Илейн Кейн
Ариел (5)

Глава 5

Кристофър се завърна в апартамента си прогизнал до кости от дъжда, но горещата баня и брендито, които заповяда веднага да му приготвят, му помогнаха да възвърне доброто си настроение. Той напъха краищата на ризата си в бричовете и започна да се подготвя за срещата си с Мохамед Бен Абдулах. Напомняше си, че в света има много други жени и че той не трябва да взима ирационални решения заради тази особено предизвикателна фея, без значение колко красива и страстна бе тя. Беше се спрял на средата на стаята, за да облече зеленото си сако, когато на вратата се почука. Преди да може да отговори, вратата се отвори и на прага застана Фатим, с ръце на кръста, развяваща се джелаба и тюрбан на главата.

— Не можах да повярвам, когато мула Мохамед Бен Абдулах, великият султан на Мароко, спомена името ти! Трябваше да се убедя сам и сега пред себе си виждам потвърждение на неговите думи. Благословен да си! — извика Фатим и вдигна ентусиазирано ръце, като междувременно прекосяваше стаята. — Добре дошъл, сине на бащината ми шатра. Аллах ми се усмихна днес!

Планинският берберин сграбчи Кристофър за кръста и го придърпа към себе си в силна прегръдка. Кристофър му отвърна, истински доволен от неговото неочаквано появяване.

— Фатим, какво правиш тук? — попита той брадатия млад мъж, като отстъпи назад.

— О! По молба на баща ми дойдох да говоря с великия султан. Страхувам се обаче, че не му нося добри новини. Както и да е, не се тревожи за това. Дай да те погледна! — Той се усмихна до уши, преди отново да вземе Кристофър в прегръдките си. — Майка ми и сестрите ми много ще се разочароват, когато разберат, че си бил в Мароко и не си се обадил — каза Фатим и укорително поклати глава. — Трябва да ми дадеш някакво извинение, с което да мога да ги успокоя, като се върна.

— Имах намерение да дойда веднага щом намеря няколко свободни дни. Сега обаче работя за краля, така че не разполагам с времето си.

— Е, в края на краищата могат да се задоволят и с това. — Той сви рамене. — Но трябва да спазиш клетвата си и да дойдеш, иначе животът ми ще бъде безсмислен, братко. — Той повдигна благоговейно очи. — Предупреждавам те, че сестрите ми не спират да се карат коя ще се омъжи за теб и ще стане велика английска султанка. Казах им, че няма да се ожениш, докато не станеш посивял старец, за което време те ще бъдат вече много години омъжени, с много пиленца, за които да се грижат.

Кристофър се засмя и се зае с ботушите си, докато Фатим се намести в отсрещното кресло и опъна безгрижно крака.

— Всяка година, когато стават на възраст и баща ми ги омъжва, си мисля, че животът ми най-после ще потече по-спокойно — продължи Фатим със страдалческо лице. — Но по-възрастните живеят наблизо и ни посещават често. А по-младите! Кълна се, че са по-здрави от другите. Няма покой за мен. Аллах е моят създател, но животът с десет сестри е истинско мъчение. Не мога да разбера как Великия и Единствения е могъл да пропусне да ме дари поне с един брат, за да мога да се защитавам от това женско нашествие.

Кристофър се отпусна в креслото, потупвайки от бреме на време по коленете си, като наблюдаваше обхванатото от щастие лице на Фатим.

— Бих ти помогнал, ако можех, Фатим, но се опасявам, че едва ли трябва да разчиташ на мен да те освободя от сестрите ти. Освен това мисля, че си щастлив от тяхната обич.

Фатим се ухили широко.

— Това е почти като да притежаваш харем, нали? И то без никакви разходи. Предполагам обаче, че трябва да се доверяваме на мъдростта на Аллах и да понасяме изпитанията както можем. Сега — каза той и скочи от креслото, — кажи ми каква работа имаш да вършиш за твоя крал.

Кристофър повдигна рамене.

— Чичо ми води преговори за сключването на търговски договор между Англия и Мароко. Помоли ме да го придружа, защото знаеше, че добре познавам страната.

