Илейн Кейн
Ариел (13)

Глава 13

Когато Ариел се върна в шатрата на харема, предното й платнище бе вече повдигнато и навсякъде кипеше подготовка за Фантазията. Кармела привлече погледа й, правейки й знак, че е запазила едно местенце и за нея, и Ариел с благодарност си проправи път между жените, за да стигне при приятелката си.

— Къде ходи? — прошепна Кармела, като наблюдаваше военния парад, минаващ край шатрата.

— Язид искаше да говори с мен.

— Язид? Какво би могъл да ти каже?

Ариел слушаше Кармела с половин ухо, докато с вълнение оглеждаше лицето на всеки войн, търсейки Язид. Тя трябваше да разбере какво е намислил. Завръщайки се от тайната среща, тя си бе задавала въпроса, как ли ще говори Язид със султана тази вечер. Фантазията и празненството след това щяха да продължат до ранните сутрешни часове и тя просто не можеше да си представи как Язид ще изложи своя случай пред баща си. Колкото повече мислеше за това, толкова по-странно й се виждаше неговото изявление. Благодарна беше, че Кристофър не можеше да присъства. Той и Язид вече бяха на нож, и тя не се съмняваше, че присъствието му на спора със султана по въпроса за женитбата й щеше да доведе до открита битка.

Ариел хапеше устни, без да забелязва блясъка и веселието, погълната от опита си да разкрие намеренията на Язид. Но колкото пъти стигаше до възможния, отговор, толкова повече започваше да се съмнява в правилността му. Все пак Язид беше принц и престолонаследник. Ако някой можеше да направи това тази нощ, това бе само той. Ариел прогони мислите си и насочи вниманието си към гледката и звуците на Фантазията.

Знамената на двеста племена, събрани за Фантазията, плющяха от вечерния бриз — тюркоаз и сапфир за някакво крайбрежно племе, изумрудено със сребърни звезди за друго от Долния Атлас, тъмно оранжево, разделено с черна ивица — за трето. Току-що запалените фенери още не хвърляха сенки, тъй като слънцето обливаше с горещата си коса светлина равнините дори и докато потъваше зад хоризонта. Когато парадът свърши, всеки воин отиде в лагера на своето племе, за да прегледа оръжието си и напои коня си. Вече се стичаха ездачи и нареждаха конете си един зад друг, докъдето стигаше погледът. Те бяха най-добрите бойци на страната, довели със себе си най-расовите коне от табуните на племената си. Украсени най-изискано, арабските коне подскачаха и пръхтяха, блъскайки се един друг. От всеки конски нагръдник висяха дълги разноцветни пискюли в тон с тези, които украсяваха поводите на юздите. От високите, украсени с орнаменти лъкове на седлата подрънкваха звънчета, а в пищните им гриви и опашки бяха вплетени панделки за глава на конете, които и от араби, и от бербери се приемаха като любими членове на семейството.

До втората третата атака още нямаше да е паднал пълен мрак и докато светлината бе още силна, жените си шушукаха, изпълнени с удоволствие, че могат да наблюдават толкова много непознати мъже. Едничкият поглед, който те успяваха да си откраднат от някой красив каид, щеше да дава храна на глада им за външния свят през многото дълги и самотни нощи. Докато Ариел слушаше техния развълнуван шепот, мислите й се върнаха към пикника този следобед, а от него — към Кристофър. Той се държеше приятелски и весело, докато нейното собствено поведение не прекрачи границите на търпението на всеки мъж. Неохотно си призна, че той бе направил всичко възможно, за да бъде любезен и да заличи разрива в техните взаимоотношения. Беше се опитал да се оправдае за лъжите си и едва не се извини за направеното от него предложение за брак. Ариел се усмихна. Но това бяха вяли опити, навяващи необяснима тъга. Кой би повярвал, че ще поиска извинение от него за такова нещо. Знаейки, че до разсъмване годежът им ще бъде развален, тя изведнъж пожела да го види още един път.

— Mierda!^[1]

Възклицанието на Кармела изтръгна Ариел от меланхоличния унес, в който бе изпаднала.

— Какво има?

— Върна ли се? — изгледа я подигравателно Кармела.

Ариел започна да протестира, преди Кармела да успее да я прекъсне.

