, когато погледна към него, всяка надежда, че той ще я разбере, умря.

Язид забоде тържествуващ поглед в Кристофър, който отвърна само с иронично безразличие.

— Като че ли стигнахме до безизходно положение, лорд Стонтън.

— Как така? — отговори Кристофър с безразличие.

— Аз имам всичко, което желая, а ти, който рискува да ми попречиш, нямаш нищо. Нямаш договор, жена и, мисля, достойнство в очите на твоя бог. Нямаш нищо. Твоето време в Мароко свърши. Но тъй като загуби толкова позорно играта, не виждам смисъл да те убивам. Вместо това имам задача за теб.

— Разбирам.

— Напусни страната ми, лорд Стонтън. Но отнеси едно съобщение, когато се върнеш при твоя крал. Кажи му, че Магреб е единствената звезда в небосвода на Аллах. Не сключваме съюз със страни, които се стремят да изсмучат кръвта ни за собствени цели. Неверниците само отслабват силата ни. Кажи на твоя крал да стои далеч от моите брегове. За разлика от баща ми аз няма да проявя милост към неверниците, без значение какви са техните намерения.

— Ти трябва да бъдеш съден за убийство, Язид. Ако беше в моята власт, щях да се погрижа за това.

Язид изсумтя.

— Поставяш на изпитание моята благосклонност, невернико. Махай се от очите ми. Ако пътищата ни се кръстосат отново, ще те убия собственоръчно.

— Ти вече опита, Язид. Сигурен ли си, че ще можеш да го направиш?

Очите на Язид се присвиха в зелени цепки от омраза.

— Единствено знанието, че ще страдаш повече, като те оставя да живееш, ми позволява да те освободя. Ти имаш едно слабо място, невернико, и аз го открих. — Той го погледна за момент и се усмихна злорадо. — Имам единственото нещо, което желаеш. И ти няма да имаш покой от този ден нататък, знаейки, че ще имам на разположение нейното тяло.

Кристофър погледна към Ариел и студеното безразличие, което видя в очите му, я нарани така, както нищо друго не би могло.

— Грешиш, Язид. Ти не притежаваш нищо, което желая.

Болката в сърцето й накара коленете й да омекнат и тя се отпусна тежко върху върха на камата на Язид, докато тя не прониза плътта й. Само острата болка от стоманата, врязваща се в нея успя да изтръгне ума й от болката, причинена от презрението на Кристофър. Но дори тази парлива болка не можа да съживи силите й. Вече не я бе грижа каква ще бъде съдбата й. Дали щеше да свърши в харема на Язид или, по-лошо, да бъде заклана с безмилостните инструменти на удоволствието, за което жадуваше той. Вече нямаше значение.

Кристофър отмести поглед, лицето му изразяваше пълно безразличие, а Язид придърпа Ариел към себе си, за да я задържи изправена. Фатим бе този, който проговори в нейна защита.

— Пусни я, мула. Имаш целия Магреб. Какво е една проста жена за теб сега?

Язид се надсмя над Фатим, като изкриви устни към младия берберин. Той стисна лицето на Ариел между пръстите си, докато страните й побеляха от болка.

— Да пусна на свобода такова рядко украшение? Оставяш твърде лесно простият ти ум да се издаде, Фатим Ал Рашид. Не, твърде дълго съм чакал този момент. Ще я използвам добре и често, и тя ще плаче за милост, преди да свърша с нея. — Той се засмя.

Кристофър направи рязко движение с глава и сетивата му внезапно се изостриха.

Смехът на Язид рязко се извиси, докато се превърна в гръмогласен презрителен хохот. Той рязко извади камата от мястото, където я криеше, и я насочи към нежната шия на Ариел.

— Ти отново загуби, лорд Стонтън. Загуби онова, което дори не вярваше, че имаш. Това ще ми достави огромно удоволствие. Хиляди жени просят за един мой поглед, а тя посмя да ме отблъсне. И докато се задоволявам с нея, ще изпитвам още по-голямо наслаждение поради факта, че имам това, което ти желаеш. Ще я накарам да зове твоето име и след това ще я принудя да го прокълне.

Той погледна Ариел с яростен поглед и последните следи от маската на обич изчезнаха.

— Ще съжалиш за деня, в който някога си срещнала лорд Стонтън, малка Ариел. Най-сетне ще разбереш къде е твоето място сред мъжете на този свят.

Ариел не направи опит да му се противи. Тя бе загубила. Бе рискувала съдбата си в опит да промени нейния ход. Но това, което бе направила, стана причина за разрушаването на всичко, което се бе стремяла да запази. Искаше само всичко да свърши по-бързо.

Фатим направи рязко движение напред и острието на Язид остави тънка линия кръв върху гърлото й, преди Кристофър да го отблъсне назад. Тя видя смръщените му вежди, укоряващи Фатим, и сърцето и за сетен път бе сломено. Той не искаше Фатим да си губи времето с нея. Всъщност не го винеше; съществуваха много по-важни неща, които трябваше да бъдат направени.

— Опасявам се, че сега трябва да вървим — съобщи ухилен Язид. Фатим погледна още веднъж напред, но Кристофър го сграбчи за ръката и поклати глава.

— Остави го да върви, Фатим.

Очите на Ариел не изпуснаха нито за миг лицето на Кристофър, докато Язид я извеждаше с гърба напред от тронната зала. Върхът на камата все още бе насочен към гърлото й. Тя искаше да запомни всичко в него. Щеше да се нуждае от тези спомени в ужаса на дните, което й оставаха.