— Значи братът на баща ти смята, че може да има някакви неприятности, свързани с този договор?

— Съпругът на сестрата на майка ми — поправи се Кристофър, тъй като вместо арабската дума за вуйчо бе употребил общата английска дума за чичо — може би просто иска да поуспокои съвета на везирите, като се възползва от знанията, които мога да му дам.

— Този твой вуйчо е мъдър човек — заяви Фатим въодушевено. — Благословен да е, че те е докарал тук.

— Поради информацията, която носиш за султана ли? — попита Кристофър, но веднага добави: — Ако баща ти те е заклел да мълчиш, аз ще разбера, Фатим.

— Аз ти се доверявам напълно. Има ли нещо ценно, което не бих могъл да ти кажа? — попита той обидено. — Не! Разбира се, че няма! — Фатим прекоси стаята със забързани крачки. — Ние сме братя по клетва. Сред берберите тази връзка е дори по-силна от кръвната. — Той погледна Кристофър и се засмя. — Но, разбира се, ти си твърде честен, за да кажеш на когото и да било нещо и по такъв начин да ме обезчестиш. Така че твоята забележка не ме обижда.

— Радвам се да чуя това — отбеляза Кристофър, впил поглед в свръхентусиазирания млад човек. — Може би ще ми кажеш какво е съобщението на баща ти, преди да се преоблека за вечеря?

— Разбира се! Преди десет дена баща ми бе извикан на съвета на берберите — Билад Ал Сиба.

— Той се свиква няколко пъти в годината — вметна Кристофър.

— Да, това е вярно, братко. Но докато бил там, баща ми подочул някои разговори относно настроенията в Билад Ал Махзан. Знаеш, че нашите градове се управляват от правителството на султана. Махзанът се състои от водачите на градовете, докато Билад Ал Сиба е съставен от вождовете на планинските берберски племена. Ние сме свободни да правим каквото пожелаем, стига само да не нарушаваме законите на султана.

Кристофър кимна. Той беше запознат с всичко, което му казваше Фатим, но вниманието му бе привлечено от това, за което намекваше младият берберин. Бащата на Фатим, халиф Ал Рашид, беше сред най-могъщите и уважавани берберски каиди^[1] вожд на племе, което наброяваше над хиляда души. Фактът, че бе подслушал някакъв разговор за Билад Ал Махзан, правеше този слух много по-опасен, отколкото ако му бяха казали открито за намеренията на везирите.

— Хората, които баща ми подслушал, говорили за бунт. Това не е нещо необикновено. В Мароко винаги са съществували метежни настроения. Когато не можем да мечтаем за свобода, ние ставаме отчаяни като пленена пеперуда. Но думите, които баща ми чул да изричат тези хора, били точни и добре обмислени. Тук не става дума за мечти на изкуфели старци. Говорили са за собствената гвардия на султана. Бухарците.

— Черната гвардия? — Кристофър се вгледа внимателно в тъмните бадемови очи на Фатим.

— Точно така — отвърна Фатим. — Дори баща ми не е могъл да повярва на собствените си уши. Благословията на Аллах, който пази нашия султан, е повела баща ми близо до тези хора. Иначе е нямало да ги чуе. Никой не би посмял да говори подобни неща против Мохамед Бен Абдулах в присъствието на баща ми.

— Следователно халиф Ал Рашид може да потвърди съществуването на конспирация?

Фатим кимна.

Кристофър сви пръсти под брадичката си и се загледа в нарисуваната кана.

— Какво каза мула Мохамед, когато му предаде съобщението на баща си?

Фатим разтегна устни в слаба усмивка.

— Много малко неща. Не предполагам, че е пожелал да ми се довери. Той ме изслуша и изпрати благопожеланията си за дълъг живот на баща ми.

— С бухарците в двореца бунтът може да успее, преди да започне войната — каза тихо Кристофър.

— Такива бяха и думите на баща ми. Това ще бъдат трагични времена за нашата страна, защото е повече от сигурно, че заедно с Мохамед Бен Абдулах ще бъдат унищожени жените и децата му. Който и да предвожда бухарците, едва ли ще остави жива някоя бременна наложница. Не трябва да има наследници.