— От tierra del sueno, от тази страна на мечтите, в която се бе пренесла. От десет минути не си чула нито една моя дума!

— Не съм мечтала. Гледах ездачите.

Кармела изсумтя подигравателно:

— Тогава би трябвало да ме разбереш.

Ариел стисна зъби, изпаднала в безсилен гняв, че почти са я хванали в лъжа.

— Ами, не знам за какво говориш. Тук има хиляди мъже, ти би могла да гледаш всеки един от тях.

— Може и изобщо да не съм гледала мъж — подметна Кармела.

Ариел вдигна поглед нагоре.

— Не искаш да кажеш, че изпитваш вълнение от някой кон.

— Добре де. Мъж е. И то какъв! Откакто се е появил, всички жени в харема са полудели.

— Къде е?

— Там! — Кармела посочи към една група коне, които се намираха две шатри по-далеч от тях.

С всяка измината минута въздухът ставаше по-плътен. В сгъстяващия се мрак и в носения от вятъра пясък беше трудно да се види каквото и да е.

— Кармела, не виждам…

— Ей там! — Избухливата й приятелка я прекъсна и започна да сочи с пръст още по-настойчиво. — Язди черен кон, с няколко педи по-висок от другите, целият е облечен в черно. Как да не можеш да го видиш! — запита тя остро. — Той прилича на черна пантера, с очи, блестящи като синевата на Средиземно море.

Ариел се смрази цялата. Присви очи, взирайки се в мрака. Още преди да го види, вече знаеше, че е той. Ездачът се откъсна от групата мъже. Той завъртя лъскавия жребец, който се изправи на задните си крака. Конят беше черен като нощ, цвят, доста рядък за породата му. Копитата му проблеснаха в светлината на фенерите и жребецът рязко изцвили. Белите му зъби и пламтящите червени ноздри бяха в остър контраст с редкия за благородната му арабска порода черен цвят.

Целият харем сякаш въздъхна, когато войнът се насочи право към тяхната палатка. Неговата джелаба бе затъкната в меки черни ботуши, а на памучната му черна чалма висеше само един увит сребърен шнур. Седлото бе украсено със сребърни пискюли, но по коня нямаше никакви други звънчета и отличия. Боецът правеше силно впечатление. Дрехите му контрастираха напълно с разточителната пищност на другите ездачи. Те излъчваха сила и сдържаност. И магнетизъм. След миг той бе вече до шатрата. Жените седяха частично покрити от ниска преграда и смелият воин можеше да погледне вътре само ако яздеше достатъчно близо. Когато беше вече достатъчно близо, наложниците и одалиските се прикриха зад шалове и воали. Едно беше да наблюдаваш мъжете зад прикритието на преградата, но вече съвсем друго точно пред тях да се намира изправен воин, който като че ли гледаше вътре.

— Смелчага е! — изсмя се Кармела и прелъстително отметна черната си коса върху раменете си. Тя седеше изправена върху възглавницата, изпъчила напред пълните си гърди. — Той гледа насам!

Ариел седеше също като Кармела, леко повдигната на възглавницата си. Тя беше замръзнала в тази поза, когато ездачът се бе откъснал от групата. Сърцето й се беше качило в гърлото. Беше великолепен. Нито един сред хилядите мъже наоколо не можеше да се сравнява с него. Още в мига, в който тя втренчи очи в него на фона на избледняващото слънце и изпълнения с прах въздух, тя знаеше кой е той. Не беше нужно да вижда лицето му. От начина, по който седеше на седлото, по мощните му широки гърди, очертаващи се под развятата черна пелерина, тя разбра, че това с Кристофър.