Или повереници, помисли си Кристофър, ако везирите бяха замесени в заговора. Образът на Ариел, бореща се с узурпаторите на върховната власт в страната, зае изцяло съзнанието му. Не се съмняваше, че тя ще се бори, а борческият дух не беше нещо, което ислямските воини ценяха в жените. Щяха да избият гордостта й, ако я хванеха. А те щяха да я хванат, ако бухарците успееха да извършат преврата в стените на Ел Беди.

— Добре, че дойде, Фатим. Може би с това спасяваш султана и неговото правителство.

— Добре е, че вуйчо ти те е взел със себе си — отвърна берберският принц. — Той трябва да работи бързо, за да осигури договора на вашия крал, и може би ще поиска да се махне по-бързо от тук и да поеме по пътища, които са неизвестни за повечето пътешественици. Пътища, които са познати на теб обаче.

— Робърт не е човек, който ще побегне пред опасностите, ако може да предложи помощта си, от какъвто и род да е тя.

— Тогава той има сърце на воин, също като теб, братко мой, макар да не ти е кръвен чичо.

Кристофър кимна разсеяно.

— Можеш да се увериш сам.

— Така ли! Значи ще присъствам на вашата среща?

— Освен ако нямаш други планове. Но дори и да имаш, ще трябва да ги промениш. Трябва да уведомим Робърт за посланието на баща ти до султана.

— Аз ще бъда на твоя страна, както винаги, братко — обяви младият берберин и тръгна след Кристофър, който не можа да дочака витиеватия му отговор.

Половин час по-късно Робърт бе осведомен от Фатим за всичко, което бе съобщено и на султана. Но реакцията му бе много по-сдържана, отколкото очакваше Кристофър. Той крачеше нервно из стаята и спираше от време на време, за да погледне през прозореца в тъмната нощ, сякаш очакваше да види някой бухарец да слухти на балкона.

— Най-доброто нещо, което можем да направим — казваше Робърт, — е да подпишем договора колкото може по-скоро. Тогава ние ще имаме законен предлог да помагаме на Мохамед. Англия би могла да изпрати оръжие в негова подкрепа.

— Не е толкова просто — възрази Кристофър. — Бунтът променя нещата.

— Може би ще минат седмици и месеци, преди да излезе нещо — отвърна Робърт. — Освен това не е наша работа да се месим в техните дела. Мохамед е предупреден навреме. Естествено той ще се погрижи да събере водачите на бунта и да ги обезвреди.

— Баща ми може да потвърди, че се планира бунт — намеси се Фатим, — но не може да каже кои са водачите му.

— Той трябва само да убеди няколко от бухарците, че е в техен интерес да назоват името на техния предводител. Смятам, че подобен начин на убеждаване е една от силните страни на вашето правителство.

— Когато страшният мула Исмаил властваше като султан, нещата наистина стояха така. Но Мохамед Бен Абдулах е просветен монарх. Той не може да понася традициите, които сам нарича „варварски“. Исмаил убиваше за собствено удоволствие, но нашият велик султан не постъпва по този начин. Вероятно сами сте се убедили в това.

Робърт пресече възбудено стаята.

— През последните два часа открих, че между везирите съществуват определени разногласия относно този договор. Както изглежда, единственото нещо, което може да спаси нашата мисия тук, е перспективата султанската повереница да се омъжи. А именно това няма да стане — завърши той, като се изправи пред Кристофър. — Знам, че си прекарал доста време в Мароко, Кристофър. Намесата в техните вътрешни дела сега ще бъде равносилна на самоубийство. Трябва да помниш, че тук ти представяш краля и трябва да правиш това, което е добро за Англия. Именно такива са съображенията и на султана.

Кристофър се обърна към Робърт. На лицето му бе изписано ледено спокойствие.

— Имам да свърша нещо — каза той и се насочи към вратата. — Извини ме. — След това се обърна към Фатим и добави: — Можем ли да се срещнем в моята стая по-късно тази вечер?

Берберинът кимна.

— Добре.

Робърт гледаше замислено след него.

— Кристофър, за бога, този път послушай съвета ми. Ти си само човек; какво би могъл да направиш?

— Ще ти обясня по-късно, Робърт — изрече Кристофър, без да се обръща назад. — Има някои фрагменти от мозайката, които все още не си виждал.

 

Блестящата приемна на султана бе гореща и задушна. От благоуханните пръчици за горене към тавана се извиваше пушек, не тревожен от вятъра, тъй като прозорците бяха затворени поради очаквания повторен дъжд. Докато чакаше султана, Кристофър отново премисли ходовете, които се готвеше да предприеме. Този следобед той смяташе, че поройният дъжд е изтрил Ариел Ленъкс от неговия живот. Сега перспективата за техния брак отново ставаше заплашително реална, при това много по-комплицирана. Кристофър не хранеше никакви илюзии относно съдбата на Ариел, ако останеше в Ел Беди. Той не познаваше имената или лицата на нейните противници, но те съществуваха. Между везирите, които искаха да я премахнат от пътя си, и бухарците, които бяха готови да устроят кървава баня в двореца, тя нямаше никакъв шанс да оцелее. Тази сутрин той беше казал, че няма да се наложи да се омъжи за херцога, но ако сдържеше обещанието си, нейната златна красота щеше да повехне твърде скоро.

Проклятие! — изруга той на себе си. Нямаше да й позволи да се срещне с подобна зла участ. Образът на огромните й златно кадифени очи, отразяващи брилянтната светлина на следобедното слънце, не излизаше от съзнанието му. Тук ставаше дума за нещо повече от това да спаси живота й. Той я желаеше. И силата на това желание бе нещо ново за него. Нещо, което не бе изпитвал към никоя друга жена. Единственият проблем бе, че тя не го искаше, а неговата мъжка гордост не му позволяваше да встъпи в брак с жена, която се ужасяваше от самата идея да се омъжи за един херцог.

Възможността да влезе в едно от най-изисканите английски семейства, което притежаваше дузина имения и повече от милион акра земя под своя протекция, изобщо не можеше да се разглежда като зла участ. Безброй майки подготвяха дъщерите си за началото на лондонския сезон, като раздухваха в тях пламъка на надеждата. И ако грижливо замисляните им планове успееха, именно тяхната сладка дъщеря, натруфена и ръбеста, щеше да го поведе към така желания олтар.

Според самия Кристофър това си беше загубено време. Той наблюдаваше с кисело наслаждение амбициозните майки, които тикаха по време на сезона дъщерите си в ръцете му. Дебютантките му напомняха за ято трепкащи чинки, с нервното си бърборене и надценявана девственост. По време на първия бал от годината те неизменно си проправяха път към него, като се преструваха, че не го забелязват, докато се окажеха лице в лице и той не можеше повече да ги игнорира, без да навреди на репутацията си като човек с маниери. Кристофър учтиво изслушваше опитите им да го заговорят, засипван с тъпи въпроси за времето, привидно очарован от новите им дрехи, обливан с прозрачни комплименти, докато при първа възможност той не ги предаваше на някой друг, който щеше да понася бръщолевенето им значително по-охотно.

 

— О, боже, какви мускули имате, ваша милост — му бе казала една брюнетка само преди няколко месеца. Размахвайки ветрило пред лицето си, тя гледаше към него с огромните си сини очи.

— Благодаря ви, мис Уестбрук — отвърна Кристофър с насмешлив поклон.

— Сигурно се упражнявате доста упорито. Да не сте боксьор?

— Не ви ли е известна неговата репутация? — намеси се компаньонът на Кристофър.

— Не, защо? — пое си дъх младата дама и очите й се разшириха от възбуда.

— Херцогът е известен развратник, мис Уестбрук — продължи лорд Смитстън, сякаш водеше обикновен разговор. — Това е единственото упражнение, с което се занимава в компанията на млади, невинни девици, които са подходящи за неговата физика.