Очите им се срещнаха, когато той минаваше край шатрата. Беше само за миг, но Ариел почувства, че погледът му сякаш я докосва. Лицето му не изразяваше никакви чувства, но очите му някак показваха, че той я търси. Като че ли я молеше да му даде някаква сигурност, но преди Ариел да успее да разбере какво точно иска, той зави с огромния си кон и препусна в галоп към стартовата линия. Само миг след като изчезна шатрата вече гъмжеше от разговори. Смелостта му предизвика тръпки от вълнение сред жените. Но по-силни от вълнението бяха догадките, които плъзнаха като огнени езици в харема. Коя беше дошъл да види? Нямаше и съмнение, че той беше любовник на някоя от тях. Смелостта на постъпката му, неизмеримата опасност, на която бе изложил себе си и наложницата, наглият интерес, който прояви към харема на султана, всичко това подейства на жените като опиум. Всяка заоглежда съседката си, разяждана от ревност и гняв. Те не биха се спрели пред нищо, за да открият престъпницата. Сред тях нямаше нито една, която да не желаеше да бъде любовницата на воина, но те изгаряха от желание да открият жената, изневерила на своя султан, и искаха да я видят наказана. Като глутница дебнещи чакали те оглеждаха шатрата, готови да разкъсат една от тях.

— Той погледна насам — повтори Кармела с очи, пламнали от страст.

— Зная — отвърна Ариел с нисък и тих глас.

— Никога не съм виждала такъв мъж. Паоло би изглеждал като мишка, като мравка до него. Погледни бързо, трябва да разберем под флага на кое племе язди.

Воините се бяха строили в редици, простиращи се толкова надалеч, че бе трудно да се види краят им. Дипломатите и политиците в шатрите и хората от племената, седящи на открито, мълчаха в очакване. Беше толкова тихо, че Ариел чуваше шумоленето на платнището, поклащано от вечерния бриз. Конете пръхтяха, тупаха по земята в нетърпеливо очакване на атаката. Дори харемът беше притихнал и очите на всички бяха приковани в редиците на въоръжените мъже.

Нападението започна.

Конната фаланга се спусна напред. Всеки воин яздеше ниско приведен, пришпорвайки силно коня си, като всички препускаха право към шатрите. Всичко бе притихнало, чуваше се само гръмовният тропот на четири хиляди чифта копита, биещи безплодната мароканска земя. Знамената се развяваха, въздухът трепереше от плющенето на пелерините върху пулсиращите мускули и от стихията, втурнала се към шатрите. Всеки ездач държеше пред гърдите си пушка или ятаган. Те все повече и повече се приближаваха. Всички жени около Ариел се притискаха една към друга, споделяйки страха и възбудата от вида на препускащите коне, които бяха вече съвсем наблизо. Тогава, в последната секунда, когато вече половината харем беше започнал да крещи от страх, когато конете бяха готови да прегазят защитната преграда и да се нахвърлят върху жените, изпотъпквайки ги, бойците внезапно спряха, при което всички коне се изправиха на задните си крака и заритаха с копита във въздуха.

Всички заедно изкрещяха в един глас и нощта закънтя от изстрели на пушки. „Аллах Акбар! Аллах Акбар!“ Въздухът вибрираше от крясъците на мъжете. Ятаганите хвърляха златни отблясъци на светлината на огъня, дългите им закривени остриета се извиваха в нощта, когато мъжете разсичаха въздуха. Конете бяха съвсем близо, Ариел чуваше тежкото им дишане, долавяше миризмата на пот от повдигащите се хълбоци, чувстваше горещината, която се излъчваше от мускулите им в хладния нощен въздух.

По време на бясната атака Ариел беше изгубила от погледа си Кристофър и като оглеждаше линията на бойците, тя забеляза Язид. Той беше застанал точно пред шатрата на султана. Сироко се вдигаше непрекъснато на задните си крака, а Язид надаваше викове и пригласяше на другите с високо вдигната над главата си пушка. Беше се изправил на стремената, мускулите му бяха напрегнати, а очите му излъчваха същия маниакален блясък, който Ариел бе видяла по време на срещата им тази вечер. До него Сюлейман също крещеше и размахваше ятаган над главата си. Възседнал красивия си сив жребец, той обаче не изпитваше и капка от напрежението на Язид. От лекотата, с която се беше отпуснал на седлото, ставаше ясно, че за него това е само една игра. Но тя знаеше, че за Язид Фантазията бе нещо много, много повече. Язид даде сигнал за прегрупиране и предводителите на всяко племе издадоха заповеди, събирайки хората си за втора атака.

— Черният боец трябва да е бил най-отпред по време на атаката — каза Кармела с пресипнал от крещенето глас. — Не го видях. А ти?

Ариел поклати глава. И тя като Кармела се чудеше какво ли се беше случило с Кристофър.

Нервният смях отново изпълни шатрата, напрежението като че ли бе станало дори приятно.

Ариел гледаше над морето от жени. Пискливите разговори й причиняваха главоболие. Тя се чудеше дали да не вземе Зиад и да отиде при Белметови. Освен че щеше да се измъкне от харема, бе повече от сигурна, че те щяха да знаят какво възнамеряваше Кристофър с участието си във Фантазията. Точно беше решила да се извини по някакъв начин на Кармела, когато видя, че Дайва си проправя път и идва към тях.

— Ето го — простена Кармела. — Погледни го. Между принца и него има двама мъже. Дори бъдещият султан не може да се мери със стойката на черния воин.

— Еднакво високи са — каза Ариел, внезапно раздразнена от увлечението на Кармела по Кристофър.

— Но черният воин е като пантера, докато Мохамед Ел Язид е като лъв. Лъвът е могъщ и страховит, истинският цар на пустинята, но пантерата… м-м-м… — тя облиза устните си, а Ариел се обърна отвратена. — Пантерата е загадъчна и крие тайни, тя е лукава, грациозна и умна.

— Говориш така, като че ли го познаваш, Кармела.

Двете млади жени се обърнаха едновременно и впериха очи в Хатум Кадим.

— Не, султанке — отвърна Кармела и лицето й внезапно стана предпазливо и безизразно. — Никога преди това не съм го виждала, но както и всички тук, аз съм заинтригувана.

— Да, на всички ни е интересно. Бих искала да зная кой е и от кое племе идва. Бих обсипала с подаръци онзи, който ми каже всички тези неща.

— Нищо не зная за този мъж, Дайва, но ако науча нещо, веднага ще ти кажа.

— Много жени го видяха как гледа насам.

— Мисля, че е каприз. Нищо повече.

— Разбира се. — Дайва леко се усмихна и очите й проблесна съмнение. Тя престана да разпитва Кармела и насочи вниманието си към Ариел. — Великолепен е, не си ли съгласна Ариел?

— Да, Дайва. Хубав е и умело върти сабята. Много странно. Каква неотразима комбинация нали.

Дайва се усмихна злобно.

— Наистина. Какво нещастие, че сватбата ти вече е уговорена. Ако съпругът ми познаваше този мъж, той би те свързал с него. Вместо това ти си сгодена за един блед англичанин. Какъв срам! Все пак би трябвало да предпочиташ женитба с някой от твоята вяра.

— Аз съм напълно доволна от съпруга, който султанът избра за мен — излъга Ариел с лекота. Никога, дори и в моменти на най-голямо отчаяние не би признала друго на жената, която се бе отнесла с майка й като с враг. Още повече, че на Ариел определено й беше приятно да усеща колко много Дайва грешеше в преценката си за Кристофър. — Трябва да го видиш скоро — продължи тя. — Може би той ще те изненада.

— Малко неща могат да ме изненадат, Ариел, защото малко са нещата, които не знам. — Дайва се обърна да си ходи, като подвикна през рамо: — Ще чакам да науча нещо повече за черния воин, Кармела. Разчитам, че скоро ще дойдеш при мен.

Когато тя се отдалечи достатъчно, за да не чуе, Ариел се обърна към Кармела:

— Тя мисли, че го познаваш.

— Казах й истината. Не го познавам — сви безгрижно рамене Кармела. — Но бих дала мило и драго, за да променя това.

— Кармела, държиш се като глупачка. Тя мисли да те застави да узнаеш кой е той. Сигурно разбираш, че когато й дадеш тази информация, тя ще те обвини. Ще каже, че си изменила на султана, като си легнала с него.

— Черният боец е мъж, за когото си струва да умреш.

— Как можеш да говориш такива неща!

— Мога — троснато отвърна Кармела. — Една нощ в неговите прегръдки струва колкото хиляда нощи в харема. За какво живея? За какво, питам те? Султанът не се интересува от прелестите ми. Ясно е, че никога повече няма да ме повика в леглото си. Пред мен са безкрайните, с нищо незаети дни, следователно не ми остава нищо друго, освен да бъда една стъпка пред Дайва и Райзули. Какъв живот е това! Защо да не пожертвам толкова баналното си съществуване за още една възможност за наслада.