Мелинда Уестбрук си пое дъх в парализиращ ужас и се втренчи в широките плещи на Кристофър, сякаш там внезапно се бе появило извиващо се влечуго.

— Аз… Не мога да си представя… — заекваше тя.

— Може би ще имам удоволствието да се разходя с вас из градината, мис Уестбрук? — попита Кристофър с язвителна усмивка и повдигна едната си вежда. Окончателно подплашената мис Уестбрук изпищя от ужас и се хвърли в обятията на майка си, докато Кристофър отметна глава и се засмя гръмогласно. — Наистина не трябваше, Майкъл, но все пак ти благодаря.

— Не мисли за това, Кристофър. Сигурно се е напишкала в прекрасните си розови пантофки. Още един от тези твои презрителни погледи, и тя щеше да се обърне и избяга накрай света. Аз просто придадох хумористична окраска на неизбежното.

— Тази нощ ще плъзнат слухове за мен като за най-големия развратник — коментира Кристофър сухо, като забеляза осъдителните погледи, които вече му хвърляха.

— Ако те беше грижа за слуховете, щеше още преди години да си промениш поведението — засмя се Майкъл Смитстън и двамата се насочиха към игралната зала.

Колко по-различна бе Ариел от тези празни кукли, помисли си Кристофър. Толкова, колкото и от жените, които имаха романтична връзка с него през последните години. Обожаваше да държи някоя ослепителна красавица в ръцете и леглото си. Това наистина беше достатъчно. Но прекрасните жени в леглото му бяха опитни любовници, които се наслаждаваха на неговата мъжественост и умееха да сдържат претенциите си. Когато флиртът завършваше, те си тръгваха по своя път. Кристофър винаги се грижеше любовните му връзки да останат покрити с булото на дискретността и никога не позволяваше на бившата си любовница да си отиде без подходящ ескорт, когато тяхната връзка вече му омръзваше. Имаше на разположение Майкъл Смитстън и Бъркли Уест. И двамата изгаряха от желание да поемат щафетата от Кристофър.

Нито една от тези жени не бе накарала Кристофър дори и за момент да се замисли за брак. А сега трябваше да се ожени за жена, която познаваше не повече от ден, жена, коя го разглеждаше брака с херцога на Ейвън като ужасно бедствие. Бедствие, което той се бе заклел да предотврати. При условие че именно Робърт е херцогът. Истината вероятно щеше да промени чувствата й. Кристофър си спомни жестоката решителност на лицето й, когато му каза, че ще анулира това съглашение по какъвто и да било начин, и се намръщи. Естествено, тя беше достатъчно умна, за да разбере, че мечтата й да остане в Ел Беди сега вече нямаше да се сбъдне, каза си той.

Цялата беда се заключаваше в това, че тя бе изключително упорита и едва ли щеше да признае правотата на неговото заключение.

Кристофър нямаше време да продължи тази линия на разсъждения, защото двойната кедрова врата се отвори и в приемната влязоха двама роби, последвани от султана. Мохамед Бен Абдулах зае мястото си около кръглата маса в центъра на стаята, без дори да си даде вид, че забелязва присъствието на Кристофър. По негов сигнал един черен роб постави два навити пергамента на сребърния поднос пред него.

— Лорд Стонтън? — Султанът кимна към документите. Кристофър взе перото, потопи го в мастилницата, а очите му пробягаха по съдържанието на документа и намериха името й, изписано с бързопис: лейди Ариел Ленъкс, маркиза Хърстбек. Той се подписа с дебели букви, след това повтори същата процедура и с втория екземпляр. Султанът направи същото. Робът се придвижи бързо към документите, поръси с пясък свежите подписи и постави разтопен червен восък в долния им край. Подавайки печата на султана, той отстъпи назад, когато Мохамед притисна царствения си печат в топлия восък.

— Готово — усмихна се султанът със задоволство. — Сега нека празнуваме. — Топлият и сладък марокански чай бе разсипан във високи чаши и поднесен на всеки от тях.

Кристофър вдигна чашата си в ответен тост.

— Готово — повтори той.