Ариел я загледа онемяла. Като че ли за първи път виждаше живота на приятелката си. Ариел мислеше, че поради открития характер на Кармела и безгрижното й поведение тя бе най-малкото доволна. Разбира се, тя бе продадена в робство и Ариел не хранеше илюзии относно ужаса на този случай. Тя сви устни замислено. Не можеше да каже на Кармела, че Кристофър е Черния воин. Тя никога не би разбрала как Ариел би могла да се откаже от живот с мъж, за когото тя е готова да умре. Не можеше да й обясни това по никакъв начин. Щеше просто да си помисли, че Ариел е глупачка. Мисленето на Кармела беше напълно черно-бяло. Тя не би разбрала нюансите на сивия цвят, с който Ариел бе принудена да се бори. Не беше просто да желаеш един мъж, защото само Ариел знаеше добре колко силно желае Кристофър. Тялото й издаваше този факт винаги когато го видеше. Но това не променяше решението й. Нейният дом бе тук. Мохамед Бен Абдулах, Чедила, Язид и Сюлейман бяха нейното семейство. Те я бяха приютили, когато тя нямаше къде да отиде. Дори и да не я обичаха така, както я бе обичала майка й, поне бяха заслужили нейната преданост. Преданост, която баща й завинаги бе загубил, като ги беше изоставил.

Кармела се наведе и хвана с ръце реверите на елека на Ариел.

— Казвам ти, Ариел — прошепна тя отчаяно, — с радост бих умряла заради още един шанс да се почувствам жива. Ти трябва да си благодарна на Бог, че ще бъдеш освободена от тази земя. Тя е затвор. Стая за инквизиции. Взимай своя херцог и бягай, Ариел. Бягай, без да се обръщаш нито веднъж назад!

Ариел се изтръгна от прегръдките на Кармела. Очите й се бяха разширили от ужас.

— Грешиш — прошепна тя. — Ти си нещастна, Кармела, и това ме натъжава. Доведена си тук против волята си, отвлечена от родината си. Но това е моята страна и аз не мога да я напусна.

— Защо? — попита настойчиво Кармела. — Султанът едва ли има време да те забележи. Дайва те ненавижда и надъхва със своята омраза и сина си, бъдещия султан. Нещата няма да бъдат винаги такива. Предлагат ти да избягаш, направи го, Ариел!

— Не желая да бягам — проплака Ариел с глас, задавен от безпомощни ридания. — Защо никой не вижда това?

Не можеше да издържи дори и секунда повече присъствието на Кармела. Шатрата на харема я задушаваше и Ариел усети, че ще умре, ако не се махне. Тя скочи точно когато започваше втората атака. Побягна по празния проход между шатрите, после притича зад шатрата на султана. Не знаеше къде отива, докато не стигна до входа на шатрата за чуждестранните гости. Лорд и лейди Белмет трябваше да са вътре, но последното нещо, което й се искаше сега, бе да бъде с някого, който й напомня за Кристофър. Забави крачки, отмина следващите две шатри и се намери на края на откритото поле, предназначено за хората от града и племената, дошли да видят представлението. Образът на соука, който видя тази сутрин, отново се върна в мислите й и изведнъж силно й се прииска да повърви сред народа като обикновен човек. Ариел сложи воала на лицето си и излезе от навеса на шатрата.

Въздухът отново закънтя от гърмежи, когато втората атака свърши, и от тълпата се разнесоха одобрителни възгласи. Ариел бе стигнала далеч, почти до другия край на арената. Тя се запромъква напред, а погледът й бодро преминаваше от конник на конник, търсейки Кристофър. Не можеше да го открие в блъсканицата, не виждаше и Язид и Сюлейман. Не беше естествено принцовете да се намират толкова далеч от шатрата на султана. В първата атака те бяха точно пред него и бе естествено и при втората да са пак там. Навсякъде около нея хората поздравяваха с викове ездачите. Децата се търкаляха в прахоляка, играеха на война, организирайки своя Фантазия, а жените, покрити от глава до пети с обикновени хаици, се грижеха за хленчещите бебета. Ариел се огледа и започна да се чувства неудобно. Врявата утихна, когато ездачите се върнаха на стартовата линия за третата атака. Изведнъж тя усети, че привлича нечие внимание. Въпреки че бе дълга и плътна, копринената й туника беше много по-фина от дрехите, които носеха наоколо. Воалът й беше твърде ефирен и прозрачен и тя почувства стотици погледи върху себе си. Около нея се образува празно пространство и като хвърли един поглед през рамо, Ариел изведнъж си даде сметка, че Зиад не е с нея. Тя отправи поглед към лицата на хората. Мъжете се хилеха. Жестовете и гърлените звуци, които издаваха, показваха съвсем ясно, че са я взели за проститутка. Жените притискаха бебетата силно към гърдите си, обръщаха й гръб и се отдалечаваха от нея. Ариел чу шумя от започването на третата атака. Земята под краката й трепереше от тропота на копитата. Тя повдигна брадичката си и изпъна нежните си рамене, въпреки че очите й плувнаха в сълзи. Не беше такава, за каквато я взимаха, но не беше и една от тях. Без да поглежда встрани, Ариел се отправи назад към шатрите. Като че ли се връщаше в разкошна клетка. Никога преди това не бе възприемала така болезнено своя затвор, нито пък беше разбирала колко ограничен беше пътят, по който можеше да се движи свободно и безопасно. Мислеше само как да се изплъзне от погледите и да намери място, където да се усамоти и поридае. Усети зад гърба си хвърчащата напред конница, чу цвиленето на конете, когато рязко спряха, вслуша се в гърмежите на пушките, в свистенето на ятаганите във въздуха, но не се обърна. „Още няколко крачки“ — само за това мислеше тя. Едва когато прозвуча за втори път, призивът стигна до съзнанието й. Тя замръзна, заслуша се отново, като не можеше да повярва, че е чула добре думите. След секунда викът се разнесе отново:

— Смърт на всички неверници! Смърт на англичаните! — ехото на стотици гласове подеха възгласа. — Смърт за Мохамед Бен Абдулах! Предател! Народът не се нуждае от други съюзници, освен от Аллах!

Светът около нея полудя от паника. Никой не знаеше откъде се бе раздал първият вик. Ясно беше само, че това бе глас на воин. Изтрещя изстрел, който вече не беше част от Фантазията. От другия край на линията над врявата се издигна боен вик. Един ятаган се заби в нечия нищо неподозираща плът и от веселието се роди ужас. Не бе изминала и секунда и вече навсякъде се биеха. Тълпата около Ариел се превърна в гърчещо се чудовище и тя бе понесена от вълната на паниката. Жените пищяха, бягаха във всички посоки и зовяха отчаяно децата си. Мъжете и момчетата грабваха всяко оръжие, което им се мярваше пред очите. До нея един берберин сграбчи горящо факла от огъня и се хвърли към конниците с викове:

— Аллах Акбар! Султан Мохамед Акбар! Нашият султан е велик!

Ариел не знаеше накъде по-напред да върви. Видимата линия, която разделяше бойците на Фантазията от тълпата, бе изчезнала и мъжете се биеха навсякъде. Осъзна, че трябва да се измъкне в откритото поле, ако не искаше да бъде стъпкана от конете или посечена от нечий ятаган. Докато се провираше през тълпата, тя не изпускаше от очи ездачите. Къде беше Язид? Къде беше Сюлейман? Къде беше Кристофър? Някой я блъсна в гърба, коленете й се подкосиха и тя зарови лице в пръстта. Прикри с ръце главата си, когато един мъжки крак стъпи толкова близо до лицето й, че откъсна воала й. С усилие Ариел се опита да се изправи, но натежалите й крака не й позволиха дори да помръдне. Кашляйки от носещия се във въздуха прахоляк, тя се извърна на лакът и видя, че едно момченце се беше притиснало към глезените й. Заровило лице в прахта, то се задушаваше от плач. Една жена се спъна в детето, като кълнеше истерично, после се изправи и побягна отново. Ариел взе детето в прегръдките си. Един кон изпръхтя съвсем наблизо. Някой изпищя от болка. Покрила с тяло момченцето, тя очакваше всеки момент нечие копие да се забие в гърба й. Вместо това обаче върху нея изведнъж се стовари огромна тежест, която изкара всичкия въздух от дробовете й.

Когато отвори очи, Ариел видя един мъртвец, отправил вторачен поглед в нея. Главата му беше увиснала неестествено назад, а отпуснатата му безжизнена ръка бе преметната през рамото й. Усети, че по бузата й се стича нещо топло и видя как струя кръв бликаше от прерязаното му гърло. Събра всичките си сили и отблъсна трупа от себе си. Стисна зъби, за да потисне пристъпа на гадене, който се надигна в гърлото й, придърпа детето към себе си и побягна. Бягаше така, както никога досега през живота си не бе бягала. Преминаваше през лагерни огньове, през хора и животни. Кракът й потъна в нещо, тя наведе глава и видя, че е стъпила върху премазаното тяло на млада жена. Ариел стисна момченцето още по-силно и отново хукна. Най-после успя да намери прохода между шатрите и се втурна през него. Вмъкна се в първата изпречила се шатра и видя, че това бе една от предназначените за чужденците. Тук трябваше да има султански слуги и бухарци. Тук гостите трябваше да са на сигурно място. Но това, което видя, подкоси краката й. Касапница. Нищо не помръдваше в огромната шатра. Тела покриваха целия под. Бяха нападали между масите и гредите като захвърлени парцалени кукли. Грижливо застланите килими бяха обагрени в алено от стотиците кървави потоци. Ариел хукна назад ужасена, а умът й отказваше да приеме фактите. Пред следващата палатка тя се поколеба за миг дали да влезе. Картината беше същата. Но този път не се обърна и не избяга. Наведе се до входа и се опита да свали ръцете на детето от врата си.

— Няма да те оставя — промълви тя нежно. — Тук в ъгъла ще бъдем в безопасност. Аз също ще бъда тук.

Ръцете на детето я стискаха все по-силно, като й пречеха да диша. То бе заровило лице във врата й и ако не усещаше по кожата си топлия му дъх, едва ли щеше да бъде сигурна, че още е живо. Трябваше да потърси Белметови. Нямаше да се успокои, докато не разбере дали и те са сред мъртвите, но не искаше детето да присъства на сцената. Даваше си сметка, че ако успее да го накара да седне в ъгъла, по-голямата част от касапницата щеше да бъде скрита от погледа му. Но когато се опита още веднъж да го накара да я пусне, разбра, че планът й е напълно безполезен. Въздъхна тежко, отмахна един кичур коса от лицето си и прегърнала с една ръка момченцето, започна да търси лорд и лейди Белмет сред труповете. Миризмата на кръв беше непоносима, а това, което правеше, не бе по силите й. Но Ариел се застави да оглежда лицето на всеки труп, твърдо решена да не се махне оттук, докато не разбере дали Белметови не са сред умрелите. Част от платнището, което бе повдигнато, за да наблюдават Фантазията, беше паднало, а другата част висеше, накъсана на парцали, през които се виждаше полето.

Ариел се движеше между мъртвите тела, а ръцете й трепереха, докато оглеждаше безжизнените лица. Това бяха лица на хора, с които никога преди не бе разговаряла, но които познаваше. Само преди няколко дни тя ги беше виждала да се смеят и танцуват в балната зала, а сега бяха просто посечени трупове, лежащи сред стотици други. Почти беше стигнала до предната част на шатрата, когато битката се разрази съвсем наблизо. Ариел подскочи от пистолетния изстрел, който се разнесе от другата страна на платнената стена. На по-малко от два метра от нея група ездачи бясно препускаха, преследвани от друга група. Ариел се хвърли с детето на земята, като се молеше то да мълчи. Единствената й надежда беше, че ако някой надзърне в шатрата, ще помисли, че те също са мъртви.

— Претърси ли всички шатри? — попита някой полугласно.

— Да, сигурно са я отвели с другите жени. Аз ще отида. Аз я изоставих, аз ще я намеря.

Ариел почувства облекчение. Преодолявайки тежестта на детето, тя започна с усилие да се изправя на крака. Забърза да види двамата мъже, като не забелязваше, че се препъва в труповете. Промъкна се през раздраното платнище на шатрата, олюля се и спря пред муцуната на огромен черен жребец.